Решение по дело №5170/2020 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

гр.София,02.06.2022 г.

 В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение,ІV-"А"въззивен състав, в открито заседание на единадесети април  през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕЛА КАЦАРОВА                                                                   

                                              ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ТАШЕВА             

                                                            мл.с.СТОЙЧО  ПОПОВ                                                    

при секретаря Цв.Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева гр.дело 5170 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

     С решение №559340 от 13.01.2020 г. по гр.д. №5611/19 г., СРС, ГО, 55 с-в ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д.К.К. -Д., ЕГН **********,***, адрес за съобщения: гр.София, ул. „*********дължи на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, следните суми, за които е издадена заповед      за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.№66061/2018г., по описа на Софийския районен съд, 55-ти състав: на основание чл. 422, ал. 1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД - сумата 1279.93 лева главница по Договор за кредит №181948/04.09.2017г., ведно със законната лихва от 12.10.2018г.   до окончателното плащане;на основание чл. 422, ал. 1 вр.чл.415, ал. 1 ГПК вр. чл.240, ал.2 ЗЗД сумата 190.08 лева - договорна лихва за периода 03.11.2017г. - 01.07.2018г.

ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен и недоказан, предявеният от „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу Д.К.К. -Д., ЕГН **********,***, адрес за съобщения: гр.София, ул. „*********иск с правно основание чл.422, ал. 1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл. 92, ал.1 от ЗЗД, за установяване на вземане за сумата 715.28 лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за обезпечаване на заема за периода 03.11.2017г. до 01.07.2018г.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Д.К.К. -Д., ЕГН **********, да заплати на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК *********, сумата 370.79 лева - разноски по делото, от които 63.04 лева - разноски по ч.гр.д.№ 66061/2018г. на СРС, 55 състав, и 307.75 лева - разноски в настоящото производство.

ГПК.

               Срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника  ,с която се твърди,че решението в частта с която е уважен иска по чл.415 ГПК вр.с чл.240 ГПК е неправилно,в нарушение на материалния закон и необосновано. Съдът е направил неверен извод относно представените по делото доказателства, свързани със сключване на договора, поради което неправилно е счел, че са изпълнени изискванията на чл. 5 ЗПК и чл. 9 ЗПФУР. Решаващият състав не е съобразил, че в случая трябва да се съобразят разпоредбите на чл. 18 ЗПФУР, според които при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на потребителя на информацията по чл. 8 от закона и че е получил съгласието на същия за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на тези обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 ТЗ, а в случаите на електронни изявления - ЗЕДЕП, а тежестта да ги докаже е ищецът. Представената кореспонденция като неподписана от страните, включително и по реда на ЗЕДЕП, не следва да се числи към доказателствата по делото, доколкото и не е налице проверка на идентичността на лицето, създало акаунта и подало заявлението, и посоченото в договора като заемополучател лице. Съдът не е обсъдил направеното възражение за минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, посочено в чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Направеното възражение, а именно, че представената справка за извършено плащане на 04.09.2017г. доказва единствено, че сумата от 1600 лв. е преведена по сметка на каса на “ИзиПей”, но не установява същата реално да  е изплатена, не се доказва с назначената по делото експертиза. Липсва подпис върху тази справка, както и върху друг документ, който да удостовери този неизгоден  факт. Задължение на съда е да следи за наличието на нищожни клаузи в договорите за потребителски кредит, не е установено, че така уговорената в договора за кредит лихва противоречи на закона и добрите нрави. Последната е уговорена по такъв начин, че има характер не на възнаградителна лихва, а на неустойка, която поради своята прекомерност следва да бъде прогласен за нищожна. В допълнение на това съдът в противоречие със закона е приел, че тази клауза не е недействителна съгласно чл. 22 във връзка е чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, като изобщо не е обсъдил, че липсва методика за изчисляване на лихвата и ГПР. Съдът не се е произнесъл и по възражението, че тази клауза противоречи на разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ЗЗП предвижда, че обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва прилагането на този раздел към останалата част от договора, а според чл. 147а, ал. 5 ЗЗП клаузата за съгласие е общите условия на договора и деклариране на получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя.Не е налице  произнасяне по отношение на направеното  възражение, че не е налице уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост.

          Иска се от настоящата инстанция да отмени решението в обжалваната част   като неправилно и  да  отхвърли иска  като неоснователен  .

По въззивната жалба  е постъпил отговор,с който същата се оспорва.

            Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба  е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, следва да бъде разгледана по същество .

На основание чл.272 ГПК съдът препраща към фактическите и правни изводи на СРС и те стават част от настоящите мотиви.За пълнота:

       По повод твърдението, че не е доказано при пълно и главно доказване сключен договор за кредит:Налице са доказателства за наличие на сключен договор за кредит. Същите не са оспорени от въззивника .Предоставен е договора за кредит и общите условия - записани на електронен носител. Съгласно разпоредбата на чл. 184 от ГПК. те са със силата на оригинален документ,неоспорени от ответника. Поради това, те правилно са приети от СРС като доказателства по делото. От тях се установява, че е наличен договор за кредит. Приложени са и имейлите от които е видно, че е налице регистрация на К. -Д.. Тя  не е оспорила това доказателство.

По делото с исковата молба е предоставен аудиозапис, като се твръди,че с него   К. -Д. устно потвърждава сключването на договора за кредит. Той не е оспорен от нея.

С изготвената съдебно - счетоводна експертиза е установено, че К. -Д. е извършвала вноски по договора за кредит. Това е видно в Таблица № 2 от Обстоятелствената част. Въпроса е разгледан, във връзка с установяване на дължимата сума. За целта вещото лице е изследвало разписки от „Изи пей“ АД, които са саморъчно попълнени от въззивника. Видно от тях тя е положила подпис под нареждането до „И.ф.“ ЕООД.  Приложени са  платежните. К. -Д., не е оспорила изготвената експертиза, съответно и обстоятелството, че е плащала по договора за кредит. Поради това плащането й доказва, че тя е обвързана с договора за кредит. Косвено доказателство за наличие на облигационнс правоотношение е изготвената съдебно - счетоводна експертиза. С нея се установи, че въззивникът е получил сума, касово на каса на „Изи пей“ АД. Основанието за получаване е номера на процесния договор - 181948. Видно от двата безспорно установени по договора за факта - че К. -Д. е получила сумата по договора за кредит и че го е обслужвала, доказва, че тя е страна по него. От получаването и плащането безспорно се установява, че е налице облигационно правоотношение между „И.ф.“ ЕООД и К. -Д., както правилно е приел СРС.

            По повод твърдението, че сумата по договора за кредит не е преведена, същото е неоснователно. К. -Д. не е оспорила изготвената в първоинстанционното производство съдебно - счетоводна експертиза. Също така видно от заключението, вещото лице е изследвало и разписката, която К. -Д. е подписала,саморъчно при получаване на сумата.Доколкото оспорване не е било надлежно направено, то СРС правилно се е позовал на констатациите.

 По повод твърдението, че първоикстанционният съд служебно е следвало да се произнесе за нищожност на договора, поради неравноправна клауза относно договорната лихва:

  Заемателят дължи лихва на заемодателя, ако такава е уговорена писмено. В настоящия случай, между страните е постигнато съгласие за начисляване на възнаградителна лихва на база фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.15 % . В този смисъл, доколкото лихвеният процент е изначално ясен и непроменлив, не може да се сподели виждането на ответната страна, че уговорката за лихва е нищожна, тъй като противоречи на чл.11, т.9 от ЗПК, задължаващ кредитора да посочи начина на формиране на лихвения процент при променлива компонента.

Въведено е възражение, че така договорена възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като е прекомерно завишена.Възражението е неоснователно.

В чл.19, ал.4 от ЗПК е посочен само горен праг на ГПР, който не може да надвишава петкратния размер на законната лихва. Противното се приема, че противоречи на добрите нрави, поради което и по изричната повеля на чл.19, ал.5 от ЗПК такава клауза се явява нищожна. В настоящия случай, ГПР не надхвърля така установения праг, тъй като е определен на 48.44 %. Действително с Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на II ГО, е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва (за забава), надвишаваща трикратния размер на законната лихва, което правило не може автоматично да се прилага за възнаградителната лихва.На присъждане подлежи и неиздължената по договора възнаградителна лихва, която съгласно заключението на вещото лице възлиза в размер на търсените с иска 190.08 лева за периода 03.11.2017г.-01.07.2018г.

         По повод твърдението, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението, че не е била надлежно обявена предсрочна изискуемост, същото не е основателно.Видно то погасителния план по договора за кредит, последната вноска е падежирала на 01.07.2018г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е входирано на 12.10.2018г.. Поради това изискуемост е настъпила с изтичане на срока на договора. Следователно не е нужно да се обяви предсрочна изискуемост.

      Не се установиха твърдяните пороци на първоинстанционното решение,поради което то като правилно и законосъборазно следва да бъде потвърдено.

            Водим от гореизложеното, съдът

                                                                   Р   Е   Ш   И :

           

 ПОТВЪРЖДАВА  решение№559340 от 13.01.2020 г. по гр.д. №5611/19 г., СРС, ГО, 55 с-в в обжалваната част.

              РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

           ПРЕДСЕД АТЕЛ   :

                                         

 

                    ЧЛЕНОВЕ:1.                                 

 

                                           2.