№ 10009
гр. София, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско
дело № 20241110160367 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от С. Г. В., с която
са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1,
пр.1-во и пр. 3-то от ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК и
чл.143, ал.1 от ЗЗП и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу /фирма/ за връщане на сума в
размер на 196,80 лв., недължимо платена въз основа на нищожни клаузи от договор за
потребителски кредит № 5662845/09.01.2021 г.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем от
разстояние № 5662845/09.01.2021 г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата
от 800,00 лева срещу задължението да върне същата сума при лихвен процент в размер на
40,32 % и ГПР 49,38 % за срок от 44 седмици, на 22 двуседмични вноски, всяка с размер от
63,20 лв., с дата на първата вноска 23.01.2021 г. и дата на последната вноска 13.11.2021г.
Ищецът навежда твърдения, че кредитодателят наложил на потребителя заплащането на
такса за експресно разглеждане в размер на 440,53 лева, която следвало да заплати
разсрочено – на равни части и да се включи в размера на всяка погасителна вноска. Счита
процесният договор за изцяло недействителен, поради законови нарушения, всяко от които
на самостоятелно основание за прилагане на чл. 22 от ЗПК. Навежда твърдения за
нищожност на клаузите за неустойка и за заплащане на такса за експресно разглеждане, по
договора, сключени в противоречие с добрите нрави и неспазване на нормите на ЗПК и ЗЗП.
Поддържа, че неправилно е приложен ГПР, надхвърлящ максимално допустимия размер по
чл. 19, ал.4 от ЗПК. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
договор за потребителски кредит, както и да осъди ответника да му заплати сумата от 196,80
лв. като недължимо платена по договор за паричен кредит № 5662845/09.01.2021 г., ведно
със законната лихва от 11.10.2024 г. до окончателното плащане на вземането. При условията
на евентуалност предявява иск за прогласяване нищожността на отделни клаузи от договора
– клаузата предвиждаща такса за експресно разглеждане на документи в размер на 400,00
лв., клаузата за годишен процент на разходите, клаузата определяща изисквания за срок за
предоставяне на обезпечение и клаузата за заплащане на неустойка при непредставяне на
1
обезпечения в размер на 293,26 лв. Претендира деловодни разноски и адвокатско
възнаграждение.
Ответникът оспорва предявените искове като недопустими поради на липса правен
интерес. Навежда твърдения, че ищецът не сочи защитим чрез установителен иск по чл. 26,
ал.1, пр.3 ЗЗД правен интерес. Твърди още, че таксата за експресно разглеждане не е
задължителна, а опционална, допълнителна, която клиентът сам е избрал да ползва и не
следва да бъде включена в ГПР. Навежда твърдения, че искът за установяване на нищожност
на клаузи от сключения договор е недопустим. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца. Счита, че не са налице основанията за уважаване на
иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД доколкото и съобразно задължителните постановки на
Постановление № 1от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, не е осъществен фактическият състав
на цитираната правна норма, респ. не са ангажирани доказателства в тази насока. Моли съда
да постанови решение, с което да отхвърли исковете и да присъди сторените в
производството разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Съдът намира предявените искове за допустими поради наличието на правен интерес
от ищеца с оглед твърденията му за нищожност на клаузи в потребителски договор и за
извършени от него недължими плащания на основание тези клаузи.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест при предявени искове
с правно основание чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК ЗЗД в тежест на ищеца при
условията на пълно и главно доказване е да докаже обстоятелствата, обуславящи нищожност
на процесния договор, евентуално на клаузите по чл. 1, ал. 3, чл. 4, ал. 1 и ал.2 от договора.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже действителността на сключения договор,
както и факта, че предвидената неустойка е законосъобразна и индивидуално договорена по
смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
По иска за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД при условията на
пълно и главно доказване в тежест на ищеца е да докаже следните предпоставки:
обедняването си със заплащането на сумата в размер на 196,80 лв., платена по договор за
потребителски паричен кредит № 5662845/09.01.2021 г., представляваща неустойка и/или
такса за експресно разглеждане, начислена въз основа на оспорения договор; обогатяване на
ответника с получаването на сумата в размер на 196,80 лв.; че договорът за паричен заем е
нищожен, както и следва да докаже изискуемост на вземането, т.е. моментът на
даването/получаването на сумата. Ответникът следва да установи, че я е получил на валидно
правно основание.
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е отделил като
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по силата на процесния
договор за паричен кредит № 5662845/09.01.2021 г., между страните е възникнало
облигационно правоотношение.
От представения по делото договор за потребителски кредит № 5662845/09.01.2021 г.
се установява, че на ищеца е отпуснат кредит в размер на 800 лв., платим на 22 двуседмични
вноски по 63,20 лв. (включващи такса), с падеж на последната вноска 13.11.2021 г, при
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,32% и ГПР 49,38%.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора кредитополучателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на усвояване на сумата, да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: поръчителство на физическо лице, което да отговаря на определени в договора
изисквания или банкова гаранция с бенефициер - кредитора, за целия размер на дължимата
от кредитополучателя сума по кредита със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора. Уговорено е в чл. 4, ал. 2 от договора, че при
2
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срок до три дни, считано
от датата на усвояване на сумата, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 293,26
лева. Неустойката се заплаща от кредитополучателя разсрочено заедно с всяка от
погасителните вноски.
Съгласно чл. 1, ал. 4 от договора ищецът се е задължил да заплати на кредитора и такса
за експресно разглеждане на документите за одобрение в размер на 440,00 лв., която също е
включена в погасителния план, и се дължи заедно с главницата на падежа.
Заедно с допълнителните оскъпявания дължимата двуседмична вноска възлиза на 76,53
лв., като общата дължима сума по кредита ведно с лихвата, неустойката и таксата е 1683,66
лв.
Не се спори между страните, че дружеството е предоставило на ответника и той е
усвоил сумата от 800 лв. в рамките на уговорения кредит.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. От заключението се установява,
че заплатените суми от С. Г. В. за погасяване на задълженията по Договор за паричен заем
№ 5662845/09.01.2021 г. са в размер на 1 532,33 лева. С тази сума са погасени следните
задължения съгласно погасителния план: 800 лв. за главница, 120,94 лв. за договорна лихва,
171,39 лв. за неустойка и 440 лв. – такса за експресно разглеждане. Според вещото лице
посоченият в договора ГПР от 49.38% включва единствено договорната възнаградителна
лихва. Ако в него се включат и останалите разходи по кредита – неустойка и такса за
експресно разглеждане, то ГПР трябва да възлиза на 590,49% при допустими съгласно чл. 19,
ал. 4 50% ГПР за периода.
От представения по делото договор за паричен заем № 5714528 от 08.07.2021 г.,
сключен между С. Г. В. и /фирма/ (чийто универсален правоприемник е ответника), се
установява, че процесният заем от 800 лв. е рефинансиран частично за сумата от 613,80 лв.
Това означава, че от горната сума от 1532,33 лв., отнесена за погасяването на първоначалния
заем на ищеца, 918,53 лв. са заплатени лично от него, а 613,80 лв. са рефинансирани от
кредитодателя по нов договор за кредит.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем № 5662845/09.01.2021 г. е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Законa
за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 293,26 лева за
непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1
ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 11,
3
ал. 1 и 2 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при
неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при
неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като
размерът на неустойката възлиза на около 1/3 от стойността на отпуснатия заем.
С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при
договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и
своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.
Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от това неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение всъщност не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Освен това съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му причиняват значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му. Създава се впечатление, че обезпечението е нежелано от кредитора, а
неустойката има за цел единствено да служи като скрито оскъпяване на кредита и да доведе
до неоснователно обогатяване. В този смисъл съдът отбелязва, че кредиторът изначално е
предвидил невъзможността за изпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение в чл. 11, ал. 1 от договора, поради което е уговорен начин за изплащане на
дължимата неустойка. Така посочената неустойка следва да се включи към ГПР по кредита
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР
ЗПК за общ разход, съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено уговорената
неустойка за непредоставяне на обезпечение представлява по своята същност разход, пряко
свързан с договора за потребителски кредит, който е известен на кредитора още към
момента на сключване на договора.
Същото важи и за допълнителната такса за експресно разглеждане, наложена от
кредитодателя, която противоречи на закона и представлява скрито оскъпяване на кредита
на следните основания:
Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а в ал. 2
на същия член е регламентирано, че той не може да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Това са присъщи на кредитора дейности и
налагането на такси за извършването им противоречи на основния принцип на гражданския
оборот за добросъвестност и почтеност. Имайки предвид че част от бизнес модела на
финансовите институции, предоставящи малки кредити, е именно бързото одобрение и
изплащане на сумите, то в случая експресното разглеждане на заявката за сключване на
договор представлява дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита и не може
да бъде допълнително таксувана от кредитора. Следователно налагането на процесната
такса е в пряко противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Дори да се приеме, че подобна такса би била по принцип допустима, по настоящото
дело не се твърди и не се установява тя да се е формирала от конкретни дейности и разходи,
4
сторени от кредитора за предоставянето на услуга. Касае се за начисляване на фиксирана
сума в необосновано висок размер, която е независима от стойността на евентуално сторени
от кредитора разноски. Тъй като тази такса не се дължи за самостоятелна услуга,
предоставена на потребителя, не може да се приеме, че тя е опционална, а всъщност
представлява задължителен разход за него. В този смисъл е очевидно нарушаването на
закона и по-конкретно разпоредбата на чл. 19 от ЗПК, съгласно която в годишния процент на
разходите следва да се включат всички преки и косвени разходи по кредита – настоящи и
бъдещи, в т.ч. лихви, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. Посочената такса
представлява пряк и задължителен разход по кредита, като той може да се оприличи на
лихва, защото осигурява своеобразно възнаграждение в полза на кредитора за ползването на
средствата.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че посоченият в
договора ГПР от 49,38% е неправилно изчислен, тъй като в него не са включени неустойката
за непредоставяне на обезпечение и таксата за експресно разглеждане. Действително
приложеният по правоотношението ГПР, включващ тези разходи, е 590,49%, която стойност
надвишава допустимия за периода ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно 50,00%.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Недействителност е налице не само при пълна липса на посочване
на ГПР и/или обща сума, дължима по кредита, но и при посочване на некоректно изчислена
и подвеждаща стойност на ГПР. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми
да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителния ГПР в
договора за кредит, който значително надвишава допустимия по закон, кредиторът –
ответник по иска, е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от договора.
Предвид изложените съображения и установеното в производството противоречие на
кредитното съглашение с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и направения
извод за недействителност следва да се прогласи нищожността на договор за потребителски
кредит № 5662845/09.01.2021 г., сключен между ищеца и /фирма/. Последиците от
обявяването на тази недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита в
размер на 800 лв., но не и на лихва или други разходи по кредита.
С оглед изводите за основателност на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на иска, предявен в условията на
евентуалност, поради което не дължи произнасяне по него.
По отношение на иска по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза и представения договор за паричен заем № 5714528 от 08.07.2021 г.
се установи, че ищецът е заплатил общо 1532,33 лв., от които 613,80 лв. са рефинансирани
от кредитора на основание последващ договор за кредит. При това положение се установява,
че ищецът лично е заплатил 918,53 лв. за погасяване на процесния заем.
Тъй като чистата стойност на кредита възлиза на 800 лв., а ищецът е заплатил, без да
5
дължи 918,53 лв., остават 118,53 лв., които подлежат на връщане от ответника. Предявеният
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен за
118,53 лв. и отхвърлен за горницата до 196,80 лв.
Търсеното парично задължение е дължимо и изискуемо и като законна последица от
това се дължи поисканата законна мораторна лихва от датата на подаване на исковата молба
- 11.10.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
По разноските
Съдът намира, че в настоящия случай е налице изключение от общия принцип на чл.
78, ал. 1 ГПК, според който разноските в производството, сторени от ищеца, следва да му се
присъдят съобразно уважената част от иска, съответно на ответника също се дължат такива
пропорционално на отхвърлената част (чл. 78, ал.3 ГПК). Това изключение произтича от
практиката на съда на Европейския съюз, която съгласно чл. 633 ГПК е задължителна за
всички съдилища в РБ, както и от практиката на Върховния касационен съд. По-специално в
Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския
съюз се приема, че в хипотезата на производство, инициирано от потребител за прогласяване
на нищожност на неравноправна клауза в договор и връщане на недължимо платените въз
основа на нея суми, когато искът за възстановяване на сумите е частично отхвърлен,
разноските не следва да се разпределят пропорционално между страните, доколкото
установителният иск за нищожност на клаузата е основателен. Обвързването на
разпределението на съдебните разноски в производството само с върнатите суми има
възпиращ ефект върху потребителя да упражни правото си на ефективен съдебен контрол
върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, поради което такава
национална уредба противоречи на принципа на ефективност на Правото на ЕС и на
Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Затова в
такива случаи съдът следва да тълкува чл. 78 ГПК конформно с изискванията на Правото на
ЕС и да не възлага разноски в тежест на потребителя. Този подход е потвърден и в
практиката на ВКС в Определение № 366 от 16.08.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1085/2022 г., I
т. о., ТК, Решение № 2/17.03.2021 г. по т. д. № 2364/2019 г. на ВКС, II т. о. и др.).
В настоящия случай искът за нищожност на договора за кредит, сключен с потребител,
поради наличие на неравноправни клаузи, е уважен, а осъдителният иск за връщане на
недължимо платените суми е уважен частично поради неправилно изчисляване от страна на
ищеца на платените от него суми.
При това положение с оглед правилното прилагане на правото на ЕС, чл. 78, ал. 1 от
ГПК следва да се тълкува в смисъл, че по настоящото дело ответникът трябва да заплати на
ищеца сторените деловодни разноски в пълен размер. Те възлизат на: 100 лв. - държавна
такса и 600 лв. – депозит за ССчЕ, а на осн. чл.38, ал.2, във вр. ал.1, т.2 от ЗА на адвокат М.
Д., оказал безплатна правна помощ, следва да се присъди сумата от 400 лв. за адвокатско
възнаграждение, което съдът определи при съобразяване на чл. 7 от Наредба 1/2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от С. Г. В., с ЕГН: **********, с адрес:
/адрес/, срещу /фирма/, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от К.К., иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1-во и пр. 3-то от ЗЗД във вр.
с чл. 22 и чл. 23 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП, на договор за
6
паричен заем № 5662845 от 09.01.2021 г., сключен между С. Г. В. и /фирма/ (с универсален
правоприемник /фирма/), поради противоречието му със закона и добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД /фирма/, с ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от К.К., да заплати на С. Г. В., с
ЕГН: **********, с адрес: /адрес/, сумата 118,53 лв., като платена при начална липса на
основание по договор за паричен заем № 5662845 от 09.01.2021 г., прогласен за нищожен,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.10.2024 г. до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния предявен размер от 196,80 лв.
ОСЪЖДА /фирма/, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от К.К., да заплати на С. Г. В., с ЕГН: **********, с адрес: /адрес/ на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 700 лева разноски по делото, от които 100 лв. -
държавна такса и 600 лв. – депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА /фирма/, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от К.К., да заплати на адвокат М. Д. Д. – САК, личен номер **********, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата 400 лева – адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7