Р Е Ш E
Н И Е № …..
Гр.
София, 15.04.2021 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание
осемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Роси Михайлова
при секретаря Ирина Василева, като
разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 2007 по описа на съда за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 307989/20.12.2019 г., на СРС, 125 с - в, по гр. д. № 34272/2019 г. са
отхвърлени обективно
и кумулативно съединени установителни искове, с правна квалификация чл. 422,
ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
за признаване за установено, че В.П.А., ЕГН **********, дължи на Т.С.
ЕАД, ЕИК *****сумата от 2 607, 43 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за
имот с адрес гр. София, ж. к. *****, аб. № 092866 за периода от 01.05.2015 г.
до 30.04.2017 г. ведно със законна лихва от 05.09.2018 г. до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 390, 68 лв. за периода от 31.08.2015 г. до 21.08.2018 г., сумата
от 41, 69
лв., представляваща
цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до
30.04.2017 г., ведно със законна лихва от 05.09.2018 г. до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 9, 1 лв. за периода от 31.08.2015 г. до 21.08.2018 г. Ищецът е осъден за разноски по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Решението
се оспорва от ищеца „Т.С.“ ЕАД, чрез процесуалния му представител, с доводи за
неправилност, допуснати нарушения на материалния закон и постановяване при
противоречие с установеното фактическо положение. В жалбата се твърди, че
неправилно СРС е отхвърлил исковете приемайки, че ответницата не е потребител
на ТЕ по смисъла на ЗЕ. Поддържа се, че според представения по делото
нотариален акт, ответницата е съсобственик на имота, а лицето В.А. е била само
неин законен представител при сключване на договора не и купувач на имота. Моли да се
отмени решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски,
включително за юрисконсултско възнаграждение, като прави евентуално възражение
за прекомерност на разноските на насрещната страна.
Въззиваемата
страна – ответницата В.П.А., оспорва
жалбата в писмен отговор, подаден по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че
основателно СРС е приел, че в производството не е установено, че тя да е
потребител на ТЕ в процесния период за имота. Излага доводи, че ищецът, чиято е
доказателствената тежест в производството, не е представил надлежни
доказателства за установяване правото на собственост върху имота през процесния
период м. 05.2015 г. - м. 07.2017 г., като
представените доказателства касаят период много преди процесния. Моли да се
потвърди решението. Претендира разноски в производството на основание чл. 38,
ал. 1 и 2 ЗАдв.
Третото лице
помагач „Т.с.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
След преценка доводите по въззивната жалба и
събраните по делото доказателства, настоящият състав намира следното :
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част. По
останалите въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата. Съдът проверява
служебно решението за нарушения на императивните материалноправни норми.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Производството се развива след постъпване
на възражение по чл. 414 ГПК против заповед за изпълнение в полза на „Т.С.” ЕАД
от длъжника В.П.А.. При
постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
По общите правила
за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички
положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК)
Ищецът следва да установи при условията на пълно главно доказване следните
правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуване
на договорни отношения между страните за доставката на топлоенергия, както и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топлоенергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно
на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава
– че главното парично задължение е възникнало и е настъпила неговата изискуемост, както и размера на
законната лихва. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или
правоизключващи възражения.
Настоящият състав
намира, че на първо място следва да се обсъди основното възражение, поддържано във
въззивната жалба - относно качеството на ответницата на потребител на ТЕ през
процесния период.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според разясненията
дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според
тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди
дължи цената й“.
Следователно
законът е предпоставил възникването на качеството потребител на ТЕ от пълното и
главно доказване от ищеца на
обстоятелството, че ответникът е собственик, вещен ползвател или лице,
което изрично е поискало откриване на
партида на свое име при доставчика на ТЕ, като ползвател на същата.
В случая, действително е представен нотариален акт за
продажба на имот № 144, дело № 23764/02.09.1997 г., от който се установява, че В.П.А., действаща чрез
своята майка и законен представител към онзи момент - В.К.А., е закупила
процесния имот.
В същото време обаче е представено и заявление за
откриване партида на имота от името на В.А..
Съдът намира, че в
случая е налице хипотеза, при която между лицето, което е поискало откриване
на партида на свое име при доставчика - В.К.А., (различно от
собственика на имота) и топлопреносното предприятие е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот,
през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за
битови нужди дължи цената й. Не са ангажирани доказателства за промяна на това
обстоятелство.
Както
се посочи и по – горе, когато различно от собственика на имота лице сключи писмен
договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие,
например с подаването на молба за откриването на индивидуална партида на свое
име, той е материално отговорен за задълженията за ползвана ТЕ в имота.
Въззивният
съд споделя становището на СРС, че ищецът, чиято е била тежестта на доказване в
случая, не е провел пълно и главно доказване на основния правопораждащ факт в
процеса - че ответницата има качеството потребител на топлинна енергия за процесния топлоснабден
имот през исковия период, макар и по различни съображения от изложените от
СРС. Възраженията на ищеца в жалбата в обратния смисъл са неоснователни.
Въззивният състав намира, че следва да се сподели решаващият
извод на СРС, че в производството не се установява между ищеца и ответницата да
е възникнало облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за процесния имот през процесния период – т. е. ищецът не е
доказал пасивната материалноправна легитимация на ответницата да отговаря по
исковете.
Ето защо както главните искове, така и акцесорните -
за установяване
дължимост на суми за лихва за забава върху главното вземане са
недоказани, а от там – неоснователни.
Доколкото изводите на настоящият състав съвпадат с тези
на СРС, оспореното решение следва да се потвърди - като постановено при
съобразяване с материалния и процесуален закон. Този извод се отнася и до
присъдените в тежест на ищеца разноски.
По разноските пред СГС :
Съгласно
изхода от спора, право на разноски има ответницата. Тя е поискала присъждане на
адвокатски хонорар по реда на чл. 38 от ЗАдв. Като съобрази извършените от
адвоката процесуални действия в производството – единствено е подаден отговор
на въззивната жалба, без да е осъществено реално процесуално представителство, на
основание чл. 9 от НМРАВ, вр. с чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв, настоящата инстанция
намира, че в полза на адв. И.Д. следва да се присъдят разноски в размер на 300
лв. адвокатско възнаграждение за СГС.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА № 307989/20.12.2019 г., на СРС, 125 с - в, по гр. д. № 34272/2019 г., включително по разноските, присъдени в тежест на ищеца.
ОСЪЖДА „Т.С."
ЕАД, ЕИК *****, с адрес *** да заплати на адвокат И.Г.Д., от АК – Кюстендил, с
личен адвокатски номер ********** и с адрес : гр. София, ул. „*****, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ответницата пред
СГС в размер на 300 лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на третото лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.