Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 244
гр.П., 22.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
П.СКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…двадесет и шести
юни…през…две хиляди и деветнадесета година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Славейка Костадинова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Цветелина Георгиева
при участието на секретаря……Цветелина
Диминова……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №289 по опИ. за 2019 година,…за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №669/20.12.2018г.,
постановено по търг. д. №590/2018г. по опИ. на Окръжен съд П., ответникът З. „**“
АД с ЕИК **е осъден да заплати сумата от 80 000лв. на А.А.М. с ЕГН **********, сумата
от 80 000 лв. - на Р.Р.Ю. с ЕГН **********, сумата от
80 000лв. - на А.Р.М.
с ЕГН ********** и сумата
от 80 000лв. - на С.Р.М. с ЕГН **********, които
суми представляват застрахователно обезщетение по застраховка «Гражданска
отговорност», сключена с полица № **със срок на действие
04.04.2016г. – 04.04.2017г., за причинените по вина на водача на лек автомобил марка „В.“,
модел „**“ с рег. №** - С.Ю.Ю., неимуществени вреди - болки и
страдания, от смъртта на Р. И. М. с ЕГН ********** /съпруг и баща/,
настъпила в резултат на състояло се на 15.06.2016 г. по главен път II-58 в
посока от гр. К.към гр. П.в с. Д., ПТП, за което водачът е наказан с влязла в сила присъда по НОХД
№1296/2017г. по опИ. на ОС – П.и които суми представляват разликата над
изплатеното от застрахователя обезщетение в размер от по 40 000лв. на всеки
ищец до пълния дължим размер от по 120 000лв., ведно
със законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя - 20.03.2018г., до окончателното
изплащане на сумите. Отхвърлени са исковете за присъждане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди до пълния предявен размер от по 110 000лв.
на всеки от ищците, както и за присъждане
на лихва за предходен период: от датата на деликта – 15.06.2016г., до
19.03.2018г. З. „**“
АД е осъдено да заплати на адв. Я.М.С. адвокатско възнаграждение в размер на
7 930лв. на основание чл.38 ал.2 ЗА съобразно изхода на спора по отношение
на всички ищци. Ответникът е осъден да заплати в полза на държавата,
по бюджета на съдебната власт държавна такса в размер на 12 916.80лв.
В срок е постъпила въззивна жалба от ищците в
първоинстанционното производство А.А.М., Р.Р.Ю., А.Р.М. и
С.Р.М. – срещу тази част от решението, с която са отхвърлени акцесорните искове
за присъждане на лихва за предходен
период -от датата на деликта –
15.06.2016г. до 19.03.2018г. Изложени са съображения за незаконосъобразност на
решението в тази част, свеждащи се до доводи за неправилно определяне на
началния момент, от който се дължи обезщетение за забава при деликт, относими и
към функционалната отговорност на застрахователя. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на друго, с което да се присъди законната
лихва върху дължимото обезщетение, считано от датата на увреждането.
Ответник - жалбата З. „**“ АД, в
представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК, както и в съдебно заседание, чрез
процесуалния си представител, оспорва изцяло предявената жалба.
Решението е обжалвано и от ответника в
първоинстанционното производство – ЗАД „**“ АД с въззивна жалба вх. №2093/22.01.2019г., в
частта, с която исковете са уважени над сумата от по 20 000лв. до по 80 000лв.
С въззивна жалба – допълнение вх. №2863/29.01.2019г. страната заявява, че
обжалва изцяло първоинстанционното решение в осъдителната му част. Поддържат се
оплакванията, изложени във въззивна жалба вх. №2093/22.01.2019г. Наведени са доводи за несъобразяване с критериите за
справедливост, съответно – нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД,
вследствие неправилна преценка на конкретните обективно съществуващи факти и
доказателства. Твърди се, че съдът неправилно е определил равни по размер
обезщетения за всички ищци, без да извърши обективна и индивидуална преценка
относно степента на близост с пострадалия за всеки един от ищците. Наведени са
оплаквания за допуснати процесуални нарушения при преценката на депозираните по
делото гласни доказателства. Наведени са доводи и за неправилно приложение на
материалния закон, с оглед неотчетеното от първоинстанционния съд съпричиняване
от страна на пострадалия за вредоносния резултат. Иска се отмяна на решението в
частта, с която исковете са уважени и постановяване на друго, с което същите да
бъдат отхвърлени.
В постъпилия в срока по чл.263
от ГПК отговор от А.А.М., Р.Р.Ю., А.Р.М. и С.Р.М. на подадената
от ЗАД „**“ АД въззивна жалба се оспорва изцяло същата, както и въззивна жалба
- допълнение.
В срока по чл.263 ал.2 от ГПК
е постъпила насрещна въззивна жалба от ищците в първоинстанционното
производство по подадената от ЗАД „**“ АД въззивна жалба.
Насрещната въззивна жалба е срещу тази част от решението, с която исковете са
отхвърлени за разликата от по 80 000лв. до пълния предявен размер – от по
110 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. Изложени
са съображения за незаконосъобразност на решението в обжалваната част,
несъобразяване с принципите за справедливост, тъй като присъденото обезщетение
е занижено и не кореспондира с реалния обем от претърпени неимуществени вреди.
Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с
което исковете да бъдат уважени до пълния предявен размер – от по
110 000лв. за всеки от ищците, ведно със законната лихва, считано от
датата на увреждането.
В постъпилия отговор на
насрещната въззивна жалба се оспорва изцяло същата. Изразено е становище, че
насрещната въззивна жалба е недопустима, тъй като жалбоподателите не са
упражнили правото си да обжалват решението в посочената част с първоначално
подадената от самите тях въззивна жалба. В този смисъл се твърди, че насрещната
въззивна жалба е недопустима, тъй като е подадена след изтичане на преклузивния
срок по чл.259 ал.1 от ГПК.
С подадените въззивни жалби, насрещна въззивна жалба и
отговори от съответната насрещна страна не са направени искания за събиране на
доказателства в производството пред въззивната инстанция, не са представени и
писмени такива.
Страните претендират сторените по делото разноски. В
съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателите – ищци се
позовава на прекомерност на заплатеното и претендирано от жалбоподателя –
ответник адвокатско възнаграждение.
Въззивните жалби и насрещната въззивна жалба са
допустими, като депозирани в законоустановения срок от надлежна страна и с
предпИ.ното от закона съдържание.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя –
ответник за недопустимост на подадената от ищците насрещна въззивна жалба.
Условия за допустимост на насрещната въззивна жалба са подаване на първоначална
жалба от насрещна страна, спазване на срока за отговор на насрещната жалба и
интерес от обжалване, които условия в случая са налице. Упражняване правото на
насрещна въззивна жалба не е ограничено от упражнено вече от страната право да
обжалва решението в друга негова част. /Цитираните в отговора на насрещната
въззивна жалба съдебни актове Опр. №327/07.05.2013г. на ВКС по ч.т.д.
№1857/2013г., I т.о., и Опр. №501/ 30.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. №3086/2013г.,
III г.о. – не са в сочения от страната смисъл/.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение.
Обжалваното решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ.
Ищците в първоинстанционното производство А.А.М., Р.Р.Ю., А.Р.М. и С.Р.М.,
са изложили фактически твърдения за наличие на предпоставките по чл.432 ал.1 от КЗ, а именно: На
15.06.2016г. С.Ю.Ю., управлявайки лек автомобил марка „В.“, модел „**“ с рег. №
**, по главен път II-58 в посока от гр. К.към гр. П.в с. Д., нарушил
правилата за движение по пътищата - чл.20 ал.1 и чл.21 ал.1 от ЗДвП, като с
това причинил смъртта на пътуващия с него Р. И. М. с ЕГН ********** –
наследодател на четиримата ищци – съпруг на първата и баща на останалите трима
ищци. По образувано НОХД №1296/2017г. по описа. на ОС – П., с влязла в сила
присъда №66/04.09.2017г., С.Ю. бил признат за виновен в извършване на гореописаното
деяние – престъпление по чл.343 ал.3, пр.4, б. „а“ и б. „б“, пр.1 във вр. ал.1,
б. „б“, предл. второ, б. „в“ във вр. с ал.4, във вр. с чл. 342 ал.1 от НК. Вследствие
загубата на близък човек е нарушена хармонията в сплотеното семейство, чиято
опора бил починалият съпруг и родител. Ищците претърпели неимуществени вреди – болки
и страдания, изразяващи се в опИ.ни негативни емоционални изживявания – стрес,
безсъние, нервни кризи и цялостна негативна промяна в живота им, която не е
преодоляна през изминалия период от време.
