Р Е Ш Е Н И Е
№………./....... 11.2019г.
гр.
Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на 22.10.2019 г., в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
при
секретар Христина Атанасова,
като
разгледа докладваното от съдията Томова
въззивно
търговско дело № 1247 по описа за 2019 година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №40088/04.06.2019г. по описа на ВРС, на Г.Д.Х.,
ЕГН **********, подадена чрез пълномощник адвокат Л.П.,***, срещу решение №1914/07.05.2019г.
на Варненски районен съд, 25 състав, постановено по гр.д. №5377/2018г. по описа
на ВРС.
С обжалваното решение ответникът –
жалбоподател е осъден да заплати на ищеца Р.И.Х., ЕГН **********,***, сумата 640 евро, представляваща
частична претенция от сумата от 7 807.53 евро, представляваща сбор от
погасени суми на 16.04.2013г, 19.04.2013г., 20.12.2013г., 16.01.2014г.,
13.03.2014г., 22.05.2014г. и 01.07.2014г. от ищеца в качеството му на
ипотекарен гарант по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №TR1771094/
13/13.04.2009г., сключен между Г.Д.Х. и „Уникредит Булбанк” АД, която сума е
заплатена на вноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на иска – 13.04.2018г. до окончателното й заплащане, на основание
чл.155,ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
В жалбата се правят оплаквания за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Оспорва се на първо
място дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените
искове – главен и евентуален. Твърди се, че даването на нова правна квалификация на иска едва в мотивите на решението
нарушава правото на защита на ответника срещу иска. Оспорва се като неправилна
и дадената квалификация на евентуалния иск по чл.59 от ЗЗД, като се твърди, че
квалификацията трябва да е по чл.55, ал.1 от 33Д. Като твърди, че
първоинстанционният съд не е обсъдил в пълнота събраните по делото
доказателства, възраженията и доводите
на ответника, като в мотивите на решението липсва цялостен и обективен анализ
на събраните доказателства, налице е избирателно кредитиране на част от
доказателствата за сметка на игнорирането на други, липсва и надлежно
произнасяне по направеното от ответника възражение за погасяване на претенцията
по давност, въззивникът моли въззивният съд да отмени обжалваното
решение и да постанови ново, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени
като неоснователни и недоказани. Претендира и присъждане на разноските, сторени
за производството по делото.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемият
ищец Р.И.Х., чрез пълномощника си по делото адвокат А.Х.,
ВАК е подал писмен отговор вх. №53087/19.07.2019г., в който оспорва
подадената въззивна
жалба. Подробно излага коментара си по оплакванията на ответника и приложимите
към спора законови разпоредби и обосновава искане въззивната жалба да бъде
оставена без уважение като неоснователна.
В проведеното във въззивното
производство съдебно заседание въззивникът Г.Х., чрез пълномощника си по делото
адвокат Л. П., ВАК, заявява, че поддържа изцяло
въззивната жалба. Настоява за уважаване на направеното доказателствено искане
за допускане на свидетели за
установяване на договорката между ищеца и ответницата, кредита да се изплаща от
Р.Х. и синовете му, за тяхна сметка без да имат право да искат връщане на
изплатените суми, както и два от въпросите към ищеца по реда на чл.176 от ГПК,
недопуснати от първоинстанционния съд.
Въззиваемата страна Р.Х., чрез процесуалния си представител адвокат А. Х. моли обжалваното решение на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
За
да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид
следното от фактическа и правна страна:
Предмет на делото е регресното право
на ищеца Р.И.Х., ЕГН **********,***, като трето задължено лице, обезпечило чужд
дълг със свой собствен имот, суброгирал се в правата на удовлетворен кредитор,
да получи от длъжника – ответника Г.Д.Х., ЕГН **********,***, част от платените
от него суми по кредита.
Твърди се от ищеца Р. Х., че с договор
за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, сключен между него като
ипотекарен гарант, Г.Д.Х. -
кредитополучател и „Уникредит Булбанк” АД
- кредитодател, е учредил в полза на банката договорна ипотека върху собствения
си недвижим имот, представляващ апартамент №**, находящ в
*** в ***. Вещната тежест
е гарантирала изпълнението на договор за банков ипотечен кредит на физическо лице
№TR1771094/13/ 13.04.2009г., сключен между „Уникредит
Булбанк” АД и Г.Х., по който срещу получен кредит
в
размер на 68 000 евро длъжникът
- кредитополучател се задължил да заплаща ежемесечни вноски за погасяването му
по погасителен план съгласно договора. Тъй като длъжникът не е погасявал кредита и предвид реалната опасност да бъдат
предприети действия по принудително събиране на дълга от страна на банката –
кредитор с насочване на принудително изпълнение спрямо ипотекирания имот, ищецът започнал изплащането на
кредита. Внесените от него суми били в общ размер на 7 807,53 евро.
