Решение
гр. София, 20.02.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданска колегия, І-18 състав, в
публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди и петнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ФИЛИПОВА
при секретаря И. А., като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 886 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът П.И.Ф. твърди, че на
15.02.2007 г. сключил с ответника Е.Д.Д. договор с нотариална заверка на
подписите за заем на две суми – 29 100 лв. (преведена по сметка на същата дата)
и 4600 щатски долара с левова равностойност от 6917 лв., (предадена на
9.02.2007 г.) или общ размер на заемната сума 36 017 лв. В договора бил
уговорен срок за връщане на заемите от една година и възнаградителна лихва от
2, 86 % месечно. На 7.02.2008 г. бил подписан анекс за удължаване на срока на
договора до 15.05.2008 г. и относно промяна в размера на лихвата, както и
последващ анекс за удължавана на срока до 15.03.2009 г. Нов анекс е предвидил,
че главницата следва да се счита за 66 106 лв. и е уговорена лихва от 1500 лв.
месечно за 12 месеца. Твърди се, че по силата на т. 6 след изтичане на срока на
договора заемните средства и лихвата върху тях подлежат на връщане в
десетдневен срок. Претендира ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 66
106 лв. като главница, 20 000 лв. мораторна лихва върху тази сума от 26.03.2010
г. до 21.01.2014 г. (датата на исковата молба), както и договорна лихва в
размер на 18 000 лв. за периода от 15.03.2009 г. до 15.03.2010 г. Претендира
законна лихва и разноски.
Ответникът Е.Д.Д. оспорва
исковете като сочи, че не дължи сумите, че не е получавал заем от 29 100 лв. и
от 4 600 щ.д. както и че не е подписвал от свое име анекси. Сочи, че заемите са
предоставени на фирма „П. – БГ“ ООД. Твърди, че няма яснота дали анексите са
към процесния договор. Изтъква, че няма доказателства заема от 66 106 лв. да
е предоставен. Прави евентуално възражение за прекомерност на уговорените лихви,
които противоречат на добрите нрави. Прави възражение за изтекла погасителна
давност по чл. 110 и чл. 111, б. „б“ и „в“ ЗЗД, както и че не е валидно поканен
да плати по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
По делото е представен нотариално
заверен договор за заем от 15.02.2007 г., сключен между П.И.Ф., наречен
„кредитор“ и Е.Д.Д., наречен „кредитополучател“. Съгласно чл. 1, чл. 2 и чл. 4 Ф.
представил на Д. сумата от 29 100 лв. и сумата от 4600 долара за срок от
една година, при месечна натрупваща се
лихва в размер на 2, 86 %, като е посочено, че средствата ще се използват за
нуждите на фирма „П.“, която предоставя и обезпечения по договора (чл. 8).
Предвидено е, че след изтичане на срока средствата подлежат на връщане в 10-дневен
срок. Според чл. 5 страните са предвидили „договорът да се счита за отворен,
след изтичане на срока и договорените условия може да се направи анекс за
продължаване.“
Видно от вносна бележка от
15.02.2007 г. ищецът Ф. е наредил плащане в полза на ответника Д. на сумата от
29 100 лв., а предаването на сумата
от 4600 долара е удостоверено от разписка от 9.02.2007 г.
С анекс от 7.02.2008 г. страните
са продължили срока от 15.02 до 15.05.2008 г. при месечна лихва от 2, 5 %. С
анекс 2 от 15.05.2008 г. страните са продължили срока от 15.05.2008 г. до
15.03.2009 г. при месечна лихва от 3, 2 %, а със следващ анекс 3, без дата, е
предвидено, че договорът се продължава от 15.03.2009 г. при главница
66 106 лв. и постоянна месечна лихва от 1500 лв. за всеки месец към главницата.
Приета е ССЕ.
При така очертаната фактическа
обстановка, се налагат следните правни изводи:
От цитирания по-горе договор се
установява, че между страните са възникнали заемни правоотношения. Ищецът е
предоставил на ответника сумата от 29 100 лв. и сумата от 4600 долара
(страните не спорят, че се касае до щатска валута). От представената разписка от
9.02.2017 г. и вносна бележка за превод по сметка на ответника, категорично се
установява, че сумите по договора са предадени. В този смисъл договорът изцяло
отговаря на изискваният на чл. 240, ал. 1 ЗЗД досежно своя реален характер.
Съдът не възприема възражението
на ответника, че заемател е фирма „П.“, а не физическото лице Д..
Обстоятелствата, че предоставените средства се използват за нуждите на трето лице, както и че това трето лице предоставя обезпечение по договора, по
никакъв начин не рефлектират върху облигационната връзка, възникнала между
предалия и получилия заема.
Настоящият състав приема, че
условията по договора са валидно променени с допълнителни анекси на два пъти –
на 7.02.2008 г. и на 15.05.2008 г., относно размера на месечната договорна
лихва и относно крайния срок на изплащане на получените суми. Съдът не споделя
тезата на ответника, че тези анекси не са към процесния договор от 15.02.2007
г. Обстоятелството, че същите са изписан върху гърба на документа, непосредствено
под нотариалната заверка на същия, дава основание да се приеме, че касаят
именно клаузите на съглашението от 15.02.2007 г. Ответникът не е оспорил подписа
си, а и не е посочил към кой друг договор следва да се отнесат анексите. Ето
защо, съдът приема, че оплакванията му са бланкетни и неоснователни.
До 15.03.2009 г. отношенията
между страните (като размер на дълга, срок на изпълнение на задължението за връщане,
задължението за възнаградителната лихва) са били ясно очертани. С подписването
на последния анекс 3 обаче в тях е внесена неяснота, която освен, че налага
тълкуване на уговорките между страните (съгласно чл. 20 ЗЗД), рефлектира и върху
основателността на исковата претенция.
Категорично е изявлението на
страните в анекс 3, че в случая не е налице намерение за новиране на
задължението, тъй като те са предвидили, че „договорът се продължава“, т.е.
липсва този елемент на новацията, според който старият дълг се погасява и на негово място възниква нов.
При това положение не може да бъде разглеждана хипотезата за наличие на новация,
която е променила размера на основен елемент от договора – а именно размера на
главницата по договора за заем.
Не може да се приеме, че е
направено и валидно допълнително изменение на договора, касаещо размера на
заема, тъй като за да породи действие такава промяна на реалният договор за
заем е необходимо да е налице предаване на заемната сума. В случая нито е
налице твърдение, нито са ангажирани доказателства, че сума, съставляваща
разликата между 66 106 лв. и първоначално заетата, е била получена от
ответника.
Очевидно в случая страните са
целели да преуредят отношенията си, като предоговорят същите, по начин, който
да подсигури на заемодателя възможност да получи главницата и изтеклите до
момента лихви (определени като една глобална сума – 66 106 лв.), като
върху същата е предвидено да се начисли нова лихва, а именно по 1500 лв. за
всеки месец към главницата от 66 106 лв. Тази договорка, оформена като
Анекс 3, по своя характер съставлява договор за спогодба, уреден в чл. 365, ал.
1 ЗЗД, който дава възможност страните да избегнат един възможен спор, като си
правят взаимни отстъпки. Претенции за плащане по такъв договор за спогодба
обаче в настоящото производство не са предявени. Исканият на ищеца са основани
изцяло и само въз основа на заемното правоотношение, възникнало по договор от
15.02.2007 г. Ето защо, само в рамките на този договор (изменен валидно с анекс
1 и анекс 2) съдът следва да прецени основателността на предявените искове.
Както по-горе бе посочено,
предоставената договорна сума възлиза на 29 100 лв. и 4600 щатски долара
(с левово равностойност 6917 лв.). Няма спор, че общата левова равностойност на
заема възлиза на 36 017 лв. За тази сума следва да се уважи иска по чл.
240, ал. 1 ЗЗД, като за горницата до пълния предявен размер от 66 106 лв.
следва да се отхвърли (с оглед изложеното по-горе).
За неоснователно съдът приема
възражението на ответника, че претенцията за главница е погасена по давност.
Според договорните клаузи (чл. 6) и предвиденото в анекс 2 от 15.05.2008 г.,
срокът, в който заемателят е следвало да върне сумата е 25.03.2009 г. В случая
важи общата пет годишна давност и тъй като исковата молба е депозирана в
рамките на същата (на 21.01.2014 г.), възражението по чл. 110 ЗЗД е напълно
неоснователно.
Искът по чл. 240, ал. 2 ЗЗД съдът
намира за изцяло неоснователен. Както по-горе бе посочено, не са налице основания
да се приеме, че по силата на договор за заем ответникът дължи сума от
66 106 лв. Именно върху тази сума е поискано присъждане на договорна лихва
за периода от 15.03.2009 г. до 15.03.2010 г. Установи се, че дължимата от
ответника главница е на стойност 36 017 лв. Каква обаче е договорната
лихва върху същата, за исковия период, в хода на процеса не е доказано. В о.з.
