РЕШЕНИЕ
№
465
гр. Пловдив, 13.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен състав в открито
съдебно заседание на двадесет и шести февруари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при участието на секретаря Петя Цонкова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 2817 по
описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Земеделски
производител П. К. Д., ЕГН **********, чрез адв. И.Р. против решение № 3564 от
27.09.2019 г. по гр. дело № 13866/2018 г. по описа на РС-Пловдив, ХІІ
гр.състав, с което е било отхвърлено като неоснователно възражението на
ответника П. К. Д. за прихващане на
спорното вземане с друго насрещно такова в размер от 29.60 лева ,
представляващи обезщетение за забава за периода от 16.09.2015г до 15.08.2018г.
в плащането на цена в размер от 144.94 по договор от дата 01.10.2014 г. С
решението също така било признато за
установено по отношение на П. К. Д. , че в отношенията между страните дължи на
Г. Д. П. – М., плащане на следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № 5938 по ч. гр. дело № 10438/2018 год. по
описа на Районен съд – Пловдив, ІV бр. състав: 304.49 лв. главница - наемна цена по договор за пренаем на
земеделски земи от дата 01.10.2014г,. дължима за целия период на договора,
202,80лв. обезщетение за забава за периода от 16.09.2015г. до 24.06.2018г,
както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба - 25.06.2018г. до окончателното изплащане на вземането и ответникът е бил
осъден да заплати разноските в първоинстанционното производство.
С въззивната жалба се намира, че обжалваното решение
е изцяло неправилно и незаконосъобразно и постановено в нарушение на
процесуалния и материалния закон. По отношение на нарушение на процесуалния
закон се сочи, че съдът е допуснал нарушение на чл. 146, ал.2, вр. чл 7, ал.1,
изр. 2 от ГПК, като е приел, че по делото не е представен договор за
наем/пренаем на земеделска земя от 01.10.2014 г. Сочи се, че този договор бил
посочен като доказателство в пункт VІ, т.1-1.3 от писмения отговор и е приет от
съда като писмено доказателство с определение от 12.11.2018 г., като се намира,
че ако съдът не е открил това доказателство по делото той бил задължен да
посочи, че такова не се представя.
По отношение на нарушения на материалния закон
жалбоподателят сочи, че в частта, касаеща отхвърляне на претенцията за
прихващане, съдът е нарушил чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД. В частта на решението, с
което е уважен искът за заплащане на дължим наем, се счита, че съдът е нарушил
чл. 228 от ЗЗД, тъй като не може да се очаква от наемателя да заплаща наем за
вещ, която не му е предоставена от наемодателя. Счита се, че по делото не е
било установено имотът да е бил предаден, съответно и наемателят може да откаже
плащане на цената и да развали договора. Посочва се, че в писмения отговор в
тази насока са представени възражения на ответника, че всъщност е сключен втори
договор за наем от същата дата, по силата на който процесният имот № 046002 е
изключен от наемните правоотношения между страните. Сочи се, че ищецът извлича
правата си на наемодател от релевирания нот. акт № 77/27.06.2014 г., с който е
придобил собствеността на този имот, но придобиването на собствеността върху
имота не стабилизира правата на ищеца, заявени от него в качеството му на
наемодател.
Моли се да бъде отменено изцяло обжалваното решение,
като бъдат отхвърлени предявените от ищеца искове, а ако същите бъдат уважени -
да се постанови съдебно прихващане съгласно заявената с писмения отговор
претенция. Претендират се разноски по делото за първа и за въззивна инстанция.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна, с който се счита, че подадената въззивна жалба е
допустима, но изцяло неоснователна, а решението на РС-Пловдив е правилно,
законосъобразно и обосновано. Изложени са аргументи по същество, като се счита,
че доводът за непълнота на доказателствата по делото е неоснователен именно
защото съдът е уважил всяко едно направено от него доказателствено искане, като
се счита, че съдът не е допуснал процесуални нарушения на чл. 143 и
чл. 146 от ГПК при разпределението на доказателствената тежест и
допускането на доказателствата. Моли се да бъде потвърдено изцяло обжалваното
решение, като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендират се разноски.
Окръжен
съд - Пловдив, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните,
приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба и е
процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че по делото е представено копие от договор за
заем от дата 01.10.2014г, заверено от
ищеца , неоспорено от страните. От него личи съществуването на договора, като
страните са договорили отдаването под наем на вече наети от наемодателя вещи.
Не се спори , че същите са във държане на ответника , не се спори, че наемната цена не е платена; отсъстват и
доказателства за плащания преди датата на подаването на заявлението за издаване
на заповед за плащане. Цената е договорена като еквивалент на 60 кг пшеница за
всеки декар, тоест, равностойна е на
2401.56 кг. При твърдяна от ищеца цена на тон пшеница от 300 лева , то общия
дължим наем, изчислен в пари , е 720.47 лева (по данни на националния
статистически институт, цената на тон пшеница за 2015г е следната : 349.62 за
твърда пшеница , и 304.94 лева за мека пшеница). Или, между страните има
договор – източник на задължение на ответника да плати цената по него.
Съдът е приел, че е без значение фактът , че
ответникът е представил договор между същите страни и от същата дата за наем на
два земеделски имота ( л. 21 от делото
), в който договор имотът с № 046002 не фигурира; само заради тази липса не може да се отрече договорката
между страните, обективирана в представения на л. 4 от частното гр. дело №
10438 такъв. Без значение и това, дали имота е реално ползван от ответния
земеделски производител или не, след като договора за (пре)наем на вещ не е
реален, съществуването му не зависи от това, дали вещта е предадена за
ползване. По същата причина , без
значение е също така кой е отбелязан като ползвател на същия имот в информационната
система за ползване на земеделските земи
в община Раковски – дали това е ответника или друго лице.
Настоящият състав намира, че тези
фактически констатации и правни изводи са правилни. В Закона за задълженията и
договорите е уреден договорът за наем като вид двустранен, консенсуален и
възмезден договор, при който основните
задължения на страните съгласно чл. 228 от ЗЗД са: за наемодателя – да
предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а за наемателят – да му
заплаща наемната цена. Съгласно тази специфика на договора, интересът на
наемодателя включва получаването на възнаграждение за предоставянето на една
вещ на друго лице, докато интересът на наемателя е да ползва вещта временно.
С въззивната жалба жалбоподателят
възразява, че тъй като имотът въобще не е предаден, наемателят може да откаже
плащането на цената и да развали договора, като цитира чл. 230, ал. 2 от ЗЗД. По
същество така описаното от него касае възможностите на наемателя при
неизпълнение на задължението за предаване на фактическата власт върху вещта да
направи възражение за неизпълнен договор или да развали договора. Настоящият
състав счита, че възражението е неоснователно. На първо място, доколкото
процесният имот представлява земеделска земя, принципно е невъзможно да се
осъществят някакви по-специфични действия, каквито например биха могли да са
фактическото предаване на вещта при движими вещи или предаването на ключове при
наем на апартаменти или сгради. Нещо повече – законът в чл. 228 от ЗЗД (а и договорът
между страните в чл. 1 от същия) не визира някакво конкретно фактическо
действие, което да следва да бъде извършено от наемодателя, а говори за
„предоставяне” на вещта. В тази връзка от значение за точното изпълнение на
задължението на наемодателя е да предостави на наемателя упражняването на
фактическата власт върху вещта (държането) и възможността да може
необезпокоявано да я използва по предназначението ѝ, или по-конкретно –
доколкото в процесния случай се касае за земеделска земя – да извлича естествените
и гражданските плодове от вещта. Това задължение на наемодателя безспорно е
било извършено – жалбоподателят в нито един момент не е оспорвал, че е ползвал
имота за срока на договора за наем или че някой е възпрепятствал ползването му.
Нещо повече – в отговора на исковата молба сочи, че с договор от 01.11.2014г.
го е преотдал под наем на трето лице, с което всъщност се е удовлетворил от
възможността да получи гражданските плодове от вещта.
Възражението, че всъщност имотът му
е бил предаден фактически от Б. М. съгласно договор за наем, сключен с нея и
препис от който е представен на л. 24 от първоинстанционното дело, също е
неоснователно. На първо място, самият договор е вътрешно противоречив. Като
дата на сключването му е записана датата 07.08.2014г., но в същата има
зачерквания. Като наемен срок е записано, при това напечатано, че договорът се
сключва за срок от една година считано от от 01.10.2013г., тоест договорът е
изтекъл точно на датата, на която е сключен процесния договор с въззиваемия. В
договорът е записано, че „наемът се заплаща в натура или в парични средства,
както следва: 1. За 1/един/ декар земя за една година от 01.X.2014г. – кг. до 01.IX.2015г.”, като датите (които биха
обслужили тезата на ответника) са добавени с химикал, но на място, което прави
самата клауза юридически нонсенс, а и противоречи на горепосочената принтирана
в договора срочна клауза. На следващо място, възражението на жалбоподателя, че
е заплащал наемни суми на третото лице, остана недоказано. Представените
писмени документи на л. 46 и л. 47 не могат да установят безспорно извършено
заплащане. Представеният РКО, издаден от ответника, разпорежда да се брои на Б.
М. рентата по договора с нея и в документа е посочено взето жито и е подписано,
но не става ясно от кого е подписано. По отношение на втория документ – рента
2014-2015г., не става ясно кой е издателят и какво удостоверява. В хода на
първоинстанционното производство е била предоставена възможност на ответника с
оглед направенто оспорване на документите да ангажира гласни доказателства,
като доведе Б. М. като свидетел за доказване на твърденията си, но той не се е
възползвал от тази възможност. Дори обаче и да е имало облигационно отношение
между М. и жалбоподателя, това отношение е само между тях и не касае
въззиваемият, който е изпълнил своето задължение по наемното си отношение с
жалбоподателя добросъвестно. За пълнота следва да се посочи, че предаването на
вещта не трябва обезателно да бъде извършено лично от наемодателя, като няма
пречка самото фактическо предаване да бъде извършено и от друго лице, както и
самото задължение няма как да бъде изпълнено, ако вещта вече се намира у
наемателя на друго основание. Задължението на наемателя по предоставянето на
вещта е изпълнено точно, стига наемателят от момента на сключването на договора
за наем да упражнява фактическата власт върху вещта необезпокоявано, какъвто е
настоящият случай.
На последно място, обстоятелствата
относно собствеността на имота са без значение по настоящия спор. Неправилно
жалбоподателят сочи във въззивната жалба, че ищецът извлича правата си на
наемодател от релевираните нотариални актове. Законът никъде не споменава, че
могат да се отдават под наем само собствени вещи, а и съдебната практика и
теорията са категорични, че наемодателят може и да не е собственик на вещта.
Правото си да получи наемната цена ищецът извлича от съдържанието на
облигационното наемно отношение, породено от сключения писмен договор за наем
от 01.10.2014г. и от точното изпълнение на своите задължения по договора – да
предостави земеделската земя и да обезпечи спокойното ползване. Права за
наемателя против наемодателя биха възникнали, ако действителният собственик на
вещта надлежно преустанови ползването му, като собственикът би имал права срещу
наемодателя по отношение на предоставената за ползване на вещта му при различни
хипотези (в правоотношение, по което страна не е наемателя). Няма данни по
делото обаче такива факти да са се осъществили, а и жалбоподателят не сочи
такива.
С оглед на изложеното, въззивната
жалба по отношение на исковата претенция, се явява неоснователна.
По отношение на възражението за
прихващане обаче, жалбата е основателна. Съгласно представеният и приет по
въззивното дело на основание чл. 266, ал. 3 вр. чл. 146, ал. 2 от ГПК договор
за пренаем на земеделски земи между жалбоподателя и въззиваемия, двамата са
сключили договор от 01.10.2014г. за пренаем на земеделски земи, като
задължението по договора е възлизало на 60 кг./дка зърно-пшеница, като съгласно
чл. 7 от договора наемната цена по желание на наемодателя може да се изплаща и
в пари, като стойността на такова плащане би било равно на левовата
равностойност на пазараната цена на пшеницата към момента на плащането по цени
на стокова борса – София. Задължението на наемателя следвало да се извърши от
20 юли до 15 септември. Ответникът в отговора на исковата молба е посочил, че
ищецът е заплатил дължимата сума по договора в размер от 144,94 лв. на 20.08.2018г.
Този факт не е бил оспорен от ищеца нито в хода на първоинстанционното
производство, нито с отговора на въззивната жалба, поради което съдът го приема
за установен по делото. Доколкото се касае за срочно задължение, ищецът е
изпаднал в забава след изтичането му на основание чл. 84, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД,
поради което и дължи обезщетение за забавено изпълнение за периода от 15.09.2015г.
(датата на изпадане в забава) до 20.08.2018г. (датата на изпълнение не
задължението). С оглед размера на задължението и периода на забавата, и чрез
използване на лихвен калкулатор на основание чл. 162 от ГПК, настоящият състав
намира, че дължимото обезщетение за забава е в размер на 42,90 лв. Доколкото
обаче жалбоподателят претендира сумата от 29,60 лв. и с оглед на диспозитивното
начало, уредено в гражданския процес, съдът следва да уважи възражението за
прихващане единствено до размера на сумата от 29,60 лв.
С оглед на изложеното, в частта за
възражението за прихващане първоинстанционното решение следва да бъде отменено,
като вместо него да бъде постановено ново, с което да се уважи възражението.
Доколкото настоящият състав намира, че възражението е основателно, следва да се
отмени решението в частта, в която е уважена исковата претенция до размера на
сумата, равняваща се на сумата по възражението за прихващане, и не негово място
да се постанови ново, с което да се отхвърли исковата претенция за сумата от
29,60лв. В останалата част решението е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено. Прихващането следва да се направи с насрещното вземане за
обезщетение за забавено плащане до размера на по-малкото от тях, съгласно
формулираното искане на жалбоподателя.
По разноските:
С оглед изхода на спора,
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сторените от
него разноски в производството в размер на 300 лв., за които са представени
доказателства по делото. Макар и част от иска да се отхвърля, същият се
отхвърля, тъй като е погасен чрез прихващане, при положение че исковата
претенция се явява основателна. В този смисъл е и Определение № 150 от 4.06.2015 по ч. гр. д. № 2349/2015 г., ВКС, ГК, II
г. о
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
решение
№ 3564 от 27.09.2019 г. по гр. дело № 13866/2018 г. по описа на РС-Пловдив, ХІІ
гр.състав
в
частта, с която е било отхвърлено като неоснователно
възражението на ответника П. К. Д. за прихващане на спорното вземане с друго
насрещно такова в размер от 29.60 лева , представляващи обезщетение за забава
за периода от 16.09.2015г до 15.08.2018г. в плащането на цена в размер от
144.94 по договор от дата 01.10.2014 г. и
в
частта, с която е признато за установено по отношение на
П. К. Д. , че в отношенията между страните дължи на Г. Д. П. – М., плащане на сумата
от 29,60лв., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №
5938 по ч. гр. дело № 10438/2018 год. по описа на Районен съд – Пловдив, ІV бр.
състав, представляваща част от общо
претендираната сума от 202,80лв. обезщетение за забава за периода от 16.09.2015г.
до 24.06.2018г по изплащането на задължение по договор за пренаем на земеделски
земи от дата 01.10.2014г.,
КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният
иск за признаване за установено по
отношение на П. К. Д., ЕГН **********, че в отношенията между страните дължи на
Г. Д. П. – М., ЕГН **********, плащане на сумата от 29,60лв., представляваща част
от общо претендираната сума от 202,80лв. обезщетение за забава за периода
от 16.09.2015г. до 24.06.2018г по изплащането на задължение по договор за
пренаем на земеделски земи от дата 01.10.2014г., за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № 5938 по ч. гр. дело № 10438/2018 год. по
описа на Районен съд – Пловдив, ІV бр. състав, КАТО ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на П. К. Д.
срещу Г. Д. П. – М. в размер на 29,60лв., представляващо обезщетение за
забавено плащане за периода 15.09.2015г. - 20.08.2018г. на задължението за
заплащане на наемната цена в размер на 144,94 лв., дължими от ищеца по Договор
от 01.10.2014г. за пренаем на земеделски земи, с който са били предоставени на
наемателя земеделски земи – ниви в местностите Язлата и Лозята.
ПОТВЪРЖДАВА
обжалваното
решение в останалите му обжалвани части, в които е признато за установено по
отношение на П. К. Д. , че в отношенията между страните дължи на Г. Д. П. – М.,
плащане на следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 5938 по ч. гр. дело № 10438/2018 год. по описа на Районен съд –
Пловдив, ІV бр. състав: 304.49 лв.
главница - наемна цена по договор за
пренаем на земеделски земи от дата 01.10.2014г,. дължима за целия период на
договора, 173,20 лв. обезщетение за
забава за периода от 16.09.2015г. до 24.06.2018г., както и законната лихва
върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 25.06.2018г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА
П.
К. Д. , ЕГН **********,***, да заплати на Г. Д. П. – М., ЕГН **********,***,
сумата от 300 лева разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.