Решение по дело №21072/2019 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 261693
Дата: 16 декември 2020 г. (в сила от 28 януари 2021 г.)
Съдия: Весела Иванова Гълъбова
Дело: 20193110121072
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 27 декември 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 гр. Варна, 16.12.2020 год.

                  

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ  РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, двадесет и шести състав, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА ГЪЛЪБОВА

 

При участието на секретаря Теодора Станчева разгледа докладваното от съдията гр.д.21072 по описа на ВРС за 2019 год. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***-6 срещу М.Б.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, с която по реда на чл.415 от ГПК за установяване на вземането, предмет на Заповед № 6935/09.09.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 14243/2019г. по описа на ВРС за следните суми: сумата от 1507,70 лева, представляваща дължима сума по Споразумение от 29.09.2015г. за погасяване на задължение по Договор за кредитна карта Транскарт от 10.02.2006г., сключен между „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД и М.Б.Г., задълженията по който са прехвърлени на „Е.М.” ЕООД с договор за продажба, и прехвърляне на вземания от 04.03.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 04.09.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба са изложени твърдения, че на 10.02.2006г. между „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД и ответника М.Б.Г. е сключен Договор за кредитна карта Транскарт, по силата на който кредиторът е отпуснал на ответника първоначален кредитен лимит в размер на 500 лева, който да се олихвява с определен в договора лихвен процент. Кредитополучателят следвало да погасява задълженията си ежемесечно в срок до 15-то число на месеца, следващ извлечението за предходния отчетен период. Срокът на револвиране бил 24 месеца, като се подновявал автоматично в случай, че картодържателят не е заявил, че не желае подновяване. Кредитният лимит можел да бъде увеличаван. След усвояване на отпуснатия лимит длъжникът не извършвал редовни плащания, като непогасеното му задължение било в общ размер от 1708,66 лева. На 04.03.2013г. ищцовото дружество придобило процесното вземене срещу ответника по силата на договор за продажба, и прехвърляне на вземания. На 29.09.2015г. между ищеца и ответника било подписано споразумение  за погасяване на задължението, като същото било разсрочено на 12 равни вноски в размер на 50 лева е една последна в размер на 1108,66 лева, дължими всеки месец на 10-число, считано от 10.10.2015г. Извършено било само частично плащане, а непогасеният остатък бил в размер на 1507,70 лева.

В законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска като недопустим и неоснователен. Оспорва се размера на дължимата сума. Твърди се, че кредитният лимит е в размер на 500 лева, като не е ясно как е формирана по-голяма сума от тази. Прави се възражение за нищожност на споразумението от  29.09.2015г. поради липса на съгласие. Твърди се, че ответникът не е подписвал такова споразумение, никога не е виждал договора и клаузите на същия не са му известни. Твърди още, че не е посещавал офис на ищцовото дружество, а само куриерска служба в гр. Варна, където са му казали, че трябва да подпише определени документи и да ги изпратят обратно.  Не му бил предоставен и екземпляр от подписаните документи. В споразумението имало много съкращения, което го правело нищожно поради противоречие с добрите нрави. Налице било и неравноправно третиране по смисъла на ЗЗП и ЗПК.  Неравноправна била клаузата, с която „Длъжникът упражнява правото си на отказ от последиците по чл.110 и чл.111 от ЗЗД“. Прави се възражение и за погасяване на вземането по давност. В условията на евентуалност се твърди, че не е настъпила предсрочната изискуемост по договора за кредит, тъй като същата не е обявена на длъжника.

В съдебно заседание, процесуалният представител на ищеца заявява, че поддържа исковата молба.

Процесуалният представител на ответника оспорва предявените искове и поддържа отговора.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за установено от фактическа страна следното:

Представен от ищеца са заявление за кредитна карта ТРАНСКАРТ и   договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице, сключен между „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД в качеството на „издател“ и М.Б.Г. в качеството на „кредитополучател/картоползвател“ се подписва настоящото заявление и договор за предоставяне на кредит ТРАНСКАРТ. В чл.1 от договора е посочено, че „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 500 лева, като целта на кредита е плащане на стоки и услуги чрез кредитна карта Транскарт.