на 20.11.2014 г. съдът е дал указания, че в тежест на ищеца е да установи
размера на исковата претенция, но поисканата и приетата по делото ССЕ е дала
заключение само относно мораторната лихва върху сумата от 84 106 лв.
(включваща главницата от 66 106 лв. и договорната лихва на стойност
18 000 лв.). Тъй като исковата претенция за договорна лихва не е доказана по размер, а същата не може да бъде изчислена при условията на чл.
162 ГПК (необходимост от използване на специални знания относно изчисляване на
натрупваща се лихва), съдът приема, че същата следва да се отхвърли изцяло.
Искът по чл. 86 ЗЗД е частично
основателен. Следва да се отбележи, че принципно изключена (по смисъла на чл.
10, ал. 3 ЗЗД) се явява възможността законна лихва да бъде начислена върху вече
изтекла лихва. В този смисъл претенцията на ищеца да се присъдят лихви върху глобалната
сума от 84 106 лв. (съдържаща в
себе си договорна лихва от 18 000 лв.), е изначално частично
неоснователна. На следващо място, съдът приема, че законната лихва може да бъде
изчислена само върху действително дължимата главница, от датата на нейната
изискуемост. Тази главница в случая е на стойност от 36 017 лв., като за
нейното заплащане длъжникът е изпаднал в забава на 25.03.2009 г. при условията
на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД без необходимост от покана. След тази дата върху
главницата се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва. Тази стойност
може да бъде изчислена без използване на специални знания чрез електронна програма,
намираща се на http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html,
и възлиза на сумата от 18 382, 82 лв. – определена върху главница от
36 017 лв. за периода от 25.03.2009 г. до 21.01.2014 г. (дата на исковата
молба). В същото време следва да се отчете, че искът по чл. 86 ЗЗД е заведен за
по-кратък период – считано от 26.03.2010 г. Освен това с оглед възражението за
изтекла погасителна давност, допълнително на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, периодът
за начисляване на лихви следва да бъде редуциран, а именно - за времето от
25.03.2009 г. до 25.03.2011 г. искът за лихви се явява погасено по давност.
Следователно искът по чл. 86 ЗЗД може да бъде уважен само за сумата от 10 469, 56
лв. (изчислена по посочения по-горе метод) и за периода от 25.03.2011 г. до
21.01.2014 г. В останалата част за горницата до пълния предявен размер от
20 000 лв. и за периода от 26.03.2010 г. до 25.03.2011 г. искът следва да
се отхвърли.
При този изход на спора на ищеца
се следват разноски в размер на 2903, 90 лв. За неоснователно съдът намира
възражението на ответника относно адвокатския хонорар на процесуалният
представител на ищеца, тъй като същото има стойност под определения в Наредба №
1 от 2004 г. минимум.
С оглед факта, че част от
исковата претенция е отхвърлена на ответната страна се следват разноски в
размер на 996, 24 лв.
Воден от изложените по-горе
доводи съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА Е.Д.Д., ЕГН **********,
да заплати на П.И.Ф., ЕГН **********, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата
от 36
017 лв., дължима по договор за заем от 15.02.2007 г. и анекс към същия
от 15.05.2008 г., ведно със законната лихва от 21.01.2014 г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния предявен размер от
66 106 лв. като неоснователен.
ОСЪЖДА Е.Д.Д. да заплати на П.И.Ф.
на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 10 469, 56 лв. като лихва за периода
от 25.03.2011 г. до 21.01.2014 г. върху главница от 36 017 лв., като
ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния предявен размер от 20 000 лв. и за
периода 26.03.2010 г. до 25.03.2011 г. като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
240, ал. 2 ЗЗД, предявен от П.И.Ф. срещу Е.Д.Д. за заплащане на сумата от
18 000 лв. като договорна лихва върху главница от 66 106 лв. и за
периода от 15.03.2009 г. до 15.03.2010 г., като недоказан.
ОСЪЖДА Е.Д.Д. да заплати на П.И.Ф.
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 2903, 90 лв.
ОСЪЖДА П.И.Ф. да заплати на Е.Д.Д.
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер на 996, 24 лв.
Решението може да се обжалва пред
САС в двуседмичен срок от получаване на съобщението.
ГРАДСКИ СЪДИЯ: