Решение по дело №619/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 118, ал. 3, във вр. с ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на С. Ю. Ю., чрез адв. Е. А. Р. от АК - Хасково, срещу Решение № 1012-26-194-1/04.06.2024 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане [номер]/2140-26-317/05.04.2024 г. на Ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Хасково.

В жалбата са развити доводи за неправилност на оспорения административен акт поради противоречие с материалния закон. Сочи се, че правото на пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74, ал. 3 КСО възниквало за две категории лица: лицата с вродени увреждания и лицата с придобити трайни увреждания до постъпване на работа, като те го придобивали при една година действителен осигурителен стаж, какъвто имал и жалбоподателят. Счита се, че правилото на чл. 74, ал. 3 КСО не изисквало липсата на съответен осигурителен стаж към началната дата на трайно намалената или загубена работоспособност, като в подкрепа на този извод бил и чл. 22 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС).

Предвид изложеното се иска да се отмени оспореното решение и да се върне административната преписка за ново произнасяне с указания за тълкуването и прилагането на закона, като се претендират и направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ - Хасково, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Т. З., я оспорва като неоснователна, поради което иска да бъде отхвърлена.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с 144 АПК, приема за установено от фактическа страна следното:

С. Ю. Ю. e подал до Директора на ТП на НОИ – Хасково заявление с вх. № 2112-26-21/09.01.2024 г. за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, с приложенo към него Експертно решение № 90032 от 09.01.2023 г. на ТЕЛК Димитровград, с което му е определена оценка на работоспособността - 50 % трайно намалена работоспособност (ТНР), с дата на инвалидизиране 26.11.1998 г. и срок до 01.01.2026 г., с водеща диагноза – общо заболяване: други вродени костно-мускулни деформации.

От приложения в административната преписка Опис на осигурителния стаж на С. Ю. Ю. се установява, че жалбоподателят има 7 г. 2 м. 11 д. действителен осигурителен стаж, като до датата на инвалидизиране - 26.11.1998 г., същият е 0 г. 2 м. 15 д., а след нея - 6 г. 11 м. 16 д.

С разпореждане [номер]/2140-26-317/05.04.2024 г. на Ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Хасково, на основание чл. 72 и чл. 74а, ал. 1, т. 2 и чл. 90а, ал. 1 КСО, на С. Ю. Ю. е отказано отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване и социална пенсия за инвалидност. В мотивите си органът се е позовал на горецитираните разпоредби от КСО и е посочил, че лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване не му се дължи, тъй като няма 1 година осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране, а социална пенсия за инвалидност не се следва, защото няма определена повече от 71 % ТНР.

Разпореждането е получено от С. Ю. Ю. на 30.04.2024 г., а с жалба вх. № 1012-26-194/13.05.2024 г. той го е оспорил по административен ред с искане за неговата отмяна и отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване.

С Решение № 1012-26-194-1/04.06.2024 г. Директорът на ТП на НОИ – Хасково е отхвърлил жалбата му. След като е цитирал приложимите според него разпоредби на чл. 71 - чл. 74 КСО, се е мотивирал, че право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74, ал. 3 КСО имат лицата, които са инвалидизирани преди постъпване на работа, какъвто не е бил процесният случай, тъй като жалбоподателят е постъпил на работа преди датата на инвалидизиране, като от тази група са били изключени само и единствено слепите по рождение и осле­пелите до постъпване на работа.

Видно от представеното известие за доставяне, това решение е получено от упълномощения представител на С. Ю. Ю. на 24.06.2024 г., а жалбата му срещу него е подадена направо в съда на 02.07.2024 г.

При така установената фактическа обстановка и като извърши на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежно легитимирано лице, имащо правен интерес от оспорването, в законоустановения срок за това и срещу годен за обжалване административен акт, поради което е процесуално допустима. На следващо място, тя е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 АПК.

Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна поради следните съображения:

По делото няма спор, а и с оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 2, б. „а“ КСО следва, че обжалваният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган.

Същият е обективиран в законоустановената писмена форма и съдържа всички реквизити, които са предвидени за спазване при издаването му, в т.ч. правни и фактически основания, които са конкретни, ясни и кореспондират помежду си.

На следващо място не се твърди, а и при извършената служебна проверка не се установява, при издаването му да е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствени правила или той да противоречи на целта на закона.

Според настоящия съдебен състав оспореното решение, както и потвърденото с него разпореждане, са в съответствие с материалния закон.

Между страните няма спор по фактите, а и от приетите по делото писмени доказателства, събрани редовно в хода на административното производство, се установява, че жалбоподателят е лице с 50 на сто ТНР, като към посочената в експертното решение на ТЕЛК дата на инвалидизиране – 26.11.1998 г., той е бил на възраст 21 г. 10 м. и 25 д. и до този момент е имал действителен осигурителен стаж от 0 г. 2 м. 15 д., а след това - 6 г. 11 м. 16 д.

Правната регламентация на пенсията за инвалидност поради общо заболяване е правилно цитирана в решението на Директора на ТП на НОИ – Хасково, поради което не следва да се преповтаря. От нея следва изводът, че право на такава пенсия възниква при кумулативното наличие на три предпоставки, а именно: ТНР поради общо заболяване, минимален осигурителен стаж и неупражнено право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Както се посочи по-горе, първата и трета предпоставка безспорно се установяват в настоящия случай. По отношение на осигурителния стаж следва най-напред да се отбележи, че той е определен в чл. 74 КСО и зависи от три фактора – възрастта на лицето, вида на заболяването и момента на инвалидизирането. Съгласно ал. 3 от с.з., относно приложението на която е концентриран спорът по делото, „лицата с вродени и лицата с придобити трайни увреждания до постъпване на работа придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване при една година действителен осигурителен стаж“. От текста на разпоредбата следва, че правилно е прието от административния орган, че тя касае само лицата, които са инвалидизирани преди постъпване на работа, какъвто безспорно не е процесният случай, доколкото жалбоподателят е с придобито (а не с вродено) трайно увреждане, считаното от датата на инвалидизирането му, а към този момент той е работил (респ. е имал действителен осигурителен стаж) 2 м. и 15 д. А. С. Ю. Ю. не е бил съгласен с определената му дата на инвалидизиране, е следвало да оспори експертното решение на ТЕЛК в тази част, но по делото няма такива твърдения или доказателства, като липсват и данни за промяната ѝ по реда на чл. 71 от Наредбата за медицинската експертиза. Според настоящия състав при тълкуването на чл. 74, ал. 3 КСО не би могло да се изведе, че за приложението му по отношение на лице с придобито трайно увреждане датата на инвалидизиране не е с определящо значение, доколкото в него ясно е посочено, че тя трябва да предхожда постъпването му на работа. Обратното тълкуване не следва от чл. 22 НПОС, а и съгласно чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен, поради което тя трябва да им съответства, а ако им противоречи, се прилага по-високият по степен акт – чл. 15, ал. 3 ЗНА. Ето защо съдът намира за законосъобразен изводът на ответника, че жалбоподателят не попада в приложното поле на чл. 74, ал. 3 КСО, поради което няма право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване на това основание.

За пълнота на изложението е необходимо да се отбележи, че в случая не са налице предпоставките за отпускане на пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74, ал. 1, т. 2 КСО, с оглед липсата на минимално изискуемия осигурителен стаж от една година до датата на инвалидизирането - 26.11.1998 г., към която жалбоподателят е бил на възраст 21 г. 10 м. и 25 д. и е имал действителен осигурителен стаж от 0 г. 2 м. 15 д., както и тези по чл. 90а, ал. 1 КСО за право на социална пенсия за инвалидност, доколкото е с ТНР по-малко от 71 на сто.

По тези съображения съдът счита, че обжалваното решение е законосъобразно, респ. жалбата на С. Ю. Ю. против него се явява неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена.

При този изход на спора само ответникът има право на разноски, но такива не следва да му бъдат присъждани, тъй като липсва изрично искане за това.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно АПК, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. Ю. Ю., [ЕГН] от [населено място], общ. Стамболово, обл. Хасково, против Решение № 1012-26-194-1/04.06.2024 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт - Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане [номер]/2140-26-317/05.04.2024 г. на Ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Хасково.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.