РЕШЕНИЕ
№ 109
гр. Добрич, 17.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XIX СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Деница Б. Петкова
при участието на секретаря Теодора С. Димова
като разгледа докладваното от Деница Б. Петкова Гражданско дело №
20213230100882 по описа за 2021 година
Производството е образувано по повод искова молба, подадена от Г.Е..
Р., ЕГН: **********, от ***, чрез процесуален представител - адв. В.Н. -
САК, с която срещу „4финанс” ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: г***, представлявано от З.С.Р. и А.М., е предявен осъдителен иск
по чл. 34 от ЗЗД за заплащане на сумата от 104.90 лева - недължимо платена
сума по договор за кредит № *** от 26.04.2019 г. , ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба - 18.03.2921г. до окончателното
плащане.
Исковата молба се основава на следните обстоятелства:
На 26.04.2019 г. Г.Е.. Р. сключил договор за кредит № *** с „4финанс”
ЕООД за сумата в размер на 200 лева, а общата сума която е следвало да се
върне била в размер на 206,73 лева, платима тридесет дни след сключването
на договора. Уговореният годишен лихвен процент /ГЛП/ е в размер на 40,94
%, а годишният процент разходи /ГПР/ - в размер на 49,60 %. Няколко дни
преди датата на падежа за изпълнение на задължението /26.05.2019 г./,
служител на „4финанс” ЕООД се свързал с ищеца по телефона, като му
предложил възможност да отсрочи изпълнението на задължението с 7,14 или
30 дни, като за целта следвало да заплати такса в размер на 23.20 лева, 34.80
лева или 58.00 лева. На ищеца ми не било обяснено, че за целта ще бъде
сключен нов договор.
На 04.06.2019 г. кредитополучателят заплатил сумата в размер на 34.80
лева за отсрочване на изпълнението на задължението с 14 дни, а няколко дни
след това без негово съгласие получил чрез онлайн платформата на ответното
дружество втори договор със същия № ***. Съдържанието на договора било
1
напълно идентично с изпратения му преди това първи договор, а именно че
отпуснатият заем е в размер на 200 лева, а общата сума която следвало да
върне е в размер на 206,73 лева, платима тридесет дни след сключването на
договора.
Уговореният годишен лихвен процент /ГЛП/ бил в размер на 40,94 %,
а годишният процент разходи /ГПР/ - в размер на 49,60 %. Било посочено
обаче, че процесната нова сума от 200 лева била получена от ищеца. В тази
връзка ищецът изрично заявява, че не е получавал подобна сума, а напротив -
на 04.06.2019 г. той е заплатил на ответното дружество сумата от 34.80 лева.
Гореописаните действия били извършени отново, като на 18.06.2019 г.
ищецът заплатил сумата в размер на 35.00 лева за отсрочване на
изпълнението на задължението с нови 14 дни, а на 02.07.2019 г. той заплатил
сумата в размер на 25.85 лева за отсрочване на изпълнението на задължението
с още 7 дни, а няколко дни след извършените плащания без негово съгласие
получил чрез онлайн платформата на ответното дружество нови договори със
същият № ***, които имали идентично съдържание с предишните. За целият
този период ищецът не е получавал никакви суми от ответното дружество, с
изключение на първоначално отпуснатата му сума в размер на 200 лева.
Г.Е.. Р. е погасил изцяло сумата по сключения договор, а именно в
общ размер на 304.90 лева, която е изплатена на „4финанс” ЕООД, както
следва:
- 34.80 лева на дата 04.06.2019 г.;
- 35.00 лева на дата 18.06.2019 г.;
- 70.00 лева на дата 29.06.2019 г.;
- 25.85 лева на дата 02.07.2019 г.;
- 139.25 лева на дата 13.07.2019 г.
Г.Р. счита, че гореописания договор е нищожен /недействителен/ на
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ вр, чл. 26, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на
законоустановените императивни правила. Същия е нищожен и на
основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената
от закона форма.
Настоящият случай касае сключването на договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до
сключването на договора са използвани изключително средства за
комуникация от разстояние. Ето защо за действителността на договорите
следва да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ (чл. 8 и сл.) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
Сочи се, че в настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като
доставчикът „4финанс” ЕООД не е изпълнил императивно вменените му
задължение да предостави на потребителя Г.Р. изискуемата преддоговорна
информация, не е получил валидно съгласие на потребителя за сключването и
изпълнението на договора, както и за условията, при които последният може
да се откаже от тях.
Също така всички разменени между доставчика и потребителя
2
електронни съобщения не отговарят на императивните изисквания на
ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представляват електронни документи, които
обаче се явяват неподписани такива, тъй като не е спазена предвидената
процедура за удостоверяване на техния действителен автор /например чрез
квалифициран електронен подпис/, респективно същите нямат т.нар.
„формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от Гражданския
процесуален кодекс.
С оглед на горното се твърди, че ответното дружество е приело за
сключен процесния договор с Г.Р. в нарушение на предвидените
императивни правила за форма, без последният да е изразил валидно своето
съгласие.
Смята се, че е нарушено изискването договора да е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра
- по един за всяка от страните.
Твърди се, че договорът за кредит е нищожен и на основание чл. 11,
ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от
неговото съдържание, а именно общият размер на кредита.
За действителността на договор е необходимо в общия размер на
кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване
от кредитополучателя /в настоящият случай Г.Р. изобщо не е получавал
описаните суми с изключение на първоначално отпуснатата му сума/, как се
изплаща същата /в брой или по банкова сметка/ и кога следва да бъде
изплатена. В случая е налице единствено формално посочване на размера на
отпуснатия заем /200 лева/. Също така липсва посочване на начина, по който
ще бъде изплатена сумата, както и в какъв срок.
Договорът за кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.
22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а
именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен
единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване. В договора единствено е
посочен годишен лихвен процент от 40,94 %, без обаче да става ясно как тази
стойност се съотнася към ГПР по договора. Освен посочената
възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не са включени всички
останали такси и разходи, индивидуализирани по вид и размер /в това число
начислените такси за отсрочване на изпълнението/, и водещи до различен
размер на ГПР.
На следващо място се сочи, че в договора за потребителски кредит е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на
209.80 % за конкретния договор/ е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази
връзка не е посочена и общата сума, дължима от кредитополучателя.
3
Г.Р. е заплатил сума в общ размер на 95.65 лева, представляваща такси
от 34.80 лева, 35.00 и 25,85 лева за отсрочване изпълнението на задължението
. Заплащането на посочените такси по своята същност е довело до изменение
на процесния договор, като дължимата сума по отпуснатия кредит от 304.90
лева е изплатена изцяло два месеца и половина след първоначалното
сключване на договора. Подобни такси не се дължат на основание чл. 10а, ал.
2 от ЗПК, тъй като заемателят не следва да заплаща такси за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Също така се твърди, че тези
такси представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се
плаща периодично, поради което трябва да са част от ГЛП и ГПР, като в
случая това законово изискване не е спазено.
Също така се твърди, че клаузите, уреждащи заплащането на цената за
допълнителни услуги са изцяло неравноправни и нищожни, тъй като същите
са във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1, т. 3 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/ - не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие в правата на страните, тъй като за
да се възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното
споразумение се изисква одобрение от кредитора. Наред с това тези клаузи не
са индивидуално уговорени, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл, 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК „4финанс” ЕООД не е включило в ГПР разходите за
заплащане на „такса за отсрочване изпълнението на задължението“ в общ
размер на 95.65 лева, които по своята същност представляват печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При
условие, че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше
да възлиза на 209.80 % /а не както е посочен в договора - 49,60 %/. Ето защо
ищецът твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е
заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в
отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да
бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо
се твърди, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.
С тези си действия „4финанс” ЕООД е заобиколило изискванията на
ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
По изложените съображения ищецът сочи, че грешното посочване на размера
на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
4
Според Г. Р. договора за потребителски кредит е нищожен и на друго
основание - на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1,
пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузите за възнаградителна лихва /ГЛП/ са нищожни
поради противоречие е добрите нрави. Определеният от кредитодателя
размер на възнаградителната лихва (в който се включват таксите за експресно
разглеждане и отсрочване изпълнението на задължението)е изключително
висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния
размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ, двукратния размер на
законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на
уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия
договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК/.
Договорът за потребителски кредит е нищожни и на основание чл. 11,
ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от
неговото съдържание, а именно условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11,
ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от
неговото съдържание, а именно наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено,
и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на
ден.
Налице е и разлика между посочената в договора за потребителски
кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищецът реално е върнал на
ответното дружество.
Клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и
разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки,
не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
В условията на евентуалност, ако съдът приеме, че договорът не е
нищожен, се навежда възражение, че процесния договор е унищожаем на
основание чл. 33, ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването им поради крайна нужда и
явно неизгодни условия. Г.Р. е бил принуден да сключи първоначалния
договора за кредит, предвид обстоятелството, че се е намирал в крайна
нужда. Към този момент той не е разполагал с достатъчно финансови
средства да задоволи своите и на неговото семейство основни потребности -
заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от
неотложен характер. Именно тези обстоятелства са оказали влияние върху
формирането на вътрешната му воля да сключи договора. При условие, че
тези факти не бяха налице Г.Р. нямаше да сключи процесния договор, а най-
малкото със сигурност нямаше да го сключи при тези условия. Именно
5
поради горните обстоятелства и липсата на финансови средства Г.Р. е бил
принуден да заплаща процесиите „такси за отсрочване на задължението“, от
които обстоятелства ответното дружество безспорно се е възползвало.
Налице са явно неизгодни условия по процесиите договори с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации. Ищецът е получил сумата в размер на 200 лева, като впоследствие
е върнал сумата от 304.90 лева, респективно ответното дружество реално е
получило възнаграждение за предоставения заем в размер на 104.90 лева или
печалба за предоставената услуга в размер на над 50 %. Това обстоятелство
явно не съответства на пазарните и икономически условия в страната към
момента на предоставяне на заема - 26.04.2019 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита“.
Поради изложеното, за ищеца е налице правен интерес от предявяване на
осъдителен иск срещу ответното дружество за претърпените имуществени
вреди в размер на сумата от 104.90 лева - разликата между заплатената от
ищеца на ответното дружество сума (304.90 лева) и получената от него сума
(200.00 лева).
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба.
Ответникът възразява срещу твърденията, че Договор за кредит № *** /
26.04.2019г. е недействителен . Според ответното дружество всички
релевирани в исковата молба твърдения са голословни и не съответстват нито
на правната уредба, нито на фактическата обстановка. Договор за кредит
№*** / 26.04.2019г. не е недействителен и е валидно сключен съгласно чл.
8 ЗЗД във връзка с чл. 9 ЗЗД, във връзка с чл. 240 ЗЗД във връзка с чл. 6 Закон
за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Г.Е.. Р. е
формирал своята правно релевантна воля, която на свой ред е обективирана
във волеизявление , което е сведено до знанието на „4финанс“ ЕООД
посредством онлайн платформата на дружеството за кандидатстване - ***. По
силата на този Договор на кредитополучателя е предоставена в сума в размер
на 200,00 лева с уговорен между страните срок за издължаване 26.05.2019г. ,
уговорен в полза на кредитополучателя. Длъжникът е следвало да направи
погасяване на задължението си по кредита на касите на „Изпей“ АД или на
някоя от банковите сметки, изброени на сайта на дружеството-***.
Договорната лихва по кредита е само 6,73 лева
На 26.04.2019г. Г.Е.. Р. е влязъл в своя потребителски профил. Този
профил е бил създаден във връзка с кандидатстването му за първия му кредит,
който на свой ред е бил заведен в оперативно-счетоводната система на
„4финанс“ ЕООД както следва- Договор за кредит № *** / 27.09.2016г. Този
профил е персонализиран и е защитен с парола, която само и единствено Г. Р.
знае. Едно физическо лице може да има само един потребителски профил в
системата на „4финанс“ ЕООД. Това е така, защото потребителските профили
са индивидуализирани, т.е. в тях се съдържа информация за самия
потребител- три имена, ЕГН, номер лична карта, постоянен адрес и контактна
6
информация. След като е влязъл в своя потребителски профил, Г. Р. е избрал
желана сума, която на свой ред представлява главницата на задължението.
Отбелязал е и срок за връщане. В случая- 200,00 лева и срок за погасяване от
30 дни. Падежната дата по кредита е била фиксирана, а именно- 26.05.2019г.
Всички твърдения, че падежната дата не е била ясна, следва да бъдат
отхвърлени от съда като неоснователни. След това ищецът е избрал начина за
усвояване на заявената сума. В случая- касите на „Изипей“ АД.
След като е определил съществените елементи Г. Р. е натиснал бутон
„Кандидатствай“. След натискането на бутона на екрана се е заредил
формуляр с персоналната информация на г-н Г.Р.. Това не е бил неговият
първи кредит, а 3-ти , респективно длъжникът е имал вече валидно създаден
потребителски профил. В този формуляр кандидатстващият може да види
каква информация е въвел и респективно отразена. Може и да внесе промени
ако желае, например да промени телефонен номер за контакт или електронна
поща за комуникация. След като се увери, че информацията е въведена
коректно е натиснал бутона „Продължи“. На екрана са се заредили Общите
условия по кредита и Стандартния европейски формуляр. Технически така е
оформена информацията, че не може да се премине към следващия етап от
кандидатстването, без да бъдат прочетени тези условия. Отчитайки важността
им, чисто технически така е оформен текста, че няма как да бъдат
заобиколени и тази стъпка да бъде прескочена. Респективно твърденията на
ищецът, че не е предоставена информация относно кредита и задължението не
отговарят на истината, Г. Р. е следвало да положи грижата на добрия
стопанин и да се запознае с заложената информация в тези Общи условия. В
случай, че не го е направил, това е в негова тежест. Тук действа принципът-
никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
Следователно „4финанс“ ЕООД в качеството си на кредитодател, е
предоставило пълната Преддоговорна информация. След като се е запознал с
Общите условия и стандартния европейски формуляр, Г. Р. е натиснал бутон
„Подпиши“. По този начин е финализирал своето кандидатстване и е
изпратил валидна заявка за кредит.
След извършването на проверка Заявката е била одобрена. Заявената сума в
размер на 200,00 лева е била преведена на касите на „Изипей“ АД с основание
както следва- „ЕГН********** ***“.
„4финанс“ ЕООД в качеството си на ответник по настоящето гражданско
производство изрично възразява срещу твърденията на ищеца, че електронния
документ се нуждае от квалифициран електронен подпис, за да бъде валиден.
В ЗЕДЕУУ няма такава норма. Такава норма няма нито в ЗЗД, нито ЗПК, нито
в ЗПФУР, нито в Закона за електронната търговия.
Г.Р. се е възползвал 3 пъти от договорното си право да получи нова
падежна дата по своя кредит и така да удължи срока за погасяване на
задължението по кредита.Таксата удължаване е договорно уговорена
допълнителна, но не задължителна услуга, която „4финанс“ ЕООД
предоставя на своите кредитополучатели. Тя е възмездна. При настъпването
на падежната дата по кредита кредитополучателят следва да погаси своето
задължение, т.е. да осигури уговорената престация. Ако не погаси своето
7
задължение кредитополучателят изпада в просрочие и започват да се трупат
мораторни лихви. Тази условно наречена такса удължаване няма пряко
отношение към размера на задължението по кредита. Тя не е частично
погасяване по смисъла на ЗЗД, нито пък е погасителна вноска. Тя има
отношение единствено към падежната дата и срока за погасяването. След
всяка такса удължаване по кредита е била генерирана нова падежна дата.