Отговорността на ответника ЗАД „**“ АД се ангажира и основава на наличието на валидно
сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност” по застрахователна
полица № **със срок на действие 04.04.2016г. – 04.04.2017г. На 20.03.2018г. ищците предявили пред
застрахователя претенция по реда на чл.380 от КЗ, по която били образувани
ликвидационни преписки: щета
№0801-000673/2018-01; щета №0801-000673/2018-02; щета №0801-000673/2018-03 и
щета № 0801/000673/2018-04. Определеното от застрахователя застрахователно обезщетение,
в размер от по 40 000лв., било изплатено, преведено по банков път, като,
според проведената между страните кореспонденция, ответникът се позовал на съпричиняване
от страна на пострадалия. Считайки, че справедливото обезщетение за
претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди е с еквивалентен паричен
размер – по 150 000лв., активно легитимираните страни молят съда да
постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на всеки от тях
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния роднина в
размер на по 110 000лв., представляващо разликата до пълния размер на
обезщетението, ведно със законната лихва върху главниците считано от датата на
увреждането - 15.06.2016г., до окончателното им изплащане.
В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата
молба ответникът ЗАД „**“ АД оспорва така предявените искове.
Възраженията по основателността на искаовете, относими за въззивното
производство, се свеждат до прекомерност на претендираното обезщетение и до
релевирано съпричиняване. Поддържаните и във въззивната жалба твърдения в тази
насока са, че пострадалият е нарушил
нормата на чл.137а от ЗДвП – пътувал е без обезопасителен колан, с което
съществено е допринесъл за настъпване на вредоносните последици. Наведени са
твърдения, че
механизмът на увреждането в еднаква степен е провокиран от субективните
действия на водача на самокатастрофиралия автомобил и от решението на
пострадалия да пътува без фиксиран предпазен колан, т.е. 50% съпричиняване на
вредоносния резултат. Като основание за съпричиняване се сочи фактът, че лекият
автомобил, в който е пътувал пострадалият, не е бил оборудван със странични
въздушни възглавници, което е стандартно оборудване при всички съвременни
автомобили с цел омекотяване на удара и предотвратяване на травми при
пасажерите. Твърди се, че това обстоятелство е било известно на пострадалия Р.М., при което той сам се е изложил на риска
да пътува в такъв автомобил.
От събраните по делото доказателства се установи
следното:
Претенцията е за репариране на вреди при условията,
визирани в чл.432 ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото
лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението
пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на
изискванията на чл.380 от КЗ.
В цитираната разпоредба е признато право в полза на
увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид застраховка е
отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк иск срещу
застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се ангажира
отговорността на застрахователя по реда на чл.432 ал.1 от КЗ, е необходимо към
момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение,
породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия
причинител на вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и
всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД,
пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо
увредения за обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда
да е причинена виновно, същата да е резултат от противоправно поведение,
наличие на причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.
Установени в първоинстанционното производство и
неспорни пред настоящата инстанция са елементите от фактическия състав на чл.432
ал.1 от КЗ: Ищците са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания, вследствие
смъртта на техния съпруг и баща и наследодатетел Р.М..
Смъртта е настъпила на 15.06.2016г. вследствие на ПТП, причинено виновно от водача
на лек автомобил
марка „В.“, модел „**“ с рег. № ** – С.Ю..
Същият е нарушил правилата за движение по пътищата и е причинил
пътно-транспортно произшествие, настъпило по начин и механизъм, описан в
исковата молба и неспорен между страните. Установена от първоинстанционния съд
и неспорна в настоящето производство е и причинната връзка между противоправното поведение на
водача на лек
автомобил марка „В.“, модел „**“ с рег. № ** и причинената вреда. Извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца, са установени по задължителен и обвързващ гражданския съд ред по смисъла
на чл.300 от ГПК предвид влязла в сила на 20.09.2017г. присъда по НОХД
№1296/2017г. по описа на ПОС.
Установен е и специфичният елемент на визираната в чл.432
ал.1 от КЗ, във вр. с чл.493 от КЗ безвиновна отговорност на застрахователя,
обусловена от наличието на валидно застрахователно правоотношение, породено от
договор за застраховка „Гражданска отговорност” – съгласно
представената по делото застрахователна полица № **със
срок на валидност 04.04.2016г. – 04.04.2017г.
