№ 991
гр. София, 22.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Биляна Симчева
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело №
20231100506271 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца "Топлофикация София "
ЕАД, срещу решение № 1505/02.02.2023 г., постановено по гр. дело №
54211/2022 г. на Софийски районен съд, 156 състав, с което са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, искова
са признаване на установено, че, в качеството си на потребител на топлинна
енергия, ответникът А. Х. Е., дължи на „Топлофикация София“ ЕАД,
следните суми: 1640,78 лева, представляващи дължима цена на незаплатена
топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при
общи условия за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. “****, с аб. №
351026, за периода от м.05.2018 г. до м.04.2021 г.; 290,14 лева,
представляващи мораторна лихва върху главницата за цената на топлинната
енергия за периода от 15.08.2019 г. до 08.04.2022 г.; както и 28,24 лева,
представляващи цена на услугата дялово разпределение за периода от
м.11.2019 г. до м.04.2021 г., и сумата от 4,90 лева, представляващи мораторна
лихва върху цената на услугата дялово разпределение за периода от
31.12.2019 г. до 08.04.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 06.06.2022 г. по ч. гр. д. № 21911/2022 г. по описа на СРС,
II Г. О., 156-ти състав.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон и на
процесуални правила. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд е
1
приел за недоказано в производството качеството на “потребител” на
топлинна енергия по отношение на ответника. Твърди, че по делото е
безспорно установено, че процесният недвижим имот се обитава от
ответника, като същият е настанен в него по силата на настанителна заповед,
издадена от Столична община, и следва да бъде приравнен на “ползвател” на
недвижимия имот. С оглед на това, моли съдът да постанови решение, с което
да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно, и да
уважи предявените обективно съединени установителни искове. Претендира
присъждане на направените разноски по делото и на юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Въззиваемата страна - ответник в производството А. Х. Е., подава
отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК с аргументи за неоснователност на
жалбата. Отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение
и присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от страна с правен
интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Спорният по делото въпрос се свежда до съществуването на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на
топлинна енергия, респективно, разполага ли ответникът с пасивна
материалноправна легитимация да отговаря по така предявените искове.
Настоящият въззивен състав намира, че в тази насока от страна на
ищеца по делото не е проведено успешно доказване, поради следните
съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима
редакция след 17.07.2012 г. / потребител, респективно битов клиент на
топлинна енергия през процесния период, е физическо лице – ползвател,
притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва
2
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си.
Съгласно тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело №
2/2017 г., ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат
да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако
ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за този имот при публично известните общи условия, директно
с топлопреносното предприятие.
В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за
договорна свобода, регламентиран в чл. 9 от ЗЗД и приложим както за
гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.
153, ал. 1 от ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично известни общи условия, съставляващи неразделна част от договора,
този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди.
В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството
"клиент" на топлинна енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на
т. 2а § 1 ДР ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия
дължи цената й пряко на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие обаче подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с
откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот.
В процесния случай безспорно е обстоятелството, че по силата на
настанителна заповед от № 48/30.11.2007 г., издадена от Столична община, р-
н “Слатина”,, ответникът е бил настанен в процесния топлоснабден недвижим
имот, поради което е придобил качеството “наемател” на общински недвижим
имот. Това обстоятелство не се оспорва.
По делото обаче не се доказва, а и не се твърди от ищцовата страна,
чиято е доказателствената тежест в процеса, между наемателя на имота и
топлопреносното дружество да е бил сключен индивидуален договор
продажба на топлинна енергия. Напротив - ищецът изрично сочи, че такъв
договор не е сключван, както и че не е откривана индивидуална партида, а че
сумата се претендира от ответника, тъй като, в качеството й на наемател на
общински имот, ползва отдадената топлинна енергия.
3
За да бъде доказано възникването на договорно правоотношение
между страните е необходимо по делото да се ангажират доказателства, че
ответникът е направил изрично искане пред ищцовото дружество да бъде
открита партида на негово име въз основа на копия от документи,
удостоверяващи правата му върху имота, както и декларация за съгласието на
собственика.
Наемателят на топлоснабден имот няма качеството потребител на
топлинна енергия за имота по смисъла на ЗЕ и не дължи стойността на
използваната топлоенергия на доставчика на топлинна енергия /ищец в
производството/. Такова задължение същият има само по отношение на своя
наемодател /в случая - Столична община/, но не в качеството на потребител
на топлинна енергия, а като наемател по наемно правоотношение /в този
смисъл решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV г. о. на
ВКС/.
Предвид елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
настоящият състав намира, че договорно отношение по продажба на топлинна
енергия с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ, е
възникнало между ищеца и Столична община като собственик на
топлоснабдения имот. Обстоятелството, че действителният ползвател на
услугата е трето лице /в случая ответникът в качеството на наемател/, не
обуславя извод за възникването на договорно правоотношение с него при
липса на данни, че между ответника и доставчика е сключен изричен писмен
договор за продажба на топлинна енергия за процесния обект.
Собственикът или титулярът на вещното право на ползване върху
имот в сграда в режим на етажна собственост по презумпция на закона се
смята за потребител на топлинна енергия. Такава законова презумпция обаче
не е предвидена по отношение на държателите на имота въз основа на
облигационно правоотношение.
Действително, Общите условия за продажба на топлинна енергия
предвиждат възможност качеството потребител, съответно клиент на
топлинна енергия, да може да се придобие и от наемател на имота. За същото
обаче, съобразно чл. 64, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., следва
да има изрично съгласие на собственика на имота в нотариално заверена
форма. Такова съгласие по делото не се твърди, че е дадено от собственика на
имота Столична община, нито са ангажирани доказателства за същото.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че по
делото липсват доказателства за подадена молба-декларация, респ. за
съгласие за промяна на партидата от собственика на имота, поради което не
се установява при условията на пълно и главно доказване първата материална
предпоставка от фактическия състав на претенцията. С оглед гореизложеното
предявените главни искове са неоснователни, поради което следва да бъдат
отхвърлени, като е безпредметно обсъждането на останалите предпоставки за
тяхното уважаване.
По исковете с правно основание чл. 86 ЗЗД:
Тъй като обуславящите претенции /главните искове/ са
4
неоснователни, то такива се явяват и обусловените /по акцесорните
претенции/ по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за забава върху
главниците.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от
двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от
ГПК.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, има само въззиваемата страна. Същата своевременно е претендирала
сумата от 500 лева - платено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно
представения по делото договор за правна защита и съдействие, служещ за
разписка.
Съдът намира направеното от въззивника възражение по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК за неоснователно. Претендираният размер на адвокатския
хонорар надвишава минималния такъв по чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба
1/09.07.2004 г. едва с 3.60 лева, поради което не се явява прекомерен и не
подлежи на намаляване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1505/02.02.2023г., постановено по гр.
дело № 54211/2022 г. на Софийски районен съд, 156 състав.
ОСЪЖДА “Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, да
заплати на А. Х. Е., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
от 500 лева - разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
производството пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5