Настъпилите промени са били отразени в Анекс, който на свой ред е
неразделна част от вече съществуващия Договор за кредит. На 26.05.2019г. е
настъпила падежната дата по кредит № ***. На 04.06.2019г., т.е. на 9-тия ден
просрочие, Г Р. е заплатил сума в размер на 34,80 леваа, която е била отчетена
като такса удължаване за 14 дни. По кредита е била създадена нова падежна
дата, а именно- 18.06.2019г. До кредитополучателят е изпратен уведомителен
смс с новата падежна дата. Настъпилите промени по кредит № *** са били
отразени в нов pdf (текстови) файл. Този файл следва да се разглежда като
Анекс 1 към вече съществуващия Договор за кредит № *** / 26.04.2019г. Този
Анекс 1 е заведен в оперативно счетоводната система на „4финанс“ ЕООД
както следва- Договор за кредит № *** / 04.06.2019г. Този Анекс е бил
изпратен на кредитополучателя на посочения от него e-mail адрес (електронна
поща за комуникация).
На 18.06.2019г. е настъпила новата падежна дата по кредит № ***.
Кредитополучателят за втори път се е възползвал от правото си да заплати
такса удължаване и по този начин да получи нова падежна дата по своя
кредит. На 18.06.2019г., т.е. точно на падежната дата по кредита,
кредитополучателят е заплатил сума в размер на 35,00 лева . Заплатената
сума е била отчетена като такса удължаване за 14 дни. По кредита е била
създадена нова падежна дата. А именно- 02.07.2019г. Така се е стигнало до
Анекс 2 от 18.06.2019г.
На 29.06.2019г. кредитополучателсе е възползвал от правото си да направи
частично погасяване на своето задължение. Заплатена е сума в размер на
70,00 лева . Заплатената сума е била отчетена като частично погасяване на
задължението по кредита съгласно нормите на ЗЗД. От заплатената сума са
били отделни първо 2,52 лева , които са били отчетени като пълно погасяване
на начислената към онзи момент мораторна лихва. След това от заплатената
сума са били отделени 6,73 лева , като тази сума е била отчетена като пълно
погасяване на начислената договорна лихва. Остатъкът от заплатената сума,
който на свой ред е бил в размер 60,75 лева, е бил отчетен като частично
погасяване на главницата по кредита. Нейният размер е бил намален както
следва- от 200,00 лева на 139,25 лева
На 02.07.2019г. е настъпила новата падежна дата по кредит № ***.
Кредитополучателят за трети път се е възползвал от правото си да заплати
такса удължаване и по този начин да получи нова падежна дата по своя
кредит. На 02.07.2019г., т.е. точно на падежната дата по кредита,
кредитополучателят е заплатил сума в размер на 25,85 лева , която е била
отчетена като такса удължаване за 14 дни. По кредита е била създадена нова
падежна дата, а именно- 16.07.2019г. Така е сключен Анекс 3 към вече
съществуващия Договор за кредит № *** / 26.04.2019г. от дата 02.07.2019г.
8
На 14.07.2019г. кредитополучателят е заплатил сума в размер на 139,25
лева. Заплатената сума е била отчетена като пълно погасяване на
задължението по кредита.
Таксата удължаване не може да се подведе под хипотезата заложена в
чл. 10а ал. ЗПК.
„4финанс“ ЕООД оспорва твърденията на ищеца относно ГПР по
Договора. Такса удължаване попада в хипотезата на чл. 19 ал. 3 т. 1 ЗПК.
Такса удължаване е допълнителна, незадължителна услуга, която се
предоставя на кредитополучателя съгласно договора за кредит при
настъпването на падежната дата по кредита. С други думи тя не е активна и не
може да бъде използвана авансово или предварително. Тя няма отношение по
процеса на кандидатстване за кредит, нито пък към процеса по усвояване и
управление на кредита. За да се ползва т.нар. такса удължаване, която по
своята правна природа е услуга, е необходимо както се казва в чл. 19 ал. 3 т.1-
неизпълнение на задълженията по договора.
Следователно такса удължаване не е един от компонентите на ГПР.
При сключване на договара не са нарушени добрите нрави.
Ответникът възразява срещу твърдението на ищецът, че шрифтът на
Договора е по- малък от размер 12.
По изложените съображения се настоява за отхвърляне на предявения иск в
цялост. Претендират се разноски. Наведено е и възражение за прекомерност
на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Добричкият районен съд, след преценка на събраните по делото
писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 34 от ЗЗД.
Допустимо е да претендира връщане на дадено без основание по
нищожен договор или нищожни договорни клаузи, респ. по унищожаем
договор, когато ищецът с исковата молба навежда възражения за
нищожност/унищощаемост на договор или на отделни негови клаузи.
Наведените основания за нищожност са:
• Липса на предвидената от закона форма - чл. 10, ал. 1. вр. чл. 22
от ЗПК;
• Липса на съществени елементи от съдържанието на договора
/общият размер на подлежащата на връщане сума; размер на ГПР, условия за
издължаване на кредита/ - чл. 11, ал.1, т.7 и т.11 вр. чл. 22 от ЗПК; чл. 11, ал.1
, т.10 вр. чл. 22 от ЗПК;
• Нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 146 вр. чл.
143, ал.2 , т. 5 от ЗЗП.
• ГПР в размер на 150,23 % - чл. 19, ал. 4 от ЗПК;
• Нищожност на клаузата за възнаградителна лихва - чл. 11, ал.1
вр. чл. 22 от ЗПК вр. с чл. 26, ал.1, предл. 2 от ЗЗД;
• Възражение за унищожаемост - чл. 33, ал.1 от ЗЗД.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по
иска с правно основание чл. 34 ЗЗД и чл. 22, чл. 23 и чл. 24 ЗПК е и за двете
страни. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да
9
установи наличието на сключен между страните договор за кредит, както и че
е платил на ответника сумите, за които твърди да са получени без основание.
Ответникът следва да установи наличието на основание да получи и задържи
процесната сума. В тежест на същия е да докаже, че е изпълнил задълженията
си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е
получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на
ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не
са неравноправни, както и че ответникът е бил наясно с клаузите на договора,
т.е. не е въведен в заблуждение. Извън това в тежест на всяка от страните е да
установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си
правни последици.
Съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално, като е в тежест на търговеца да установи,че
клауза от договора или ОУ , която го ползва , е индивидуално уговорена.За
наличието на неравноправни клаузи съдът следи и служебно.
В тежест на ищеца е, при условията на пълно и главно доказване, е да
установи твърденията си и за наличие на крайна нужда /състоянието на
крайна нужда е липса или недостатъчност на материални средства за
задоволяване на основни потребности/ .
Видно от Договор за кредит № 990368/26.04.2019 г., между „4финанс"
ЕООД , опериращ на пазара за финансови услуги под търговската си марка
„Вивус“ в качеството на кредитодател и Г.Р. в качеството на
кредитополучател е сключен договор за кредит при специални условия,
съгласно който дружеството предоставя потребителски кредит в размер на
200,00 лв., срок на кредита - 30 дни, дата на получаване – 26.04.2019 г., дата
на връщане на сумата – 26.04.2019 г., обща дължима сума – 206,73 лв., лихвен
процент – 40,94%, ГПР- 49,6%. Договорът е сключен електронно по реда на
чл. 6 от ЗПФУР и към същия са приложими Специални условия на договора
за кредит и Общи условия на договора за кредит. Сключеният договор е
оформен съгласно разпоредбите на чл. 3, във вр. с чл. 2 от ЗЕДЕУУ.
Процедурата по сключването на договора за кредит е подробно описана в
Общите условия на „4финанс" ЕООД и е в съответствие с ЗПФУР и
приложимото законодателство.
Съгласно чл. 13.2 от Общи условия на договора за кредит в случай на
забавяне на плащания по договора за кредит от страна на кредитополучателя,
кредиторът има следните права: а) Кредитополучателят дължи надбавка за
наказателна лихва, прибавена към договорения лихвен процент, в размер на
законовата лихва върху неизплатената сума за периода на просрочие. Към
датата на сключване на договора за кредит, наказателният лихвен процент за
просрочие възлиза на 10.00 %. Наказателната лихвена надбавка за просрочие
подлежи на изменение въз основа на изменението на основния лихвен
процент, определен от БНБ. Поради съществуващите пропуснати ползи от
неплащането на кредитополучателя, страните се съгласяват, че стандартната
лихва, която се е начислявала до момента преди кредитополучателят да
изпадне в просрочие, ще продължи да се начислява. б) Да използва услугите
на фирми за събиране на вземания. в) Да предоставя информацията,
10
изискуема по закон, на Централния кредитен регистър относно
задлъжнялостта на кредитополучателя.г) Да завежда процедура за събиране
на дългове чрез съдебни или други законови процедури съгласно българското
право.
Видно от разписка за извършено плащане номер *** от 26.04.2019 г. „4
финанас" ЕООД. е наредило превод чрез Изипей в полза на ответника в
размер на 200,00 лв., като основанието за нареждане плащането на сумата е
посочен номера на сключения между страните договор – ***. Фактът на
получаване на паричната сума от 200, 00 лв. не е спорен по делото.
В настоящия случай се касае за договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние. Правният режим на този договор е уреден както в
специалния Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), така и в Закон за потребителския кредит (З.), уреждащ
спецификите на договора с оглед начина на неговото сключване и
доказването на този факт, както и на общите правила на ЗЗД, уреждащи
договора за заем. Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Особеното при договорите за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е, че както преддоговорните отношения, така и самото сключване
на договора, се осъществява чрез използване на средствата за комуникация от
разстояние. Съгласно легалното определение на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР
„средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя, като
несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането
на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват
средства за комуникация от разстояние. Предвид изложените от ищеца
твърдения за начина на сключване на процесния договор, съдът намира, че
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт.
Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР, доставчикът следва да докаже както, че е
изпълнил задълженията си да предостави необходимата информация на
потребителя и е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 и ал. 2, но така също и
изразеното от потребителя съгласие за сключване на договора. Според ал. 2 за
доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на
изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от ТЗ, а за
електронните изявления- ЗЕДЕП. Възпроизвеждането на електронния
документ върху хартиен носител не променя характеристиките му, нито пък
сочи на липсата на такъв. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 от ГПК, той се
представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от
страната. Ето защо, съдът намира , че е налице валидно сключен договор за
кредит.
11
В конкретния случай кореспонденцията между заемодателя и заемателя
е била изключително по електронен път, поради което приложение към
същата намират нормите на ЗЕДЕП (сега Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни знаци). Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕП
електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен,
оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано.
С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 от ЗЕДЕП съдът достига до
извод, че законът придава значението на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис,
допускайки страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат
на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Същевременно
съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в
електронна форма, добавена или логически свързана с електронното
изявление, за установяване на неговото авторство. Доказателствената сила на
така създадения електронен документ е такава, каквото законът признава на
подписания писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва
с такава сила само за авторството на изявлението - аргумент от чл. 180 от
ГПК, а ако изявлението съставлява признание на неблагоприятни за автора
обстоятелства, това увеличава доказателствената стойност на документа, без
да му придава материална доказателствена сила, каквато имат само
подписаните официални документи - чл. 179, ал. 1 от ГПК. Наред с това
съдебната практика, например Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч. т.
дело № 672/2017 г., I т. о. на Върховния касационен съд приема, че
електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис
макар да не се ползва с формална доказателствена сила, не е "правно нищо",
не е тъждествено на пълна липса на волеизявление. Съобразявайки се с
горните правни изводи, легалната дефиниция на понятието "електронен
документ", дадена в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския
парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. (съгласно която такъв документ е
съдържание, съхранявано в електронна форма, т. е. не е необходимо да е
възпроизведено на хартиен носител), както и с оглед представените и приетия
по делото Договор за кредит № ***, съдържащ подробна информация
относно личните данни на ответника, в т. ч. три имена, ЕГН, адрес,
електронен адрес, телефон, съдът приема, че процесният договор е бил
сключен от ответника, който се е съгласил на отправеното му предложение от
кредитора, предоставяйки му своите лични данни. Предвид това, съдът
намира за доказано по делото, че „4финанс" ЕООД, в качеството си на
заемодател и доставчик на финансови услуги е получило съгласието на
заемополучателя-ищец за сключването процесния договор за кредит по реда
на чл. 18, ал. 1, т. 3 от ЗПФУР. Касае се за информация, предоставена в
електронна форма, логически свързана с електронното изявление, за
установяване на неговото авторство, по аргумент от чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП. В
случая договорът за потребителски кредит се счита за сключен не в момента
на подписването му на хартиен носител, а в момента на изразяване на
съгласието на ищеца чрез потвърждение в съответния линк.
В подкрепа на извода за възникнало между страните заемно
12
правоотношение, породено от процесния договор за потребителски кредит,
сключен като част от системата на предоставяне на финансови услуги от
разстояние, са и данните, следващи от приетата и останала неоспорена от
ответната страна разписка - л. 55 от делото. В исковата молба е наведено
изрично твърдение, че ищецът е получил симата от 200 лева по сключен с
ответното дружество договор за заем.
На следващо място съдът счита, че ищецът е доказал изпълнението на
задълженията от кредитора като доставчик на финансова услуга от
разстояние, възложени му от чл. 18 от ЗПФУР.
Видно е от разпечатката на хартиен носител на договора за кредит, че
към същия са приложени общите условия на кредитора по този вид договори,
в които изрично е уредено, че за да извърши регистрация на профила си,
кредитополучателят трябва да се запознае и да приеме тези общи условия,
както и че бланката на стандартния европейски формуляр за предварителна
договорна информация е налична на началната страница на кредитора и е част
от документите, които се предоставят, след като кредитополучателят избере
конкретна сума и срок за връщане на кредита. Общите условия съдържат и
изрична разпоредба в т.1.8, че с натискането на бутона "Подпиши" се счита,
че кредитополучателят е подписал освен всяка страница на договора и ОУ,
които му се предоставящ на PDF формат, както и че със същото действие
потвърждава, че е прочел и приел, както условията по договора за кредит,
така и бланката на Стандартния европейски формуляр.
С оглед изложеното, съдът приема, че между „4финанс" и ответника е
възникнало действително правоотношение по договор за заем.
От заключението по допуснатата и приета по делото съдебно-
счетоводна експертиза, неоспорено от страните и кредитирано от съда като
обективно и компетентно изготвено, се установява, че в периода 04.06.2019г.
– 13.07.2019г. /при уговорен първоначален падеж 26.04.2019г./ от страна на Г.
Р. са извършени плащания по процесния договор в общ размер 304,90 лева
/таблица № 1 към заключението/, разпределени за погасяване на 200 лева
главница; 6,73 лева договорна лихва, 2,52 лева – мораторна лихва и 95,65
лева такси удължаване срок връщане кредит.
След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът
намира, че договорът за кредит не страда от пороци, покриващи сочената в
исковата молба хипотеза на чл. 23 от ЗПК, съгласно която разпоредба , когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Процесният потребителски договор за кредит е
действителен и не страда от посочените в исковата молба пороци /налице е
нищожност само по отношение на клаузата за таксите за удължаване на срока
за връщане на кредита/. Ясно е посочен общият размер на кредита, начин на
усвояване, начин на погасяване, посочен е фиксиран годишен лихвен процент,
годишния процент на разходите по кредита и общият размер на дължимото
еднократно плащане . Договореният фиксиран лихвен процент на годишна
основа лишава от необходимост посочването на методика за изчисляване на
референтен лихвен процент. Когато лихвеният процент е уговорен като
13
постоянна величина за целия срок на договора и не се допуска неговото
променяне, достатъчно е да бъде посочен размера на същия, което е сторено в
договора. Годишният процент на разходите по кредита е посочен, както е
посочена и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на
сключване на договора за кредит, което съдът счита че е достатъчно за
покриването на законовите изисквания. В договора липсва посочване на
общия размер на възнаградителната лихва , но същият е лесно определяем
като разлика между общата стойност на плащанията /206,73 лв. / и размера на
отпуснатия кредит /200лева/ или същата възлиза на 6,73 лв. Доколкото
издължаването е уговорено да стане чрез еднократна вноска на 26.05.2019г. ,
то не необходимо изготвянето на отделен погасителн план.
Страните са уговорили годишен процент на разходите по кредита под
50 % - 49,60 %, като последният се формира от посочените в разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти: настоящи или бъдещи лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Въпреки че в клаузите на
договора не е посочено какви компоненти кредитодателят е включил при
формиране размера на годишния процент на разходите при сключване на
договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът
установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване на
клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на
процентното съотношение на годишния разход по кредита към размера на
главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно
която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Разходите за заплащане на „такса за удължаване срока на издължаване“
не следва да се включат в ГПР по аргумент на изричната разпоредба на чл. 19,
ал. 3 ЗПК, който сочи, че при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Тази
такса е договорно вземане, обусловено от неизпълнение на договора или
клауза от него и изрично е изключена от обхвата на разходите при обичайно
развитие на облигационното правоотношение.
В процесния случай, длъжникът се съгласил да плати фиксиран ГЛП
от 4094 % и ГПР от 49,60 %, върху сумата 200 лв. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, в сила от ДВ, бр. 35/2014 г., ГПР по кредита за потребителя
не може да бъде по - висок от пет пъти законната лихва по просрочени
14
задължения в левове и във валута, определена с Постановление на МС.
Размерът на законната лихва е определен с ПМС № 426 на МС от 18.12.2014
г., в сила от 01.01.2015 г. и се равнява на ОЛП на БНБ плюс 10 процентни
пункта, а към момента на сключване на договора / 26.04.2019г./ основният
лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е бил 0,00 % и до настоящия момент е в същия
процент, поради което най-високата стойност, която е имала законната лихва
за периода на действие на договора от момента на сключването му е 10,00%.
Следователно договореният между страните ГПР от 49,60 % не надвишава
размера на размера на законната лихва по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Договорната лихва / в случая ГЛП 40,94% или обща сума от 6,73 лв./ е
възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил
определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент,
законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при
формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка след като сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР, то с определянето на лихвения процент от 40,94 %
кредитодателят не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя. По същите мотиви се налага изводът, че не е налице
някоя от хипотезите на чл.143, ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на
потребителите, тъй като клаузите не създават възможност за
облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в
по – неравностойно имуществено положение. Поддържаните в исковата
молба доводи, че добросъвестният размер възнаградителната лихва е
ограничена от трикратния размер на законната лихва, не намират опора в
закона, нито в актуалната съдебна практика. Възнаградителната лихва е
компонент от ГПР и размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като
единственото условие е, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не
надвишава максимално допустимия размер.
Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът й подлежи на
преценка от кредитодателя, като единственото условие е същата заедно с
другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия
размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. В случая ГПР е в размер на
49,60 %, което е под допустимия петкратен размер, поради което се налага
извода, че тази клауза от договора не е нищожна.
Следователно възнаградителната лихва по договора е била дължимо
платена , основаваща се на действителна уговорка между страните , поради
което исковата претенция за връщане на сумата от 6,73 следва да бъде
отхвърлена .
В същото време обаче съдът намира, че клаузата при забава в
изпълнението на задължението си по договора потребителят да заплаща такса
за „удължаване на падежа”, която нараства във времето в зависимост от
периода на забавата, несъмнено не отговаря на изискването за
добросъвестност и нарушава равновесието между правата и задълженията на
15
търговеца и на потребителя. Възлагането в тежест на потребителя на
допълнителна такса за управление на договора/кредита в случай на забава, за
която по правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за
забава, противоречи на разпоредбите на чл.10, ал.2 и чл.33, ал.1 от ЗПК..
Същевременно приравняването на мълчанието на потребителя – по повод
съобщението на търговеца за „продължаване” на падежа, на съгласие за
изменение на договора при по-неблагоприятни условия (начисляване на
допълнителни такси, наред с лихвите за забава и с другите дължими суми по
договора) е в разрез с разпоредбите на чл.143, т.8 вр. т.8а и т.13 от ЗПК. Тази
клауза е нищожна като неравноправна /в този смисъл Решение № 345 /
09.01.2019 г. по т. д. № 1768/2018г. на ВКС, ТК, II отд./ С оглед разпоредбата
на чл.33, ал.1 от ЗЗП при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като е
недопустимо под формата на „такса” кредиторът да начислява други дължими
от потребителя суми, различни от лихвата.
С оглед приетата нищожност на клаузата , предвиждаща такса за
„удължаване на падежа” , предявеният иск за връщане на сумата от 95,65
лева се явява основателен.
Относно сумата от 2,52 лева : от заключението по допуснатата ССчЕ се
установява, че сума от 2,52 лева, заплатена от ищеца на 18.06.2019г., е
разпределена от ответното дружество за погасяване на мораторна лихва.
Първоначаллният падеж на задължението е 26.05.2019г., като с последващ
анекс от 04.06.2019г. страните са договорили нов срок за издължаване –
18.06.2019г. Използвайки изчисления, извършени от съда с помощта на
общодостъпен програмен продукт на НАП следва, че обезщетението за забва
в размер на законната лихва върху главница от 200 лева за периода
27.05.2019г. – 04.06.2019г. възлиза на 0,50 лв. Според съда, обезщетението за
забава, уговорено в т. 13.2 от ОУ, която по своята правна природа
представлява установена неустойка за неточно изпълнение на задължението
на потребителя за връщане на заетата сума в срок, противоречи на добрите
нрави. Това е така, тъй като размерът на последната се формира от размера на
законнната лихва за забава, който се добавя към размера на годишния лихвен
процент, установен в договора, като така установения размер на неустойката
се начислява за всеки ден забава върху просрочената сума, което води до
несъответствие на така установеното обезщетение с добросъвестността, тъй
като последното излиза извън присъщите за всяка неустоечна клауза
обезщетителна и санкционна функции. В случая последната е установена при
превес на санкционната функция и с оглед генериране на допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Нещо повече - размерът на тази неустойка
е несъвместим с краткия срок за погасяване на задължението за връщане на
заетата сума от 30 дни. Поради неравноправност, клаузата е нищожна.
При тези съображеният предявеният иск за връщане на сумата от 2,52
лева - лихва за забава по т. 13.2 от ОУ се явява основателен .
За пълнота следва да бъде отбелязано, че релевираното в исковата
молба възражение по чл. 33, ал.2 от ЗЗД не подлежи на разглеждане.
Съгласно разпоредбата на чл.33, ал.2 от ЗЗД правото да се иска унищожение
на договор, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия, се
погасява в едногодишен срок от сключването на договора. В случая
16
процесният договор е сключен на 26.04.2019г., а исковата молба е подадена
на 18.03.2021г., т.е. след изтичане на предвидения в ЗЗД срок.
Относно отговорността за разноски:
Искане за присъждане на разноски е направено и от двете страни и при
този изход на спора право на разноски се пораждат и за двете страни.
Ищецът доказа разноски в размер на 50 лева – платена държавна такса и
200 лева – депозит за вещо лице. По делото е представен договор за правна
помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е предоставена безплатна
правна помощ по реда на чл.38 ЗА. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се
определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.1, вр. с чл.2а от ДР от Наредбата, съдът
определя адвокатско възнаграждение за адв. В.Н. в размер на 300 лева.
С оглед изхода на спора ищецът има право на разноски , както следва:
46,78 лева държавна такса; 280,70 лева – адвокатско възнаграждение , което
на осн. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА следва да се заплати на процесуалния
представител на ищеца/ и 187,13 лева. – депозит за вещо лице.
Ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на
360 лева, но съобразно фактическата и правна сложност на делото и броя на
проведените открити съдебни заседания, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр.
чл. 25 от НЗПМ съдът определя такова в размер на минималното от 300 лева.
Съобразно изхода на спора, на ответното дружество се следва сумата от 19,25
лева.
Така мотивиран, Добричкият районен съд:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „4финанс” ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: г***, представлявано от З.С.Р. и А.М., , ДА ЗАПЛАТИ НА Г.Е..
Р., ЕГН: **********, от ***:
сумата от 95,65 лева – недължимо платена по недействителна клауза,
предвиждаща такса за удължаване срока на издължаване по Договор за кредит №
*** от 26.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба - 18.03.2021г. до окончателното плащане и
сумата от 2,52 лева - недължимо платена по недействителна клауза за
наказателна лихва по т. 13.2 от ОУ към Договор за кредит № *** от
26.04.2019 г.,ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 18.03.2021г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.Е.. Р., ЕГН: **********, от ***, срещу
„4финанс” ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: г***,
представлявано от З.С.Р. и А.М., за заплащане на сумата от 6,73 лева,
представляваща възнаградителна лихва по Договор за кредит № *** от
17
26.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 18.03.2021г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „4финанс” ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: г***, представлявано от З.С.Р. и А.М. ДА ЗАПЛАТИ НА Г.Е..
Р., ЕГН: **********, от ***, съдебно деловодни разноски, както следва: 46,78
лева - държавна такса и 187,13 лева – депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „4финанс” ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: г***, представлявано от З.С.Р. и А.М. , на основание чл.38 от ЗА
, ДА ЗАПЛАТИ НА адв. В.Н. -САК, ЕГН ********** , с адрес гр. София,
ул.”Иван Денкоглу”№7, ет.5, ап.9 адвокатско възнаграждение в размер на
280,70 лева – адвокатско възнаграждение .
ОСЪЖДА Г.Е.. Р., ЕГН: **********, от ***, ДА ЗАПЛАТИ НА
„4финанс” ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: г***,
представлявано от З.С.Р. и А.М., юрисконсултско възнаграждение в размер
на 19,25 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Добрички окръжен съд
в двуседмичен срок, който тече от датата на връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________
18