Оспорването на иска от страна на ответницата
е обосновано с твърдения,
че извършените от ищеца плащания са за погасяване на собственото му задължение,
евентуално на „Консорциум Реми Груп” АД,
поради което не може да иска връщането на платеното. Твърди се, че ответницата Г.Х.
фигурира само формално като кредитополучател. Реалният кредитополучател по
договора за банков кредит бил самият Р.И.Х., респективно „Консорциум
Реми Груп” АД. В началото
на 2009г. ответницата – тогава служител в „Консорциум Реми Груп” АД била помолена от Р.Х. – представляващ
това дружество и неин чичо (брат на бащата на ответницата) да закупи фиктивно
апартамент в строяща се от него сграда в гр. Бяла, чрез ипотечен кредит, за
който я уверил, че е уреден със служител на банката, изисква се само
документалното му уреждане. По този начин той целял да си осигури финансиране,
необходимо му за приключване на строежа. Обещал, че той ще плаща месечните
вноски по кредита.
Между страните не е налице спор,
установява се и от събраните по делото писмени доказателства, че с НА
№44/14.04.2009г., том I, рег. №1252, дело №44/2009г. на нотариус В. Дякова, рег.
№115 в НК, ответницата Г.Х. е придобила от „Консорциум Реми Груп” АД право на
собственост върху недвижим имот, придобит чрез ново строителство, а именно
апартамент №8, находящ се на първия етаж на жилищна сграда №4 (Апартхотел),
изградена на етап „груб строеж“ в гр. Бяла, обл. Варна. Посочената в договора
продажна цена в размер на 53 879 лева следвало да бъде заплатена със
средства, осигурени с банков кредит, който „Уникредит Булбанк” АД се е
задължило да предостави на купувача Г.Х. по силата на договор за банков
ипотечен кредит на физическо лице №TR1771094/13, сключен на 13.04.2009г.
Не е налице спор и по отношение на
сключването на посочения договор за банков ипотечен кредит на физическо лице
№TR1771094/13 от 13.04.2009г., по силата на който „Уникредит Булбанк” АД
предоставила паричен заем в размер на 68 000 евро на кредитополучател Г.Д.Х.,
със срок на погасяване до 20.03.2044г. Договорът е обезпечен с поръчителството
на В.Г.М. (означен в договора като „приемлив гарант“) и договорна ипотека върху
недвижим имот, собственост на Р.И.Х. (означен в договора като „ипотекарен
гарант“).
Установено е по делото от събраните
писмени доказателства, че ищецът е извършил плащания по този договор за кредит
в общ размер на 7 807,53 евро, като е внесъл следните суми: на
16.04.2013г. – 1 148,55 евро; на 19.04.2013г. - 22,52 евро; на
20.12.2013г. – 1 556,92 евро; на 16.01.2014г. – 650,84 евро; на
13.03.2014г. – 850 евро; на 22.05.2014г. – 2 810 евро и на 01.07.2014г. –
765,70 евро.
При правилно изяснена фактическа
обстановка районният съд е извел обоснован и законосъобразен извод, че с
плащането на част от вноските по кредита за ищеца е възникнало субрагаторно
право да претендира от кредитополучателя връщане на платеното по договора за
кредит като е имал правен интерес от изпълнението на чуждото задължение.
Макар в доклада по чл.146 от ГПК съдът
да е дал правна квалификация на предявения иск по чл.74 от ЗЗД, в решението си
е квалифицирал и разгледал иска по чл.155, ал.2 ЗЗД, основан на фактическите
твърдения на ищеца за извършено плащане от него като ипотекарен гарант по
договора за банков ипотечен кредит.
Основанията, с които е повдигнато
обжалването на първоинстанционното решение, ползващи се по силата на чл.269,
предл.2-ро от ГПК със засилената функция на диспозитивното начало, се свеждат
по същество до твърдението за симулативност на сделката, въз основа на която
ищецът основава иска си.
Събраните в първоинстанционното
производство доказателства сочат, че упражнените с подадения иск суброгационни
права на ищеца спрямо ответника има за основание плащане на банково задължение
на ответницата. Като фактически състав суброгацията е уредена в чл.155, ал.2,
във вр. с чл.74 от ЗЗД и ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да
установи правопораждащите исковата му претенция факти. Повдигнатото в
първоинстанционното производство оспорване на исковите претенции, въведено с
твърденията на ответника, че с платените погасителни вноски по банковия заем
ищецът изпълнява лично задължение, тъй като същият е истинския заемополучател,
не е доказано. Оплакванията във въззивното производство за нарушение на
процесуалния закон се отнасят до ограничаване доказателствените права на
ответника в исковия процес. Тази оплаквания ответникът развива въз основа на
недопускането на исканите от него свидетелски показания, както и на
неправилната правна квалификация на правния спор, дадена от първоинстанционния
съд.
Настоящият въззивен състав намира
въведените с въззивното обжалване отменителни основания за неоснователни по
следните съображения:
Разпределената между страните при
първоинстанционното производство доказателствена тежест не е повлияна от
правната квалификация, при която се е развило и е приключило исковото
производство. Първоинстанционното решение се основава на събраните от страните
по делото допустими доказателства и решаващите изводи по същество на делото не
се опровергават от установената по спора правна и фактическа обстановка.
Подадената въззивна жалба не сочи съществуването на допустими доказателства,
които въззивникът е бил лишен от възможност да ангажира и представи
своевременно в резултат на действията на първоинстанционния съд при решаване на
въпросите по чл.146 от ГПК, което да обосновава нуждата от тяхното събиране във
въззивното производство. Всъщност, нарушенията на доказателствения процес, на
които се позовава ответникът - въззивник, се отнасят до оплакването за
недопускане на исканите от него свидетели.
Установяването на правни сделки, за които
законът изисква писмена форма, чрез използването на свидетелски показания е
ограничено по силата на императива на чл.164, ал.1, т.1 от ГПК. Преодоляването
на това ограничение е допустимо при условията на съгласието на страните по
спора, въведено като изискване с правилото на чл.164, ал.2 от ГПК. В процесния
случай, от една страна е налице условието на чл.164, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като
става дума за сделки, за които законът изисква писмена форма – покупко-продажба
на недвижим имот и договор за кредит за осигуряване на средства за плащане на
продажната цена (като за първата сделка изискването е за специална нотариална
форма). От друга страна, по делото не се установява, а и въззивникът не сочи
съгласие на другата страна за използването на свидетели за установяване на
прикритите с процесната сделка права и задължения на страните по нея. Не са
представени и писмени доказателства по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК, за да е
допустимо установяването със свидетелски показания твърдяната от ответницата
привидност на изразеното от нея съгласие по договора за ипотечен кредит за
получаване на паричен заем със задължение за неговото връщане на кредитора,
прикриващо, че кредитополучател и задължено лице е ищеца и/или представлявано
от него търговско дружество.
Отсъствието на писмени доказателства,
на които ответникът да изгради и лансира своята защита по иска, не е факт,
който може да бъде компенсиран със свидетелски показания. Правилата на чл.164
от ГПК са императивни и съдът дължи тяхното приложение независимо от преценката
за житейска несправедливост, въз основа на която засегнатата от тези правила
страна в исковия процес иска да попълни липсващите писмени доказателства със
събирането на свидетелски показания. Законодателното решение, дадено с нормата
на чл.164 от ГПК, има за задача да създаде правна сигурност за
гражданския/търговския оборот и всеки един от участниците в него разполага с
възможност предварително да подсигури своите интереси, встъпвайки в една или
друга сделка, като се погрижи да се снабди с ползващите го доказателства. Съдът
няма право да пренебрегва законодателните решения, гарантиращи обществения
интерес на правна сигурност в полза на частния интерес, за който неговия
носител е могъл добросъвестно и своевременно да се погрижи. Ето защо от
фактическа и правна страна въведеното оплакване за нарушаване на процесуалния
закон от страна на първоинстанционния съд с отказа му да допусне исканите от
ответника свидетели се явява необоснован.
Въз основа на горното настоящият
въззивен състав намира първоинстанционното решение за правилно и съответстващо
на установените в първоинстанционното производство правнозначими за изхода на
правния спор факти. Същото е постановено в съответствие с процесуалните правила
и материалния закон, изводите са обосновани и съобразени с трайната съдебна
практика, поради което и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към
мотивите му.
По тези съображения въззивният съд
заключава, че подадената въззивна жалба е неоснователна. Обжалваното решение на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и по аргумент
от разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК искането на ищеца – настоящ въззиваем да
му се присъдят сторените разноски за въззивното производство се преценява като
основателно. Съгласно представения списък по чл.80 от ГПК и доказателства за
направа (л.31, 32) същите са в размер на 350 лв. и се присъждат изцяло.
Въз основа на изложените мотиви и на
основание чл.271 от ГПК, съдебният състав на Варненски окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №1914/07.05.2019г.
на Варненски районен съд, 25 състав, постановено по гр.д. №5377/2018г. по описа
на ВРС.
ОСЪЖДА Г.Д.Х., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Р.И.Х., ЕГН ********** с
адрес ***, сумата 350 лева (триста и петдесет лева), представляваща направени
разноски за въззивното производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.