Р Е Ш Е Н И Е
№ 260765
гр. Пловдив, 07.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VIII въззивен състав, в открито съдебно
заседание на десети май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Елена
Димова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 589 по
описа на съда за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство е
въззивно такова за проверка на решение на Районен съд – Пловдив, постановено
във втората фаза на производство по делба.
Образувано е въз основа
на въззивна жалба на И.Б.У., ЕГН **********
***, подадена чрез адв.
Р.П., против Решение № 261791/ 21.12.20 г., постановено по гр. д. № 7094/ 2019
г. по описа на РС – Пловдив, VI гр. с., в частта, с която е отхвърлена заявената от жалбоподателката
претенция по чл. 346 ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС срещу И. П.Г., ЕГН **********, и С.Н.Г.,
ЕГН **********, и двамата с адрес ***, за заплащане на сумата от 3 708 лв. - обезщетение
за лишаване от ползване на съсобствения недвижим имот – жилищна сграда със
застроена площ 79 кв.м., за периода 10.05.2019г. – 16.09.2020г.
В останалите му части решението
не е обжалвано и е влязло в законна сила.
С жалбата се излагат
съображения за неправилност на първоинстанционното решение и противоречие на
същото с доказателствата по делото. Твърди се, че от събраните писмени и гласни
доказателства, се установявало, че жалбоподателката била лишена от възможността
да ползва имота, противно на приетото от районния съд. Аргументира се и че са
налице предпоставките за уважаване на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, като
нямало значение дали се претендира реално ползване на имота или заплащане на
обезщетение. Моли се за отмяна на решението в атакуваната част, уважаване на
заявената претенция и присъждане на сторените разноски.
В срок е постъпил отговор
на въззивната жалба от И. П. Г. и С.Н.Г., чрез адв. И.Й., с който се оспорва
същата като неоснователна и се излагат съображения в тази насока. Счита
претенцията за недоказана по основание, тъй като не се установявало ответниците
да пречат на И.У. да ползва
припадащата й се част от имота. Моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение и присъждане на сторените разноски.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима, тъй като е подадена против обжалваем съдебен акт в
законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от
обжалването, и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата
съдебна инстанция приема за следното от фактическа и правна страна:
С
влязло в сила Решение № 709 от 26.02.2020г. е допуснат до делба между страните
следния имот: двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 79 кв.м. и
функционално свързана с нея масивна жилищна сграда със застроена площ 8 кв.м.,
масивна сграда със застроена площ 15 кв.м., всички построени в общинско дворно
място с площ 646 кв.м., находящо се в гр.Х., съставляващо поземлен имот № 56 от
кв.13 по КП на гр.Х., одобрен със заповед № РД-02-14-2293/2000г., който
съответства на УПИ № VІІІ-855 от кв.13 по РП от 1957 г., при съседи на дворното
място: от север – улица, от изток – ПИ № 57, от юг – ПИ № 63, от запад – ПИ №
55, при квоти: 1/2 ид. част от правото на собственост за И.Б.У. и ½
ид.ч. общо за И. П. Г. и С.Н.Г., в режим на СИО. В първото по делото съдебно
заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата, е приета за
разглеждане претенцията на И.У. по чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на И.Г. и С.Г.
за заплащане на сумата от 8 000 лв., впоследствие намалена до сумата от
3 708 лв., с оттегляне на иска за горница, представляваща обезщетение за
лишаване от ползване на процесния съсобствен недвижим имот – двуетажната масивна
жилищна сграда със застроена площ 79 кв.м., за периода 10.05.2019г. –
16.09.2020г. За да отхвърли претенцията, районният съд е приел, че от събраните
по делото доказателства - нотариална покана, рег.№ 1529 от 07.05.2019г. на
Нотариус с район на действие ПРС от И.У.
до И.Г., жалба на И.У. *** от
дата 25.04.2019г., показанията на свидетелите Д. и С., искът не се доказвал по
основание, защото не се установявало ищцата да е била лишена от възможността да
ползва недвижимия имот.
С
жалбата се оспорва горния извод на първостепенния съда, който обаче се намира
за правилен от настоящият
съдебен състав. Както е посочено в мотивите на атакуваното решение, към които въззивния
съд препраща на основание чл. 272 ГПК, за уважаване на претенцията по чл. 31,
ал. 2 ЗС е необходимо да се установи съсобственост върху вещта, лично ползване
на същата от ответника за процесния период, лишаване на ищеца от ползването и
писмена покана за заплащане на обезщетение за ползата, от която ищецът е бил
лишен. В тази насока са съобразени от районния съд и задължителните указания в Тълкувателно
решение № 7 от 2.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г.на ОСГК на ВКС.
Безспорно
по делото е, че процесния имот е съсобствен между страните. Това е установено и
с влязлото в сила решение по допускане на делбата. Не се спори и че И.Г. е
получил нотариална покана на дата 10.05.2019 г. за заплащане на обезщетение на И.У. за неползването от нея на общия
недвижим имот. Страните не спорят и че жилището се ползва единствено от И.Г. и
съпругата му. Спорно е дали жалбоподателката е била лишена от възможността да
ползва имота. В тази насока не се споделя твърдението във въззивната жалба, че
посоченото обстоятелство се установявало от представената по делото жалба от И.У.
***. Първо, защото самата жалба възпроизвежда единствено твърденията на жалбоподателката
У., които обаче са изгодни за страната и не могат да се ползват изолирано от
съда. Още повече, като се има предвид, че няма данни по делото дали е
образувана проверка и как е приключило съответното производство. Второ, жалбата
е от дата 22.04.2019 г., и е входирана в деловодството на РП – Пловдив на дата
25.04.2019 г., т.е. преди връчването на нотариалната покана за заплащане на
обезщетение. Следователно от разглежданата жалба на И.У. не може положително да
се установи, че жалбоподателката е била лишена от възможността да ползва имота
или че й е бил възпрепятстван достъпът, след отправяне на поканата до другия
съсобственик.
Спорното
обстоятелство дали въззиваемите са пречили на жалбоподателката У. да полза
процесния имот, съобразно правата й в съсобствеността, не се установява
положително и от разпитаните по делото свидетели, в частност св. П. Д.. Както и
районния съд е отбелязал, последната възпроизвежда в своите показания
преимуществено споделеното й от жалбоподателката У., досежно отношенията между
страните. Свидетелката не говори за факти и събития от значение за настоящия
спор, които тя непосредствено да е възприела. Показанията й също така
противоречат на изложеното от св. С. С., който макар и първи братовчед на И.Г.,
излага непротиворечиви показания и свидетелства за обстоятелства, който лично е
възприел. Изложеното от свидетеля се подкрепя и от материалите по делото,
доколкото същият заявява, че И.У. била придобила собствеността върху част от
имота през 2018 г., което се потвърждава от представения още с исковата молба
констативен нотариален акт № 36, том VIII,
нот.дело № 1330/2018 г. на Нотариус С. Запрянова, рег. № 179, издаден в
полза на жалбоподателката. От разпита му се установява, че още през 2018 г.,
когато разбрало, че И.У. придобила идеална част от имота, семейството на
въззиваемите страни заживяло на втория етаж от сградата, като освободило
първия. Видно от приетото и неоспорено от страните заключение на
съдебно-техническа експертиза, и двата етажа на сградата са сходни и могат
сравнително самостоятелно да се обитават, т.е. и в тази част показанията му се
подкрепят от материалите по делото – вторият етаж може да се ползва за живее от
семейството. Свидетелят говори и за случка през зимата на 2019 г. (т.е. малко
след отправянето на поканата), при която И.Г. предложил ключ от сградата на И.У.,
но последната отказала до го приеме.
С оглед
на горното и предвид указанията в Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. по
т.д. № 7/2012 г.на ОСГК на ВКС, въззивният съд намира, че в полза на
жалбоподателката У. не е възникнало правото й на обезщетение по чл. 31, ал. 2
ЗС, тъй като в случая същата не е лишена от ползването на съсобствената вещ, а
е налице нежеление от нейна страна да се ползва, въпреки осигурената й за това
възможност от другите съсобственици.
По
изложените съображения въззивната жалба се намира за неоснователна, а
обжалваното решение, като правилно, ще се потвърди в атакуваната му част.
Предвид
изхода на спора в полза на въззиваемите следва да се присъдят сторените
разноски, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и ДПЗС в размер на 600
лв. В полза на жалбоподателката няма да се присъждат разноски.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
обжалване, тъй като спорът пред въззивния съд касае облигационен иск –
претенции по сметки по чл. 31, ал. 2 ЗС, с цена на иска до 5 000 лв.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261791/ 21.12.20 г.,
постановено по гр. д. № 7094/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI гр.
с., в ЧАСТТА, с която е отхвърлена
заявената от И.Б.У., ЕГН ********** ***, претенция по чл. 346 ГПК вр. чл.
31, ал. 2 ЗС срещу И. П. Г., ЕГН **********, и С.Н.Г., ЕГН **********, и
двамата с адрес ***, за заплащане на сумата от 3 708 лв. /три хиляди седемстотин и осем лева/, представляваща
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения недвижим имот – жилищна
сграда със застроена площ 79 кв.м., за периода от 10.05.2019г. – 16.09.2020г.
В останалата му част решението
не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА И.Б.У., ЕГН ********** ***, да заплати на И. П. Г., ЕГН **********,
и С.Н.Г., ЕГН **********, и двамата с адрес ***, общо сумата от 600 лв., представляващи разноски за
един адвокат за въззивното дело.
Настоящото решение е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./