Приет по делото е договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 04.03.2013г., сключен между „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД и „Е.М.” ЕООД и Приложение 1 към него, в което е посочено, че е прехвърлено вземането от М.Б.Г. по договор от 10.02.2006г. за кредитен лимит от 500 лева с общ дълг по кредита в размер на 1758.05 лева.

Представено от ищеца е и споразумение за разсрочване на парично задължение от 29.09.2015г., сключено между „Е.М.” ЕООД в качеството на „кредитор“ и М.Б.Г. в качеството на „длъжник“, по силата на което длъжникът признава вземането на кредитора, възлизащо на стойност 1708,66 лева, което произтича от договор за кредит от 10.02.2006г., сключен с „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД, цедирано на „Е.М.” ЕООД с договор за цесия от 04.03.2013г., а кредиторът разсрочва общия размер на задължението на месечни вноски в размери съгласно погасителен план, представляващ Приложение 1 към споразумението. Приложен е и погасителният план. Видно от който задължението следва да бъде погасено на 13 ежемесечни вноски вноски с падеж 10-то число на месеца, като първата е дължима на 10.10.2015г. Първите 12 вноски са в размер на по 50 лева, а последната 13-та вноска е в размер на 1108.66 лева.Споразумението е подписано на 29.09.2015г. от представител на кредитора и на 20.10.2015г. от длъжника.

Не е спорно между страните, че по споразумението ответникът е направил плащания в размер на 201,10 лева.

По делото е разпитан един свидетел на страната на ответника – Гергана Миланова (живее на семейни начала с ответника). Съгласно показанията на свидетелката двамата с ответника мислели, че всичко във връзка с кредитната карта е приключило, но получили запорно писмо. В края на 2015г. се обадил куриер, че имат пратка и те отишли до офис на куриера да я получат. Там връчили на ответника процесното споразумение, без да им дадат копие от него, като куриерът казал, че щом е отворено трябва да се подпише, а по-късно ще им изпратят копие. Видяла, че ответникът положил подпис, но не бил чел текста, след което мислели, че всичко е приключило. Знаела за телефонни разговори във връзка с някакво задължение.

При така установените фактически обстоятелства съдът достигна до следните правни изводи:

Предявените искове са с правно основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗЗД. Предявени са след провеждане на производство по чл.410 от ГПК и надлежно депозирано възражение от длъжника по реда на чл.414, ал.1 от ГПК в срока, предвиден в разпоредбите на чл.415, ал.1 от ГПК и са процесуално допустими.

След указания за отсраняване на нередовности, ищецът изрично е посочил в уточнителна молба, че претенцията му заплащане на сумата се основава на споразумението от 29.09.2015г.

В тежест на ищеца е да установи при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК валидно сключено споразумение, изпълнение на задълженията си по него, както и размера на вземането си, а в тежест на ответника е да докаже правопогасяващ факт по отношение на задължението си – плащане, давност и др.

Съдът намира за безспорно установено валидното сключване на процесното споразумение от 29.09.2015г. Върху същото са положени подписи на двете страни, чиято автентичност не е оспорена. Нещо повече, свидетелката Миланова, на която е предявено споразумението, потвърждава, че подписите са на ответника, като същите са положени в офиса на куриер, който им е доставил пратка, съдържаща споразумението. Показанията на свидетелката, която е заинтересована от изхода на делото, следва да се преценяват внимателно при условията на чл.172 от ГПК с оглед събрания по делото доказателствен материал. Дори и същите да се кредитират в частта, в която сочи, че ответникът е положил подписите, без да чете документа, защото куриерът е казал, че след като е отворено, следва да се подпише, съдът намира, че това обстоятелство не прави договора нищожен поради липса на съгласие. На ответника е била предоставена възможност да се запознае с текста на споразумението и погасителния план преди да подпише. В същите ясно е записано, че със споразумението се признава задължение на стойност 1708,66 лева, което произтича от договор за кредит от 10.02.2006г., сключен с „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД, цедирано на „Е.М.” ЕООД с договор за цесия от 04.03.2013г., а в погасителния план ясно е посочено на какви вноски и в какви срокове същото следва да бъде погасено. По отношение на основното съдържание на договора не са налице неясни клаузи или съкращения. Ответникът е подписал доброволно, като без значение се явява какво е казал куриерът. Още повече, безспорно между страните е, че ответникът след подписване на споразумението е плащал част от вноските в общ размер на около 200 лева. Предвид всичко изложено съдът намира споразумението между страните за действително.

В настоящия случай ирелевантно се явява обстоятелството каква част от общата сума се явява главница по договора за кредит и какви вземания по същия са включени в общата сума, предмет на споразумението, доколкото длъжникът е признал пълния размер и вече дължи сумата, посочена в споразумението, на самостоятелно основание. Приложими в настоящия случай се явяват правилата за спогодбата по чл.365 и следващите от ЗЗД. Фактът, че първоизточникът е заемен договор, не може да измести/замести обвързващия и задължителен характер на сключената между страните спогодба. Същите доброволно и в съответствие с тяхната воля са решили по един траен и стабилен начин да уредят реда и условията, при които да бъде извършено изплащането на дълга при приети от тях взаимни отстъпки.

Ответникът е направил  възражение за погасяване на задължението по давност, което съдът намира за неоснователно. Наистина клаузата в процесното споразумение, съгласно която длъжникът се отказва от последиците по чл.110 и чл.111 от ЗЗД, е недействителна, тъй като с договора не може да се дерогират правата по закон, но следва да се има предвид, че няма данни до датата на сключване на споразумението, длъжникът да е направил някакво изявление, че счита вземането за погасено по давност. Напротив, вместо да възрази, същият е подписал споразумението за разсрочване, с което е признал дълга, и от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност по смисъла на чл.117 във вр. с чл.110 от ЗЗД. Същата не е изтекла към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В допълнение следва да се посочи, че дори и след подписването, ответникът е заплатил част от вноските по споразумението.

Оспорването в отговора на исковата молба на настъпването на предсрочна изискуемост е без правно значение по спора, доколкото искането се основава на сключеното между страните споразумение, а не на договор за кредит и предсрочна изискуемост. Отделно от това, всички вноски по погасителния план към споразумението са падежирали преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

С оглед на всичко изложено, се налага извода, че за ответника валидно е възникнало задължение да заплати сумата, предмет на процесното споразумение. Размерът на непогасената част от 1507.70 лева не е спорен между страните. От своя страна ответникът не доказа плащане на посочената сума.

По гореизложенените съображения съдът намира, че предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направени по делото разноски в размер на 30,16 лева за платена държавна такса, както и направените в заповедното производство разноски в размер на 30,15 лева за платена държавна такса.

Мотивиран от горното, Варненският районен съд

 

                                                   Р Е Ш И :

 

          ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М.Б.Г., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***-6, сумата от 1507,70 лева, представляваща дължима сума по Споразумение от 29.09.2015г. за погасяване на задължение по Договор за кредитна карта Транскарт от 10.02.2006г., сключен между „Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД и М.Б.Г., задълженията по който са прехвърлени на „Е.М.” ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04.03.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 04.09.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед № 6935/09.09.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 14243/2019г. по описа на ВРС.

 

          ОСЪЖДА М.Б.Г., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***-6 сумата от 30,16 лева, представляваща направени в настоящото производство разноски, както и сумата от 30,15 лева, представляваща направени в заповедното производство разноски.

 

Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: