Р Е Ш Е Н И Е № 260000
Гр.Пловдив,21.08.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в открито заседание
на двадесет и девети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ДИМИНОВА,като разгледа докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№286 по
описа за 2020 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Производство
по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №155 от 17.03.2020 г.,постановено по т.д.№745/2019 г. по
описа на Окръжен съд-Пловдив,ГК,II-ри състав,са отхвърлени като неоснователни
исковете,предявени от Т.Д.М.,
ЕГН **********
против Г.ф., гр. С., ул. „Г.И.”, № *, ет. *,за заплащане на сумата от 39
000лв. и сумата от 1000лв., представляващи заплатени на 01.03.2017г. от ищеца
на Ц.С.В., Т.А.В. и К.А.В. обезщетение за причинените им неимуществени вреди -
болки и страдания, съответно обезщетение за причинените им имуществени вреди,
причинени от смъртта на А.Т.В., настъпила на 23.07.2004г. при ПТП, причинено по
непредпазливост от ищеца при управлението на л.а.“Фолксваген-Венто“, с рег.№ *****,
за което е имал задължителна застраховка гражданска отговорност с полица № *****/01.01.2004г.
със ЗК „Ю.“ АД.
Срещу
горното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Т.Д.М. чрез пълномощника му адв. В.Р.,с
която решението се обжалва изцяло като неправилно поради нарушение на
материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необосновано. Изложени са аргументи,че първоинстанционният съд не е издирил и
приложил относимите правни норми към спорното правоотношение,като в тази връзка
жалбоподателят счита,че към претендираното от него вземане се явява приложим
действащият Кодекс за застраховането,а не както е прието в първоинстанционното
решение-отмененият Кодекс за застраховането,действал до началото на 2016
г.Оспорени са и изводите на първоинстанционния съд за липсата на основание за
присъждане на претендираната с исковата молба сума поради това,че същата не е
била включена в списък на приети вземания в производството по несъстоятелност
на застрахователя ЗК „Х.“АД /с предишно наименование ЗК „Ю.“/.Жалбоподателят
развива още и доводи,че първоинстанционният съд неправилно е приел,че е
приложимо единствено националното законодателство и е игнорирал изцяло
цитираните в исковата молба европейски директиви.В тази връзка се позовава и на
това,че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон
и на съдопроизводствените правила,като е
отказал да приложи относимите съюзни правни норми,на които се е позовал ищеца и
е отказал да отправи преюдициално запитване за съответстващото тълкуване на националното
законодателство спрямо съюзното.Въз основа на поддържаните в жалбата аргументи
е поискано да бъде отменено обжалваното решение изцяло и вместо него да бъде
постановено решение от настоящата инстанция,с което да се уважат предявените
искове,като бъдат присъди на жалбоподателя и направените от него разноски пред
въззивната инстанция.
От Г.ф.-С.-ответник по иска и по
въззивната жалба,е подаден в законния срок отговор на същата жалба,с който тя е
оспорена изцяло като неоснователна.Заявено е,че оплакванията на жалбоподателя са
бланкетни,а решението на ОС-Пловдив е правилно.Счита за неоснователни
оплакванията на жалбоподателя,че ПОС не е издирил и приложил относимите правни
норми,както и намира,че неправилно жалбоподателят свързва факта на сключването
на спогодбата между него и пострадалите лица с приложимостта на сега действащия
Кодекс за застраховането.Развива и доводи за погрешно от правна страна
тълкуване на разпоредбата на чл.435 от КЗ от страна на жалбоподателя,както и за
погрешно негово становище,че от момента на плащането е възникнало правото по
посочената разпоредба.Позовава се и на вътрешни противоречия във въззивната
жалба,а наред с това поддържа и позицията,че е погрешно становището на
жалбоподателя,че Г.т ф.е правоприемник на вече заличения застраховател ЗК „Х.“АД.Моли
въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна,а обжалваното
първоинстанционно решение да се потвърди изцяло.Претендира и направените пред
въззивната инстанция разноски.
Във въззивната жалба и в подадения
от Г.ф. отговор не са заявени доказателствени искания,не са представени и
писмени доказателства.
Пловдивският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите
на страните,намира за установено следното:
Въззивната
жалба е процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да обжалва
първоинстанционното решение и при подаването й е спазен двуседмичния срок по
чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка
по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден съдебен акт,тъй
като е постановено от надлежен състав,в
пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена
форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като
диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки
проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното
решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява процесуално
допустимо.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и
правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба и
събраните по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По
т.д.№745/2019 г. по описа на ОС-Пловдив,ГК,II-ри
състав,са предявени осъдителни искове от Т.Д.М. против Г.ф.-гр.С. за заплащане
на сумата от 39 000 лв.,представляваща заплатено на 01.03.2017 г. от ищеца
обезщетение за причинените неимуществени вреди-болки и страдания на Ц.С.В.,Т.А.В.
и К.А.В.,които са претърпели от смъртта на А.Т.В., настъпила на 23.07.2004г. при ПТП,
причинено по непредпазливост от ищеца при управлението на
л.а.“Фолксваген-Венто“, с рег.№ *****, за което е имал задължителна застраховка
гражданска отговорност с полица № *****/01.01.2004г. със ЗК „Ю.“ АД,а също и за
заплащане на сумата от 1000 лв.,представляваща заплатено на 01.03.2017 г. от
ищеца на горните три физически лица обезщетение за имуществени вреди,настъпили
вследствие на същото ПТП.
Така
предявените искове са базирани на следните основни твърдения:
Ищецът Т.Д.М.
твърди,че е имал валидно сключена
задължителна застраховка гражданска отговорност с полица № ******/01.01.2004г.
със ЗК „Ю.“ АД, за л.а.“Фолксваген-Венто“, с рег.№ *****, със срок на действие
от 01.01.2004г. до 31.12.2004г. Твърди, че на 23.07.2004г., в срока на действие
на застрахователната полица, е настъпило застрахователно събитие, като при
управлението на посочения автомобил ищецът по непредпазливост е извършил
престъпление с посочената в ИМ правна квалификация,вследствие на което по
непредпазливост е причинил смъртта на пострадалия водач на ППС — А.Т.В., за което
е било образувано наказателно производство НОХД № ***/2004г. по описа на
Окръжен съд – Бургас.В същото производство били предявени срещу ищеца
гграждански искове от съпругата и двете деца на починалия при ПТП-Ц.С.В.,Т.А.В.
и К.А.В.,които били частично уважени за сумите от по 13000 лв. за всеки от
гражданските ищци,представляващи обезщетение за причинените им неимуществени
вреди - болки и страдания, както и за сумата от 1000 лв., представляваща
обезщетение за причинените им имуществени вреди,ведно със законната лихва върху
тези суми ,начиная от 23.07.2004г. до окончателното им изплащане, както и
сумата от 1500 лева, представляваща възнаграждение за адвокатска защита.
Твърди
се още,че увредените лица-Ц.С.В., Т.А.В. и К.А.В. са подали искане до
застрахователя ЗК „Ю.“ АД за репариране на причинените им имуществени и
неимуществени вреди, присъдени по НОХД № ***/2004г. по описа на Окръжен съд –
Бургас, и е била образувана при застрахователя щета №0540000104300263, но до
изплащане на обезщетение не се е стигнало поради откриване на производство по
несъстоятелност срещу застрахователя, в което
увредените лица предявили своето вземане до синдика на застрахователя,но
синдикът не приел вземането им и увредените лица са били вписани в списъка на
неприетите вземания.Този списък бил оспорен от същите лица пред съда по
несъстоятелността и съдът със свое определение от 25.07.2008г. по т.д.№665 по
описа за 2006г. на СГС е оставил без уважение възражението им.
Ищецът
твърди на следващо място,че на 01.03.2017г. между него и увредените лица е била сключена спогодба, по
силата на която ищецът заплатил на тези лица общо сумата от 87 000лв.,включваща
сумите от по 13 000 лв.-присъдените на същите лица обезщетения за неимуществени
вреди от настъпилата при ПТП смърт на наследодателя им А.Т.В.,както и сумата от
1000 лв.-присъденото обезщетение общо за тримата за причинените им имуществени вреди,ведно
със законната лихва върху тези суми,начиная от 23.07.2004г. до окончателното им
изплащане, както и сумата от 1500 лв. общо за тримата, представляваща възнаграждение
за адвокатска защита по НОХД № ***/2004г. на Окръжен съд – Бургас,а също и изтеклите
до момента на сключване на спогодбата лихви. Твърди, че в резултат на
сключената спогодба,всеки от увредените лица е получил по 29 000 лв. на
01.03.2017г., от който момент ищецът счита,че за него е възникнало възникнало
правото на иск по чл.435 от КЗ, поради което отправил до ответника с молба вх.№*******/20.03.2017
г. искане за изплащането на сумата,но същото искане не е било уважено. В тази
връзка се развиват съображения, че съдът по несъстоятелност и ответника са
действали в противоречие с директива 103/2009 и директива 138/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета и са
нарушили правата на ищеца,като последният поддържа в исковата молба,че
директивите имат пряко действие,на което той се позовава и имат примат над
националното законодателство.
Ищецът
поддържа още,че правото на застрахования по чл.435 КЗ е вземане по застраховка
„гражданска отговорност“,каквото е вземането и на увреденото лице,с тази
разлика,че прякото право възниква по силата на закона,а правото на
застрахования-въз основа на договора и че докато не бъде погасено чрез плащане
прякото право /при това плащане от делинквента/ не възниква правото на
застрахования.В тази връзка ищецът се е позовал и на чл.565,ал.1 от КЗ,съгласно
който се гарантират вземанията по задължителна застраховка „гражданска
отговорност“ на автомобилистите при несъстоятелност на застраховател със
седалище в Р. Б. или клон на застраховател от трета държава,регистриран в Р. Б.
за извършваната от него дейност у нас.Поддържа още и аргумента,че Директива 103
от 2009 г. започва с изречението „Застраховката „Гражданска отговорност“ по
отношение на използването на моторни превозни средства /застраховка на
автомобилистите/ е особено важна за европейските граждани,независимо дали са
застраховани или са пострадали при произшествие“.От това,според ищеца,следва,че
директивата не прави разлика в защитата на увредените и застрахованите
лица,поради което изключването на вземане на застрахования от гарантираните
вземания по застраховката „гражданска отговорност“ е в нарушение на
равнопоставеността на гражданите по отношение на тяхната правна защита.
От
ответника Г.С.е подаден писмен отговор на исковата молба,с който исковете са
оспорени изцяло като неоснователни.Главните поддържани от ответника възражения
срещу исковете са,че спрямо ищеца не са налице предпоставките на чл.311п от
Кодекса за застраховането /отм./,за да може същият да получи от обезпечителния
фонд плащане на претендираните от него суми.Една от тези предпоставки,според
ответника,е претендираното вземане да е било включено в списъка на приети
вземания в производството по несъстоятелност на застрахователя,а в случая това
условие не било изпълнено и вземането на ищеца не е било включено в
предоставените на ГФ от синдика първоначални и два допълнителни списъка на
приетите вземания по чл.692 от ТЗ,изготвени в производството по несъстоятелност
на ЗК „Х.“АД /преди с наименование ЗК„Ю.“ АД/.
В
допълнителната ИМ ищецът е изложил контрааргументи срещу поддържаните в
отговора на ответника доводи,а в допълнителния си отговор ответникът е
заявил,че поддържа първоначалния си отговор и изцяло оспорва исковите
претенции-по основание и размер.
