Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 08.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 28 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК от Н.В.Д. срещу М.Н.П. за признаване за установено по отношение на
ответницата, че ищецът е собственик на основание договор за дарение на 1/2 ид.
ч. от помещение за живеене, находящо се в приземния етаж на сграда с
идентификатор 65677.701.957.1, разположена в поземлен имот с идентификатор 65677.701.957
по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Свиленград, одобрени със
Заповед № РД-18-107/13.12.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК.
Ищецът твърди, че през 1979 г. дядо му Н.Д.учредил
в полза на баща му В.Д. и чичо му Т.Д. право на строеж върху собствения си
поземлен имот, съставляващ към момента поземлен имот с идентификатор
65677.701.957 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.
Свиленград, одобрени със Заповед № РД-18-107/13.12.2016 г. на изпълнителния
директор на АГКК. Всеки един от суперфициарните собственици получил правото да
построи по един жилищен етаж и гараж и складово помещение в приземния етаж.
Поддържа се, че в приземния етаж било създадено още едно помещение – т. нар. „помещение
за живеене“, предмет на иска, което според ищеца съставлявало обща част.
Впоследствие, през 2008 г. родителите му В.Д. и С.Д.се снабдили с констативен
нотариален акт за собственост, по силата на който били признати за собственици
на първия етаж от сградата, разположените в приземния етаж склад и гараж, както
и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж. Няколко
месеца по-късно с договор за покупко-продажба дядо му Н.Д.и чичо му Т.Д. се
разпоредили в полза на ответницата М.П. с общо 6/8 ид. ч. от поземления имот,
другата построена в имота сграда и процесното помещение (5/8 ид. ч. – Н.Д.и 1/8
ид. ч. – Т.Д.). През 2009 г. чичо му Т.Д. продал на ответницата втория етаж от
двуетажната сграда, разположените в приземния етаж гараж и складово помещение,
както и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху
терена. Предвид изразеното от ищеца становище, че процесното помещение
съставлявало обща част, намира, че той и ответницата притежавали по 1/2 ид. ч.
от същото. С оглед обстоятелството, че продавачите не притежавали 6/8 ид. ч. от
помещението за живеене, счита, че не биха могли да го отчуждят в полза на
ответницата. Изразява становище, че и помещението не съставлявало самостоятелен
обект на правото на собственост. На 22.07.2019 г. родителите му дарили на него
притежаваното жилище, ведно с гаража и намиращото се срещу него складово
посещение, ид. ч. от имота и общите части на сградата, в това число 1/2 ид. ч.
от помещението за живеене. Тъй като ответницата М.П. се легитимирала като
собственик на тези 6/8 ид. ч. от процесното помещение, накърнявала правото му
на собственост. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор
на исковата молба от ответника М.Н.П., с който се изразява становище за
неоснователност на исковата претенция. Поддържа, че процесното помещение за
живеене не представлявало обща част по предназначение, а самостоятелен обект.
Изградено било като трето складово помещение, което не било предмет на
учреденото право на строеж. Твърди, че било придобито в режим на съпружеска
общност по приращение от притежателите на терена и нейни родители Н.Д.и Т.Д..
Като собственици на помещението те го използвали за живеене от построяването му
до смъртта на майка ѝ Т.Д., а след това се ползвало само от баща ѝ Н.Д.до
прехвърляне на ответницата на притежаваните от него ид. ч. през 2008 г. След
това тя го допуснала да продължи да живее в процесното помещение до смъртта му
през 2011 г. По тези съображения намира, че помещението имало самостоятелен
статут на складово помещение. Поради това била породила прехвърлителен ефект
сделката, с която баща ѝ Н.Д.и брат ѝ Т.Д. ѝ прехвърлили
притежаваните от тях общо 6/8 ид. ч. от процесното помещение. Тъй като по
наследство от майка си Т.Д. придобила 1/8 ид. ч., общо притежавала 7/8 ид. ч. По
отношение 1/8 ид. ч., притежавана по наследство от брат ѝ В.Д., уточнява,
че е придобита посредством упражнявано давностно владение. Излага съображения,
че ищецът не притежавал 1/2 ид. ч. от помещението за живеене, защото
праводателите му не били собственици на 1/2 ид. ч. от същото и не му били
прехвърлили тази част, която не представлявала обща част по предназначение. При
условията на евентуалност е направено възражение за придобиване на цялото
процесно помещение въз основа на упражнявано давностно владение от 2008 г. до
предявяване на иска. След смъртта на баща ѝ през 2011 г. единствено
ответницата ползвала помещението, като държала и ключа от него. Праводателите
на ищеца нямали ключ от помещението и не го били ползвали. Дори ответницата
отказала да ги допусне до него с аргумента, че е негов собственик. По тези
съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е налице спор, че общият
наследодател Н.Д.Д. е бил собственик в режим на съпружеска имуществена общност
със съпругата си Т.С.Д. на дворно място, находящо се в гр. Свиленград,
обособено в парцел XVIII, образуван за планоснимачен номер 954 в кв. 42 съгласно
регулационния план от 1977 г. Т.С.Д. е починала на 06.07.2004 г., а Н.Д.Д. – на
28.10.2011 г. Техни законни наследници са трите им деца – В.Н.Д., М.Н.П. и Т.Н.Д..
