Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,30.03.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на седемнадесети март
през
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Кристина Първанова
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 10787 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от
ищеца пред СРС- „Т.С.“ ЕАД, срещу
решение № 139239/11.06.2019 г. по гр. д. № 73978/2018 г. на СРС, 61 състав, с
което решение са били отхвърлени предявените от ищеца пред СРС, въззивник пред настоящата инстанция, искове при правната
квалификация по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл.
59 от ЗЗД и по чл. 86 от ЗЗД, както и в тежест на ищеца са били възложени
разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност на съдебното
решение, като се сочи, че неправилно СРС бил приел, че исковата претенция е
неоснователна и недоказана и дружеството следва да защити правото си с иск на
договорно основание, а не на чл. 59 от ЗЗД, както е сторил.
Твърди, че между страните по спора не е бил сключен
договор за продажба на топлинна енергия въпреки отправената покана за това от
дружеството –ищец. По смисъла на чл.33 а ответникът имал качеството на „небитов
клиент“. Продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършвала въз
основа на писмен договор с купувача. Сочи, че разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ
не е приложима за небитови клиенти. Затова неправилен бил извода на СРС, че от
момента, в който ответникът бил придобил собствеността върху имота, между
страните е възникнало договорно отношение. Затова единствената възможност за
ищеца била да претендира заплащане на сумите по реда на чл.59 ЗЗД. Ответникът
следвало да му заплати стойността на топлинната енергия /ТЕ/, с която се бил
обогатил неоснователно до размера на обедняването. Липсата на договор не
освобождавало ответника от заплащане на разходената топлинна енергия.
Претенцията му била доказана по основание и размер.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго с което да уважи претенциите му.
Претендират се разноски.
От ответника по
въззивната жалба – „Ю.Б.“ АД/конституиран по реда на
чл.227 ГПК/ е постъпил отговор, в
който се излага становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на така постановеното решение.
Счита, че не е налице една от предпоставките за
уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, а именно: обогатяване на Банката за чужда
сметка. На ищеца било указано, че носи тежестта да докаже, че именно Банката е
ползвала ТЕ. Това не било сторено и затова претенцията правилно била отхвърлена
като неоснователна. Допълва, че Банката била въведена във владения на процесния
ап.14 на 05.11.2014 г. Освен това Банката не била канена от ищеца, нито била
получавала фактури поради което претенцията по чл.86 ЗЗД била неоснователна
като се аргументира с чл.84, ал.2 ЗЗД. Прави се и възражение за погасяване на
вземанията за периода м.08.2014 г. до 30.11.2015 г. по давност. Заявлението по
чл.410 ГПК било подадено на 22.08.2018 г. като се позовава на чл.111, б.“в“ ЗЗД. Претендират се разноски.
Третото
лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД не взема становище по въззивната
жалба. Не претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 20.06.2019
г. Въззивната жалба е подадена на 26.06.2019
г.; следователно същата е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва, предявените от ищеца
/пред СРС/, въззивник пред настоящата инстанция, искове по чл.422 ГПК вр. с чл.59 ЗЗД, са
отхвърлени като неоснователни, следователно въззивната жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното
решение е постановено в допустим процес
и е валидно:
Заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена по
ч.гр.д.№ 56021 по описа за 2018 г. на СРС, 61 състав е била връчена надлежно на
длъжника на 26.09.2018 г.
Възражението по чл.414 ГПК е подадено на 10.10.2018
г., т.е. в срок. Видно от съдържанието му направено е възражение за недължимост на вземанията, включително и поради
погасяването им по давност за периода м.08.2014 г. до 30.11.2015 г. Представен
е и протокола за въвод във владение, съставен от ЧСИ А.Б..
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на
заявителя на 22.10.2018 г. Исковата молба е предявена на 21.11.2018 г.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че от представеното по делото постановление за възлагане на недвижим
имот от 18.03.2014 г. се установило, че процесният недвижим имот е възложен на
ответника. Като се е позовал на приетото в ТР № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС по
въпросите на публичната продан, е приел, че възлагането на имота с
постановлението по чл.496 ГПК е завършващият акт, пораждащ правото на
собственост. По делото, обаче, нямало данни за процесния период ответникът да е
заявил, че иска в имота да бъде предоставяна ТЕ за стопанки нужди. Съгласно чл.153,
ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –ЕС,
присъединени към абонатна станция /АС/ са клиенти на ТЕ. Затова по силата на
чл.153 ЗЕ от момента на придобиване на собствеността, между страните по спора
било възникнало договорно правоотношение. Въз основа на това правоотношение за
ответника възниквало задължение за заплащане на ТЕ и услугата дялово
разпределение. При наличието на възможност ищцовото
дружество да защити правата си чрез предявяване на иск за реално изпълнение на
договорно основание, субсидиарната претенция по чл.59 ЗЗД за плащане на
претендираната сума като резултат от неоснователно обогатяване следвало да се
отхвърли- по делото се доказвало основание за извършено разместване на
имуществени блага – договор между страните, възникнали по силата на чл.153 ЗЕ
поради което предявеният иск въз основа на извъндоговорен източник бил
неоснователен. СРС е добавил и, че дори да се приемело, че между страните не е
налице облигационно отношение, то искът пак бил неоснователен защото от
представените доказателства не се установило обогатяване на ответника. Ищецът
не бил доказал, че именно ответника е ползвал през процесния период имота
доколкото това не се признавало от последния, респ., че именно той реално е ползвал
доставената от ищеца ТЕ и дялово разпределение. На ищеца били дадени указания в
този смисъл, тъй като негова била доказателствената тежест. След като не бил
представил доказателства, удостоверяващи, че именно ответника е ползвал имота,
респ. доставената ТЕ, то за ищеца не било възникнало претендираното срещу
ответника вземане. След като не съществувал главен дълг, то и акцесорния по
чл.86, ал.1 ЗЗД бил неоснователен.
По доводите
във въззивната жалба:
Видно от посоченото в заявлението по чл.410 ГПК, т.12
„обстоятелства, от които произтича вземането“,
твърди се, че длъжника се е обогатил без основание за сметка на
дружеството-ищец със стойността на потребената ТЕ
относно процесния топлоснабден имот с аб.№ 139079. Затова следвало да върне онова, с което се е
обогатил, до размера на обедняването.
Твърди си, че ответното дружество е „небитов клиент“
по смисъла на пар.1,т.43 от ДР на ЗЕ.
На плоскостта на неоснователното обогатяване, ищецът е
претендирал за установяване вземанията, за които му е била издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК. Видно от обстоятелствената част на исковата
молба, посочено е, че „между „Б.П.Б.“ АД /първоначалния ответник/ и „Т.С.“ ЕАД не е подписан договор за продажба на
топлина енергия, поради което длъжникът се е обогатил неоснователно за сметка
на дружеството и дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването“, виж с.2 от исковата молба, с която е сезиран съда в
производството по чл.422 ГПК.
Действително, ответникът е собственик на процесния
недвижим имот въз основа на постановление за възлагане от 18.03.2014 г. на ЧСИ А.Б.
/л.15 от исковото производство/.
Действително, касае се до жилищен имот-апартамент № 40.
Не се спори, че от страна на ответното дружество не е подадено
заявление с което да е изразена воля за
сключване на договор с ищцовото дружество за доставка
на топлинна енергия относно процесния ап.№40.
Спорно по делото е възникнало ли е облигационно
отношение между страните по спора в хипотезата на чл.153 ЗЕ или за възникване
на такова е необходимо надлежно сключване на писмен договор.
Съгласно разпоредбата
на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) "небитов клиент" е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен
газ за небитови
нужди, като продажбата на топлинна
енергия за стопански нужди се извършва въз
основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя - арг. чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна
енергия се извършва на основата
на писмени договори при общи
условия, сключени между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия
за небитови нужди. Според § 1, чл. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 г.) "потребител на енергия
или природен газ за стопански
нужди" е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия е топлоносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен
газ за стопански
нужди, както и лица на издръжка
на държавния или общинския бюджет.
В случая
ищцовата претенция се основава на
твърденията за липса на сключен
писмен договор между страните и наличието на неоснователно
обогатяване от ответника.
Безспорно е, че
писмен договор за доставка на
топлинна енергия за процесния период
не е бил сключен между страните
по делото, с оглед на което, противно на
приетото от първоинстанционния съд, между
тях не е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на
топлинна енергия за стопански нужди
(за небитови) нужди. При липсата
на възможност топлопреносното предприятие да търси стойността
на доставената топлинна енергия на договорно основание,
то същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, с която норма законодателят е предвидил, че всеки,
който се е обогатил без основание
за сметка на другиго, дължи
да му върне
онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването.
Правото на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква, когато
ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова
норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в
друго.
Фактическият състав на
неоснователното обогатяване на
разглежданото основание включва в кумулативна даденост следните елементи: обогатяване на ответника, обедняване
на ищеца, които произтичат от един общ
факт или обща група факти
и това разместване на блага да
е настъпило без основание. Обогатяването може да е в резултат
на спестяване на разходи, които
обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване
на имуществото му или намаляване
на пасивите му.
В дадената
хипотеза липсата на договор за
продажба обуславя липса на основание
за получаването на топлинна енергия
за процесния имот. Ищецът твърди,
че ответника си е спестил разходи за доставената и потребена
от него ТЕ в процесния имот, на който е собственик.
В съответствие
с изрично указаната доказателствена тежест съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът следва да проведе
главно и пълно доказване на положителните
факти, от които черпи изгодни
за себе си
правни последици - съществуване то на вземането и неговите вид, период
и размер, които да съответстват на тези по
заявлението по чл. 410 ГПК - факта,
че е доставял топлинна енергия на ответника до
процесния имот през процесния период, във връзка
с което ищецът се е обеднил, а ответникът се е обогатил; че на
последния е предоставена услуга за дялово
разпределение; че ответникът е собственик/ползвател на имота,
който е топлоснабден; а по иска с правно
основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че е настъпила забава за изпълнение на
паричното задължение (настъпил падеж).
Количеството на
доставена от ищеца и потребена от ответника ТЕ се установява от изготвената
в хода на първоинстанционното производство
и приета от съда, съдебно - техническа
експертиза /СТЕ/, която настоящият
състав след преценка по реда
на чл. 202 ГПК
кредитира изцяло като компетентно изготвена. Видно от експертното заключение сградата
използва ТЕ само за топла вода /БГВ/.Сумите за
топлинна енергия за имота на
ответника са начислявани в съответствие с действащата нормативна уредба.
Ответникът е придобил недвижимия имот по силата на
постановление за възлагане от 18.03.2014 г. след извършена публична продан,
която както СРС е приел, е специфичен придобивен
способ.
В случая ответникът е бил въведен във владение с
протокол на ЧСИ А.Б., на 05.11.2014 г.
При това положение няма как ответникът да е „спестил“
разходи за ТЕ за периода преди да е бил въведен във владение, респ. да се е обогатил
със стойността на потребената ТЕ за БГВ за периода от
м.08.2014 г. до 04.11.2014 г.
Налага се извод, че за периода м.08.2014 г. до 04.11.2014 г. крайният извод на СРС е
правилен и обжалваното решение в тази му част ще следва да бъде потвърдено.
Относно
възражението за погасяване на вземанията по давност:
Действително, задължението за плащане на ползваната ТЕ
е периодично, тъй като касае повтарящи се през определен период от време
еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна
давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая исковата молба по арг.
от чл.422, ал.1 ГПК се счита предявена на 22.08. 2018 г., а претендираният
период по отношение на стойността на потребената ТЕ е
от 01.08.2014 г. до 30.11.2015 г.
Доколкото по-горе приехме, че ответникът не може да
отговаря за задълженията за ТЕ за периода преди въвеждането му във владение,
което е станало на 05.11.2014 г., то по отношение погасяването на вземанията на
ищеца, релевантен е периода 05.11.2014
г. до 30.06.2015 г., вкл. Именно за този период претенцията се оказва
погасена по давност.
Вещото лице инж.Т.е изготвил заключението си и във
вариант какъв е размера на потребената ТЕ за периода
от въвеждането на ответника във владение до края на м.11.2015 г. и това е сума
в размер на 355,43 лв. Или погасената
част възлиза на 101,27 лв., а непогасената част – 254,16 лв. за периода
м.07.2015 г. до м.11.2015 г.
Разпоредбата на чл.113 ЗЗД съдържа забрана да се
продължава срокът на погасителната давност чрез съглашение /в случая с ОУ/.
Нещо повече, настоящата инстанция констатира, че
резултатът по Общата фактура от 31.07.2015 г., относима
за периода за който СРС е приел, че вземанията са погасени по давност, е сума за връщане на потребителя в размер
на 97,77 лв.
При това положение крайният извод на СРС, че претенцията на ищеца за периода м.11.2014
г.- м.06.2015 г., е неоснователна макар и на друго основание, е правилен. Решението ще бъде
потвърдено като се зачете, че вземанията са погасени по давност.
В частта, в
която СРС е отхвърлил претенциите на ищеца по чл.59, ал.1 ЗЗД в размер на 254,16
лв. за периода м.07.2015 г. до м.11.2015 г.:
Ищецът основава вземанията си на основание Обща
фактура № ********** от 31.07.2015 г.
Още с отговора по исковата молба, т.е. в срока по
чл.131 ГПК, ответникът е възразил, че ищеца претендира вземания за бъдещ
период, тъй като като краен момент е посочен
м.11.2015 г.
Производството по чл.422 ГПК е проекция на проведеното
преди това заповедно производство поради което следва да е налице идентитет по повод основанието и предмета на предявените за
установяване вземания, арг. от приетото в т.11 б от
ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ОСГТК
на ВКС. В заповедното производство заявителят в т.12 също е основал вземанията
си на Обща фактура № ********** от 31.07.2015
г. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от
това, въз основа на което е издадена заповедта за изпъленние,
може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на
евентуалност. Такъв иск безспорно не е предявен.
С исковата молба ищецът е представил извлечение /л.14
от исковото производство пред СРС/, където фигурира фактура със същия № **********,
но с дата на издаване 28.02.2018 г. Освен
това, извлечението касае платец с код
1068698, а предявените за установяване вземания по делото- аб.№
139079, който номер е посочен, както в заявлението, така и в исковата молба.
Ето защо
макар и с други мотиви обжалваното решение е правилно и като такова ще следва
да бъде потвърдено.
Относно
претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение,
какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора.
В хипотезата
на чл. 59, ал. 1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня
на разместване на благата, тъй
като неоснователността на преминаване на благата съществува
при самото преминаване, а не в някой последващ момент, като същото
не е обвързано със срок, поради
което съгласно чл. 69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението
му веднага. Вземането за обезщетение
за мораторна лихва при общия
фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква от деня
на забавата на длъжника, която
при липсата на определен срок
настъпва след покана на кредитора.
Поканата за заплащане на обезщетение
има значение за определяне на
началния момент, от който длъжникът
изпада в забава и ще дължи обезщетение
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва
върху сумата, с която неоснователно се е обогатил /виж в този смисъл решение № 394/27.11.2015 г. по гр. д. № 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение №
218/29.12.2015 г. по гр. д.
№ 7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение
№ 706/30.12.2010 г. по гр.
д. № 1769/2009 г. на ВКС, III ГО/.
В случая от ищеца не са ангажирани доказателства
ответникът да е бил канен да изпълни. Това изрично се оспорва от ответника в
срока по чл.131 ГПК. При положение, че ищеца комуто е доказателствената
тежест не е ангажирал доказателства да е поканил ответника, то претенцията по
чл.86, ал.1 ЗЗД, претендирана в размер на 240,34 лв.
за забавено издължаване на главницата – стойност на ТЕ, изтекла за периода
16.09.2015 г. до 14.08.2018 г. се явява неоснователна.
Решението на
СРС в тази му част макар и по други мотиви е правилно и като такова ще следва
да бъда потвърдено.
Относно
стойността на дяловото разпределение:
В случая отношенията се уреждат на плоскостта на неоснователното
обогатяване.
От представените с молбата от 05.04.2019 г.
доказателства от страна на третото лице помагач на страната на ищеца, е видно,
че услугата дялово разпределение не се извършва от ищеца, а от „Б.“ ООД.
С исковата молба е представен договор № 2068 от
25.09.2002 г. сключен между ищеца и това трето лице помагач, виж л.21 от
исковото производство пред СРС/. Представен е и договор от 08.07.2011 г.
относно ОУ за извършване на услугата дялово разпределение на енергия по чл.139
в, ал.2 от ЗЕ, видно от който ищецът е възложител, а „Б.“ ООД е изпълнител.
Това означава, че възнаграждението за извършване на дяловото разпределение
принадлежи на третото лице помагач – „Б.“ ООД. Дори ответника да е „спестил“
този разход, липсват данни ищецът да е заплатил възнаграждението на „Б.“ ООД и
от тук да е налице „пасив“ в имуществото на ищеца, т.е. не се установява
неоснователно разместване в имуществото на ищеца.
Като краен
извод, обжалваното решение в тази му част е правилно и като такова макар и с
други мотиви ще бъде потвърдено.
Искът по
чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата в размер на
0,30 лв., изтекла за периода 16.09.2015 г. до 14.08.2018 г. относно стойността
на услугата дялово разпределение като зависим от главния иск, също се явява
неоснователен. Решението като правилно ще следва да бъде потвърдено в тази му част.
Само за
пълнота на изложението ще посочим, че съгласно разпоредбата
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение,
какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция решението
не търпи промяна в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника
разноски не се следват. Въззиваемият
претендира разноски, изразяващи се в юриск.възнаграждение,
което съдът определя в размер на 100 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 139239/11.06.2019 г. по гр. д. №
73978/2018 г. на СРС, 61 състав като по отношение на периода 05.11.2014 г. до
30.06.2015 г., вкл. относно сумата 101,27 лв., представляваща стойност на
топлинна енергия за недвижим имот, аб.№ 139079,
вземането следва да се счита погасено по давност.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, , ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Б, да
заплати на „Ю.Б.“ АД /като правоприемник на „Б.П.Б.“ АД/ ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, сумата
в размер на 100 лв.-юриск.възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето
лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.