В
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел,че в конкретния случай са
приложими не разпоредбите на действащия Кодекс за застраховането,а тези по
стария Кодекс за застраховането,в сила от 01.01.2006 г. и действал до
01.01.2016 г.В тази връзка и с оглед на изложените в исковата молба фактически
обстоятелства е квалифицирал предявените искове като такива,основаващи се на
разпоредбите на чл.311п във вр. с чл.229 от КЗ /отм./ и във вр. с §22 от ПЗР на
КЗ.По същество е отхвърлил исковете като неоснователни по аргументи,че не са
налице условията на чл.311п от КЗ /отм./,тъй като ищецът няма качеството на
кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност на обявения в
несъстоятелност застраховател и с оглед на това липсва основание за присъждане
на претендираните с исковата молба суми.Освен това е приел,че сключената между
ищеца и увредените лица спогодба от 2017 г. не обвързва ответника и не би могла
да е основание претендираните от ищеца суми да му бъдат заплатени от
последния,тъй като съгласно разпоредбата на чл.228 КЗ /отм./ спогодбата между
увредения и застрахования има действие за застрахователя,ако последният одобри
спогодбата,а в случая такова одобрение от дружеството-застраховател не е
направено,като самото това дружество обективно не е и съществувало към момента
на сключване на спогодбата-било е заличено след приключване на образуваното
спрямо него производство по несъстоятелност.Относно наведените от ищеца доводи
за пряко приложение на цитираните в исковата молба
директиви,първоинстанционният съд е посочил в решението си,че същите нямат
пряко действие както регламентите и съответно в настоящия случай е приложимо
националното законодателство,така както то урежда процесната хипотеза.
Във
въззивната жалба се поддържа довода,че
първоинстанционният съд не е издирил и приложил относимите правни норми към
спорното правоотношение,като в тази връзка жалбоподателят отново заявява
поддържаното и в първата инстанция становище,че приложим закон към
претендираното вземане се явява действащият Кодекс за застраховането,в сила от
01.01.2016 г.,а не предходния действал до посочената дата Кодекс за застраховането.Жалбоподателят
счита,че това е така с оглед на поддържаното от самия него твърдение /като ищец
по предявените искове/,че при действието на новия КЗ е настъпил окончателно
фактическият състав на претендираното право на застрахования срещу застрахователя
по застраховка „Гражданска отговорност,което възниква с плащането на деликтното
обезщетение от застрахования на пострадалия.И тъй като в случая се твърди,че
обезщетенията на увредените лица са били платени на датата 01.01.2017 г.,то
затова според жалбоподателя следва да намери приложение новия и действащ Кодекс
за застраховането относно уреждане на спорното в настоящия процес
правоотношение.
Горните
доводи подлежат на преценка от въззивния съд преди всички останали доводи на
жалбоподателя и преди извършването на преценка по съществото на предявените
искове,тъй като имат отношение към допустимостта на атакуваното съдебно
решение,доколкото налагат преценка не само относно дадената от
първоинстанционния съд правна квалификация на процесните искове,но и преценката
дали е налице произнасянето от същия съд по непредявени искове.Въззивният съд
счита същите доводи за неоснователни. Съгласно §22 от ПЗР на действащия Кодекс
за застраховането,за застрахователните договори, сключени преди влизането в
сила на този кодекс, се прилага част четвърта от
отменения Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго след
влизането в сила на новия кодекс.Следователно,отмененият КЗ ще е приложим,ако
друго не е уговорено след влизане в сила на новия,в зависимост от момента на
сключването на застрахователния договор,а не както жалбоподателят счита-момента
на извършеноо плащане по сключената между него и увредените лица
спогодба.Или,както с основание се поддържа в подадения от въззиваемата страна
отговор на въззивната жалба,юридическият факт,който обуславя приложимостта на
§22 от ПЗР на КЗ,е датата,на която е сключен застрахователният договор.В
конкретния случай,както ищецът /и настоящ жалбоподател/ твърди,първоизточника
на правата му като застрахован,с които обосновава и процесните искове срещу Г.ф.-С.,е
застрахователен договор,сключен със ЗК „Ю.“АД на 01.01.2004 г.,т.е. далеч преди
влизане в сила на действащия Кодекс за застраховането.С оглед на това и понеже
няма данни да е уговорено нещо друго след влизане в сила на същия кодекс,то
следва да намери приложение §22 от ПЗР на кодекса и с оглед на това се налага
крайния извод,че към спорното правоотношение са относими нормите на отменения
Кодекс за застраховането и то следва да бъде уреждано и разрешавано съгласно
тези норми.Ето защо въззивният съд намира за неоснователни горните доводи на
жалбоподателя,а от друга страна счита,че първоинстанционният съд правилно е
приел,че спрямо претендираното вземане е явява приложим отменения КЗ.
По
съществото на процесния спор са останали безспорни между страните,а и се
установяват от събраните по първоинстанционното дело писмени
доказателства,твърдяните от ищеца обстоятелства,че е имал валидно сключена
задължителна застраховка гражданска отговорност с полица № *****/01.01.2004г.
със ЗК „Ю.“ АД, за л.а.“Фолксваген-Венто“, с рег.№ *****, със срок на действие
от 01.01.2004г. до 31.12.2004г.,както и че на 23.07.2004 г.,в срока на действие
на застрахователната полица,е настъпило застрахователно събитие,при което
ищецът при управлението на горния автомобил е предизвикал ПТП,вследствие на
което по непредпазливост е причинил смъртта на
лицето А.Т.В..Безспорно е още,че по образуваното срещу ищеца НОХД № ***/2004г.
по описа на Окръжен съд – Бургас съпругата и двете деца на починалото лице-Ц.С.В.,Т.А.В.
и К.А.В.,са предявили срещу него граждански искове,които са били частично
уважени за сумите от по 13000 лв. за всеки от гражданските ищци,представляващи
обезщетение за причинените им неимуществени вреди - болки и страдания от
смъртта на наследодателя им,както и за сумата от 1000 лв., представляваща
обезщетение за причинените им имуществени вреди,ведно със законната лихва върху
тези суми,начиная от 23.07.2004г. до окончателното им изплащане,а също им е
било присъдено и адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв.Това е и видно
от самата присъда,постановена по горното наказателно дело,влязла в сила на
07.03.2005 г. и представена в заверено копие по първоинстанционното
дело.Безспорни са и обстоятелствата за подадено искане от увредените лица до
застрахователя ЗК „Ю.“АД за изплащане на застрахователно обезщетение за
причинените им от смъртта на наследодателя им неимуществени и имуществени вреди,но
до изплащане на такова обезщетение не се е стигнало поради откриване на
производство по несъстоятелност срещу застрахователя,в което увредените лица предявили своите вземания,но
синдикът не ги приел и вземанията са били вписани в изготвен от синдика списък
на неприети вземания.Това става и видно от приложеното копие на определение от
25.07.2008г.,постановено по т.д.№665 по описа за 2006г. на СГС,с което е било
разгледано и оставено без уважение подадено от увредените лица възражение срещу
неприемане на предявените от тях вземания в производството по несъстоятелност
на дружеството-застраховател.И на следващо място е безспорно между страните,че
на 01.03.2017г. между ищеца и трите
увредени лица-наследници на загиналия при ПТП А.В.,е била сключена
спогодба,която е и представена в заверено копие по първоинстанционното дело на
ОС-Пловдив и от съдържанието на която е видно,че е било договорено ищецът да
заплати на увредените лица общо 87 000 лв.,разпределени поравно между тях /т.е.
по 29 000 лв./,с което плащане се уреждат всички отношения между страните по
спогодбата,възникнали по повод и във връзка с НОХД №***/2004 г. на Окръжен
съд-Бургас и изп.д.№********* на ЧСИ С.Г..Установява се още,че на 01.03.2017 г.
/т.е. в същия ден,когато е сключена спогодбата/,са били преведени от банкова
сметка *** М. /баща на ищеца Т.М./ по 29 000 лв. на всеки от трите увредени
лица,с които ищецът е сключил спогодбата /както е видно от приложените три броя
преводни нареждания за кредитен превод,издадени от „С.Ж.Е.“.
Според
ищецът по процесните искове-жалбоподател в настоящото въззивно производство,от
момента на така извършените плащания за него е възникнало правото на иск по
чл.435 от КЗ срещу застрахователя,но тъй като последният бил обявен в
несъстоятелност,то ищецът оправил искане до ответника-Г.ф. да му заплати
/възстанови/ сумата,платена от него на увредените лица.При описаните по-горе и
безспорни между страните фактически обстоятелства,както правилно е прието и в
обжалваното решение,спорът между страните е от правен характер и се заключава в
това дали при така изложените фактически обстоятелства ищецът има право да
получи от ответника изплатените от него суми на увредените от ПТП
лица.Първоинстанционният съд е дал отрицателен отговор на този основен правен
въпрос,около който се е развил спора по процесните искове и настоящият съд
намира за правилен този извод,довел и до отхвърлянето на исковете.
Условията
за изплащане на суми от Г.ф. по гарантираните застрахователни вземания в
случаите,когато застрахователят е обявен в несъстоятелност,са уредени в чл.311п
от Кодекса за застраховането /отм./.Съгласно ал.1-ва на чл.311п,от средствата
на обезпечителния фонд се изплащат задължения на съответния застраховател към
потребителите на застрахователни услуги по чл.311в,ал.1 след влизане в сила на
решението за обявяване несъстоятелността на застрахователя.А съгласно
ал.3-та,синдикът на застрахователя в несъстоятелност е длъжен да представи
списъка по чл.689 от ТЗ на управителния съвет на Г.ф. незабавно след неговото
изготвяне,като Фондът има правото да подаде възражение срещу прието или
неприето от синдик вземане по реда на чл.690 от ТЗ.Синдикът,съгласно тази
алинея,е длъжен да представи на УС на Г.ф. и окончателния списък на приетите
вземания по чл.692 от ТЗ в срок от 15 дни от датата на публикуването на същия
списък.Разпоредбата дава право на Г.ф. да предяви и иск за установяване
съществуването на неприето вземане или несъществуването на прието вземане по
реда на чл.694 от ТЗ,ако е подадено от него възражение по чл.690,ал.1 от ТЗ.По-нататък,съгласно ал.4-та на чл.311п от КЗ /отм./,в срок до 15 дни от
получаването на окончателния списък по ал.3-та,изречение трето /т.е. на
окончателния списък на приетите вземания по чл.692 от ТЗ/,управителният съвет
на Г.ф. е длъжен да оповести най-малко в два централни ежедневника деня,от
който оправомощените потребители на застрахователни услуги могат да получават
плащания от обезпечителния фонд,както и банката,чрез която ще се извършат тези
плащания.И още,както е предвидено в чл.311п,ал.5-та,изплащането на суми от
обезпечителния фонд по безспорните застрахователни вземания започва не по-късно
от 45 дни от датата на публикацията по ал.4-та,а за одобрените от съда
последващи допълнително предявени и приети вземания срокът за плащане е 15 дни.
Горните
разпоредби на ал.3,4 и 5-та от чл.311п ясно и категорично въвеждат изискването
да бъде представен на УС на Г.ф. окончателен списък на приети вземания по
чл.692 от ТЗ,изготвен от синдика в производството по несъстоятелност на
застрахователя и одобрен от съда по несъстоятелността и това изискване е едно
от условията,за да бъде извършено от Г.ф. плащане на съответните гарантирани
вземания на потребителите на застрахователни услуги по чл.311п,ал.1-ва,които те
имат към обявения в несъстоятелност застраховател.Коментираното изискване в
крайна сметка налага извод,че такива вземания се изплащат от Г.ф.,само ако
вземанията са включени в изготвен от синдика и одобрен от съда по
несъстоятелността окончателен списък на приети вземания на кредиторите в
производството по несъстоятелност на застрахователя.Едва тогава потребителят на
застрахователни услуги,разполагащ със вземане срещу обявения в несъстоятелност
застраховател,може да бъде квалифициран като кредитор в производството по
несъстоятелност на застрахователя и съответно-да му се дължи плащане на
вземането от средствата на обезпечителния фонд на Г.ф..
В случая
не се установява вземането на ищеца,което той твърди,че има към обявения в
несъстоятелност негов застраховател-ЗК „Х.“АД /с предишно наименование ЗК“Ю.“АД
/ и плащането на което търси от ответника Г.С.поради настъпилата
несъстоятелност на застрахователя,да е било предявено и прието в производството
по несъстоятелност на последния,респективно-да е включено в окончателния списък
на приети вземания,изготвен в същото производство.Не се и твърди от ищеца,той да
е предявил вземането си към застрахователя в същото производство.С оглед на
това се налага извода,че не е налице едно от условията на чл.311п от КЗ /отм./
за изплащане от Г.ф. на претендираното от ищеца вземане и дори само поради тази
причина предявените искове се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне
като такива,до което краен извод е стигнал и окръжният съд в обжалваното
решение.
Наред с
гореизложеното,не би могла да бъде основание за плащането от ответника на
претендираните от ищеца суми и сключената между последния и увредените лица
спогодба от 01.03.2017 г.,която уреждаща отношенията между сключилите я страни
относно присъдените по НОХД №***/2004 г. на Окръжен съд-Бургас обезщетения за
неимуществени и имуществени вреди на
увредените лица.Съгласно чл.228,ал.1 от КЗ /отм./,спогодбата между
увредения и застрахования,както и признаването на задължението от
застрахования,имат действие за застрахователя,ако той ги одобри.В случая не е
извършено одобрение на спогодбата от 01.03.2017 г. от застрахователя на ищеца,а
такова одобрение и обективно не би могло да се извърши от същия
застраховател,тъй като той към момента на сключването на спогодбата не е
съществувал в правния мир.Както е безспорно между страните,към същия момент
дружеството-застраховател е било вече заличено от търговския регистър
вследствие на приключило производство по несъстоятелност спрямо
него.Следователно,спогодбата не е обвързала по никакъв начин обявения в
несъстоятелност застраховател и съответно не е основание за пораждане на
задължение на застрахователя спрямо застрахования по смисъла на чл.229 от КЗ
/отм./ за възстановяване на платените от застрахования на увредените лица
суми.А съответно на това спогодбата не е основание и Г. ф. да извърши плащането
на тези суми на ищеца,нито пък факта на сключването й сам по себе си е
достатъчен,за да породи спогодбата действие спрямо Г.ф..
Жалбоподателят-ищец
по процесните искове,поддържа и в първоинстанционното,и в настоящото въззивно
производство аргумента,че като отказал
да му плати исковите суми,ответникът Г.С.е действал в противоречие с Директива
103/2009 и директива 138/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета,които
според него имат пряко действие и имат приоритет над националното
законодателство.В тази връзка ищецът се позовава на това,че Директива №103/2009
г. не прави разлика в защитата на увредените и застрахованите граждани и
изключването на вземането на застрахования от гарантираните вземания по
застраховката „гражданска отговорност“ би било нарушение на равнопоставеността
на гражданите по отношение на тяхната правна защита.Позовал се е и на защитата
на титулярите на полица и бенефициерите,произтичаща от Директива №138/2009 г. ,като по-конкретни /донякъде/
аргументи в тази насока ищецът е развил в допълнителната си искова молба.
Поначало
обаче директивите на Европейския парламент и на Съвета нямат пряко действие в
законодателството на държава-членка на ЕС,за разлика от регламентите,а следва
да бъдат транспонирани /въведени/ със закон от съответната държава-членка и
едва тогава директивите стават част от законодателството на такава
държава.Освен това,в конкретния случай плащането на претендираните от ищеца
суми не е отказано от ответния Г.ф. по аргумент,че вземанията на застрахованите
/каквото качество има и ищеца на основание посочената по-горе застрахователна
полица/ не попадат в обхвата на гарантираните вземания по застраховката
„гражданска отговорност“ ,а е отказано с основния аргумент,че не е изпълнено условие на чл.311п от КЗ /отм./,за да се
извърши плащането,което условие е вземането да е включено в списъка на приети
вземания,изготвен в производството по несъстоятелност на застрахователя.И както
се установи по дело,това условие действително не е спазено,поради което и
предвид всички изложени по-горе съображения, процесните искове
се явяват неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне изцяло.
Такъв
именно краен резултат е постановен от ОС-Пловдив с обжалваното решение №155 от
17.03.2020 г.,поради което същото решение ще се потвърди изцяло като правилно и
законосъобразно,а разгледаната въззивна жалба срещу същото решение е
неоснователна и като такава не подлежи на уважаване.
С оглед
изхода на делото,въззиваемият има право на разноски за въззивната инстанция и в
отговора си на жалбата е направил искане да му се присъдят такива разноски,но
тъй като по настоящото дело не са представени доказателства от негова страна за
реално извършени разноски за въззивното производство /включително и разноски за
адвокатско възнаграждение/,то такива разноски няма да му бъдат присъдени с
настоящото решение.
Мотивиран
от гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 155 от 17.03.2020 г.,постановено по
т.д.№745/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ГК,II-ри състав.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.