Спорното в настоящото въззивно производство, с оглед
доводите, изложени във въззивната жалба на жалбоподателя – ответник и насрещната
въззивна жалба на жалбоподателите - ищци, е досежно размера на дължимото
обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и дали е налице
съпричиняване от страна на пострадалия, което да бъде отчетено при определяне
на обезщетението.
Отчитайки функционалната обусловеност на задължението
на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на
пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение, дължимо
от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в хипотезата на
упражнено по реда на чл.432 ал.1 от КЗ, пряко право е приложим въведеният с
чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост. Справедливото
обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично е прието още в ППВС
№4/68г., означава да бъде определен онзи точен паричен еквивалент не само на
болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички
онези неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които
съпътстват същите. В този смисъл размерът на обезщетението за репариране на
претърпените неимуществени вреди следва да се определи при преценка на редица
конкретни обстоятелства от обективна и субективна страна.
С оглед спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД
такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците, възрастта на
увредения, общественото му положение, емоционалната връзка между пострадалия и
претендиращия репариране на вредите при настъпила смърт. При определяне размера
на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният характер
на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който
понася вредите.
За определяне размера на обезщетението, доколкото
имуществените вреди по своя характер са негативни преживявания в резултат от
въздействието на определен факт върху физическата и психо-емоционалната сфера
на индивида, следва да се съобразят депозираните по делото гласни
доказателства. От показанията на свидетелите Г.А. и Р.Р.се установява, че ищците
и пострадалият са били в изключително близки отношения, обусловени не само от съпружеска
и роднинска обвързаност. Като задружно и сплотено семейство, са поддържали
връзка един с друг. Ищцата А.М. и починалият й съпруг – Р.М. са се занимавали
със селскостопанска дейност, а техните дъщери и син /останалите ищци/ са
подпомагали родителите си. Свидетелят Р.установява, че след смъртта на Р.М.
семейството преустановило дейността си по зеленчукопроизводство. И двамата
свидетели са убедителни в показанията си, че след смъртта на Р., както у
съпругата му, така и у децата му е настъпила негативна психоемоционална
промяна, „след самата загуба стресът беше голям“ /св. Р./. И двамата свидетели
са идентични и убедителни в показанията си, че болката от загубата на
най-близък човек не е преодоляна и понастоящем.
Гласните доказателства, които, като непосредстеви и
убедителни, се кредитират и от настоящата инстанция, установяват, че независимо
че децата на починалия Р. – ищците Р.Ю., А.М. и С.М. са пълнолетни, имат самостоятелен живот /дъщерите
живеят в гр. П., а синът – във Ф./, поради близките отношения между ищците и
починалия родител и внезапността на трагичното събитие, негативните психо –
емоционални последици при тях са силно изразени, „след загубата на баща им, не
са същите усмихнати хора, все още личи по лицата им страданието“ /св. А.“/.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя – ответник, че в нарушение на
процесуалните правила, първоинстанционният съд не е извършил правилна преценка
на депозираните по делото гласни доказателства. Отчетено е обстоятелството, че
ищците – деца на починалото лице, са пълнолетни, живеят в друго населено място,
имат самостоятелни домакинства, при което е определен справедлив паричен
еквивалентен на търпените от тях неимуществени вреди – а именно
120 000лв., от които е установено, че 40 000лв. са изплатени от
застрахователя, при които исковете на тримата ищци са уважени за сумата от по
80 000лв. Вярно е, че психическите болки и страдания от загубата на родител,
независимо от възрастта на последния и възрастта на претендиращите обезщетение
са несъизмерими с пари. Като се съобразят критериите, които следва да бъдат
съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за
неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в
чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост – възрастта на увредените /ищците Р.Ю., А.М. и С.М./,
възрастта на починалия родител, отчитайки, че според данните по делото същият е
бил в сравнително трудоспособна възраст и преди всичко - морална опора за
пълнолетните си деца, отношенията между ищците и починалия родител, от друга
страна – семейният статус на ищците, фактът, че същите са пълнолетни и имат
свой самостоятелен живот, въззивната инстанция също приема, посочената по-горе
сума като подходяща за обезщетяване на причинените на ищците – деца на
починалия, неимуществени вреди.
Съобразявайки отново принципите за справедливостта,
въззивната инстанция намира размерът на определеното от първоинстанционния съд
обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ищцата А.М. – съпруга на
починалия, за занижен. В тази насока следва да се отчете именно обстоятелството,
че двамата съпрузи, чиито деца са пълнолетни, са живеели сами и са били морална
опора един за друг. Следва да се отчете обстоятелството, че починалият Р.,
който е бил на 69 години, е бил трудоспособен, занимавал се е активно със
земеделие. От друга страна гласните доказателства сочат на най-силно изразен
интензитет на търпените душевни болки от смъртта на съпруга й по отношение на
ищцата А.М.. В тази насока са показанията на свидетеля А.: „А., когато винаги я
срещам, а аз всеки ден я срещам, ми разправя, как й липсва съпругът й“. Освен
това свидетелят П.депозира показания за влошено здравословно състояние при
ищцата А.М.. Обезщетението по правило се присъжда заради възможността да бъдат поправени
нанесените вреди. Поправянето на нанесените неимуществени вреди е невъзможно да
бъде постигнато чрез заместването с еквивалентно материално благо, поради което
обезщетението на неимуществените вреди представлява известно компенсиране на
загубеното, което не може да бъде възстановено, тъй като се отнася до
претърпени болки и страдания, свързани в със загубата на изключително близък
човек. С оглед посоченото по-горе, както и с оглед възрастта на ищцата А.М.
/69-годишна към момента на злополуката/, настоящата инстанция намира за
справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищцата морални болки –
неимуществени вреди, вследствие смъртта на съпруга й – сумата от 150 000лв.
Съобразявайки факта на изплатено от застрахователя обезщетение в размер на
40 000лв., искът на ищцата А.М. следва да бъде уважен за сумата от
110 000лв. или до пълния предявен размер.
В материалноправната норма -
чл.51 ал.2 от ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за
вреди от деликт, но намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна
връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както е посочено
в мотивите към т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, дали
поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането,
подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Съпричиняване е налице, когато освен с поведението на
деликвента увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с
поведението на самия увреден.
Като конкретна проява на такъв
тип поведение от страна на пострадалия в отговора на исковата молба и във
въззивната жалба се сочи непоставянето на обезопасителен колан. За да е налице съпричиняване по смисъла на закона,
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване,
независимо дали е действал виновно. Т.е. – на първо място следва да е
установено поведението на пострадалия, представляващо предпоставка за
настъпване на злополуката – в случая, че починалият М. не е бил с поставен
обезопасителен колан. Този факт не е установен по пътя на пълното и главно
доказване. Напротив – съгласно заключението от допуснатата при
първоинстанционното разглеждане на делото автотехническа експертиза, върху
трупа на Р.М. е намерен премазан колан, който не е закопчан. Това фактическо
състояние по-скоро сочи на възможност обезопасителният колан да е бил поставен
и впоследствие разкопчан, било като последица от злополуката /сблъсъка на лекия
автомобил с бетонен стълб и деформацията на купето в предна част/ или
вследствие опит на пострадалия, излизайки от автомобила, да избегне този
сблъсък. По - същественото обаче е, че според
описания механизъм на процесното ПТП, не може да се приеме, че поставянето на
обезопасителен колан от страна на пострадалия би предотвратило леталния му
изход. Идентични в тази насока са, както констатациите, съдържащи се в
заключението от автотехническата експертиза, така и тези, съдържащи се в
съдебномедицинската експертиза, които, като компетентно изготвени и неоспорени
от страните, се кредитират и от настоящата инстанция. Съгласно заключението от
съдебномедицинската експертиза, травматични увреждания на Р.М. са причинени при
удари на тялото, главата и крайниците в предната дясна врата на лекия автомобил
и в арматурно табло. Това е вследствие деформацията на купето в областта на
предната дясна врата. При така описания механизъм на удара – страничен удар,
поради естеството на прикрепване на колана /триточково закрепване/ неговото
ефективно действие е сведено до минимум, при което, с или без обесопасителен колан, както и дали същият
е правилно или неправилно поставен, смъртта на М. е била неизбежна. Съгласно
заключението от автотехническата експертиза, купето на автомобила е деформирано
в значителна степен в областта на предна дясна врата и предпазният колан не би
имал никаква практическа стойност за намаляване на травмите на пътника, пътуващ
на това място, които травми, опИ.ни от съдебномедицинската експертиза и
съгласно заключението от същата, неизбежно водят до летален изход. В случая не само не е доказано, но и е установено, че и при спазване от
страна на пострадалия на изискването на
чл.137а от ЗДвП - при поставянето на обезопасителен колан, крайният вредоносен
резултат не би бил предотвратен – само при установяването на който факт биха
били приложими последиците на чл.51 ал.2 от ЗЗД и тежестта за установяването на
който факт носи ответната страна. Съобразно характера на уврежданията,
съобразени с механизма на произшествието, по начина, опИ.н от вещите лица,
смъртта на Р.М. би настъпила и при поставяне на предпазен колан.
Неоснователно е и второто
твърдение на ответника и сочено от него, като действие/бездействие на
пострадалия, съпричинило вредоносния резултат – а именно – че е пътувал в
морално остарял автомобил, който не е бил фабрично оборудван с въздушни
възглавници. Тази теза не може да се възприеме за достоверна и убедителна, дори
и при положение да се приеме, че пострадалият е съзнавал, че пътува в морално
остарял автомобил и макар да не е допринесъл
за настъпване на събитието пътно - транспортно произшествие, с поведението си е
допринесъл за собственото си увреждане. Липсва личният принос на увреденото
лице - обективен елемент от фактическия състав на съпричиняването, който следва да се намира в причинна връзка с
вредоносния резултат. За да бъде успешно проведен процесуалният способ за
защита на пасивно легитимираната страна по иск за репариране на вреди от
непозволено увреждане посредством възражение за съпричиняване, следва да се
установи, че крайният вредоносен резултат би бил предотвратен при липса на
поведението, сочено като съпричиняване – и само при установяването на този факт
биха били приложими последиците на чл.51 ал.2 от ЗЗД. Релевантен
за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД
е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се
стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като
неблагоприятен резултат, а в случая самото неправомерно поведение на деликвента
се свежда до нарушение правилата за движение по пътищата, а не до нарушение на
съществуващи „правила“ за управление на морално остарял автомобил. В случая
нито се твърди, нито е установено, ПТП-то да е в резултат на техническа неизправност
на автомобила /или че автомобилът не е бил с проведен технически преглед/ и
това да е съзнавано от пострадалия. Освен казаното, изцяло се възприемат и
изводите на първоинстанционния съд за липса на съпричиняване, изразяващо се във
факта, че пострадалият е пътувал в морално
остарял автомобил, който не е бил фабрично оборудван с въздушни възглавници.
По изложените съображения
въззивната жалба на жалбоподателя – ответник, както и насрещната въззивна жалба
на жалбоподателите Р.Ю., А.М. и С.М. се явяват
неоснователни и следва да се оставят без уважение, а като основателна следва да
бъде уважена само насрещната въззивна жалба на жалбоподателката А.А.М..
Неоснователна е подадената
въззивна жалба от ищците в първоинстанционното производство срещу тази част от
решението, с която са отхвърлени акцесорните искове за присъждане на лихва за предходен период -от датата на деликта – 15.06.2016г. до
19.03.2018г. Всички доводи в тази насока, включително и цитирана съдебна
практика касаят приложението и действието на КЗ – отменен. Действащата правна
уредба изрично регламентира, че застрахователното покритие включва и лихвите по
чл.429 ал.2, т.2 от КЗ, тоест застрахователят отговаря за лихвата за забава,
когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице. Но в чл.429 ал.3 от КЗ е регламентирано, че лихвите за забава на застрахования по ал.2, т.2, за
които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в
рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/. В този случай от
застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования,
считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл.430 ал.1, т.2 от КЗ или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице,
която от датите е най-ранна. Следователно
отговорността на прекия причинител за лихви, считано от датата на непозволеното
увреждане съществува, но същата - по
силата на самия кодекс, се поема от застрахователя от един по-късен момент, в
който му е станало известно настъпването на застрахователното събитие. Тоест,
не е налице законова възможност в тежест на застрахователя да се възложат и
лихвите за времето от увреждането до уведомяването му за това. Няма спор, че
това уведомяване е обективирано именно с отправените от ищците писмени
застрахователни претенции пред застрахователя по реда на чл.380 от КЗ, което
уведомяване е на 20.03.2018г. Съгласно законовата норма застрахователят дължи лихва именно
от тази дата, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
По изложените съображения
първоинстанционното решение следва да бъде отменено само в частта, с която е
отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди, предявен от А.М., за разликата
над 80 000лв. до пълния
предявен размер от 110 000лв., ведно със законната лихва, считано от 20.03.2018г. до окончателното
изплащане на сумата. В останалата обжалвана част, решението, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото пред
въззивната инстанция и уважената в пълен размер претенция на ищцата А.М., ответникът
в първоинстанционното производство й дължи разноски в пълен размер. С
първоинстанционното решение разноските, сторени от ищците, са определени и
присъдени съобразно уважената част от иска по реда на чл.38 ал.2 от ЗА – ответникът
е осъден да заплати на адв. Я.М.С. адвокатско възнаграждение за предоставеното
безплатно процесуално представителство на ищците в размер на общо 7 930лв.
