Решение по дело №284/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 211 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

 

Производството е образувано по жалба, подадена от Б. А. Б., с адрес [населено място], [улица], ***, чрез адв. Й. И. от ВТАК, против Заповед № 8121К-3537/21.03.2024 г. на министъра на вътрешните работи, с която е наложено общо дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното правоотношение на жалбоподателката в МВР. Жалбоподателката твърди, че заповедта е незаконосъобразна, издадена в нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Според нея при провеждането на производството не са спазени правата ѝ и не е осигурена закрилата, която ЗМВР и КТ предвиждат в производството. По тези съображения, доразвити в писмена защита иска оспорената заповед да бъде отменена. Претендира направените по делото разноски.

Ответната страна по жалбата, министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна. В писмени бележки излага доводи за законосъобразността на оспорената заповед.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Със Заповед № 8121К-3537/21.03.2024 г., издадена от министъра на вътрешните работи, на Б. А. Б. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното ѝ правоотношение на длъжността разследващ полицай в РУ, сектор „Разследване – РУ – Горна Оряховица“ към отдел „Разследване“ при ОДМВР – Велико Търново. Според административния орган жалбоподателката е извършила следното нарушение: На 29.11.2022 г. на служебния си компютър инспектор Б. е изготвила неистински протокол за разпит на свидетеля А. Й. от 03.10.2022 г. в нейно отсъствие, като в периода до 15.03.2023 г. го е приложила към материалите по ДП № 119/2022 г. Прието е, че с поведението си жалбоподателката е извършила дисциплинарно нарушение на чл. 194, ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 2 от ЗМВР, съставомерно по чл. 203, ал. 1, т. 8, пр. 2 от ЗМВР, като при условията на идеална съвкупност не е спазила етичните правила за поведение на служителите в МВР по т. 14, т. 15, т. 19, т. 20, т. 24 и т. 53 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, с което уронила престижа на службата – нарушение по чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, съставомерно по чл. 203, т. 13 от ЗМВР. Предвид горното и на основание чл. 204, т. 1, чл. 197, ал. 1, т. 6 и ал. 3, чл. 194, ал. 2, т.1, пр. 1, т. 2 и т. 4, чл. 203, ал. 1, т. 8, пр. 2 и т. 13 и чл. 226, ал. 1 т. 8 от ЗМВР на жалбоподателката е наложено едно общо дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното ѝ правоотношение.

Заповедта е връчена на жалбоподателя на 24.03.2024 г. Недоволна от същата, Б. я е оспорила пред Административен съд – Велико Търново с жалба, подадена чрез пощенски оператор на 05.04.2024 г.

В хода на съдебното производство са приети доказателствата, съдържащи се в окомплектованата административна преписка, в т.ч. издадените на жалбоподателката болнични листи за бременност и раждане, както и справка от ТП на НОИ Велико Търново за постъпилите болнични листи, и одобрено Споразумение за прекратяване на наказателното производство по чл. 78а от НК.

Съдът намира, че жалбата е допустима като подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в законоустановения срок.

Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. След извършване на проверката по чл. 168 от АПК съдът намира, че жалбата е основателна, като съображенията за това са следните:

Оспорената заповед е издадена от компетентния съгласно чл. 204, ал. 1, т. 1 от ЗМВР орган /тъй като е безспорно, че жалбоподателката е била държавен служител на изпълнителска длъжност по т. IX.2.6 от Приложение № 1 към Класификатора на длъжностите в МВР за служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 ЗМВР/ и при спазване изискванията за форма. В съответствие с нормата на чл. 210, ал. 1 от ЗМВР в заповедта са посочени извършителят; мястото, времето и обстоятелствата, при които е извършено нарушението; разпоредбите, които са нарушени, доказателствата, въз основа на които то е установено; правното основание и наказанието, което се налага; срокът на наказанието; пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва заповедта. Спазена е разпоредбата на чл. 206, ал. 2 от ЗМВР, съгласно която при определяне на вида и размера на дисциплинарните наказания се вземат предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата.

При постановяване на обжалвания акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като заповедта е издадена при спазване на предвидената в чл. 207 и чл. 206, ал. 1 от ЗМВР процедура.

Относно приложението на материалния закон:

От приложените болнични листи се установява, че от 01.02.2024 г. Б. Б. е в отпуск поради раждане на детето М. М. П., а преди това е била в отпуск поради бременност. Съгласно чл. 190, ал. 4 от ЗМВР бременните държавни служители жени и ползващите отпуск поради бременност и раждане се ползват и от специалната закрила на Кодекса на труда при уволнение. Съгласно чл. 333, ал. 6 от Кодекса на труда КТ/ работник или служител, който ползва отпуск по чл. 163, може да бъде уволнен само на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 - при закриване на предприятието, а според чл. 333, ал. 7 от КТ закрилата по този член се отнася към момента на връчването на заповедта за уволнение. В случая от събраните доказателства се установява, че както към момента на издаване на заповедта, така и към момента на връчването ѝ жалбоподателката ползва отпуск по чл. 163, ал. 1 от КТ – отпуск поради бременност и раждане /а не отпуск по чл. 164, ал. 1 от КТ, както невярно твърди проц. представител на ответника, какъвто отпуск може да се ползва едва след изчерпването на отпуска по чл. 163, ал. 1/, при което същата може да бъде уволнена само в хипотеза на закриване на предприятието, какъвто очевидно не е настоящия случай.

В действителност съгласно справка рег. № 366р-4391/22.02.2024 г. на ОДМВР В. Търново /т. I, л. 63 гръб/ към датата на изготвянето ѝ инсп. Б. Б. не е подала заявление за ползване на отпуск по чл. 163 от КТ. Това обаче е без значение, тъй като съгласно нормативната уредба на чл. 45, ал. 1, т. 1 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските във вр. с чл. 163, ал. 16 от КТ и чл. 190, ал. 1 от ЗМВР отпускът поради бременност и раждане в размер 410 дни за всяко дете се ползва, както следва: в размер 135 дни, от които 45 дни преди раждането – въз основа на съответен акт от здравните органи, издаден по реда на чл. 26, ал. 1 от Наредбата за медицинската експертиза, приета с Постановление № 120 на Министерския съвет от 2017 г. Следователно част от отпуска поради бременност и раждане по чл. 163, ал. 1 от КТ за период от 45 дни преди раждането и 90 дни след раждането се ползва единствено въз основа на съответните болнични листи, каквито са представени по делото. В случая раждането безспорно е на 01.02.2024 г. и през периода до 01.05.2024 г. жалбоподателката ползва по силата на закона и представените болнични листи отпуск по чл. 163, ал. 1 от КТ, поради което за този период не е необходимо нарочното заявяване на такъв отпуск с писмена молба.

Нарушаването на специалната закрила по чл. 333, ал. 6 от КТ, уредена с императивна норма, съставлява достатъчно основание за отмяна на процесното уволнение като незаконно. След като не е спазена спрямо жалбоподателката закрилата по чл. 333, ал. 6 от КТ вр. чл. 190, ал. 4 от ЗМВР е излишно обсъждането по същество дали е извършено вмененото нарушение и дали същото съставлява основание за налагането на дисциплинарното наказание, защото дори мотивите на административния орган да са основателни /а те в случая са такива според настоящия състав/, уволнението пак би било незаконно единствено и само поради нарушаването на горепосочената императивна норма.

При този изход на делото на жалбоподателката следва да се присъдят направените по делото разноски представляващи държавна такса в размер на 10 лв.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК съдът

 

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Заповед № 8121К-3537/21.03.2024 г. на министъра на вътрешните работи.

 

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи – гр. София да заплати на Б. А. Б., [ЕГН], с пост. адрес [населено място], [улица], ***, разноски по делото в размер на 10 лв. /десет лева/.

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.