Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. Плевен,
02.08.2019год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенският районен съд, V граждански състав, в публичното заседание на
24.07.2019година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Видолова
при секретаря Вероника Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Видолова
гр. д. № 7352 по описа за 2018 година, и на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Искове с правно основание чл. 415 от ГПК.
Ищецът “А.З.С.Н.В.“ ЕАД, е предявил против Е.Г.М.,
искове по чл. 415, ал. 1 от ГПК за установяване на дължимост на следните суми:
сумата от 846.28 лева главница, 64.64 лева договорна лихва за периода
29.09.2015 г. – 09.02.2016 г., 18.00 лева такса разходи, 424.08 лева неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за периода 06.10.2015 г. – 09.02.2016
г., 200.31 лева обезщетение за забава за периода 30.09.2015 г. – 29.03.2018 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението –
30.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. Ищецът твърди, че е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по което е
образувано ч.гр.д. № 2284/2018г. на РС Плевен, по което съдът е издал заповед
за изпълнение срещу ответника. Твърди, че поради връчване на заповедта по реда
на чл. 47 ал. 5 от ГПК, РС Плевен е указал на заявителя, че може да подаде иска
по чл. 415 от ГПК. Твърди, че на 12.09.2015г. между И.А.М.АД и ответника е
сключен договор за паричен заем № 2385877, при спазване на разпоредбите на ЗПК.
Твърди неизпълнение на задълженията на ответника и заплащане само на сумата от
138.90лв. общо. Посочва, че на 16.11.2010г. е сключил с И.А.М.АД, договор за
цесия, по който, с Приложение № 1 от 01.07.2016г., вземането на И.А.М.АД спрямо
ответника, му е прехвърлено. Претендират се разноски.
Ответникът не взема становище по иска, исковата
молба и приложенията са му връчени лично на 12.02.2019г.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното: Претенцията
на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 415 от ГПК.
Налице е спор между страните относно дължимостта на вземането по издадена в
полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 2284/2018г.
по описа на ПлРС. Предявеният иск е допустим, тъй като във всички случаи,
когато заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5
от ГПК, заявителят разполага с възможността да реализира правата си,
предявявайки претенцията по чл. 415 от ГПК.
Вземането
на ищеца произтича от сключен Договор за паричен заем № 2385877 от 12.09.2015г.,
с който на ответника е предоставена парична сума в от 900лв. от И.А.М.АД в качеството на заемодател. Редовността
и авторството на подписите не са оспорени в хода на съдебното дирене. Съгласно
договора, заемната сума е в размер от 900.00лв, която следва да бъде върната на
21 седмични вноски от по 46.58лв. Посочено е, че ГЛП е 40%, ГПР – 46.90%, а общия
размер на всички плащания е 978.18лв. В чл. 4 е уговорена неустойка в размер на
468.72лв., дължима, ако в тридневен срок от сключване на договора заемателят не
представи обезпечение – или две физически лица – поръчители, отговарящи на
конкретно описани условия за доход от над 1000лв., работещи на безсрочен тр.договор,
без отношения с кредитора, с платени осигуровки за последните две години, без
задължения или с конкретен статус в ЦКР, или банкова гаранция. В чл. 8 е
уговорена дължимост на такса разходи, при различни хипотези на забава, но не
повече от 45лв. От приложения препис на Рамков договор за цесия от 16.11.2010г.,
се установява, че заемодателят И.А.М.АД, е сключил с ищеца А.з.с.н.в. договор
за бъдещи прехвърляния на вземания, станали ликвидни и изискуеми в пълен
размер, които вземания, съгл. чл. 2 от договора за цесия се индивидуализират в
Приложение № 1, неразделна част от договора. По делото е приложено извлечение
от Приложение № 1 от 01.07.2016г., по което, под № 1525 е вписано прехвърляне
на вземането от ответника Е.Г.М. по договор 2385877. Индивидуализираните в това
приложение вземания са потвърдени от продавача на вземанията, като в потвърждението
още веднъж е посочено, че Приложение № 1 от 01.07.2016г.
е неразделна част от договора за цесия. За извършената цесия са изпратени уведомителни
писма от ищеца, който е бил надлежно упълномощен от цедента да уведомява
длъжниците за сключения договор за цесия, като писмата не са били връчени на
ответника поради непотърсване и поради отсъствие на получателя. Уведомлението
за цесия е част от приложенията към исковата молба, и е връчено редовно на
ответника. По делото е изготвена съдебно-счетоводна експертиза, изчислила
остатъка от задължението на ответника по процесния договор, което сочи, че в
счетоводството на първоначалния кредитор И.А.М.АД, са отчетени незаплатени суми
от 846.28 лева главница, 64.64 лева договорна лихва за периода 29.09.2015 г. –
09.02.2016 г., 424.08 лева – неустойка, 18.00 лева такса разходи, изчислена е
лихвата за забава за периода от датата на забава – 29.09.2015г. за всеки
неплатен остатък от погасителна вноска
до 06.02.2018г. вкл. - 200.31 лева. Съгласно заключението, направени са
две плащания по договора – на 18.09.2015г., преди първия падеж – 68.90лв. и на
30.12.2015г. – 70лв., или общо 138.90лв. След второто плащане, кредиторът е
започнал да погасява вземанията по следния ред: такса разходи, погасителни
вноски – неустойка, лихва, главница. Направено е изчисление по задача на съда
за законната лихва само върху незаплатените суми за главница и договорна лихва.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното: В производството се установи безспорно, че
между ответника, в качеството на заемател, и праводателя на ищеца -И.А.М.АД, в
качеството на заемодател, е сключен Договор за паричен заем № 2385877 от
12.09.2015г., по който ответникът е получил заем в размер на 900лв.
Получаването на сумата не е оспорено, в договора изрично е посочено, че с част
от сумата се рефинансира друг договор, а за остатъка договорът има силата на
разписка /чл. 3 ал. 2, изр. последно/. Заплащането на част от заема от
ответника също потвърждава получаването на сумата 900лв. Така сключеният
договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, тъй като
отговаря на критериите по чл.3 ЗПК и не засяга изключенията по чл.4 ЗПК. С
получаването на сумата по кредита за заемодателя е възникнало задължението да
върне главницата, като и да заплати дължимата възнаградителна лихва. Въпреки
липсата на отделен погасителен план, в договора ясно са разписани размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съобразно
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК. Не се установи по делото пълно
погасяване нито на главницата, нито на уговорената договорна /възнаградителна/
лихва, поради което неизпълнение, се установява дължимост и на законната лихва
от датата на падежа на всяко просрочие до датата на подаване на заявлението в
съда /по чл. 8 ал. 2 от договора/. Съгласно чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Съгласно алинея втора на същата разпоредба, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. Тези норми са императивни –
постановени са в публичен интерес с оглед целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и
чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредит/арг. от чл.2 ЗПК/. Поради горното, съобразявайки
частичните плащания, но погасяващи само главница и договорна лихва, съдът
намира, че ищецът не е заплатил по договора сума за главница – 831.83лв., сума
за договорна лихва – 7.45лв. и законна лихва за периода 29.09.2015г. до 06.02.2018г.
/датата, посочена в петитума на исковата молба/ - в размер на 184.25лв., т.к.
тези суми съдът, базирайки се на приетото по делото заключение на ССчЕ, намира
за безспорно установени и дължими от ответника.
По делото
не се установи дължимост на претендираните от ищеца 45лв. такса разходи, не са
представени доказателства по делото за направени такива разходи, както и дори
не е посочено в какво са се състояли разходите, които се твърди, че се дължат. Сама
по себе си тази уговорка, представлява автоматична дължимост на фиксирана сума,
и то само при едно условие – просрочие на вноска по кредита. За тази цел, както
законът, така и договорът са предвидили начисляване на лихва, и предвиждането
на такава такса при забава представлява допълнително утежняване на задълженията
на длъжника, без необходимост от каквото и да било доказване дали кредитора
действително е направил разходи за извънсъдебното събиране на просрочените суми
и в какво се състоят те. Поради изложеното, съдът намира, че и тази клауза в договора
и ОУ на ищеца е нищожна, поради противоречие с добрите нрави - чл.26, ал.1 от ЗЗД – и претендираната такса се явява недължима.
Уговорената в чл. 4 от договора неустойка от 468.72лв.,
която се начислява ако в тридневен срок от сключване на договора
заемополучателят не предостави обезпечение, съдът също счита за нищожна, поради
противоречието ѝ с добрите нрави. Според чл.92 ЗЗД, неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска
обезщетение за по-големите вреди. Според чл.4 от договора, неустойката е
дължима не при забава на изпълнението на задълженията за връщане на заетата
сума / което е основното задължение на заемополучателя при договор за заем/, а
при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на кредитора,
чрез осигуряване на поръчител или банкова гаранция. От начина, по който е
уредено в чл.4 ал. 1, задължението на кредитополучателя - особено това отнасящо се до осигуряване на
двама поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде
свързано със значителни затруднения. Това е така, защото от една страна това
задължение не е определено от кредитора, като предварително условие за
сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга -
изискванията към поръчителите са многобройни – нетен доход над 1000лв.,
удостоверен със служебна бележка от
работодател, безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор със заемодателя, да няма неплатени осигуровки през последните две
години, да няма задължения по други договори или ако има – да има определен
статус на кредитна история в ЦКР към БНБ. За повечето от тези изисквания
длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок съответните
писмени доказателства, дори и при осигуряване на поръчители, реално отговарящи
на тези условия. Информацията, изискуема за поръчителите заемателят би могъл да
получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по
занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка на
сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя,
съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че
клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни.
По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката,
предвидена в чл.4. Съдът намира, че поради тези особености на договора,
клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите ѝ, предвидени
в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по
смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/.
С оглед изложеното, съдът намира, че начислената по договора неустойка не се
дължи, поради нищожността на клаузата от договора, която я урежда.
Установи се по делото, че ищецът, като цесионер на
вземането от първоначалния кредитор, има активна легитимация и има качеството
на кредитор на вземането. Представените договор за цесия и извадка от
приложение № 1, сочат безпротиворечиво, че именно незаплатения остатък от
вземанията по Договор за паричен заем № 2385877 от 12.09.2015г. е бил цедиран
на ищеца. Поради горното, вземането е прехвърлено, т.к. договорът за цесия е
бил сключен на 01.07.2016г. - след възникване на задължението за заплащане на
цялата неплатена сума по заема – след изтичането на неговия краен срок на
09.02.2016г. Също така следва да се приеме и че длъжникът е уведомен за
цесията, т.к. тя, заедно със съпътстващите я книжа – упълномощаване на
цесионера да уведоми длъжника от името на цедента, потвърждението на цесията,
извлечението от приложение № 1 със вземането на длъжника, и самото уведомление,
са връчени на длъжника в качеството му на ответник в настоящето производство.
При това положение, съдът следва да зачете уведомяването в хода на делото, на
осн. чл. 235 ал. 3 от ГПК, а длъжникът може да противопостави възражението си,
че не е уведомен за цесията само ако твърди, че преди узнаването е платил
изцяло или частично на първоначалния си кредитор. Поради липсата на такива
твърдения в хода на делото, съдът намира, че именно ищецът се явява настоящия
кредитор на ответника за вземането в установената му от заключението част.
Поради различието в претенциите на ищеца и
установените от съда размери на отделните вземания, исковата молба следва да
бъде уважена в следните размери: главница – 831.83лв., сума за договорна лихва
– 7.45лв., и законна лихва за периода 29.09.2015г. до 06.02.2018г. /датата,
посочена в петитума на исковата молба/ - в размер на 184.25лв., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение № 1452/2.4.2018г. по ч.гр.д. № 2284/2018г. на
ПлРС, а за разликите в размерите на главница, договорна и законна лихва, както
и изцяло – за неустойка и такса разходи – претенциите следва да се отхвърлят,
като неоснователни.
При този изход на делото, съдът следва да се
произнесе по исканията на страните за присъждане на разноски, съобразно
уважените и отхвърлени части на иска. Съдът намира, че с оглед разпоредбата на
чл. 78, ал. 8 от ГПК, и липсата на сложност на двете производства, както и
ниския размер на претенцията, размерът на претендираното възнаграждение за
юрисконсулт от 350.00 лв. следва да се намали на 100.00 лв. - за исковото
производство, а за заповедното следва да остане 50.00 лв. – както е присъдено в
самата заповед за изпълнение. При това положение, претенциите за разноски на
ищеца в исковото производство /доказани в размер на 448.93лв./, съобразно
уважената част от иска, се явяват основателни до размер от 295.82лв. Съгласно т.12 от ТР №4/2013г. по т.д. №4/2013г.
на ОСГТК на ВКС, съдът следва да присъди и разноските, направени от ищеца в
заповедното производство. Съобразно положителното установително решение за част
от вземането, разноски в заповедното производство се дължат на заявителя – ищец
само до размер на 53.42лв.
По изложените съображения, Плевенският районен съд
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 415 във вр.с чл. 124 от ГПК, ЧЕ Е.Г.М., ЕГН **********,***,
ДЪЛЖИ на кредитора „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, ***, по Договор за паричен заем № 2385877 от 12.09.2015г.,
сключен между И.А.М.АД и Е.Г.М., следните суми: главница – 831.83лв., договорна лихва – 7.45лв., законна лихва за периода 29.09.2015г. до
06.02.2018г. в размер на 184.25лв.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.03.2018г. до
окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение № 1452/2.4.2018г. по ч.гр.д. № 2284/2018г. на ПлРС, КАТО претенцииите
за главница за разликата до 846.28 лева, претенцията за договорна лихва за
разликата до 64.64 лева, претенцията за обезщетение за забава за разликата до 200.31
лева и претенциите за такса разходи от 18.00 лева и неустойка за неизпълнение
от 424.08 лева, като неоснователни, ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА
Е.Г.М., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ н.
„А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, ***,
разноски в исковото производство размер
от 295.82лв., и в производството по ч.гр.д. № 2284/2018г. на ПлРС - в размер на
53.42лв.
Решението
подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: