Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 16.12.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, двадесет и шести състав, в
публично заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА ГЪЛЪБОВА
При участието на секретаря Теодора Станчева разгледа докладваното от съдията гр.д. № 21072 по описа на ВРС за 2019 год. и,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „Е.М.”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***-6 срещу М.Б.Г., ЕГН
**********, с адрес: ***, с която по реда на чл.415 от ГПК за установяване на
вземането, предмет на Заповед № 6935/09.09.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 14243/2019г. по описа на ВРС
за следните суми: сумата от 1507,70 лева,
представляваща дължима сума по Споразумение от 29.09.2015г. за погасяване
на задължение по Договор за кредитна карта Транскарт от 10.02.2006г., сключен
между „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД и М.Б.Г., задълженията по който са
прехвърлени на „Е.М.” ЕООД с договор за продажба, и прехвърляне на вземания от
04.03.2013г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението - 04.09.2019 г. до окончателното изплащане на
задължението. Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба са изложени твърдения, че
на 10.02.2006г. между „Транскарт
Файненшъл Сървисис” ЕАД и ответника М.Б.Г. е сключен Договор за кредитна карта
Транскарт, по силата на който кредиторът е
отпуснал на ответника първоначален кредитен лимит в размер на 500 лева, който
да се олихвява с определен в договора лихвен процент. Кредитополучателят
следвало да погасява задълженията си ежемесечно в срок до 15-то число на
месеца, следващ извлечението за предходния отчетен период. Срокът на
револвиране бил 24 месеца, като се подновявал автоматично в случай, че
картодържателят не е заявил, че не желае подновяване. Кредитният лимит можел да
бъде увеличаван. След усвояване на отпуснатия лимит длъжникът не извършвал
редовни плащания, като непогасеното му задължение било в общ размер от 1708,66
лева. На 04.03.2013г. ищцовото дружество придобило процесното вземене
срещу ответника по силата на договор за продажба, и прехвърляне на вземания. На
29.09.2015г. между ищеца и ответника било подписано споразумение за погасяване на задължението, като същото
било разсрочено на 12 равни вноски в размер на 50 лева е една последна в размер
на 1108,66 лева, дължими всеки месец на 10-число, считано от 10.10.2015г.
Извършено било само частично плащане, а непогасеният остатък бил в размер на
1507,70 лева.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК
ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска като недопустим и
неоснователен. Оспорва се размера на дължимата сума. Твърди се, че кредитният
лимит е в размер на 500 лева, като не е ясно как е формирана по-голяма сума от
тази. Прави се възражение за нищожност на споразумението от 29.09.2015г. поради липса на съгласие. Твърди
се, че ответникът не е подписвал такова споразумение, никога не е виждал договора
и клаузите на същия не са му известни. Твърди още, че не е посещавал офис на
ищцовото дружество, а само куриерска служба в гр. Варна, където са му казали,
че трябва да подпише определени документи и да ги изпратят обратно. Не му бил предоставен и екземпляр от
подписаните документи. В споразумението имало много съкращения, което го
правело нищожно поради противоречие с добрите нрави. Налице било и неравноправно
третиране по смисъла на ЗЗП и ЗПК.
Неравноправна била клаузата, с която „Длъжникът упражнява правото си на
отказ от последиците по чл.110 и чл.111 от ЗЗД“. Прави се възражение и за
погасяване на вземането по давност. В условията на евентуалност се твърди, че
не е настъпила предсрочната изискуемост по договора за кредит, тъй като същата
не е обявена на длъжника.
В съдебно заседание, процесуалният представител на
ищеца заявява, че поддържа исковата молба.
Процесуалният представител на
ответника оспорва предявените искове и поддържа отговора.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и
събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
Представен от ищеца са
заявление за кредитна карта ТРАНСКАРТ и договор за предоставяне на кредит – Транскарт на
физическо лице, сключен между „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД в качеството
на „издател“ и М.Б.Г. в качеството на „кредитополучател/картоползвател“ се
подписва настоящото заявление и договор за предоставяне на кредит ТРАНСКАРТ. В
чл.1 от договора е посочено, че „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД предоставя
на кредитополучателя кредит в размер на 500 лева, като целта на кредита е
плащане на стоки и услуги чрез кредитна карта Транскарт.
Приет по делото е договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 04.03.2013г.,
сключен между „Транскарт
Файненшъл Сървисис” ЕАД и „Е.М.” ЕООД и Приложение № 1 към него, в което е посочено, че е прехвърлено
вземането от М.Б.Г. по договор от 10.02.2006г. за кредитен лимит от 500 лева с
общ дълг по кредита в размер на 1758.05 лева.
Представено от ищеца е и споразумение за разсрочване на парично
задължение от 29.09.2015г., сключено между „Е.М.” ЕООД в качеството на
„кредитор“ и М.Б.Г. в качеството на „длъжник“, по силата на което длъжникът
признава вземането на кредитора, възлизащо на стойност 1708,66 лева, което
произтича от договор за кредит от 10.02.2006г., сключен с „Транскарт Файненшъл
Сървисис” ЕАД, цедирано на „Е.М.” ЕООД с договор за цесия от 04.03.2013г., а кредиторът
разсрочва общия размер на задължението на месечни вноски в размери съгласно
погасителен план, представляващ Приложение № 1 към споразумението. Приложен е
и погасителният план. Видно от който задължението следва да бъде погасено на 13
ежемесечни вноски вноски с падеж 10-то число на месеца, като първата е дължима
на 10.10.2015г. Първите 12 вноски са в размер на по 50 лева, а последната 13-та
вноска е в размер на 1108.66 лева.Споразумението е подписано на 29.09.2015г. от
представител на кредитора и на 20.10.2015г. от длъжника.
Не е спорно между страните, че по
споразумението ответникът е направил плащания в размер на 201,10 лева.
По делото е разпитан един
свидетел на страната на ответника – Гергана Миланова (живее на семейни начала с
ответника). Съгласно показанията на свидетелката двамата с ответника мислели,
че всичко във връзка с кредитната карта е приключило, но получили запорно
писмо. В края на 2015г. се обадил куриер, че имат пратка и те отишли до офис на
куриера да я получат. Там връчили на ответника процесното споразумение, без да
им дадат копие от него, като куриерът казал, че щом е отворено трябва да се
подпише, а по-късно ще им изпратят копие. Видяла, че ответникът положил подпис,
но не бил чел текста, след което мислели, че всичко е приключило. Знаела за
телефонни разговори във връзка с някакво задължение.
При така установените фактически обстоятелства съдът
достигна до следните правни изводи:
Предявените искове са с правно основание чл.422 във
връзка с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗЗД. Предявени са след провеждане на
производство по чл.410 от ГПК и надлежно депозирано възражение от длъжника по
реда на чл.414, ал.1 от ГПК в срока, предвиден в разпоредбите на чл.415, ал.1
от ГПК и са процесуално допустими.
След указания за отсраняване на нередовности, ищецът
изрично е посочил в уточнителна молба, че претенцията му заплащане на сумата се
основава на споразумението от 29.09.2015г.
В тежест
на ищеца е да установи при условията
на чл. 154, ал. 1 ГПК валидно сключено споразумение, изпълнение на задълженията си по него, както и
размера на вземането си, а в тежест
на ответника е да докаже правопогасяващ факт по отношение на задължението
си – плащане, давност и др.
Съдът намира
за безспорно установено валидното сключване на процесното споразумение от 29.09.2015г.
Върху същото са положени подписи на двете страни, чиято
автентичност не е оспорена. Нещо повече, свидетелката
Миланова, на която е предявено споразумението, потвърждава, че подписите са на ответника, като същите са
положени в офиса на куриер, който им е доставил пратка, съдържаща споразумението. Показанията на свидетелката, която е заинтересована от изхода на делото, следва да се преценяват внимателно при условията на чл.172 от ГПК с оглед
събрания по делото
доказателствен материал. Дори и същите да се кредитират в частта, в която сочи, че ответникът е
положил подписите, без да чете документа, защото куриерът е казал, че след като
е отворено, следва да се подпише, съдът намира, че това обстоятелство не прави
договора нищожен поради липса на съгласие. На ответника е била предоставена
възможност да се запознае с текста на споразумението и погасителния план преди
да подпише. В същите ясно е записано, че със споразумението се признава
задължение на стойност 1708,66 лева,
което произтича от договор за кредит от 10.02.2006г., сключен с „Транскарт
Файненшъл Сървисис” ЕАД, цедирано на „Е.М.” ЕООД с договор за цесия от
04.03.2013г., а в погасителния план ясно е посочено на какви вноски и в какви
срокове същото следва да бъде погасено. По отношение на основното съдържание на
договора не са налице неясни клаузи или съкращения. Ответникът е подписал
доброволно, като без значение се явява какво е казал куриерът. Още повече,
безспорно между страните е, че ответникът след подписване на споразумението е
плащал част от вноските в общ размер на около 200 лева. Предвид всичко изложено
съдът намира споразумението между страните за действително.
В настоящия случай ирелевантно се
явява обстоятелството каква част от общата сума се явява главница по договора
за кредит и какви вземания по същия са включени в общата сума, предмет на
споразумението, доколкото длъжникът е признал пълния размер и вече дължи
сумата, посочена в споразумението, на самостоятелно основание. Приложими в
настоящия случай се явяват правилата за спогодбата по чл.365 и следващите от ЗЗД. Фактът, че първоизточникът е заемен договор, не може да измести/замести
обвързващия и задължителен характер на сключената между страните спогодба. Същите
доброволно и в съответствие с тяхната воля са решили по един траен и стабилен
начин да уредят реда и условията, при които да бъде извършено изплащането на
дълга при приети от тях взаимни отстъпки.
Ответникът е направил възражение за погасяване на задължението по
давност, което съдът намира за неоснователно. Наистина клаузата в процесното
споразумение, съгласно която длъжникът се отказва от последиците по чл.110 и
чл.111 от ЗЗД, е недействителна, тъй като с договора не може да се дерогират
правата по закон, но следва да се има предвид, че няма данни до датата на сключване
на споразумението, длъжникът да е направил някакво изявление, че счита
вземането за погасено по давност. Напротив, вместо да възрази, същият е
подписал споразумението за разсрочване, с което е признал дълга, и от този
момент е започнала да тече нова петгодишна давност по смисъла на чл.117 във вр.
с чл.110 от ЗЗД. Същата не е изтекла към датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. В допълнение следва да се посочи, че дори и
след подписването, ответникът е заплатил част от вноските по споразумението.
Оспорването в отговора на
исковата молба на настъпването на предсрочна изискуемост е без правно значение
по спора, доколкото искането се основава на сключеното между страните
споразумение, а не на договор за кредит и предсрочна изискуемост. Отделно от
това, всички вноски по погасителния план към споразумението са падежирали преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
С оглед на всичко изложено, се
налага извода, че за ответника валидно е възникнало задължение да заплати
сумата, предмет на процесното споразумение. Размерът на непогасената част от
1507.70 лева не е спорен между страните. От своя страна ответникът не доказа
плащане на посочената сума.
По гореизложенените съображения съдът
намира, че предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло.
С оглед изхода на спора и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направени по делото разноски в размер на 30,16 лева за платена държавна такса,
както и направените в заповедното производство разноски в размер на 30,15 лева
за платена държавна такса.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М.Б.Г., ЕГН **********, с адрес:
*** дължи на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***-6,
сумата от 1507,70 лева, представляваща
дължима сума по Споразумение от 29.09.2015г. за погасяване на задължение по
Договор за кредитна карта Транскарт от 10.02.2006г., сключен между „Транскарт
Файненшъл Сървисис” ЕАД и М.Б.Г., задълженията по който са прехвърлени на „Е.М.”
ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04.03.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 04.09.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за която
сума е издадена Заповед № 6935/09.09.2019г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 14243/2019г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА М.Б.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***-6 сумата от 30,16 лева, представляваща направени в настоящото производство
разноски, както и сумата от 30,15 лева,
представляваща направени в заповедното производство разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: