РЕШЕНИЕ
№ ……………….
София, 02.12.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на девети май две хиляди и
деветнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЕЛЕНА
ИВАНОВА |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия |
ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА АНДРЕЙ
ГЕОРГИЕВ |
при участието на секретаря Снежана Апостолова,
като
разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 14604 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 271 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Агенцията по вписванията срещу Решение № 446573/09.07.2018
г. по гражданско дело № 82075/2017 г. на Софийския районен съд, 126. състав, с
което е отменено наложеното на С.К.С. със заповед № ЧР-02-03/24.10.2017 г. на
изпълнителния директор на Агенцията по вписванията дисциплинарно наказание
„предупреждение за уволнение“, а въззивникът е осъден да плати разноски по
делото.
В
жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение
поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че
първоинстанционният съд неправилно бил приел, че не се установява дисциплинарно
нарушение, тъй като въззиваемата С. (ищца в първоинстанционното производство)
била издала удостоверенията в последния ден на срока. Твърди се, че начинът, по
който съдът е определил срока за произнасяне е неправилен, като следвало да се
приеме, че сроковете за издаване на удостоверения не се броят по начина, описан
в ГПК, а в тях следва да влиза и деня на извършване на изявление пред
административния орган, тъй като производството се уреждало по реда на АПК, в
който бил установен и принцип за бързина на административния процес (чл. 11 АПК). Излагат се доводи, че доколкото в Тарифата за държавните такси, събирани
от Агенцията по вписванията, бил предвиден срок за издаване на удостоверения, а
не за изготвянето им, поради което гражданите очаквали да получат издадените
удостоверения на третия, съответно седмия ден от подаването на искане, а не на
следващия след този период от време ден. Сочи се, че била публично оповестена
заповед на директора на Агенцията по вписванията, че получаването на
удостоверения става до 14 часа, а за да се спази този срок удостоверенията
следвало да бъдат изготвени в предния ден. Това обстоятелство било посочено и в
докладна записка относно процесния
случай, съставена от директора на Главна дирекция „Регустратура“ при
въззивника. Сочи се, че въззиваемата обаче изготвила удостоверенията в деня, в
който същите следвало да бъдат получени. Във връзка с това се твърди, че
първоинстанционният съд не бил взел предвид отразеното в посочената докладна
записка. Твърди се, че е установено, че е извършено нарушение на задължението
на въззиваемата по длъжностната ѝ характеристика да осигурява навременно
издаване на удостоверения, и че същото било достатъчно тежко, за да оправдае
наказание „предупреждение за уволнение“, тъй като създавало затруднения за
обслужваните от въззивника граждани. Поради това се иска отмяна на първоинстанционното
решение и отхвърляне на иска за отмяна на наложеното дисциплинарно наказание.
Претендират се разноски.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна – С.К.С.. Същата оспорва основателността на въззивната жалба. Сочи, че
няма доказателства да ѝ е вменено задължение да издава удостоверения за
гражданите в деня, преди деня, в който същите следва да бъдат получени. Сочи
се, че удостоверенията са издадени преди обяд в последния ден на срока за получаването
им. Сочи се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че правилата относно
работното време за получаване на удостоверения не засягат трудовото
правоотношение между страните и задълженията на служителите на въззивника –
Агенцията по вписванията. Твърди се, че правилно е прието, че впечатленията на
гражданите относно последния ден на срока за издаване на удостоверения не водят
до промяна на начина на изчисляването му. Излагат се доводи, че съдът е
разгледал визираната във въззивната жалба докладна записка, но е приел, че за
служителите не съществува посоченото в нея задължения да издават удостоверения
в деня преди този, на който същите следва да бъдат представени на гражданите.
Приема се, че правилно е прието, че вмененото задължение на въззиваемата да
издава удостоверения в срок не включва и такова същите удостоверения да се
издават един ден предварително. Поради това се приема, че първоинстанционното
решение е правилно и се иска потвърждаването му. Претендират се разноски.
В
съдебното заседание страните изпращат представители, като поддържат доводите и
възраженията от въззивната жалба и отговора. И двете страни претендират
разноски, като въззивникът прави и възражение за прекомерност на разноските на
въззиваемата страна. В предоставения му от съда срок въззивникът е представил и
писмени бележки, в които се допълват аргументите от въззивната жалба относно
работното време на службите по вписванията и се посочва връзката между същото и
задължението на нотариусите да представят актове за вписване до 15:30 часа в
съответния ден. Излагат се доводи, че забавянето на издаването на удостоверения
от служителите водело до създаване на затруднения за гражданите.
Първоинстанционният
съд е приел, че е сезиран с иск за отмяна на дисциплинарно наказание „предупреждение
за уволнение“ с правна квалификация чл. 357, ал. 1 КТ във връзка с чл. 188, т.
2 КТ, наложено на въззиваемата С.К.С. (ищца в първоинстанционното производство)
със Заповед № ЧР-02-03/24.10.2017 г. на изпълнителния директор на Агенцията по
вписванията за това, че на 12.09.2017 г. ищцата е изготвила със забава 11
удостоверения за вписвания, отбелязвания и заличавания относно недвижими имоти,
изброени в заповедта, като не са спазени сроковете по чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от Агенцията по вписванията,
както и задължението на въззиваемата С. да осигурява издаване на удостоверения
в срок съгласно т. 8 от раздел V на длъжностната ѝ характеристика, което
представлява дисциплинарно нарушение по чл. 187, т. 10 КТ. Първоинстанционният
съд е приел за безспорно, че между страните съществува трудово правоотношение,
по силата на което въззиваемата С. е работила към септември 2017 г. при
въззивника – Агенцията по вписванията, на длъжност „старши специалист“ в Главна
дирекция „Регистри“. Прието е, че съгласно т. 8 от раздел V на длъжностната
характеристика на въззиваемата С. е предвидено задължение същата да „изготвя и
осигурява навременно издаване на удостоверения... съобразно изискванията на
действащите нормативни актове“ относно недвижимите имоти. Съдът е установил, че
сроковете за издаване на удостоверения са нормативно регламентирани с Тарифата
за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, приета с
Постановление на Министерския съвет № 243/14.11.2005 г., като същите са два – 7
работни дни за обикновена поръчка (с такса 10 лева) и 3 работни дни при
заплащане на по-висока такса от 30 лева. Съдът е приел, че с оглед препращането
на длъжностната характеристика към предвидените в подзаконовия нормативен акт
срокове същите следва да се броят по реда на ГПК, който е уреден и в останалите
материални и процесуални закони, а задължението на служителя да спази срока при
липса на друго разпореждане на работодателя следва да бъде изпълнение на
задължението към края на работното време в последния ден от срока. Така съдът е
приел, че сред 11-те изброени в заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание като „издадени със забава“ удостоверения, 8 са по заявления, подадени
на 07.09.2017 г. със срок за обработка 3 работни дни, а 2 – по подадени на
31.08.2017 г. заявления със срок за обработка от 7 работни дни. Съдът е приел,
че според общите правила денят на постъпване на заявлението не се брои за
целите на определяне на срока, а 06.09.2017 г., 09.09.2017 г. и 10.09.2017 г.
са били официални почивни дни, в които сроковете не текат. Във връзка с това
съдът е приел, че сроковете за издаване на тези 10 удостоверения са изтекли на
12.09.2017 г. – денят, в който въззиваемата С. е издала същите, и то преди
17.00 часа. Установено е забавяне с два работни дни за издаване на едно
удостоверение – това с изх. № 38596/12.09.2017 г., което е квалифицирано като дисциплинарно нарушение
поради нарушаване на законните нареждания на работодателя (чл. 187, т. 10 КТ).
Първоинстанционният съд обаче е приел, че за забавянето на едно удостоверение
налагането на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ е
прекомерно тежко и следва да се отмени поради неспазване на разпоредбата на чл.
189, ал. 1 КТ при налагането му. С оглед липсата на други издадени извън срок
от въззиваемата С. удостоверения съдът е приел, че същата не може да носи
отговорност, а евентуалното струпване на граждани пред гишетата на службата по
вписванията (което първоинстанционният съд не е установил с категоричност) би
било резултат от неправомерно създадено очакване на гражданите относно деня, в
който изтича срока им за издаване на удостоверение, което не следва да се
вменява във вина на въззиваемата. Поради това наложеното дисциплинарно
наказание е отменено.
При
служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК
настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до
нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на
абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.
По
изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното
решение настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд не проверява правилността на фактическите изводи в
първоинстанционното решение, ако страните не са изложили оплаквания срещу
начина, по който са установени фактите от първоинстанционния съд във въззивната
жалба и отговора, или това не се налага с оглед приложение на императивна
материалноправна разпоредба (съгласно указанията, дадени в т. 3 на Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд за въззивното
производство). В настоящия случай липсват оплаквания относно установените от
първоинстанционния съд дати на подаване на исканията за издаване на
удостоверения и на издаване на удостоверенията от въззиваемата С.. Не се
установява и първоинстанционният съд неправилно да е приложил императивни
правила на материалния закон. Поради това настоящият съдебен състав възприема
изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
възпроизведена по-горе.
Въззивникът
излага оплаквания срещу начина, по който първоинстанционният съд е определил
начина на течене на сроковете за издаване на удостоверения за вписвания,
отбелязвания и заличавания, установен в Тарифата за държавните такси, събирани
от Агенцията по вписванията, като твърди, че за броенето на сроковете не следва
да се прилага правилото, че денят на подаване на искане от гражданин за
издаване на удостоверение не следва да се брои. Въззивникът се позовава на
принципа за бързина и процесуална икономия, уреден в чл. 11 АПК. Тази
разпоредба не се отнася обаче до броенето на срокове, а само предвижда
задължение за максимално експедитивно действие на администрацията в рамките на
техническите и организационни възможности. Следствие от този принцип е, че
установените в административния процес срокове са крайни, но администрацията
следва, когато това е възможно, да обслужва гражданите и преди изтичането им.
Как обаче се определят сроковете за административно обслужване не е предмет на
уредба от принципа за бързина и процесуална икономия. Следва да се отбележи, че
този принцип е характерен и за другите процесуални закони, а е уреден също и в
ГПК. Следователно наличието на принцип на бързината не може само по себе си да
обоснове начина на определяне на продължителността на сроковете в правото.
А
този начин на броене на сроковете е уреден еднакво не само във всички нормативни
актове, които съдържат подобна разпоредба в българската правна система (чл. 60 ГПК; чл. 72 ЗЗД; чл. 22, ал. 2 – 8 ДОПК; чл. 183 НПК), а и в правото на
Европейския съюз (Регламент (ЕИО, ЕВРАТОМ) № 1182/1971 г. от 3 юни
1971 година за определяне на правилата, приложими за срокове, дати и крайни
срокове, и по-специално чл. 3 параграф 1, ал. 2 от него). В посочените по-горе
разпоредби винаги и изрично се предвижда, че денят, в който възниква събитието,
от което тече срок, определен в дни, не се брои като част от срока.
Следователно е налице общ за правото принцип относно броенето на срокове, който
приема, че срокът не тече в деня на събитието, от който се брои, и няма
основание да се приеме, че сроковете, уредени в Тарифата за държавните такси,
събирани от Агенцията по вписванията, са определени по различен начин. Ако законодателят
искаше да направи това, той щеше да го предвиди изрично.
Следователно
е правилен изводът на съда, че срокът за издаване на 10 от 11-те удостоверения,
посочени в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание на въззиваемата С.
са били спазени, като удостоверения са издадени на 12.09.2017 г.
Следва
да бъде разгледано и второто оплакване за необоснованост, а именно – че
въззиваемата С. следвало да издаде удостоверенията в предходния ден преди деня
на изтичане на срока, за да могат гражданите да получат същите в 14.00 часа. По
делото не е установено такова задължение да е било изрично вменено на
въззиваемата с акт на работодателя, с който същата да е запозната. Коментираната
във въззивната жалба докладна записка с рег. № 94-02-72/19.10.2017 г. на В.Т.–
директор на Главна дирекция „Регистри“ носи дата след датата на извършване на
деянията, посочени в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. Няма
доказателства и за запознаването на въззиваемата С. с констатациите в
докладната записка. Следователно същата не може да създаде за нея никакви
обвързващи задължения за спазване на срокове.
Следователно
единственото задължение на въззиваемата С. относно срочността на работата на
същата е установеното в т. 8 от раздел V на длъжностната ѝ характеристика
– да „изготвя и осигурява навременно издаване на удостоверения ... съобразно
изискванията на действащите нормативни актове “. Същото не съдържа никаква конкретика
относно изискванията за срочност, свързани с цялостната организация на работата
на Главна дирекция „Регистри“, така, както същите са възприети във въззивната
жалба, а именно – че удостоверенията следва да се издават в деня преди изтичане
на срока, за да са на разположение на гражданите преди 14.00 часа.
Не
може да се вменява в отговорност на работник или служител, който осъществява
задачи на материално изпълнение да контролира и съобразява цялостната
организация на процесите в службата или звеното, в което работи. Това е
задължение на съответния ръководен персонал и ако служителите от последния имат
специфични изисквания за качествено и навременно изпълнение на работата, то те
следва да ги доведат до знанието на подчинените си по съответния за това начин
– чрез ясни и конкретизирани нареждания. Не съществува пречка за въззивника да
задължи служителите си да издават удостоверения в деня преди този, в който
изтича нормативно определения срок за издаването им, за да може същите да се
връчат на гражданите. Но налагането на това задължение не може да става с
изявления, които не са били доведени до знанието на съответния служител. В
случая не се установи подобно задължение да е било вменено на въззиваемата С.,
поради което следва да се приеме, че същата не е извършила дисциплинарно
нарушение, като е издала исканите от гражданите удостоверения в последния ден
от срока за получаването им.
По
отношение на установеното от първоинстанционния съд дисциплинарно нарушение за
забавяне на издаването на едно удостоверение с два дена, настоящият съдебен
състав намира, че това нарушение действително няма достатъчна тежест, за да
оправдае налагането на наказание „предупреждение за дисциплинарно уволнение“ по
чл. 188, т. 2 КТ. Съгласно чл. 189, ал. 1 КТ при налагане на дисциплинарни наказания
работодателят е длъжен винаги да съобразява тежестта на извършеното нарушение
при определяне на наказанието. В случая се касае за едно дисциплинарно
нарушение, забавяне на работа в кратък срок (2 дни), не е доказано настъпването
на каквито и да било последици за гражданите от забавянето на издаването на
удостоверението, а за въззиваемата не са установени предходни дисциплинарни
нарушения (такива не се твърдят от въззивника). Следователно това нарушение би
могло да бъде квалифицирано от една страна като еднократно, от друга – не е
установено да е довело до каквито и да било тежки последици или имуществени
вреди за гражданите или работодателя. Следователно изводът, че налагането за
такова нарушение на наказание „предупреждение за дисциплинарно уволнение“ се
явява твърде тежко, е правилен.
Следователно
първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди изцяло.
Относно разноските:
При
този изход на спора право на разноски има само въззиваемата страна – С.К.С., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Пред
въззивната инстанция въззиваемата страна е доказала изплащане на възнаграждение
по договор за правна помощ и съдействие от 25.10.2018 г. (на лист 23 от делото)
в размер на 800 лева, като договорът съдържа и разписка за плащане в брой. Въззивникът
е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК. Същото е частично основателно, тъй като делото не е с фактическа
сложност, но изисква излагане на правни аргументи по няколко спорни момента.
Размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи над минимума по
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Нардба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (който е в размер на 200 лева), а именно в размер на 300 лева.
Същата сума следва да се присъди на въззиваемата.
Тъй
като решението е постановено по трудов спор, по който не е предвидена изрична
допустимост на касационното обжалване с разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 446573/09.07.2018
г. по гражданско дело № 82075/2017 г. на Софийския районен съд, 126. състав.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Агенцията по
вписванията с код по БУЛСТАТ: *********, с адрес на управление: София, ул.
„********, да плати на С.К.С., с
ЕГН: **********, със съдебен адрес: ***, офис № 8 , сумата от 300 лева
(триста лева) – разноски във въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
|
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
|
|
|
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |