Р E Ш Е Н И Е
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение-брачни
състави, II-ри брачен състав,
в съдебно заседание на десети
март
две хиляди и двадесета година, в
състав:
СЪДИЯ:
ГАЛЯ МИТОВА
при секретаря Румяна Григорова и с участието на прокурора от Софийска градска прокуратура Чавдар Ангелов, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА гр. дело № 1829 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 22а и следващите от Закона за закрила на детето (ЗЗДт), във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца (наричана по-нататък в Решението Хагска конвенция).
Постъпила е молба по чл. 12,
ал. 1, вр. с чл. 7, б.”f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция за
гражданските аспекти на международното отвличане на деца, подадена от С.Р.М.,
на 21.10.2019 г., чрез Министерство на правосъдието на Република България
(МП) – Централен орган по Хагската конвенция, по която молба е
образувано настоящото производство.
В молбата се сочи, че С.Р.М. и
ответникът по молбата – А.Х.Х. са родители на детето Р.А.Х., родена на *** ***-
Търговище. Първоначално майката и бащата живели на съпружески начала,
включително и при раждането на дъщеря им, а впоследствие през 2015 г. сключили
граждански брак. В молбата се сочи още, че през м. март 2018 г. се преместили
тримата – майката С., съпругът й А. и детето Р.да живеят във Федерална
република Германия (Германия). Детето е посещавало училище Кеплер 08К12 в
Берлин от 01.08.2018 г. до момента на отвеждането му. Това била държавата по
обичайното местопребиваване на детето, докато последното не било отведено и
задържано от бащата на територията на Република България, без съгласието на
молителката. Твърденията на майката в молбата са, че на 02.10.2019 г. с
ответника се скарали и той я изгонил от съвместно обитаваното жилище в
Германия. След това напуснал апартамента и отвел детето Р.в България, където то
се намирало на адреса на баща си в град Попово. Молителката твърди, че допреди
бащата да отведе Р.е осъществявала активно родителските права по отношение на
дъщеря й. Позовава се на разпоредби от Германския граждански кодекс. С
молбата се иска връщане на детето Р.А.Х., ЕГН **********, в Германия. Не се
претендират разноски за настоящото производство.
Молителката поддържа молбата в
хода на съдебното производство - лично, както и чрез МП, с процесуален
представител юрисконсулт А.П.. По делото са представени и писмени бележки от
МП, на 20.03.2020 г.
Ответникът А.Х.Х. оспори молбата
в съдебно заседание. Не отрича, че с молителката са родители на детето Р., а през периода м.
март 2018 г. – м. 10.2019 г. са живели в град Берлин, Германия. Изложи, че на
02.10.2019 г. е тръгнал с детето към България, тъй като молителката имала
връзка с друг мъж и си тръгнала от съвместно обитаваното жилище доброволно, а
не била изгонена от ответника. Поддържа, че детето не е посещавало училище в
Германия, а майката нямала условия да го отглежда там, тъй като живеела с още
няколко души (нейни роднини) в малък апартамент. Не претендира присъждане на
разноски.
Представителят на Софийска
градска прокуратура, като контролираща страна по настоящото дело, е участвал в хода на
настоящото производство. Изрази становище да бъде отхвърлена молбата, като
недоказана, с оглед на събраните доказателства, изслушването на детето и
заключението на социалния доклад.
Софийският градски съд, като взе предвид данните по
делото и анализира съотносимата към предмета на делото доказателствена
съвкупност, доводите и възраженията на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), и по свое убеждение, приема
от фактическа и правна страна следното:
Възникването на
субективното право на единия от родителите да иска връщане на незаконно
прехвърлено дете в държава, различна от тази, в която се намира обичайното му
местопребиваване, се предпоставя от проявата в обективната действителност на
следните положителни и отрицателни материални предпоставки (юридически
факти): 1) детето да е
имало обичайно местопребиваване в Германия непосредствено преди прехвърлянето му;
2) детето да е било прехвърлено или задържано от неговия баща в
Република България в нарушение на установените в Германия правила за
упражняване на родителски права – съвместно или поотделно; 3) молбата за
връщане на детето да е подадена преди да изтече една година от задържането на
детето в Република България, респ. детето да не се е приспособило към средата в
Република България, ако молбата е подадена след изтичане на периода от една
година; 4) майката да е упражнявала ефективно родителските права
по време на прехвърлянето или задържането; 5) майката да не е дала
съгласие за прехвърлянето или задържането на детето в Република България или
впоследствие да не е приела прехвърлянето или задържането на детето в Република
България; 6) да не съществува сериозна опасност връщането на детето да
го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг
начин да го постави в неблагоприятна ситуация. (чл.
13, б.”b” от Хагската конвенция); 7) връщането на детето да не
противоречи на основните принципи на Република България в областта на защита на
правата на човека и основните свободи (чл. 20 от Хагската конвенция); 8)
Детето да не е достигнало възраст и степен на зрялост, при което е уместно да
се вземе под внимание и неговото мнение, когато се противопоставя на връщането,
съответно детето да не се противопоставя на връщането, когато е достигнало
възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се взима под внимание и
неговото мнение (чл. 13, ал. 3 от Хагската конвенция). Последната предпоставка
е приложима в процесния случай, предвид възрастта на детето Р., родено на ***
г., понастоящем почти на 13 години.
Съдът приема на първо място,
в настоящия случай, че Германия е била държавата по обичайното
местопребиваване за детето Р.А.Х., родена на *** г. Между страните
по делото не е спорен фактът относно обичайното местопребиваване на детето. В
тази връзка следва да се възприемат изявленията на ответника А.Х. в съдебното
заседание на 10.03.2020 г., които по същността си съставляват признание на
неизгодни за тази страна факти и по тази причина съдът ги цени като годно
доказателствено средство, по смисъла на чл. 175 ГПК. Ответникът посочи, че
преди датата 02.10.2019 г. с молителката С.М. и детето Р.действително са живели
съвместно в Германия, в град Берлин. В жилището, което обитавали, са били също
и родителите на А.Х., които им помагали при отглеждането наР.. Ответникът
признава, че работел в Германия, а молителката – не, но карала детето Р.да
посещава тамошно училище. Тези твърдения се потвърждават и от писмено
доказателство (на л. 24 от делото). Според удостоверение от 02.10.2019 г. от
училище Кеплер, находящо се в град Берлин, детето Р.А.Х. е било прието в това
училище на 01.08.2018 г. В документа изрично е отбелязано, че не съдържа
удостоверяване на информация относно действителната посещаемост на училището.
Установеното от тази доказателствена съвкупност следва да се допълни и със заявеното от самото дете Р.при изслушването
му по реда на чл. 15 ЗЗДт, което също сподели, че до идването й в България на
02.10.2019 г., с баща й А.Х., и майка й С.М., са живели в Германия и там е
посещавала училище. Следователно, се налага изводът, че детето Р.А.Х. в периода
м. август 2018 г. (за твърдяната с молбата по – ранна дата от м. март 2018 г.
няма доказателства) – до 02.10.2019 г. е било в значителна степен интегрирано в
семейна и образователна среда в Германия, където е било отглеждано и с помощта
на членове на разширеното му семейство (баба и дядо по бащина линия) и е
посещавало училище. Ето защо причините за престоя и физическото присъствие на
детето в Германия нямат временен или случаен характер, а се отличават със
своята трайност, поради което са налице достатъчно основания да се приеме, че
държавата по обичайното местопребиваване на детето Р.Х. е Германия.
На следващо място, след съвкупна преценка на
доказателствения материал по делото, съдът намира, че са установени и следните
предпоставки: детето е било прехвърлено и задържано от неговия баща в
Република България в нарушение на установените в Германия правила за
упражняване на родителски права, а майката е упражнявала ефективно родителските
права по време на прехвърлянето и задържането, както и че майката не е дала
съгласие за прехвърлянето и задържането на детето в Република България и
впоследствие не е приела прехвърлянето и задържането на детето в Република
България. От фактическа страна, между страните няма спор, че
детето Р.е отведено и задържано на територията на Република България от
ответника А.Х. на 02.10.2019 г. в нарушение на родителската отговорност на
майката С.М. и без нейното съгласие. Както е посочено и по – горе, ответникът заяви,
че с молителката се скарали поради налична нейна друга връзка, като разминаване
има единствено по отношение на обстоятелствата дали молителката е напуснала
сама жилището, както твърди ответника, или той я е изгонил, както твърди
молителката. След този скандал се завърнал с детето Р.в град Попово, Област -
Търговище, тъй като желанието на бащата от една страна, било детето да живее и
расте в Република България, а от друга, не желаел то да расте при друг мъж. В
тази връзка следва да се има предвид, че терминът родителска отговорност е
дефиниран в чл. 2, т. 7 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от
27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с
родителската отговорност (наричан по-нататък Регламент №
2201/2003), съгласно която разпоредба,
терминът “родителска отговорност“ означава всички права и задължения,
отнасящи се до лицето или имуществото на детето, които са предоставени на
физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или по силата на
споразумение, имащо еднакъв правен ефект. Терминът включва правото на
упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето. По-нататък,
в текста на чл. 2, т. 9 от Регламента, се конкретизира, че терминът „право на
упражняване на родителски права“ включва правата и задълженията за полагане на
грижа за личността на детето, и по - специално на правото да се определи
мястото на пребиваване на детето. Съгласно § 1627 от Раздел 5 на Германския граждански
кодекс, приложим с оглед на обстоятелството, че Федерална република
Германия е държавата по обичайно местопребиваване на детето, ”родителите следва
да упражняват родителските права на собствена отговорност и по взаимно
съгласие. При различия в мненията трябва да се опитат да се споразумеят”. След
като няма спор, че детето Р.е отглеждано съвместно от двамата й родители в
Германия, то молителката С.М. безспорно е упражнявала родителските права
ефективно до 02.10.2019 г., когато детето е отведено от бащата обратно в
Република България. Няма доказателства по делото родителските права да са
предоставени за упражняване на ответника А.Х.. В допълнение на този извод
следва да се изложи следното: както в самата молба за връщане на дететоР., така
и в двата представени и приети по делото социални доклади на Д”СП” – Попово се
съдържат данни, че с Решение № 60 от 25.04.2019 г., постановено по гр. дело
№1141/2018 г. на Районен съд – Попово, бракът на настоящите страни бил
прекратен с развод, като упражняването на родителските права над детето Р.А.Х.
е предоставено на бащата, при когото е определено и местоживеенето на детето.
На майката С.М. е определен режим на лични контакти, както и е осъдена да
заплаща месечна издръжка на дъщеря й. С Решение № 130 от 10.09.2019 г. (преди
отвеждането на детето Р.от държавата по обичайното й местопребиваване), което Решение
е постановено в рамките на инстанционен контрол, осъществен по в.гр.д. №
205/2019 г. по описа на Окръжен съд – Търговище, цитираното първоинстанционно Решение
е обезсилено в частта, отнасяща се до родителските права, местоживеенето на детето,
режима на лични контакти и издръжката. Действително двата съдебни акта не са
представени като писмени доказателства по настоящото дело, но съдът извърши
служебна проверка в единния портал за електронно правосъдие, където се запозна
с двете съдебни решения. При това положение родителските права са упражнявани
съвместно от молителката и ответника, в нарушение на която взаимност последният
еднолично е отвел дететоР., без съгласието на майката М. и също въпреки нейното
противопоставяне задържа дъщеря им в град Попово, т. е. в Република България.
Индиция за липсата на съгласие е подаването и поддържането от С.М. на
настоящата молба за връщане на детето, като самата молба е депозирана пред
немския централен орган само 19 дни след извеждане на детето Р.А.Х. от
Германия, както и категоричните изявления на тази страна относно несъгласието й
с това дъщеря й да остава в Република България. Не са ангажирани доказателства
от ответната страна, които да мотивират извод за съгласие на молителката –
предварително или последващо, включително и мълчаливо такова, детето Р.да бъде
прехвърлено и задържано от ответника в Република България.
Независимо от изложеното и
разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Хагската конвенция, съдът не е задължен да
разпореди връщане на детето, ако установи, че детето се противопоставя на
връщането и е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се
вземе под внимание неговото мнение, съгласно нормата на чл. 13, ал. 2 от
Хагската Конвенция. При преценката на тези обстоятелства, съдът следва да вземе
под внимание информацията за социалното положение на детето, предоставена от
централния орган или друг компетентен орган по обичайното местопребиваване на
детето.
Съгласно чл. 11, т. 2 от
Регламент № 2201/2003 г., когато се прилагат чл. 12 и чл. 13 от Хагската
конвенция от 1980 г., се гарантира, че на детето е дадена възможността да бъде
изслушано по време на процеса, освен ако това се приема за неподходящо като се
отчита неговата възраст или степен на зрялост. Това означава, че следва да
се дава възможност за изслушване на дете, което има възможност да формира свои
възгледи и, че на тези възгледи се придава значение, когато съответстват на
възрастта и зрелостта на детето. От своя страна, националният съд относно начинът
на изслушване прилага своето законодателство. В тази връзка чл. 15, ал. 1 ЗЗДт
предвижда във всяко съдебно производство, по което се засягат права или
интереси на дете, то задължително се изслушва, ако е навършило 10-годишна
възраст. В процесния случай и при изпълнение на предпоставките по чл. 15, ал. 3
и ал. 4 ЗЗДт, детето Р.А.Х. е изслушана в съдебното заседание, проведено на
10.03.2020 г., в присъствието на социален работник Татяна Димитрова П.от
компетентната по настоящото местоживеене ***. Детето, което към момента на
изслушването му е на почти 13 години (родено е на *** г.), сподели, че към
настоящия момент живее с баща си и брат си (син на ответника от друг брак) във
фамилна къща в град Попово. Баба й и дядо й по бащина линия живеят в друга къща
в съседство. Другите й баба и дядо – родителите на майката живеят все още в
Германия. Преди Нова година татко й я довел в България, а допреди това живеели
всички заедно в Германия. В Берлин посещавала училище. Р.сподели, че нямала
приятели в Германия, но в град Попово има много – и в училище, и извън училище.
Изричното желание на детето е да живее в Република България, където се
чувства спокойно, независимо, че знае, че и майка й иска да е при нея. Р.казва,
че не се чувства добре в Германия. Там е била самотна, нямало с кого да излиза,
с кого да играе и нямала приятели. Немският език също й бил труден, докато
с българския език се справя, като няма притеснение в училище. Детето Р.учи в
град Попово, а любимият й предмет е математиката.
Становището на социалния работник е, че обстановката при
изслушването на детето е спокойна, а задаваните въпроси - достъпни и разбираеми
за детето Р.А.Х.. Според социалния работник П.детето е спокойно и отговаря на
въпросите много повече от очакванията й, като социалният работник е запозната
със случая, участвала е в извършването на социалното проучване и в тази връзка е
запозната със състоянието и развитието на детето. Становището е, че детето Р.твърдо
изрази своето мотивирано желание да остане да живее в България. Желанието му да живее в България следва да
се зачете, тъй като детето е споделило пред социалните работници това,
което заяви и пред съда - че в Република
България се чувства спокойно, има приятели и занимания.
Съдът възприема
това становище на представителя на компетентната Д“СП“ – Попово и намира, че мнението
на детето следва да бъде зачетено. Към датата на изслушването детето Р.А.Х. е на 12 години
и 7 месеца, което предполага и данните по делото са в тази насока, че
календарната му възраст и степен на зрялост му позволяват да дефинира своите
интереси и да ги защитава, разбира се, съответно на степента на неговата
физическа и емоционална зрялост. Несъмнено се налага изводът, че твърдото
желание на детето Р.А.Х. е да бъде с баща му и брат му в Република България и нежеланието
да се връща в Германия, заявено спокойно пред съда, без показано притеснение или
смущение. Няма основание изложеното от детето да не бъде прието за искрено - в
този смисъл е и заявеното становище от социалния работник Петрова, и
установеното при извършване на социалното проучване, включително становището на
работилия с детето психолог, инкорпорирано в приетия по делото подробен социален
доклад на компетентната социална служба по настоящото местоживеене на детето (л.
43-45 от делото). С оглед на което съдът приема, че в случая е уместно да вземе
предвид еднозначното и категорично мнение на детето да остане да живее в България, респ. противопоставянето му да се върне
в Германия. При това положение мнението на детето Р.е основание да се откаже връщането му в
Германия. В тази връзка е важно да се има предвид, че в
случая не са установени обстоятелства в страната, които да застрашават
нормалното отглеждане и възпитание на детето Р.А.Х., вкл. са налице данни по
делото, че детето се обучава с Приложения към индивидуална учебна програма и
работи с подкрепата на ресурсен учител, като получава обич и загриженост от
страна на баща му и разширеното семейство.
И най - сетне, следва да бъде обосновано,
че приоритетен е интересът на самото дете, а не на неговите родители.
По тези аргументи настоящият съд
обосновава краен извод, че молбата за връщането на детето Р.А.Х. в Германия е неоснователна и следва
да бъде отхвърлена.
По разноските.
По делото страните не претендират
присъждане на разноски, поради което съдът не се произнася по този въпрос.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ молбата на С.Р.М.,
ЕГН ********** постъпила чрез Министерството на правосъдието на Република
България, като Централен орган по смисъла на чл. 6 от Хагската конвенция за
гражданските аспекти на международното отвличане на деца - за връщането на
детето Р.А.Х., ЕГН **********, във
Федерална република Германия, като
неоснователна.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано, с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд, в
двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: