Решение по адм. дело №327/2025 на Административен съд - Бургас

Производството по делото е по реда на чл.208, ал.2, във вр. с чл.197, ал.2 от ДОПК.

Жалбоподателят „Вилимпекс“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Сунгурларе, ул. „Девети септември“ №1, представлявано от управителя В. К. В., чрез представител по пълномощие адвокат С. Г. - Т., е оспорил решение №8/03.02.2025г. на директора на ТД на НАП гр.Бургас, с което е оставена без уважение жалба с вх. №ИТ-00-463/21.01.2025г. по описа на ТД на НАП Бургас, подадена от „Вилимпекс“ ЕООД, против отказ изх.№ С250002-012-0000002/15.01.2025г. на държавен публичен изпълнител при ТД на НАП Бургас да отмени обезпечителна мярка, наложена с постановление №С220002-022-0060206/07.09.2022г. и постановление №С240002-022-0030025/30.04.2024г.

Според жалбоподателя оспореното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие с приложимия материален закон и нормите на общностното право. В жалбата се сочи, че дружеството-жалбоподател е длъжник по изпълнително дело №195/2022г., по което е наложен запор на банкова сметка на дружеството. По тази сметка постъпват суми от Държавен фонд „Земеделие“, които дружеството получава под формата на субсидии, в качеството на земеделски производител. Вследствие наложения запор постъпилите суми не могат да бъдат използвани целево за интервенциите по земеделие. Твърди, че тези парични средства са целеви и са предназначени за подпомагане на земеделски производители съгласно чл.4, ал.3 и чл.20 от Конституцията на РБ, т.е. средствата се предоставят в публичен интерес и поради това не могат да бъдат обект на принудително изпълнение. Според жалбоподателя субсидиите от ДФЗ действително не са посочени конкретно като несеквестируеми в чл.213 от ДОПК, но тази норма не урежда изчерпателно случаите на несеквестируемост при принудителното събиране на публични вземания. Твърди, че субсидиите на земеделските производители по различните схеми и мерки за подпомагане от националния бюджет и европейските фондове не са изключени от категорията на несеквестируемите вземания, тъй като представляват публично целево финансиране, по което единственият овластен да получи тези субсидии е земеделският производител. Предвид този специален императивно установен режим субсидиите съставлявали „несеквестируеми вземания на земеделския стопанин“, дори и европейското и националното право да не съдържат изрична разпоредба, където е уреден този израз. С оглед твърдяната несеквестируемост на сумите от субсидии от ДФЗ се иска отмяна на оспорения отказ, с указания административния орган да отмени наложения запор по банковата сметка на дружеството. Претендира присъждане на разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят, чрез представител по пълномощие адвокат Г., поддържа жалбата и иска отмяна на оспореното решение. Претендира разноски по списък (л.40), към който прилага договор за правна защита и съдействие (л.39). Допълнително аргументира позицията си в представена по делото писмена защита (л.41-43).

Ответникът по жалбата - директор на ТД на НАП гр.Бургас, редовно призован, не се явява и не изразява становище по жалбата.

ФАКТИ:

В ТД на НАП Бургас било образувано изпълнително дело №*********/2022г. против „Вилимпекс“ ЕООД за неплатени публични задължения.

На 10.01.2025г. законният представител на дружеството-жалбоподател подал в ТД на НАП – Бургас искане за отмяна на наложения запор върху банковите сметки на дружеството в УниКредит Булбанк с довода, че предоставените от Държавен фонд „Земеделие“ средства като субсидии на земеделския производител са несеквестируеми вземания.

На 15.01.2025г., на основание чл.208, ал.2 от ДОПК, публичен изпълнител в ТД на НАП Бургас издал оспорения отказ изх.№ С250002-012-0000002 за отмяна на обезпечителна мярка, наложена с постановление №С220002-022-0060206/07.09.2022г. и постановление №С240002-022-0030025/30.04.2024г. (л.11-12).

В мотивите на отказа е посочено, че не са налице условията на чл.208, ал.1 от ДОПК за отмяна на обезпечителната мярка запор върху банкови сметки на дружеството. В чл.213 ДОПК е налице специална регламентация за несеквестируеми средства/доходи на длъжника, като в тази уредба не са включени средствата от субсидиите. Сочи се, че съгласно становище на Министерство на финансите от 01.09.2011г., средствата, които ДФЗ разпределя/предоставя за подпомагане на земеделските производители, нямат целево предназначение и не попадат в обхвата на §39 от ПЗР на Закона за държания бюджет на РБ за 2011г. Според мотивите на това становище субсидиите, изплащани на земеделските производители като форма на доход, подлежат на данъчно облагане и могат да служат за обезпечение, т.е. представляват секвестируемо имущество. Органът се е позовал на нормите на чл.64а и чл.75 от ЗУСЕФСУ, чл.20а, ал.5, чл.27, ал.5 и ал.7 от ЗПЗП, както и на чл.162, ал.2, т.8 и 9 от ДОПК, анализът на които сочи, че средствата от ЕФСУ са публични, събирани принудително по реда на ДОПК. Посочено е, че длъжникът не е поискал замяна на обезпечението с друго равностойно.

Недоволен от постановения отказ, на 21.01.2025г. управителят на „Вилимпекс“ ЕООД подал жалба с вх.№ ИТ-00-463 до директора на ТД на НАП – Бургас против отказа на публичния изпълнител (л.23-25). В жалбата са изложени твърдения, идентични с тези в сезиращата съда жалба.

С оспореното в настоящото производство решение № 8 от 03.02.2025г. на директора на ТД на НАП гр.Бургас жалбата на „Вилимпекс“ ЕООД е оставена без уважение и отказът на публичния изпълнител за отмяна на наложената обезпечителна мярка е потвърден като законосъобразен (л.9). В мотивите на решението са преповторени част от доводите на публичния изпълнител, с които е приел за секвестируеми получаваните от ДФЗ субсидии. При тълкуване нормата на чл.94, ал.2, във вр. с ал.1 от Закона за държавния бюджет на РБ за 2017г. е формиран извод, че законодателят е ограничил кръга от бюджетни средства, които не могат да служат за обезпечения, посочвайки изрично, че такива са само средствата, изплащани за възложени от държавата дейности и услуги, каквито земеделските производители не извършват. След като последните не се обхващат от приложното поле на чл.94 от ЗДБ на РБ, не е налице забрана за обезпечаване и принудително изпълнение върху субсидии, получени от земеделски производители. Посочено е, че в чл.213 от ДОПК е налице специална и изчерпателна регламентация на несеквестируеми средства/доходи на длъжника, която не включва средствата от субсидии. Липсва и аналогична препращаща към ГПК норма, с оглед на което при събирането на публични държавни вземания длъжникът не може да се ползва от института на несеквестируемост по отношение на изплащаните от ДФЗ субсидии. Взето е предвид, че на жалбоподателя е издадено разрешение от 13.12.2022г. за извършване на неотложни плащания по реда на чл.229 от ДОПК, като 70% от постъпленията по сметките остават на временно разположение на дружеството, а останалите 30 % следва да постъпват по изпълнителното дело.

Жалбата е подадена до съда, чрез административния орган, на 14.02.2025г. (л.3).

Към административната преписка са приложени писмо изх.№М-24-36-9#/2019г. от изпълнителния директор на НАП до ТД на НАП Бургас (л.13-16) и писмо с изх.№ 93-00-2725#3/20.07.2023г. от изпълнителния директор на НАП до министъра на финансите (л.17-22), в които е направен анализ на нормативната уредба и на съдебната практика по спорния по делото въпрос, като е обосновано становище, че субсидиите, изплащани на земеделските производители, представляват секвестируемо имущество.

ПРАВНИ ИЗВОДИ:

Жалбата е подадена от надлежна страна, в преклузивния 7-дневен срок, при спазване на принципа за задължително оспорване по административен ред съгласно чл.197, ал.1 от ДОПК, поради което е допустима.

Според чл.208, ал.2, изр.1 от ДОПК отказът за отмяна на обезпечението може да бъде обжалван по реда на чл.197 в 7-дневен срок от съобщаването му. А..1 на чл.197 ДОПК предвижда, че постановлението за налагане на обезпечителни мерки може да бъде обжалвано в 7-дневен срок от връчването му пред директора на компетентната териториална дирекция, който се произнася с мотивирано решение в 14-дневен срок.

По делото не е спорно, а и се установява от събраните доказателства, че обжалваното решение е издадено от компетентен орган – директора на ТД на НАП Бургас, като същото се отнася и до органа, издал отказа за отмяна на обезпечителната мярка, който има качеството на публичен изпълнител в компетентната териториалната дирекция на НАП (ТД на НАП Бургас) съгласно чл.8, ал.1, т.3 от ДОПК и съгласно правомощията на този орган, определени в чл.208, ал.1 от ДОПК.

Процедурата по издаването на оспорения акт е извършена в съответствие с приложимите норми на чл.197, във вр. чл.208 от ДОПК, като в хода й не са били допуснати съществени нарушения на административно-производствени правила при постановяване на отказа за отмяна на обезпечението и потвърдителното решение на директора на ТД на НАП Бургас.

Съдът намира, че обжалваното решение и потвърдения с него отказ за отмяна на обезпечението са издадени при нарушение на материалния закон.

Основният спорен между страните въпрос се свежда до това дали плащанията от Държавен фонд „Земеделие” под формата на субсидии представляват секвестируемо имущество, върху което може да бъде насочено принудително изпълнение.

Несеквестируемостта е забрана за кредитора да се удовлетворява от точно определени имуществени права и имущество на длъжника.

В разпоредбата на чл.213, ал.2 от ДОПК са регламентирани хипотезите на имуществото, върху което не се допуска принудително изпълнение.

За разлика от нормата на чл.444, т.8 от ГПК, която регламентира, че изключение от принципа за пълната несеквестируемост на имуществото на длъжника следва да бъде предвидено изрично в закон, в чл.213 от ДОПК не е предвидена възможност за такива изключения, в частност относно субсидиите, изплащани на земеделските производители от ДФЗ.

Независимо от горния извод, съдът намира, че нормативната уредба е по-широка и за изясняване на спорния по делото въпрос следва да бъде направен анализ не само на нормите от националното законодателство, но и на тези на правото на Европейския съюз.

Не се спори между страните по делото, че жалбоподателят има качеството на земеделски производител по смисъла на §1, т.1 от ДР на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП), както и че запорираните вземания представляват оторизирани от ДФЗ суми по интервенции за земеделие.

В чл.1 от ЗПЗП са регламентирани различни форми на финансово подпомагане: държавно подпомагане; прилагане на схеми за директни плащания в съответствие с Общата селскостопанска политика на ЕС, както и прилагането на мерките от Програмата за развитие на селските райони. Средствата, с които се субсидират земеделските производители, включват такива от държавния бюджет на Република България и от бюджета на Европейския съюз, в различно съотношение.

По своето естество и предназначение средствата, отпускани от фондовете на ЕС, по схемите и мерките за подпомагане на земеделските производители, са публични финансови средства съгласно чл.17а от ЗПЗП, а съобразно §1, т.50 ДР ЗПЗП предоставянето им съставлява „публично финансиране”.

На ниво Общностно право въпросът за финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика е бил уреден с Регламент (ЕС) № 1306/2013 от 17 декември 2013г. на ЕП и на Съвета, който е отменен и заменен от Регламент (ЕС) 2021/2116 на ЕП и на Съвета от 02.12.2021г. относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на Регламент (ЕС) № 1306/2013.

Според член 4 от Регламент (ЕС) 2021/2116 финансирането на различните интервенции и мерки, попадащи в обхвата на Общата селскостопанска политика, се извършва от Европейския фонд за гарантиране на земеделието и Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, като фондовете са включени в общия бюджет на Европейския съюз. Оттук следва, че получаваните от длъжника като земеделски производител на субсидии от европейските фондове, чрез Държавен фонд „Земеделие”, в частта, която не е целево предоставена от държавния бюджет на България, представляват публично финансиране от бюджета на Европейския съюз, което е целево.

Според текста на чл.44 на Регламент (ЕС) 2021/2116, освен ако в правото на Съюза изрично е предвидено друго, държавите членки гарантират, че плащанията на бенефициерите по предвиденото в настоящия регламент финансиране се извършват в пълен размер. Предвидено е, че плащанията следва да се извършват навреме, за да могат да се използват от бенефициерите ефективно по предназначение.

Анализът на така посочената уредба предпоставя извода, че субсидиите следва да достигнат персонално до бенефициерите - земеделски производители, и да се употребят за целта, за която са отпуснати - влагането на средствата в осъществяваната от тях дейност по схемите и мерките в рамките на общата селскостопанска политика, а не покриване на други задължения на бенефициерите, вкл. публични такива.

Регламентът е акт с общо приложение, който се прилага пряко в държавите членки на ЕС. Това означава, че цитираната норма на член 44 на Регламент (ЕС) 2021/2116 дава право на жалбоподателя да се позове на нея пред орган на държава членка и да обоснове несеквестируемост на тези субсидии, за което говори правото му единствен да ги получи и то в пълен размер. Това произтича от принципа на примата на правото на ЕС, който изисква от националните съдилища да защитят правата, които правото на ЕС дава на гражданите на държавите членки, дори когато национални правни норми му противоречат. Да се приеме обратното означава да се допусне противоречие с нормата на член 44 от Регламент (ЕС) № 2021/2116 и цялостната логика на публичното целево финансиране на земеделски производители със средствата от фондовете на ЕС. В крайна сметка тези средства на ЕС не са отделени за финансиране на бюджета на държавите членки и не могат да се ползват с такава цел. Цялостната логика на публичното целево финансиране на земеделските производители със средствата от фондовете на ЕС изключва възможността тези субсидии да бъдат предмет на принудително изпълнение за публични задължения.

Наред с горното, съдът отбелязва, че изразходването на отпуснатите целеви средства от Държавен фонд „Земеделие” подлежи на контрол по отделен ред, а установяването, че те не са използвани по предназначение би довело до връщането им в европейския бюджет (тъй като подлежат на възстановяване), респ. до финансови корекции и налагане на санкции, както на земеделския производител, така и на държавата, доколкото неизползването на средствата по предназначение е станало чрез нейните органи. Поради това, тези средства няма как да послужат за друго, освен за тази дейност, за извършването на която са отпуснати и предоставени на конкретния земеделски производител.

След като финансирането от ЕС за земеделските производители е целево, като не се допуска то да преследва цел, различна от осъществяване на специалните политики на ЕС за развитие на селското стопанство и предвид факта, че за бенефициерите е предвидено по императивен начин правото да получат цялата помощ, която им е отпусната и е с източник средства от ЕС, то тези средства не могат да бъдат изплащани на лице, различно от бенефициера и да имат различно предназначение от това, за което са отпуснати. Това означава, че към тях не може да бъде насочено принудителното изпълнение, независимо че плащанията от ДФЗ не покриват в пълнота нормативната защита от принудително изпълнение по чл.100, ал.2, във вр. с чл.100, ал.1 от Закон за държавния бюджет на Република България за 2023г. (отм.). Режимът на несеквестируемостта се извежда от цялостния анализ на разпоредбите на Регламент (ЕС) 2021/2116 относно целевото изразходване на средствата от Фондовете за финансиране на земеделските производители, които норми изключват принудителното изпълнение върху получената субсидия за погасяване на публични вземания.

При това положение съдът намира, че в случая е въведено допълнително основание за несеквестируемост на средствата от субсидии, извън нормата на чл.213 от ДОПК. Изплатените на дружеството-жалбоподател средства са целеви и са предназначени единствено за подпомагане на дейността му като земеделски производител. Без правно значение за настоящия казус са посочените в акта на публичния изпълнител и в решението обстоятелства, че дружеството разполага с възможността да поиска замяна на обезпечителните мерки или че му е било издадено разрешение част от постъпилите суми да се оставят на негово временно разпореждане за неотложни плащания съгласно чл.199 и чл.229 от ДОПК, защото това не променя извода, че предоставените от ДФЗ безвъзмездни средства са с несеквестируем характер и не могат да бъдат обект на принудително изпълнение, а следователно и на обезпечение.

Несеквестируемостта на вземането от ДФЗ обуславя материалната незаконосъобразност на оспорените актове и е основание за тяхната отмяна, защото запорът на процесното вземане е несъвместим с несеквестируемостта.

По изложените съображения съдът счита, че следва да бъдат отменени като незаконосъобразни както обжалваното решение на директора на ТД на НАП Бургас, така и потвърдения с него отказ за отмяна на наложените обезпечителни мерки, като се върне административната преписка на публичния изпълнител за ново произнасяне по искане от 10.01.2025г., подадено от управителя на „Вилимпекс” ЕООД, за отмяна на наложения запор върху банковите сметки на дружеството в УниКредит Булбанк. При новото разглеждане на искането, публичния изпълнител следва да съобрази дадените в мотивите на настоящото съдебно решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, а именно – да отмени обезпечителната мярка, наложена с постановление №С220002-022-0060206/07.09.2022г. и постановление №С240002-022-0030025/30.04.2024г., до размера на получените от ДФЗ субсидии, като същите суми бъдат освободени от наложения запор.

При този изход от спора разноски следва да се присъдят в полза на жалбоподателя. Такива са претендирани своевременно и се дължат от ответника в размер на 1 050 лева, от които 50 лева заплатена държавна такса (л.31) и 1 000 лева адвокатско възнаграждение съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие (л.39).

Мотивиран от горното, Административен съд гр.Бургас, VІ-^ти състав

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №8/03.02.2025г. на директора на ТД на НАП гр.Бургас, както и потвърдения с него отказ изх.№ С250002-012-0000002/15.01.2025г. на държавен публичен изпълнител при ТД на НАП Бургас да отмени обезпечителна мярка, наложена на „Вилимпекс” ЕООД с постановление №С220002-022-0060206/07.09.2022г. и постановление №С240002-022-0030025/30.04.2024г.

ВРЪЩА преписката на държавен публичен изпълнител при ТД на НАП – Бургас, за ново произнасяне по искане от 10.01.2025г., подадено от управителя на „Вилимпекс” ЕООД, за отмяна на наложения запор върху банковите сметки на дружеството в УниКредит Булбанк, при съобразяване на дадените в мотивите на настоящото съдебно решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на „Вилимпекс“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Сунгурларе, ул. „Девети септември“ №1, представлявано от управителя В. К. В., разноски по делото в размер на 1 050 (хиляда и петдесет) лева.

Решението, на основание чл. 197, ал. 4 от ДОПК, е окончателно и не подлежи на обжалване.