/съобразно уважения размер на исковете от общо 320 000лв. за всички ищци определено съобразно чл.7 ал.2, т.5 от Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/. С оглед изхода от спора
пред въззивната инстанция следва да бъде присъдено допълнително адвокатско
възнаграждение в размер на 1 757,80лв. - на основание чл.38 ал.2 от ЗА.
Предвид изхода от спора при
въззивното производство, на основание
чл.78 ал.6 от ГПК
ответникът
следва да заплати допълнително ДТ за
първоинстанционното разглеждане на делото в размер на 1 200лв.
С оглед уважената насрещна
въззивна жалба на ищцата А.М., се дължи и
държавна такса за въззивното производство в размер на 600лв.
Пред въззивната инстанция
страните претендират сторените по делото разноски.
Жалбоподателите – ищци не са
сторили такива за заплащане на ДТ за въззивно обжалване /на основание чл.83
ал.1, т.4 от ГПК/. С оглед уважената насрещна въззивна жалба на ищцата А.М., на
основание чл.38 ал.2 от ЗА, съобразно обжалваемия материален интерес, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
на адв. Я.М.С. за предоставената безплатна адвокатска защита и съдействие на
жалбоподателката А.М., адвокатско възнаграждение в размер на 1 430лв.
Съобразно обжалваемия материален интерес по отношение на останалите
жалбоподатели – ищци - Р.Ю., А.М. и С.М., на основание
чл.38 ал.2 от ЗА се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 4 290лв.
Безплатното процесуално представителство обаче е упражнено, както по повод
подадената от жалбоподателите – ищци въззивна жалба, така и по повод подадената
въззивна жалба от насрещната страна. Тъй като подадената въззивна жалба на
жалбоподателите – ищци - Р.Ю., А.М. и С.М. е оставена без
уважение, дължат се само разноски по повод оставената без уважение въззивна
жалба на насрещната страна – или 2 145лв. Следователно жалбоподателят –
ответник следва да бъде осъден да заплати, на чл.38 ал.2 от ЗА на адв. Я.М.С.
адвокатско възнаграждение за предоставеното безплатно процесуално
представителство във въззивното производство в размер на общо на 3 575лв.
Жалбоподателят – ответник е
сторил разноски за заплащане на ДТ за въззивно обжалване, но с оглед
неоснователността на подадената от него въззивна жалба, такива не се дължат. В
представения списък на разноските по чл.80 от ГПК е посочено адвокатско
възнаграждение в размер на 3 000лв. /заплатено в брой, съгласно приложения
договор за правна защита и съдействие/. Възражението за прекомерност на насрещната
страна е неоснователно,
тъй като процесуалното представителство срещу така заплатеното адвокатско
възнаграждение е упражнено, както по въззивната жалба на жалбоподателя-ответник така и по въззивната жалба и насрещната
въззивна жалба на жалбоподателите ищци. /А съобразно обжалваемия материален
интерес по въззивната жалба на жалбоподателя – ответник минималното адвокатско
възнаграждение съгласно чл.7 ал.2, т.5 от
Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения по един
от субективно съединените искове е 3 730лв./. Така заплатеното адвокатско
възнаграждение е по повод упражненото процесуално представителство, както по
подадената въззивна жалба на жалбоподателя - ответник, така и по въззивната жалба на насрещните страни. Тъй
като въззивната жалба на жалбоподателя – ответник е оставена без уважение,
следва да се преценят разноски по съразмерност съобразно изхода на делото по
подадената въззивна жалба от насрещните страни /които са 1 500лв./. При
това положение на жалбоподателя – ответник се дължат разноски по съразмерност
съобразно оставените без уважение въззивни жалби на Р.Ю., А.М. и С.М. и уважената насрещна въззивна жалба на А.М.
или – 1 125лв., които следва да бъдат заплатени от Р.Ю., А.М. и С.М..
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК,
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №669/20.12.2018г., постановено по търг. д. №590/2018г. по описа на Окръжен
съд П., в частта, с която З. „**“ АД
с ЕИК **е осъдено да заплати сумата от 80 000лв. на А.А.М. с ЕГН **********, сумата
от 80 000лв. - на Р.Р.Ю. с ЕГН **********, сумата от
80 000лв. - на А.Р.М.
с ЕГН ********** и сумата
от 80 000лв. - на С.Р.М. с ЕГН **********, които
суми представляват застрахователно обезщетение по застраховка «Гражданска
отговорност», сключена с полица № **със срок на действие
04.04.2016г. – 04.04.2017г., за причинените по вина на водача на лек автомобил марка „В.“,
модел „**“ с рег. №** - С.Ю.Ю., неимуществени вреди - болки и
страдания, от смъртта на Р. И. М. с ЕГН ********** /съпруг и баща/, настъпила
в резултат на състояло се на 15.06.2016 г. по главен път II-58 в посока от гр. К.към гр. П.в
с. Д., ПТП, /които суми представляват разлика
над изплатеното от застрахователя обезщетение в размер от по 40 000лв./,
ведно със законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя -
20.03.2018г., до
окончателното изплащане на сумите, както и в частта, с която са отхвърлени
исковете, предявени от Р.Р.Ю. с ЕГН
**********, А.Р.М. с ЕГН ********** и С.Р.М. с ЕГН ********** за обезщетение
за претърпени неимуществени вреди до пълния предявен размер от по
110 000лв. на всеки от ищците, както
и в частта за присъждане на лихва за предходен период - от датата
на деликта – 15.06.2016г., до 19.03.2018г., в частта на присъдените разноски – адв.
възнаграждение - 7 930лв. и държавна такса - 12 916.80лв.
ОТМЕНЯ решение №669/20.12.2018г., постановено по търг. д. №590/2018г. по описа на Окръжен
съд П., в частта, с която е
отхвърлен предявеният от А.А.М. с ЕГН ********** срещу З. „**“ АД с ЕИК **иск
за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 80 000лв. до
110 000лв., ведно със законната лихва, считано от 20.03.2018г., до окончателното
изплащане на сумите, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „**“ АД с ЕИК **да
заплати на А.А.М.
с ЕГН ********** допълнително сумата от 30 000лв., представляваща
застрахователно обезщетение по застраховка «Гражданска отговорност», сключена с
полица №**със срок на действие 04.04.2016г. – 04.04.2017г., за причинените по вина
на водача на лек
автомобил марка „В.“, модел „**“ с рег. №** - С.Ю.Ю., неимуществени
вреди, вследствие смъртта на Р. И. М. с ЕГН ********** /съпруг/, настъпила в резултат на
състояло се на
15.06.2016г. ПТП, ведно със законната лихва,
считано от датата на уведомяване на застрахователя - 20.03.2018г., до окончателното изплащане
на сумите.
ПОТВЪРЖДАВА решение №669/20.12.2018г., постановено по търг. д. №590/2018г. по описа на Окръжен
съд П., в частта, с която е
отхвърлен предявеният от А.А.М. с ЕГН ********** срещу З. „**“ АД с ЕИК **иск,
за присъждане на законната лихва върху сумата от 30 000лв. за минал период - от датата на деликта – 15.06.2016г.
до 19.03.2018г.
ОСЪЖДА З. „**“ АД с ЕИК **да
заплати в полза бюджета на съдебната
власт сумата 1 200лв. – държавна такса за
първоинстанционното производство, както и сумата от 600лв. – държавна такса за производството пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА З. „**“ АД с ЕИК **да
заплати на адв. Я.М.С. сумата от 1 757,80лв.
- адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на А.А.М. в първоинстанционното
производство и 3 575лв. – за въззивното производство - на основание чл.38
ал.2 от ЗА.
ОСЪЖДА Р.Р.Ю. с ЕГН **********, А.Р.М.
с ЕГН ********** и С.Р.М. с ЕГН ********** да
заплатят на З. „**“ АД с ЕИК **разноски за въззивното производство в размер на
1 125лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: