Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …………/…….06.2020
г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети
юни през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.съдия СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8593 по
описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 58257 от 07.03.2019 г., постановено по
гр.д. № 72987/2016 г. на СРС, 43
състав, са отхвърлени предявените от П.И.Л. против Е.М.К. искове с правно
основание чл.45, ал.1 ЗЗД за сумата от общо 5290,34 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, от които: сумата от 3290,34 лева -
частична претенция от вземане в цял размер от 8800,00 лева, за претърпени
имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, изразяващи се в разликата
между получаваните от ищцата трудови възнаграждения по прекратените трудови
правоотношения и обезшетението за безработица, за периода от 13.09.2016 г. до
12.12.2016 г. и сумата от 2000,00 лева, представляваща претърпени имуществени
вреди, изразяващи се в платена неустойка съгласно т.5.5 от предварителен
договор за наем от 20.03.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изплащане, като на на основание чл.78, ал.З ГПК е осъдена П.И.Л. да заплати на Е.М.К.
сумата от общо 910,0лева разноски по производство.
Решението е обжалвано от
ищцата П.И.Л. чрез пълномощник адв.К.М., с искане за отмяната му и уважаване на
исковете. С въззивната жалба се правят
оплаквания за неправилност на решението поради необсъждане на всички наведени от
ищцата доводи, недостатъчно мотиви в подкрепа на извода за неоснователност на
исковете, процесуални нарушения при събиране на доказателствата, необоснованост
при преценка на събраните доказателства и неправилно приложение на закона.
Оспорва извода на първоинстанционния съд, че липсвало противоправно поведение
на ответницата, защото депозирането на жалба пред ВАС срещу заповедта за
вписване на ищцата П.Л. като нотариус било израз на правомерно упражняване на
право на жалба. Възразява, че процесуалното поведение на ответницата Е.М.К. по
повод обжалване заповедта на министъра на правосъдието по конкурса за
нотариуси, е противоправно и при злоупотреба с право, която противоправност
следвала от самите в мотивите на ВАС в определение № 13496/12.12.2016 г. по
адм.д. № 11953/16 г. на ВАС, сочещи, че жалбоподателката Е.М.К. не би могла да
защити свои лични права и интереси по този начин. Възразява още, че аналогично
действали и другите жалбоподатели срещу същата заповед на министъра на
правосъдието, и така упражняването на тези права на жалбоподателите, вкл. и на
ответницата К., имало за единствена цел
да се навреди на П.Л., който довод на ищцата първоинстанционният съд не бил
обсъдил изобщо. Оспорва и извода за липсата на причинна връзка между
поведението на ответницата и претърпените от ищцата вреди от обжалването, а
именно пропусната полза като разликата в дохода, който би получавала от
дейността си като нотариус през процесния период и реално полученото обезщетение
за безработица като начин на пресмятане на размера на вредата, а не основание
на иска / към момента на депозиране на исковата молба единственият обективен
начин да се формулира конкретен размер на вредата бил като разликата между
получаваното преди това трудово възнаграждение и получаваното обезщетение за
безработица/. Поддържа, че е претърпяла и вреда в размер на платената от нея
неустойка по предварителния договор за наем на помещение за нотариална кантора,
тъй като срокът за сключването на окончателния наемен договор бил реалистичен
предвид обстоятелството, че известното на П.Л. дело № 9141/16 г. е приключило
окончателно през м. 07.2016 г. , към който момент ищцата не е знаела и не е
можела да знае, че по-късно ще се депозира жалба, която няма как да доведе до
отмяна на заповедта на министъра на правосъдието, но пък е изиграла ролята да
отложи значително напред във времето влизането й в сила, и правното очакване на
ищцата до м.09.2016 г. да заеме наетото
помещение със сигурност не се е сбъднало и е довело до възникване на основание
за заплащане на договорената неустойка и наемните вноски до този момент,
причинено от вредоносното поведение на ответницата. Претендира разноски.
Въззиваемата страна –
ответник Е.М.К. чрез
пълномощник адв.Н.Б., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението е
правилно и не страда от сочените в жалбата пороци. Възразява, че липсва
противоправно поведение на ответницата, както и че не е налице причинна връзка
между поведението й и причинените вреди на ищцата. Намира нормата на чл.З от ГПК като материално правна такава да е неприложима относно подадена жалба,
разгледана в производство по реда на АПК, доколкото съгласно препращащата норма
на чл.144 от АПК към субсидиарно прилагане на ГПК, се отнасяло само за
процесуални норми. Отделно възразява, че упражняването на конституционно право на жалба против акт на администрацията е законосъобразно действие.
Оспорва и да са причинени на ищцата твърдените от нея вреди. Моли да се потвъри
обжалваното решение, претендира разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК,
постановено е в рамките на правораздавателната дейност на съда и от законен
състав, и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни
към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Съобразно твърденията и петитума на исковата молба СРС се е произнесъл по иск с
правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, основан на твърдение на ищцата, че ответницата с
действията си по обжалване на Заповед №СД-05-167 от 25.06.2015 г. на Министъра
на правосъдието, с която било наредено вписването на ищцата в Нотариалната
камара като нотариус с район на действие PC - Горна Оряховица, което обжалване
е извън срока за това и при липсата на правен интерес от обжалването поради
неявяването на жалбоподателката на конкурса, както е посочил ВАС в своите
актове по жалбата, е злоупотребила с право по смисъла на чл.3 от ГПК, и така е
причинила на ищцата вреди. Вредите, сочени от ищцата, се изразяват в сумата от
2000лв. платена от ищцата неустойка по предварителен договор между нея и трето
лице за наемане на помещение за нотариална кантора, който предварителен договор
бил прекратен при невъзможност да се сключи окончателния наемен договор до
30.09.2016 г. по причина невлизане в сила на заповедта на министъра на
правосъдието към тази дата поради подадена жалба срещу нея и от ответницата,
както и вреда в размер на 3290,34 лв. / предявен като частичен иск по размер
от 8800лв./ - определена като разлика
между получаваното от ищцата трудово възнаграждение до м.08.2016 г. обезщетение
за безработица след това, и за посочен период от 3 месеца 13.09.2016
г.-12.12.2016г. По така посочените основания на иска се е произнесъл
първоинстанционония съд в обжалваното решение. С молба за първото съдебно заседание пред СРС,
пълномощникът на ищцата е заявил и различни факти, от които произтича твърдяната
вреда като пропусната полза, а именно- че вредата представлява пропуснат доход
от дейност като нотариус, а само размерът на тази вреда-пропусната полза, е
посочен с исковата молба като разлика между последно полученото трудово
възнаграждение и обезщетението за безработица, което непроменяло характера на
иска. С определението си по чл.146 от ГПК първоинстанционния съд в откритото
съдебно заседание на 19.06.2018 г. е обявил проекто - доклада за окончателен,
като е направил към него допълнение само
че искът за вреди-пропусната полза за сумата 3290,34 лв. е частично
предявена претенция от вземане с размер 8800лв. Не е направено изменение на
основанието на иска за обезщетение за пропусната полза по смисъла на чл.214,
ал.1 от ГПК съобразно изложеното в исковата молба. Видно и от оплакванията с въззивната жалба, ищцовата
страна продължава да поддържа, че в случая не става въпрос за различно
основание на претенцията за обезщетение
за пропусната полза, а само за различен начин за определяне размера на вредата /различна
методика/. Въззивният съд намира, обаче, че с молбата си представена в
откритото съдебно заседание пред СРС на 19.06.2018 г., ищецът е въвел ново,
различно основание на иска си за обезщетение за пропусната полза, доколкото
макар и да има общи факти с тези по исковата молба, твърди и различни такива,
от които се формира вредата-пропусната полза, а именно дохода който би получила
като нотариус, ако бе упражнявала такава функция в исковия период, което
формира различно основание на тази искове претенция, различно от това по
исковата молба и уточнението към нея с молбата от 17.03.2017 г., и различно от
това, което е докладвал иразгледал първоинстанционния съд. Така с обжалваното
решение първоинстанционният съд се е произнесъл по заявената с исковата молба
претенция и е постановил допустимо решение, а въззивната жалба не съдържа
оплакване за допуснато процесуално нарушение по смисъла на чл. 6 от ГПК-
произнасяне по непредявен иск, или за нарушение по чл.214, ал.1 от ГПК-недопускане на изменение на основанието на иска, нито съдържа оплакване за
непълнота на решението-непроизнасяне по предявен иск. Така въззивният съд няма
задължение да разглежда и да се произнася по наведените с въззивната жалба
оплаквания, отнасящи се до факти по
реализиран доход от другите нотариуси с съдебния район и евентуално дохода,
който ищцата би получила през исковия период, ако беше изпълнявала функциите на
нотариус, доколкото тези факти не са надлежно въведени в процеса като основание
на иска.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на преценка на приетите
по делото доказателства, и становищата на страните, и е приел, че поведението
на ответницата по обжалване заповедта на министъра на правосъдието не е
неправомерно, и не се доказва причинната
връзка между твърдяното от ищцата противоправно и виновно поведение на
ответницата и настъпилите вреди.
Изложените в
обжалваното решение фактически и правни изводи въззивният съд споделя частично
и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение, с изключение на частта, касаеща липсата на противоправност в
поведението на ответницата по обжалване заповедта на министъра на правосъдието
относно конкурса, по който ищцата е определена за назначаване за нотариус.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми с
обжалваното решение.
В допълнение и по
изложените оплаквания с въззивната жалба, и доводите по отговора на въззивната
жалба, с които пред въззивния съд е очертан предмета на въззивна проверка относно фактите, свързани с
наличие/липса на противоправно поведение на ответницата поради злоупотреба
с право на жалба, причинната връзка и
вредата, и при преценка на същия събран
доказателствен материал като този пред първоинстанционния съд, въззивният съд
намира следното:
Съгласно чл. 57, ал.
2 от Конституцията на РБ не се допуска упражняването на лични права на
гражданите, ако то накърнява права или законни интереси на други. Този принцип на
добросъвестност при упражняване на права, вкл. и на процесуални права / на
молба, на жалба, на иск/ е залегнал както в административния, така и в
гражданския процес. В чл. 4, ал. 3 от АПК законодателят е въвел изискване
субектите на административния процес да не вредят на държавата и обществото,
нито на правата, свободите и законните интересите на други лица, а в чл. 3 ГПК
е въвел изискването участващите в съдебните производства лица и техните
представители под страх от отговорност за вреди, да упражняват предоставените
им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. В този смисъл е
неоснователно възражението на ответната страна, че жалбата й е подадена в
административно производство и чл.3 от ГПК бил неприложим, тъй като изискването
за добросъвестност е общо за всяко упражняване на права, вкл. и процесуални
такива, и е без значение, че ищцата сочи
чл.3 от ГПК като проявление на това изискване за добросъвестност.
Упражняването на едно
материално и процесуално право поначало е правомерно, освен при злоупотреба с
право. Злоупотребата с право е противоправна, защото тогава правото се упражнява недобросъвестно - за
да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 КРБ) и не в
защита на свой интерес и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал.
2 ЗЗД). Предявяването на иск/подаването на жалба само по себе си не е противоправно
деяние, дори и когато искът/жалбата бъдат отхвърлени, освен ако те не са предявени за защита на твърдяното право,
а само, за да се навреди другиму или да се накърни друг обществен интерес. Доказването
на деянието (предявяването на иса) и неговата противоправност
(недобросъвестността) е в тежест на пострадалия, докато вината на дееца се
предполага до доказване на противното. Вредата –пряка и/или пропусната полза
съгласно чл.82 от ЗЗД, и причинната връзка на вредата с противоправното деяние
също са в доказателствена тежест на пострадалия.
Събраните по делото
писмени доказателства сочат, че ищцата е
била класирана в конкурс за нотариуси в съдебен район на Районен съд - гр.Горна
Оряховица, като министърът на правосъдието е издал заповед № СД-05-167 от
25.06.2016 г. за вписването й в регистъра на НК, и че ответницата Е.К. е подала
жалба срещу тази заповед на 28.09.2016 г., по която жалба е било образувано административно
дело № 11953/2016 г. по описа на ВАС, приключило с определение от 12.12.2016
г.; последното обжалвано от Е.К. с частна касационна жалба, по която било
образувано административно дело № 1159/2017 г. по описа на ВАС, петчленен състав,
приключило с окончателен съдебен акт - определение от 08.02.2017 г. Видно от
определението на 3-членния и на 5-членния състав на ВАС по горепосочените
административни дела, жалбата на Е.К. срещу заповедта на министъра на
правосъдието е приета за недопистима на две основания: като просрочена,
подадена след изтичане на срока за обжалване по чл.149, ал.1 от ГПК, който в
случая е изтекъл на 09.07.2016 г., и поради липсата на правен интерес от
обжалването, тъй като Е.К., макар да е подала документи за участие в конкурса и
да е била допусната да участва, не е участвала в провеждането му в нито една от
неговите следващи същински фази- не се е явила на писмения и устния изпит и
така не е участвала в класирането, при което не са били засегнати нейни
субективни права с обжалваната заповед, като причината за неявяването й не при
административния орган-издател на обжалвания акт, а в
поведението/бездействието/ на самата жалбоподателка. Видно от съдържанието на
жалбата на Е.К. срещу заповедта, оплакванията в нея се отнасят за тази фаза от
конкурса, в която Е.К. не е участвала. Така с жалбата си Е.К. не е могла да
защити свой интерес, защото, дори и жалбата й да беше подадена в срок, то
същата е знаела, че не се е явила в същинската фаза на конкурса и няма как да
очаква да бъде класирана, още по-малко да се оплаква за нарушения, които не я
засягат поради това неучастие. Ето защо въззивният съд приема, че Е.К. с
подаването на жалбата си е действала при злоупотреба с процесуалното право на
жалба, тъй като е била наясно, че не е участвала в същинската фаза на конкурса
и интересите й не са били накърнени поради нейното бездействие да се яви, и така
оплакванията й, свързани с тази същинска фаза на конкурса, не биха довели до отмяна на
обжалваната от нея заповед на министъра на правосъдието, а само биха забавили
влизане в сила на заповедта. Още повече че жалбата е подадена повече от 1
година след изтичане срока за обжалване на заповедта, както е прието с
определенията на ВАС, която преценка на ВАС обвързва настоящия съд, разглеждащ
гражданско правните последици от подаването на жалбата по твърдението за
причинени вреди от тази жалба. Така е разколебано предположението, че
процесуалното право на жалба се упражнява със съзнанието, че то съществува, и
сочи на неговото недобросъвестно упражняване. Няма отношение към
добросъвестността на жалбоподателката К. спрямо П.Л. оплакванията на К. й със
същата жалба до ВАС и срещу друга заповед на министъра на правосъдието- заповед
№ СД-05-165 от 25.06.2016 г. за вписването в регистъра на НК на друг кандидат-С.Н.И.,
доколкото настоящата ищца П.Л. не е адресат на втората заповед и не сочи да
търпи вреди от нейното обжалване. А и тази друга заповед е била оттеглена от
министъра на правосъдието със заповед от 12.08.2016 г., т.е. преди подаване на
жалбата от Е.К. на 28.09.2016 г.
По отношение обаче на
причиняването на вреда на ищцата П.Л., както е посочено с исковата молба, и на
причинна връзка между поведението на ответницата К. и така сочената вреда,
въззивният съд споделя изводите по обжалваното първоинстанционно решение. П.Л.
е сключила предварителния договор за наем на 20.03.2016 г. в момент, когато е
знаела, че срещу заповедта на министъра на правосъдието, която разпорежда
вписването и в регистъра на НК, има подадена жалба- тази от И.В.П., като преди
да изтече срока за сключването на окончателния наемен договор, на П.Л. е било
известно, че има и други две подадени жалби от други участници, срещу същата
заповед-тези от В.М.и от Л.И., за които е узнала на 08.06.2016 г., както сама
признава ищцата с исковата си молба. Производствата по тези две последващи
жалби са приключили окончателно на 26.09.2016 г. и на 11.10.2016 г. , т.е по
втората е приключило след изтичане срока за сключване на окончателния наемен
договор-30.09.2016 г. Това сочи, че подаването на жалба от Е.К. не е причина
ищцата да не може да сключи окончателния наемен договор в срок до 30.09.2016 г.
, тъй като пречка за това е била налице въз основа на третата жалба от Л.И. производството
по която е приключило след 30.09.2016 г., а и няма доказателства по делото (нито твърдения) кога ищцата е узнала за подадената от Е.К.
жалба, при което няма как да се приеме, че поведението на Е.К. е станало
причина да не се сключи окончателния наемен договор до 30.09.2016 г., и не е
налице причинна връзка между поведението на ответницата К. по подаване на
жалба, и заплатената от ищцата Л. неустойка 2000 лв. на трето лице поради невъзможността да сключи окончателния
наемен договор по причина невлизане в сила на заповедта на министъра на
правосъдието за вписване на Л. в регистъра на НК до 30.09.2016 г.
Не е налице и
причинна връзка между подаването на жалба от К. и пропуснатата полза за ищцата Л.
от получено по-малко по размер обезщетение за безработица от получаваното от
нея до 13.09.2016г. трудово възнаграждение, за исковия период от
13.09.-12.12.2016 г. Към момента на прекратяване на трудовия договор на ищцата Л.
с „Напоителни системи“ ЕАД са висящи съдебни производства пред ВАС по жалби от
други лица, но не и от Е.К., при което прекратяването на трудовото
правоотношение на ищцата не е по причина поведение на настоящата ответница К.,
нито по причина очакването й да бъде вписана като нотариус, доколкото
посочената в прекратителната заповед причина е обективна-промяна от
работодателя на изискването за заемане на длъжността, на което Л. не отговаря. Показанията
на свидетеля Г.И.не са убедително доказателство за опровергаване на сочената от
работодателя причина за прекратяване на трудовото правоотношение и за
установяване на друга такава-нежелание на Л. да продължи да работи поради
очакване да започне дейност като
нотариус, предвид и отразеното от работодателя в друг акт- акт за прекратяване
от 09.0.2016 г., с който на основание чл.331 от КТ е разпоредено на Л. да се
изплати обезщетение в размер на 4 месечни трудови възнаграждения съгласно
чл.331 от КТ, което също сочи на извод, че работодателя в два акта обективира
волята си за прекратяване на трудовото правоотношение по своя инициатива.
Предвид изложеното, не
се установяват наличие на всички елементи от състава на вземането за
обезщетение за вреди от деликт, и исковете за действително причинени вреди и
за пропуснати ползи подлежат на отхвърляне.
Поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение като правилно
подлежи на потвърждаване, вкл. и в частта за разноските, определени според
изхода на спора.
По разноските за
въззивната инстанция: Направените от въззивника-ищец разноски остават в негова
тежест според изхода на спора. Ответната страна е представила списък на
разноските по чл.80 от ГПК за въззивната инстанция в размер на 800 лв. за адвокатско
възнаграждение, платени според доказателствения договор за правна защита за
въззивната инстанция. Направеното от въззивника възражение за прекомерност по
чл.78, ал.5 от ГПК е основателно, и същото подлежи на намаляване до минималния
размер по чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ № 1/2004г. на ВАдвС (в приложимата към датата на договора редакция
към ДВ, бр.28/2014 г.) от 594,50 лв. според обжалваемия интерес, и при
съобразяване предмета на спора и липсата на нови доказателства пред въззивната
инстанция.
Всеки от двата
обективно съединени искове за обезщетение –действителни вреди и пропуснати
ползи, е под 5000лв. и решението няма да подлежи на касационно обжалване.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58257 от
07.03.2019 г., постановено по гр.д. № 72987/2016 г. на СРС, 43 състав.
ОСЪЖДА П.И.Л., ЕГН ********** ***, да заплати на Е.М.К.,
ЕГН **********,*** ******, на основание чл.78, ал.З и ал.5 от ГПК сумата 594,50 лв. разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.