ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1201
гр. Бургас, 23.05.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско
дело № 20222100500015 по описа за 2022 година
Постъпила е частна жалба вх.№3890 / 30.11.2021г. по описа на РС- Айтос, подадена
от адв.Георги Кермедчиев като пълномощник на АЙЛ. Ш. Ч. ЕГН:********** от с.***
против определение № 544 от 15.11.2021г. по гр. д. № 769 по описа за 2021 г. на Районен
съд- Айтос, с което производството по делото е прекратено като международно
неподведомствено на българския съд.
Сочи се, че обжалваното определение е прибързано и неправилно, поради което се
иска същото да бъде отменено и делото се върне на Районен съд Айтос за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Сочи се, че синът на ищцата има заболяване на централната нервна система с
диагноза „Генерализирано разстройство на развитие- детски аутизъм“, поставена в
Медицински център „Свети Наум“ ООД София. Лекуван бил и в Университетска болница
„Света Марина“ ЕАД Варна. Заболяването изисквало продължително и скъпоструващо
лечение, включително в чужбина. По тази причина било водено предходното дело между
страните- гр.д.№1056/2019г. на АРС, с предмет издаване на разрешение детето да напусне
страната за неограничен брой пътувания до държавите – членки на ЕС и Турция с цел
лечението му за периода 2020- 2021г. До 31.10.2021г. ищцата пребивавала с детето в гр. У.
Н., с цел лечението му. Това обаче не представлявало трайно установяване в Н., нито
обичайно местопребиваване там по смисъла на Регламент ЕО №2201/2003г. Понеже
лечението не давало осезаем резултат, тя освободила наетата квартира и се върнали в
България. Към датата на постановяване на обжалваното определението ищцата и детето
били в местожителството си- с. Р., където на ул. „Изгрев“ №12 тя притежавала жилище и
имала адресна регистрация. Междувременно ищцата получила предложение за лечение на
заболяването на детето чрез стволови клетки от частна болница в Истанбул. За лечението
1
му вече била заплатена сума от 18888 евро, както и 1390 турски лири. Детето било
прегледано и диагнозата му „аутизъм“ била потвърдена, а лечението със стволови клетки
започнало. Платени също през м. ноември 2021г. били и допълнителни услуги- нощувки,
медицински услуги. Бащата- ответникът А.Я., не участвал в тези разходи, а единствените му
прояви били да протака разглеждането на делата.
Представя писмени доказателства в подкрепа на твърденията си.
Ответникът АНТ. ЕВГ. ЯН. с ЕГН: ********** с постоянен адрес с. ***,
представляван от адв. Ана Станкова, със съдебен адрес гр.Сливен, е представил отговор на
частната жалба, с който я оспорва неоснователна. Същият намира, че обжалваното
определение е правилно и мотивирано. Сочи, че в исковата молба са изложени твърдения, че
майката и детето са били на лечение в Н., но не са представили доказателства в тази насока.
По делото бил изготвен социален доклад, данните в който били посочени от майката, чрез
телефонен разговор от м. октомври 2021г. Същата заявила, че е на лечение с детето в Н., има
създадено ново семейство, омъжена е и от брака си има родено друго дете. Заявила е, че
заедно със семейството си живее в собствено жилище в с. Р., както и че детето А. не
посещава учебно заведение. От изисканата справка за задграничните пътувания на детето
било видно, че в периода от 23.10.2020г. до 20.10.21г. то е пребивавало в България само
няколко дни и то след образуването на делото- от 14-17.09.21г. и от 28.09.-3.10.21г. Намира,
че от събраните доказателства следва да се кредитира само информацията от ОДМВР Бургас
относно задграничните пътувания на А., понеже същите винаги се регистрират в системата
на МВР. По тази причина следвал извод, че към момента на образуване на делото детето А.
нямало постоянно местопребиваване на територията на Република България, а пребивавало
непрекъснато в чужбина почти година преди образуването на делото. Изтъква, че
твърденията на жалбоподателката, че притежава собствено жилище в с. Р. и че има адресна
регистрация в това село, ответникът счита за ирелевантни към преценката за обичайното
пребиваване на детето към времето на сезиране на съда. Оспорва автентичността на
представените към жалбата писмени доказателства. Намира, че дори същите да бъдат
съобразени от съда, нито едно от тях не опровергава извода на районния съд за обичайното
местопребиваване на детето А. по времето на сезиране с предявения иск, респективно-
извода за липсата на компетентност на българския съд да разгледа иска.
Частната жалба е с правно основание чл.274, ал.1, т.2 ГПК вр. с чл.28, изр.2 КМЧП.
Подадена е в законоустановения срок от страна, която има правен интерес от обжалването,
чрез надлежно упълномощен адвокат. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261
ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Като взе предвид становището на страните и ги прецени въз основа на събраните по
делото доказателства и закона, Бургаският окръжен съд приема от фактическа и правна
страна следното:
Производството пред РС Айтос е било образувано на 9.09.2021г. по иск с правно
основание чл.132 от СК, предявен от жалбоподателката АЙЛ. Ш. Ч. срещу ответника АНТ.
ЕВГ. ЯН.- за лишаване на последния от родителски права спрямо сина им А. А. Я.. В
молбата са изложени обстоятелствата във връзка със заболяването на детето и предходното
2
дело между страните, които са идентични с тези в частната жалба. Сочи се, че страните са
разделени от 2013г., когато ответникът напуснал семейното жилище в с.Р., а по данни на
неговия баща от 6-7 години живее в Германия. Ответникът не се интересувал от детето, не
участвал в издръжката му. Отказал да даде разрешение за лечението на детето в чужбина,
поради което се наложило разрешението да бъде получено по съдебен ред, като същото
обхващало периода от 2020г. до 2022г. Изложени са твърдения, че към момента на
подаването на молбата ищцата е на лечение в Н., заедно с детето. Приложени са
доказателства.
В срока за отговор на исковата молба, ответникът А.Я., е възразил, че българският
съд не е компетентен да разгледа иска, тъй като според твърденията в исковата молба детето
се намира в Н.. Твърди, че майката е променила местопребиваването на детето, извела го е
от България и то се намира в чужбина за продължително време, а не с цел лечение. Намира,
че в случая е приложим Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003г. относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и
делата, свързани с родителската отговорност- така чл.1, т.1, б. „б“ и чл.8 от Регламента.
Поискал е да бъде извършена справка за задграничните пътувания на детето. По същество
оспорван иска като неоснователен. Твърди, че изплаща определената му издръжка чрез
ЧСИ. Заявява, че ищцата препятства възможността да осъществява определения му режим
на лични отношения с детето, когато се намира в България, както и тази на неговите
родители, като укрива детето, блокирала е и всички начини за комуникация с родителите на
ответника, за де не могат да се срещат с детето. Счита, че делото е образувано защото през
2022г. изтича срока на полученото разрешение от АРС за пътуване на детето в чужбина, а
майката желае да пътува с детето свободно, без да се налага да доказва пред съда нуждата от
пътуване на детето в чужбина. Заявява, че от приложените към исковата молба
доказателства не се установява детето да е било лекувано в България или чужбина. Моли,
искът да бъде отхвърлен. Представя доказателства.
С определение от 13.10.2021г. районният съд е изготвил проекто- доклад, допуснал е
част от исканите доказателства, включително справка от ОДМВР за задграничните
пътувания на детето, постановил е задължително изслушване на ответника, указал е на
ДСП- Р. да изготви социален доклад и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно
заседание с участието на прокурор за 19.11.2021г.
След получаването на изисканата информация от ОДМВР- Бургас /26.10.2021г. и
социалния доклад /27.10.2021г./, преди да даде възможност на ищцовата страна да се
запознае с възраженията на ответника /изискване на чл.8 ГПК/, районният съд е постановил
обжалваното определение от 15.11.2021г., с което е прогласил, че РС- Айтос не е
международно компетентен да разгледа спора по делото и е прекратил производството.
Посочил е, че за международната компетентност съдът следи служебно, а в случая
същата се урежда от Регламент /ЕО//2201/2003г., който има пряко приложение и приоритет
пред вътрешното право. Приел е, че детето се е установило трайно да живее в Н. със своята
майка, видно от справката от ОДМВР – Бургас, като през последната година е било в
България за около 11-12 дни, а към датата на исковата молба не се е намирало в пределите
3
на Република България. Към релевантния момент детето не било влизало в пределите на
Република България от близо 11 месеца. Приел е също, че според твърденията в исковата
молба и изложеното в социалния доклад, детето е на лечение в Н., поради което според съда
приложение следва да намери чл.8, §1 от Регламента. Цитирано е възприетото в решение на
Съда по дело С-497/10, че под „обичайно местопребиваване“ по смисъла на чл.8 и чл.10 от
Регламента трябва да се тълкува мястото, което отразява определена интеграция на детето в
социална и семейна среда. Цитирано е решение на СЕО от 2.04.2009г. по дело С-523/07, че
обичайното пребиваване по смисъла на чл.8, §1 от Регламента съответства на мястото, което
изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се
вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на
територията на държава- членка, както и причините за преместване на семейството в тази
държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище,
лингвистичните познания, както и семейните и социалните отношения, поддържани от
детето в посочената държава, а националната юрисдикция следва да установи обичайното
местопребиваване на детето като държи сметка за съвкупността от фактически
обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. Също така в последното решение
било разяснено, че обичайното местопребиваване на едно дете според чл.8 от Регламента се
намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и че престоят на детето в
определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото
обичайно местопребиваване. Като е преценил, че в случая предвид данните по делото,
здравословното състояние и заболяването на детето, изискващи адекватното и
продължаващо лечение, районният съд е приел, че детето има трайно обичайно
местопребиваване извън пределите на Република България, доколкото я е напуснало през м.
октомври 2020г., установявайки се с майка си в Н.. Приел е също, че към 9.09.2021г. детето
също няма обичайно местопребиваване в България, поради което е счел, че на основание
чл.8 от Регламент /ЕО/ №2201/2003 не разполага с компетентност да разгледа иска по
чл.132, ал.2 СК. Позовал се е на съдебна практика на ВКС. Посочил е още, че не са налице
обстоятелства, които да обуславят запазена компетентност на българския съд поради
местене на децата /чл.9/ или поради отвличането им /чл.10/, нито имало акт за прехвърляне
на компетентност от германски съд /чл.15/, нито била налице пророгация на компетентност
по чл.12 от Регламента. Затова е прекратил производството по делото.
По същество.
Съгласно чл.133, ал.1 от СК, производството за ограничаване и за лишаване от
родителски права се разглежда от районния съд по настоящия адрес на детето.
Съгласно §1, т.4 от ЗБЛД настоящ адрес може да бъде постоянния или друг адрес, на
който лицето живее. Ето защо от значение за преценката относно компетентния да разгледа
делото съд е установяването на мястото, където детето е живяло към подаването на исковата
молба. Предвид възражението на ответника, че детето живее в Н., поради което българските
съдилища не са компетентни да разгледат спора, следва да се установи обичайното
местоживеене на детето по смисъла на чл.8, §1 от регламент /ЕО/ №2201/2003 на Съвета от
27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по
4
брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност.
Правилно и в съответствие с безпротиворечивата съдебна практика районният съд е
приел, че преценката за обичайното местопребиваване на детето следва да бъде извършена
към датата на завеждането на исковата молба- 9.09.2021г. Безспорно е, че към тази дата
ищцата и детето на страните имат заявен постоянен адрес в с. Р., България, но в периода от
23.10.2020г. до 14.09.2021г. не е живяло на постоянния си адрес в с. Р., а в Н..
Настоящият съдебен състав намира за ирелевантни по отношение на спорния по
делото въпрос всички представени доказателства от жалбоподателката към частната жалба:
за пътуване на детето и майката през м. ноември 2021г. до Република Турция и връщане в
България /л.7 и л.8/ за периода 3-9.11.2021г., както и приложените проформа фактури и
фактури за плащания на медицински услуги с дати от м. ноември 2021г. /л.12-26/, тъй като
същите касаят обстоятелства за местоживеенето на детето след завеждането на делото.
Основателно е становището на ответната страна, че по делото липсват каквито и да
било доказателства в подкрепа на твърденията в исковата молба и в жалбата, че в Н.,
майката и детето са били единствено във връзка с провеждано негово лечение, поради което
на детето е било разрешено да пътува извън България в периода от 2020- 2022г. Налице са
единствено твърдения на ищцата за това, изложени в исковата молба и жалбата, както и в
проведения телефонен разговор със служител на Дирекция „Социално подпомагане“ с. Р. по
повод изготвянето на социалния доклад. Същевременно липсва каквото и да е медицинско
доказателство за провеждано лечение на детето в Н..
Следва да се отбележи обаче и че няма категорични доказателства в подкрепа на
тезата на ответника, който носи доказателствената тежест за това, че ищцата и детето са се
установили трайно в Н., т.е. че обичайното му местопребиваване е там. Обичайното
местопребиваване по смисъла на чл.8, §1 от Регламента е автономно понятие на правото на
Европейския съюз, разяснено с решения на СЕС /включително цитираните от АРС- С-
523/07; С- 497/10/. Това е мястото, където е центърът на интересите на детето, като се държи
сметка за релевантните фактически обстоятелства и по- специално за продължителността и
редовността на пребиваване , социалните и семейните връзки, без да е необходимо престоят
да бъде непрекъснат /така- Определение №481 по ч.к.гр.д.№2298/21г. на ВКС, IV гр. отд./.
Предвид заболяването на детето от аутизъм не може да се направи извод, че детето има
трайно установена среда в Н.- няма данни същото да е посещавало училище, център за
интеграция или рехабилитация, няма данни да е било интегрирано в някаква общност в Н.,
извън семейството му.
При така установените факти, въззивната инстанция приема, че обичайното
местопребиваване на детето към момента на предявяването на иска не може да бъде
установено с категоричност. Компетентността на съда по смисъла на чл.12 от Регламент
/ЕО/ №2201/2003 също не може да се определи, тъй като искът за лишаване от родителски
права не е предявен /и не би могъл да бъде/ с иск за развод, понеже страните не са
сключвали брак.
Ето защо, въззивната инстанция приема, че при конкретните обстоятелства спорът за
компетентността на българските съдилища следва да се разреши съобразно чл.13 от
5
Регламента, а именно- съдилищата на държавата – членка, в която детето пребивава са
компетентни да разгледат делото.
Видно от декларацията за заминаване в чужбина /л.9/, съгласно която на 25.10.21г.
ищцата е декларирала промяна на адреса си от гр. У. Н. и заминаване на 31.10.2021г. на
адрес с. Р., България, ул. „Изгрев“ №12, както и от данните от социалния доклад, ищцата и
детето са напуснали Н. и понастоящем пребивават в Република България. Предвид
изложеното, съдът намира, че българският съд е компетентен да разгледа и реши предявения
иск.
С оглед изложеното частната жалба е основателна и следва да се бъде уважена, като
обжалваното определение бъде отменено, а делото- върнато на РС- Айтос за продължаване
на съдопроизводствените действия.
Настоящото определение подлежи на касационно обжалване на основание чл.28 от
КМЧП.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 544 от 15.11.2021г. по гр. д. № 769 по описа за 2021 г. на
Районен съд- Айтос, с което е прогласено, че Районен съд Айтос не е международно
компетентен да разгледа спора по гр.д.№769/2021г. по описа на същия съд и е прекратил
производството по делото.
ВРЪЩА делото на РС Айтос за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението подлежи на касационно обжалване с частна касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6