Със заявление от 06.08.1979 г. Н.Д.Д. е учредил
на основание чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) право на строеж върху гореописаното
дворно място в полза на синовете си В.Н.Д. и Т.Н.Д. за построяване на двуетажна
жилищна сграда с приземен етаж с два гаража. На В.Н.Д. е отстъпил правото да
построи първия жилищен етаж, а от приземния етаж – един гараж и насрещната на този
гараж стая– складово помещение. От своя страна, Т.Н.Д. е придобил правото да
построи втория жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, както и един гараж и
разположената срещу него стая – складово помещение на приземния етаж.
По силата на констативен нотариален акт за
собственост на недвижим имот чрез отстъпване право на строеж от 12.02.2008 г.
праводателите на ищеца и негови родители – В.Н.Д. и С.В.Д., са признати за
собственици в режим на съпружеска имуществена общност на целия първи етаж от
двуетажната жилищна сграда, построена в УПИ № XI-957 по регулационния
план на гр. Свиленград от 1993 г., а от приземния етаж на гаража и насрещното
складово помещение, ведно с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и отстъпеното
право на строеж.
От представения Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот от 10.06.2008 г. се установява, че Н.Д.Д. и Т.Н.Д.
са се разпоредил в полза на ответницата М.Н.П. с общо 6/8 ид. ч. (първият 5/8
ид. ч., а вторият – 1/8 ид. ч.) от УПИ № XI-957 в кв. 42 по регулационния план
на гр. Свиленград от 1993 г., построената в него полумасивна жилищна сграда и
помещението за живеене в приземния етаж на масивната двуетажна жилищна сграда.
С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт от 30.10.2009 г., Т.Н.Д.
е прехвърлил на ответницата М.Н.П. правото на собственост върху втория етаж от
двуетажната жилищна сграда, гаража и складовото помещение срещу него,
разположени на приземния етаж, заедно с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата
и правото на строеж върху терена.
Видно от приложените писмени доказателства УПИ №
XVIII-954 по регулационния план от 1977 г. и УПИ № XI-957 по регулационния план
от 1993 г. са идентични, като според представените скици, издадени от Служба по
геодезия, картография и кадастър – гр. Хасково, на същия този имот съответства
поземлен имот с идентификатор 65677.701.957 съгласно кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-107/13.12.2016 г. на
изпълнителния директор на АГКК, на двуетажната жилищна сграда – сграда с
идентификатор 65677.701.957.1, а на спорното помещение за живеене на приземния
етаж – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 65677.701.957.1.5.
С искова молба от 04.06.2009 г., въз основа на
която е образувано гр. д. № 227/2009 г. по описа на РС Свиленград, В.Н.Д. и С.В.Д.
са предявили срещу Н.Д.Д. и М.Н.П. ревандикационен за осъждането им да им предадат
владението върху процесното помещение за живеене. В исковата молба са наведени
твърдения, че спорното помещение съставлявало обща част от сградата, което било
съсобствено между тях и другия суперфициарен собственик Т.Н.Д.. Посочено е, че
към този момент в него живеел Н.Д., като той и ответницата М.П. възпрепятствали
достъпа им до него. Те не можели да влизат там и да го ползват. С Решение №
319/19.11.2010 г. по в. гр. д. № 468/2010 г. по описа на ОС Хасково, влязло в
сила на 04.05.2011 г., производството по отношение този иск е прекратено като
недопустимо.
От представения Нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 47/22.07.2019 г., т. III, рег. № 4431, нот. д. №
283/2019 г. по описа на нотариус Милен Крушев, с район на действие РС
Свиленград, се установява, че В.Н.Д. и С.В.Д. са се разпоредили в полза на
ищеца и техен син Н.В.Д. с първия жилищен етаж, представляващ самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 65677.701.957.1.1, ведно с 1/2 ид. ч. от общите
части на сградата и правото на строеж върху терена, и гаража с идентификатор
65677.701.957.4, ведно с насрещната стая – складово помещение. Също така В.Н.Д.
е дарил на ищеца 1/8 ид. ч. от поземления имот с идентификатор 65677.701.957 и
сградата с идентификатор 65677.701.957.2.
От заключението по назначената
съдебно-техническа експертиза, което съдът възприема като обективно и
компетентно изготвено, се изяснява, че сградата, в която се намира спорното
помещение, е изградена през периода 1979-1981 г. На кварталния и регулационен
план, одобрен със Заповед № 1854/1977 г., в парцел № XVIII-954 на кв. 42 било
предвидено изграждането на триетажна жилищна сграда с гаражи съобразно квартално-застроителния
план, одобрен със Заповед № 417 от 18.05.1978 г. С пунктирана линия бил очертан
проектен контур на сграда с размери 10 Х 10 метра, сигнатура „3 ет. + Г“, на
калкан от север и от юг, т. е. било разрешено застрояване на сграда с гаражен и
три жилищни етажа. В материалите по делото били приложени оригинални чертежи на
архитектурен план на жилищна сграда в парцел № XVIII-954 на кв. 42 с един
приземен (гаражен) етаж с чиста височина 2,10 метра, три жилищни етажа всеки с
чиста височина от 2,70 метра и тавански двустранно скосен етаж. На приземния
етаж били проектирани два гаража, входен коридор, стълбищна клетка, три
складови помещения, вътрешен коридор за достъп до трите складови помещения и до
двата гаража и помещение в дъното на вътрешния коридор. На първи, втори и трети
жилищни етажи били проектирани три еднотипни жилища – по едно на първи, втори и трети етаж. Таванският етаж бил
проектиран като общо подпокривно пространство – без преградни стени. Достъпът
до жилищните и до таванския етаж бил през обща стълбищна клетка с две рамена.
На 17.09.1979 г. в горната дясна част на плана била вписана резолюция на н-к
отдел „АБ“ при ОбНС – гр. Свиленград „Общински народен съвет, отдел „АБ“ Свиленград
разрешава етапно строителство на един гаражен и два жилищни етажа на основание
чл. 228, ал. 2 ППЗТСУ“. Установено е, че сградата била изградена с един
приземен, два жилищни и скосен тавански етаж. Само помещението в дъното на
вътрешния коридор на приземния етаж не било изградено. Процесното помещение
било предвидено и изградено съобразно одобрения архитектурен план. При
извършения оглед и контролни геодезически измервания на място били констатирани
несъществени разлики между проектните и действителните размери на спорното помещение.
По проект то било с чиста площ от 10,97 кв. м., а на място било изградено с
чиста площ от 10,58 кв. м. Според вещото лице помещението не отговаряло на
техническите изисквания за жилище съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУТ, но отговаряло на
изискванията за склад. Съобразно архитектурния проект на сградата
предназначението му било за складово помещение.
С цел изясняване на спорните обстоятелства са
разпитани в качеството на свидетели Т.Ш., Х.А., Н. Г., К.К., З.Р. и Т.Д.. От
показанията на свидетелката Т.Ш., които в тази им част съдът възприема като
логични и основани на лични възприятия, се изяснява, че с В.и Т. Д.заедно
строили къщите си, които били долепени една до друга. И в нейната къща, и в
тази на страните складовото помещение се разширило за сметка на гаража, за да
може наследодателят Н.Д.и съпругата му Т.да живеят там. Разказва, че последните
живели там от построяването му до смъртта си. Помещението в момента било
заключено, но от прозореца виждала, че се ползва за склад на вещи. Съдът не
дава вяра на показанията на свидетелката в частта, в която е заявила, че след
смъртта на Н.Д.помещението се ползвало общо от двете страни, както и че видяла
ищецът да оставя телевизор вътре, тъй като противоречат на твърденията на
праводателите на ищеца в депозираната искова молба по гр. д. № 227/2009 г. по
описа на РС Свиленград и на показанията на останалите свидетели. Свидетелите Х.А.
и Н. Г. също са потвърдили, че след смъртта на Н.Д.процесното помещение се
използвало за склад за вещи– имало старо легло, хладилник, бойлер, телевизор,
дрехи и др. Свидетелят Н. Г. е изяснил, че през м. декември 2020 г., когато
посетил ищеца, видял, че ответницата била в помещението, вратата била отворена,
а ключът бил на вратата. Знаел, че ищецът няма достъп до него.
От показанията на свидетелката К.К., които съдът
кредитира като непосредствени, логични и безпротиворечиви, се установява, че
родителите на ответницата се настанили да живеят в спорното складово помещение
след завършването на сградата. Спомня си, че през 2008 г. посетила ответницата,
която била при баща си в същото това помещение. Тогава той ѝ споделил, че
приписал старата къща, двора и тази стая на нея, защото тя се грижила за него.
Разказва, че Н.Д.живял в същата стая до смъртта си през 2011 г. Тогава
ответницата заключила стаята, като казала, че само тя има ключ, защото е нейна.
Свидетелката знаела, че брат ѝ В.Д. имал искания за стаята, но
ответницата му казала, че баща ѝ я приписал на нея. Не го допуснала до
стаята. В момента ответницата ползвала стаята за склад – имала кашон с книги,
бойлер, акумулираща печка и др. Свидетелката била влизала там, за да взима
книги от ответницата. Тогава видяла, че тя отключва и след това заключва.
Изложеното се допълва и от свидетелката З.Р. – снаха на сестрата на Н.Д., която
е потвърдила, че след като бащата на ответницата ѝ прехвърлил всичко,
което има, а именно: дворното място, старата къща и спорната стая, продължил да
живее в последната до смъртта си. След смъртта му ответницата заключила стаята
и я ползвала само тя. Знаела, че брат ѝ В.Д. имал претенции да ползва
стаята, но ответницата не му разрешила. Само тя имала ключ от нея. Разбрала за
разногласията между ответницата и брат ѝ В.Д. от нея, а преди това била
чувала от баща им. Той разказвал, че синът му В.иска да го изгони от стаята. В
тази насока са и показанията на свидетеля Т.Д. – брат на ответницата и чичо на
ищеца. Потвърждава, че след построяването на сградата в процесната стая живели
само родителите му. Обяснил е, че стаята не била водоснабдена. След смъртта на
баща му се ползвала от ответницата. Тя имала ключ и държала там багаж. Това
били нейни вещи, които донесла, след като се развела със съпруга си. Знаел, че
само ответницата имала ключ от стаята. Изяснил е, че брат му В.Д. също искал да
ползва стаята, но сестра му не го допускала. Казвала, че след като баща им
ѝ я е прехвърлил, е нейна. Разказал е, че ищецът и ответницата били
сърдити. Ищецът искал да вземе процесната стая, но ответницата не му я давала.
При така установената фактическа обстановка
съдът намира от правна страна следното:
Съгласно константната практика на Върховния
касационен съд, обективирана в Решение № 316 от 20.05.2013 г. по гр. д. №
217/2012 г., II г. о., Решение № 173 от 20.06.2013 г. по гр. д. № 1273/2013 г.,
I г. о., Решение № 118 от 16.11.2016 г. по гр. д. № 766/2016 г., II г. о. и др., обемът
на правото на строеж се определя от рамките на договора или административният
акт, с който е учредено и построеното извън тези рамки, макар и на основание
утвърден архитектурен проект и издадено строително разрешение и което има
юридическо основание да бъде самостоятелен обект, се придобива по приращение от
собственика на земята. Когато изграденото в повече е самостоятелен обект, то
става собственост на собственика на земята по приращение на основание чл. 92
ЗС, а когато не е самостоятелен обект – то става собственост на собственика на
сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС.
Поради това и за да се разреши спорният въпрос
чия собственост е станало спорното складово помещение след построяването на
сградата, е необходимо да се изясни дали то представлява самостоятелен обект. Съгласно
§ 5, т. 39 от ДР на ЗУТ „обект” е самостоятелен строеж или реална част от
строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално
предназначение и идентификатор по ЗКИР, като тази норма с оглед тълкувателния
ѝ характер се отнася и за вече построените сгради. От гледна точка
обектите на правото на собственост § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР определя
„самостоятелния обект в сграда или в съоръжение на техническата инфраструктура“
като обособена част от тази сграда или съоръжение, която е обект на собственост
и има самостоятелно функционално предназначение. При тълкуване на посочените
разпоредби във връзка с чл. 39 ЗС се извеждат част от основните характеристики
на „самостоятелния обект” на правото на собственост – обособеността от
останалите съседни обособени обекти на собственост и функционалното му
предназначение, възможността да се използва самостоятелно, а не като
принадлежност към друг съседен имот, който обслужва. Заснемането със
самостоятелен идентификатор по кадастралната карта само по себе си не доказва,
че е налице обособен обект на правото на собственост, а е само индиция, че
последният притежава характеристиките на такъв и има посоченото предназначение.
Функционалното предназначение на имота във връзка с преценката за
самостоятелния му характер не се определя от посоченото в кадастралната карта,
а подлежи на установяване (така Решение № 80 от 27.07.2018 г. по гр. д. №
3114/2017 г. на ВКС, ІІ г. о.). Отделно от това следва да се отчете, че
складовите помещения по принцип са принадлежност към жилищните обекти и като
такива съгласно разпоредбата на 98 ЗС следват главната вещ (така Решение №
172/12.10.2015 г. по гр. д. № 1167/2015 г. на ВКС, I г. о.).
Предвид
всичко изложено и като съобрази определеното в архитектурния проект на сградата
предназначение на спорното помещение за склад, липсата на водоснабдяване и
самостоятелен вход от останалите съседни обекти, съдът приема, че същото не
представлява самостоятелен обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ и § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР и не може да бъде
обект на вещно право на собственост, доколкото няма самостоятелно
предназначение, а е функционално и конструктивно свързано с жилищата. Предвид
обстоятелството, че не притежава гореизброените характеристики на самостоятелен
обект, в разглеждания случай е без значение, че е заснето в кадастралната карта
със самостоятелен идентификатор и с предназначение „жилище, апартамент“. В тази
връзка за ирелевантно следва да се приеме и обстоятелството, че общият
наследодател Н.Д.и неговата съпруга Т.Д. са живели в това помещение, след като то
не отговаря на изискванията на Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи
за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и разпоредбата
на чл. 40, ал. 1 ЗУТ. В тази насока е и заключението на вещото лице по
назначената съдебно-техническа експертиза, което е категорично, че не съответства
на техническите изисквания за жилище. Предвид установяването по безспорен
начин, че процесното помещение не съставлява самостоятелен обект и с оглед
правилото на чл. 98 ЗС, че принадлежността следва главната вещ, трябва да се
приеме, че правото на собственост върху него е възникнало в правната сфера на суперфициарните
собственици В.Н.Д. и Т.Н.Д.. Тъй като това помещение не е било разпределено между
собствениците на първи и втори жилищен етаж, съдът счита, че всеки от тях е притежавал
по 1/2 ид. ч. от него (така Решение № 26 от 23.02.2017 г. по гр. д. № 3024/2016
г. на ВКС, I г. о.)
С оглед възприетото по-горе, че помещението не
съставлява самостоятелен обект, следва изводът, че договорът за покупко-продажба
на недвижим имот от 10.06.2008 г. се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 2,
предл. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет. Поради това той не би могъл да породи
облигаторен ефект. Отделно от това, след като собственикът на терена Н.Д.не е
притежавал вещно право на собственост върху спорната вещ, съдът намира, че сделката
не би могла да породи и вещно-прехвърлителен ефект.
Тук е мястото да се изясни, че обособените
помещения в избата, чието предназначение е да служат като складови помещения към
жилищните обекти в сградата, представляват принадлежност към жилищните обекти и
като такива следват съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗС главната вещ, освен ако
не е постановено или уговорено друго, тъй като строителните правила и норми
изискват към всяко жилище да бъде придадено поне едно складово помещение (в
тавана или избата). Ако сградата се състои от няколко самостоятелни жилищни
обекта, които принадлежат на различни лица, складовите помещения в избата, ако
са достатъчно на брой, представляват принадлежност към съответните
самостоятелни обекти в сградата, а оттам могат да бъдат притежавани само от
лица, които притежават такива самостоятелни обекти в същата сграда и ако някое
от лицата, които притежават самостоятелен жилищен обект в сградата, прехвърли
този обект на трето лице, последното придобива и правото на собственост върху
принадлежащите към жилищния обект обособени помещения в избата, дори това да не
е изрично посочено в договора, по силата на който придобива собствеността. Тези
помещения не представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, поради
което не могат да принадлежат на лице, което не притежава самостоятелен обект в
сградата, а оттам и не могат да бъдат придобити от такова лице нито посредством
сделка, нито по давност, докато лицата, които притежават самостоятелни обекти в
сградата, могат да придобият собствеността върху обособени складови помещения
посредством всеки един от предвидените в чл. 77 ЗС способи. Лицето, което
извършва разпореждане с притежаван от него самостоятелен обект в сградата,
следователно не може да запази правото на собственост върху складовото
помещение, принадлежащо към самостоятелния обект (така Решение № 207 от
16.06.2011 г. по гр. д. № 867/2010 г. на ВКС, II г. о.). Съотнасяйки
всичко това към конкретния случай и доколкото с договора за покупко-продажба от
30.10.2009 г. Т.Н.Д. се е разпоредил с притежавания от него самостоятелен обект
в сградата в полза на ответницата М.Н.П., следва, че тя е придобила към този
момент 1/2 ид. ч. от процесното помещение, макар да не е изрично описано в
нотариалния акт. По същите съображения и ищецът Н.В.Д. на 22.07.2019 г. по
силата на сключения договор за дарение с родителите си В.Н.Д. и С.В.Д. е станал
собственик на останалата 1/2 ид. ч.
Ето защо и тъй като се установи, че ответницата
не е станала собственик на спорната вещ на основание сключения договор за
покупко-продажба, следва да се разгледа въведеното при условията на
евентуалност възражение за придобиването ѝ по давност. Съгласно
константната практика на съдилищата избено помещение в сграда в режим на етажна
собственост може да бъде придобито по давност от собственик на самостоятелен
обект в сградата, ако това не е единственото складово помещение на друг обект в
сградата, както и ако това не е единственото складово помещение в сградата,
което се ползва общо от всички собственици на самостоятелни обекти. Само ако в
сградата има повече на брой складови помещения отколкото са самостоятелните
обекти, би било възможно собственик на самостоятелен обект да придобие по
давност правото на собственост върху складово помещение, което ползва явно,
необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години (така Решение № 81 от
04.04.2014 г. по гр. д. № 5556/2013 г. на ВКС, І г. о. и Решение № 130 от
18.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1017/2019 г., II г. о.). Доколкото видно от
заключението по назначената съдебно-техническа експертиза към жилището на ищеца
е налично друго складово помещение и това не е единственото складово помещение
в сградата, което се ползва общо от всички съсобственици, съдът намира, че не е
налице пречка то да бъде придобито по давност.
С оглед обстоятелството, че ответницата е
установила фактическа власт върху процесната вещ на нищожно придобивно
основание и не би могла да бъде добросъвестен владелец, приложима в настоящата
хипотеза е десетгодишната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС (така ППВС № 6 от
27.12.1974 г). За да се признае правото на изключителна собственост по
отношение на чужд недвижим имот, разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС изисква
претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт в период, по-дълъг
от 10 години и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на
вещта поведение на пълноправен собственик. Когато обект на придобивна давност е
съсобствен (сънаследствен) недвижим имот, претендиращият да е придобил
собствеността по давност следва да докаже, че е завладял за себе си частите на
останалите съсобственици, т. е. променил е държането във владение, което е
доведено до знанието на съсобствениците, като владението е упражнявано непрекъснато,
явно и необезпокоявано владение в продължение на законоустановения 10-годишен
срок (така Решение № 8 от 23.01.2012 г. по гр. д. № 138/2011 г. на ВКС, I г.
о.). Според Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г.
на ОСГК на ВКС в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да
упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо
владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е
достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в
сроковете по чл. 79 ЗС. Самостоятелно
е владението, когато още при установяване фактическата власт върху имота
единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал
единствен владелец. Ето защо намерението му да държи имота като свой се
предполага.
Съотнасяйки всичко това към конкретния случай,
съдът намира, че началният момент, от който ответницата би могла да упражнява
давностно владение, съвпада с придобиването от нея на самостоятелен обект в
жилищната сграда – т. е. 30.10.2009 г. В случая от събраните по делото
доказателства може да се направи извод, че още при установяване на фактическа
власт ответницата е започнала да държи целия имот като свой. Това поведение е
демонстрирано пред праводателите на ищеца В.и С.Д., които в депозираната пред
РС Свиленград искова молба по гр. д. № 227/2009 г. са посочили, че ответницата М.П.
и общият наследодател Н.Д.възпрепятствали достъпа им до помещението, като те не
можели да влизат там и да го ползват. Към този момент ответницата е владяла
помещението чрез своя баща, който е използвал същото до смъртта си на
28.10.2011 г. От показанията на свидетелите К., Р. и Д. се установява, че
впоследствие ответницата заключила стаята и я ползвала като склад за вещи. И
тримата свидетели са категорични, че брат ѝ В.Д. искал също да ползва
процесното помещение, но тя не го допускала. Заявявала, че стаята била нейна.
Също така от свидетелските показания стана ясно, че ищецът и праводателите му
никога не са ползвали това помещение и нямат ключ от него. В тази насока, както
беше посочено по-горе, изолирани се явяват твърденията на свидетелката Ш., че
след смъртта на Н.Д.помещението се ползвало общо от съсобствениците, тъй като
противоречат на останалите писмени и гласни доказателства. Поради всичко това,
съдът намира, че от първоначалния момент, от който би могла да упражнява
давностно владение – 30.10.2009 г., като собственик на самостоятелен обект в
сградата, ответницата е демонстрирала пред останалите съсобственици, че е
едноличен собственик на спорното помещение. Тук е мястото да се изясни, че давността
не е прекъсната с предявяване на ревандикационния иск през 2009 г. пред РС
Свиленград от праводателите на ищеца, тъй като производството в тази част е
било прекратено като недопустимо – арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД (ако искът или
възражението не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната). Други
действия, вън от ограничително посочените в чл. 116 ЗЗД – признаване на
вземането от длъжника, предявяване на иск или предприемане на действия по
принудително изпълнение, (например различни покани – устни, писмени, нотариални,
фактически смущения на владението, извършвани от собственика, които не са се
изразили в отнемане на владението за повече от шест месеца – чл. 81 ЗС), не
могат да прекъснат теченето на започналата придобивна давност (така Решение №
376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г., І г. о.). Поради всичко това и
доколкото е установено самостоятелно владение от ответницата с начало
30.10.2009 г., продължаващо и
понастоящем, и е доказано намерение за своене чрез извършване на такива
действия, с които тя е манифестирала собственическото си отношение спрямо
праводателите на ищеца и самия него, съдът намира, че след изтичане на законоустановения
10-годишен срок на 30.10.2019 г. тя е придобила цялото помещение по давност. Същевременно
с осъществяването на посоченото придобивно основание по аргумент от
разпоредбата на чл. 99 ЗС ищецът е изгубил правото си на собственост.
По тези съображения и тъй като към датата на
подаване на исковата молба– 20.01.2020 г., ищецът не е притежавал ид. ч. от
спорното помещение, съдът намира, че предявеният установителен иск следва да
бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на ответницата следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско
възнаграждение по този иск в размер на 300 лв. (след приспадане на присъденото
с влязлото в сила определение от 03.02.2021 г.), както и за възнаграждение за
вещо лице в размер на 200 лв., или общо 500 лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.В.Д.,
ЕГН: **********, адрес: ***, срещу М.Н.П., ЕГН: **********, адрес: ***, иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на
М.Н.П., че Н.В.Д. е собственик на основание договор за дарение на 1/2 ид. ч. от
помещение за живеене, съставляващо обект в сграда с идентификатор
65677.701.957.1.5, находящо се в приземния етаж на сграда с идентификатор
65677.701.957.1, разположена в поземлен имот с идентификатор 65677.701.957 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Свиленград, одобрени със
Заповед № РД-18-107/13.12.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, с
административен адрес: гр. **************.
ОСЪЖДА Н.В.Д., ЕГН: **********,
адрес: ***, да заплати на М.Н.П., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 500
лв., представляваща сторени пред първата инстанция разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна
жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: