№ 619
гр. София, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Даниела Христова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20241000503203 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 5205 от 18.09.2024 г., постановено по гр. д. № 2672/2024 г.
по описа на Софийски градски съд, ГО I - 21 с-в, , Прокуратурата на
Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, е осъдена да
заплати на Д. В. Д., **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № ** , на основание
чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, както следва: сумата от 50 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили
вследствие обвинение по досъдено производство № 3286 ЗМ-81/2016 г. по
описа на ГДНП в престъпление по чл. 219, ал. 3 НК, по коeто е постановена
оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 04.10.2023 г. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за горницата до пълния
предявен размер от 95 000 лева; сумата от 4 400 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатски
възнаграждения в наказателното производство, ведно със законната лихва от
04.10.2023 г. до окончателното изплащане;
1
С решението съдът е осъдил Прокуратурата на Република България, с
адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2 да заплати на Д. В. Д. разноски по делото
в размер на 10 лева, а на адвокат Е. Й. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в
общ размер 5 081, 98 лева.
Недоволни от решението са останали и двете страни, които в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалват с оплаквания за неправилност
поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Ищецът Д. В. Д. обжалва решението, както следва: 1/ В ЧАСТТА, в
която е отхвърлен предявеният от него иск за неимуществени вреди за
горницата от 50 000 лева до пълния предявен размер от 95 000 лева.
Поддържа, че макар да е бил установен по безспорен начин целият фактически
състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, включително тежките последици от
воденото срещу него наказателно производство, което оказало влияние върху
неговия професионален и личен живот, съдът е определил необосновано
нисък размер на обезщетението, който не би могъл да репарира претърпените
от него вреди. Изложени са и съображения, че съдът не е оценил в достатъчна
степен продължителността на наказателното преследване и причините за това
– протестите от страна на ответника (Прокуратурата на Република България),
личността на ищеца. Твърди, че първоинстанционният съд неоснователно е
приел, че няма връзка между освобождаването му от длъжност и обвинението.
Моли въззивната инстанция да отмени решението в обжалваната част и
постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск.
Прокуратурата на Република България намира обжалваното решение
за неправилно в ЧАСТТА, в която е присъдено на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., като твърди, че техния размер е
завишен, поради това, че не са ангажирани годни доказателства, които да
установяват действително търпени вреди, като пряк и непосредствен резултат
от конкретното обвинение. Излага съображения за отсъствие на причинно-
следствена връзка между действията на прокуратурата и така описаните от
ищеца неимуществени вреди, като излага подробни доводи, че
първоинстанционният съд безкритично е кредитирал изнесените в
свидетелските показания негативни промени в живота на ищеца. Твърди, че
съдът е следвало да се отнесе критично към свидетелските показания,
доколкото свидетелите се явявали заинтересовани лица по смисъла на чл. 172
2
ГПК. Поради това в хода на производството не са били ангажирани
достатъчно убедителни доказателства за обема и интензитета на претърпените
от ищеца неимуществени вреди, с оглед на което определеният размер на
обезщетението за тях се явявал завишен и несъобразен с принципа на
справедливост по чл. 52 ЗЗД и трайната съдебна практика. Сочи, че не са
съобразени икономическите условия в страната.
По отношение на присъденото обезщетение за имуществени вреди
въззивникът сочи, че не били доказани нито по размер, нито по основание,
тъй като не била установена причинно-следствената връзка между тях и
повдигнатото обвинение, както и че не били налице писмени доказателства,
установяващи действителното плащане на адвокатско възнаграждение.
Твърди, че заплатеното адвокатско възнаграждение за защита в наказателното
производство било прекомерно. Искането към въззивния съд е да се отмени
обжалваното решение в осъдителните му части и да се постанови ново, с което
се отхвърлят предявените от ищеца искови претенции, евентуално –
обезщетенията да бъдат намалени. С допълнение към въззивната си жалба
ПРБ заявява, че не поддържа искането за присъждане на законна лихва от
08.02.2020 г. до окончателното изплащане на задължението.
Прокуратурата на Република България депозира и частна жалба срещу
Определение № 17085/28.10.2023 г. по гр. д. № 2672/2024 г. по описа на СГС,
ГО I-21 с-в, с която иска отмяна на Определението, с което се отхвърля
молбата на ПРБ по чл.248 ГПК за промяна на Решението в частта за
разноските.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта -
само в обжалваната му част, а относно правилността е ограничен от
посоченото в жалбата. При тези правомощия и като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства по делото, Апелативен съд – гр. София
намира следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ от Д. В. Д. срещу Прокуратурата на
Република България за заплащане на сумата от общо 99 400 лева, от които
95 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди, вследствие на воденото срещу него наказателно
3
производство, по което бил привлечен като обвиняем за извършено
престъпление по чл. 219, ал. 3 НК и по което бил оправдан, ведно със
законната лихва, считано от 04.10.2023 г. до окончателното изплащане на
сумата; сумата от 4 400 лв. - имуществени вреди (заплатено адвокатско
възнаграждение за оказаната правна защита в рамките на наказателното
производство), ведно със законната лихва, считано от 04.10.2023 г. до
окончателното изплащане на сумата.
От фактическа страна при съвкупна преценка на събраните
доказателства по делото се установява, че ищецът Д., по професия лекар със
специалност ***, титуляр на длъжността *** на УМБАЛ „Св. Анна“ гр. София
е бил привлечен като обвиняем с постановление от 12.10.2018 г. на
разследващ полицай от ГДНП.
Досъдебното производство, по което е бил привлечен Д., е образувано с
Постановление от 18.05.2016 г. на прокурор в СГП по досъдебно производство
№ 3286 ЗМ81/2016 г. по описа на ГДНП срещу Д. В. Д. за престъпление по чл.
219, ал. 1 НК. Обвинението се изразявало в това, че за времето от 26.06.2013 г.
до 20.06.2014 г. в гр. София като длъжностно лице - *** на УМБАЛ "Св.
Анна" АД умишлено не положил достатъчно грижи за управление на
повереното му имущество и възложена работа, като умишлено не изпълнил
ПМС № 127 от 27.05.2013 г. и решение на Съвета на директорите от
20.05.2014 г. /относно разпределение на средствата в четири банкови
институции/ което бил длъжен да приведе в изпълнение, и от това последвало
разпиляване на имущество, собственост на УМБАЛ "Св. Анна" АД,
изразяващо се в невъзможност за теглене и опериране със средствата на
лечебното заведение в размер на 4 821 148,15 лева, съхраняващи се в
депозитни и разплащателни сметки в КТБ - престъпление по чл. 219 ал. 3 НК.
Обвинението било предявено на ищеца на 19.11.2018 г. с участието на
упълномощен защитник. Разследването било предявено на ищеца и неговия
защитник на 21.11.2018 г. (ДП том Х л. 192). На 26.11.2018 г. разследващият
орган е приключил досъдебното производство с прение за предаване на съд.
На 20.12.2018 г. в СГС бил внесен обвинителен акт от прокурор в СГП с
повдигнато обвинение на ищеца в престъпление по чл. 219 ал. 3 НК. По този
обвинителен акт било образувано НОХД № 5780/2018 г. на СГС НО. С
разпореждане от 11.01.2019 г. съдията докладчик е насрочил разпоредително
4
заседание на 24.01.2019 г. В разпоредително заседание на 24.01.2019 г. с
явяване на ищеца като подсъдим с упълномощени от него защитници, съдът е
насрочил разглеждане на делото по общия ред за 13.02.2019 г. Делото е било
разгледано в първата инстанция общо в пет заседания с явяване на
подсъдимия: - в съдебно заседание на 13.02.2019 г., продължило на 14.02.2019
г., съдът е дал ход на съдебното следствие и след доклад и изложение на
обвинението по чл. 276 ал. 2 НПК пристъпил към разпит на свидетели; - в
съдебно заседание на 21.02.2019 г., в което са проведени разпити на свидетели;
- в съдебно заседание на 20.03.2019 г., в което е изслушано и прието
заключението на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза; - в съдебно
заседание на 16.04.2019 г., в което ищецът в качеството си на подсъдим е дал
обяснения по делото; - в съдебно заседание на 07.05.2019 г., в което е
приключено съдебното следствие и е даден ход на съдебните прения.
С присъда № 117 от 08.05.2019 г. Софийски градски съд Наказателно
отделение признал ищеца Д. за виновен в престъпление по чл. 219 ал. 1 НК -
безстопанственост извършен при непредпазливост от субективна страна, и го
осъдил на шест месеца пробация, като го оправдал по първоначално
повдигнатото обвинение в умишлена безстопанственост - престъпление по чл.
219 ал. 3 НК.
Срещу присъдата били подаден протест от прокурор в СГП в
оправдателната й част и жалба от защитата на подсъдимия в осъдителната
част, по които било образувано ВНОХД № 1202/2019 г. на САС. Делото било
разгледано в три заседания с участие на подсъдимия, съответно на 20.11.2019
г., 18.12.2019 г. и 29.01.2020 г., като били допуснати и събрани нови гласни и
писмени доказателства. С решение № 80 от 02.03.2020 г. Софийският
апелативен съд изменил присъдата в частта за периода на извършване на
престъплението, размера на вредите и наказанието на подсъдимия, като
вместо пробация наложил наказание лишаване от свобода при условията на
чл. 66 от НК и глоба от 3 000 лева.
Срещу въззивното решение била подадена касационна жалба от
защитниците на подсъдимия, по която било образувано наказателно дело №
1029/2020 г. на ВКС I I н.о. Делото било разгледано в едно заседание на
20.01.2021 г. С решение № 11 от 23.06.2021 г. Върховният касационен съд е
отменил въззивното решение и е върнал делото на Софийския апелативен съд
5
за ново разглеждане от съдебно заседание.
При новото разглеждане било образувано ВНОХД № 691/2021 г. на САС.
Делото е било разгледано общо в 5 заседания с явяване на подсъдимия,
съответно на 15.09.2021 г., 06.10.2021 г., , 17.11.2021 г. (недаден ход),
26.01.2022 г. 18.05.2022 г. (след възобновяване на съдебното следствие от
въззивния съд) и 08.06.2022 г.
С присъда № 12 от 08.06.2022 г. Софийският апелативен съд отменил
първоинстанцинонната присъда и вместо това признал подсъдимия за невинен
и го оправдал по обвинението по чл. 219 ал. 1 НК. Въззивната присъда е била
потвърдена с решение № 335 от 04.10.2023 г. Общата продължителност на
наказателното производство е била 7 години и 4 месеца, от които 2 години
и 6 месеца на досъдебното производство и 4 години и 9 месеца
продължителност на съдебното производство.
По делото е разпитана като свидетел К. Д. Б.. Според нейните
показания, обвинението срещу ищеца му причинило значителни неудобства в
личен и професионален план, до голяма степен поради голямата
продължителност на наказателното производство. Сочи, че вследствие на
обвинението се е породило ограничаване на личните и служебните контакти,
пречки за намиране на работа /отишъл е на борсата/, препятстване на опита му
да се хабилитира като доцент и здравословни проблеми. Заявява, че
обвинението се е отразило негативно като цяло на семейството на ищеца и
семейната среда.
От показанията на свидетеля Й. Д., семеен приятел на ищеца, се
установява, че ищецът не е успял да си намери работа дълго време след
прекратяване на правоотношението му с ДКЦ „Св. Анна“, като причината за
това била повдигнатото му обвинение. Свидетелства, че Д. се е отдръпнал от
комуникация с тях, затворил се е в себе си. Сочи, че Д. не е успял да се
хабилитира като доцент поради повдигнатото му обвинение, както и че
средата в семейството му е била изключително напрегната в този период
именно поради повдигнатото обвинение.
Съдът кредитира показанията на свидетелите, като ги счита за
обективно и безпристрастно дадени, безпротиворечиви и
кореспондиращи едни с други, както и с останалия събран по делото
доказателствен материал.
6
При така установената фактическа обстановка Апелативен съд –София
приема от правна страна следното:
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от дейността на правозащитните органи от незаконно
повдигане на обвинение, приключило с оправдателна присъда. Отговорността
на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на
обезщетение, което съгласно чл. 4 от ЗОДОВ се дължи за всички
имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от
незаконното обвинение. Обезщетението за неимуществените вреди е за
увреждане на нематериални права, блага или правнозащитими интереси,
включително чест, достойнство и добро име в обществото, а за имуществените
вреди – от засягането на патримониума на пострадалия, който или е намалял,
или не е могъл да се увеличи в резултат на незаконното обвинение.
В настоящия случай ищецът Д. е оправдан по повдигнатото му
обвинение за извършване на инкриминираното деяние с влязла в сила
присъда, като в резултат от незаконното обвинение той е претърпял вреди,
които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.
Следователно, искът е доказан по своето основание.
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ
се определя съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД – по справедливост.
Прилаганото на критерия „справедливост“ предпоставя цялостна преценка на
конкретните факти, които са от значение за съдържанието на
неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез
което те биха могли да бъдат репарирани. При определяне на справедливия
размер на така дължимото се обезщетение, от всички правно-релевантни
обстоятелства, настоящият състав приема на първо място, според тяхната
относителна тежест, продължителността на наказателното преследване
от общо седем години и четири месеца, като явяването на ищеца пред
досъдебните органи и пред съда за осъществяване на съдопроизводствените
действия го е ангажирало физически и емоционално; тежестта на
повдигнатото обвинение, характерът на престъплението, което е "тежко" по
смисъла на чл. 93, ал. 1, т. 7 НК, като за извършването му се предвижда
наказание – лишаване от свобода от две до осем години; броя и
продължителността на извършените с негово участие процесуални
7
действия - привличане като обвиняем, разпит и предявяване на
разследването, всяко от които е било в края на периода. В съдебната фаза на
наказателното производство ищецът се е явявал във всяко от общо 13- те
съдебни заседания пред първоинстанционния съд и въззивните съдебни
състави.
В рамките на този продължителен период от седем години и четири
месеца водено наказателно производство, на собствено основание го е лишило
от средства за ежедневна издръжка за задоволяване както на личните му
нужди, така и да осигурява такава на семейството. Това се установява и от
свидетелските показания, дадени пред първоинстанционния съд, в които се
заявява, че вследствие повдигане на обвинението и прекратяване на
правоотношението на ищеца с ДКЦ „Св. Анна“ последният е изпитвал
трудности да намери нова работа като лекар.
От събраните гласни доказателства по делото се установяват
негативните преживявания на ищеца във връзка с повдигнатото обвинение -
ищецът се превърнал в човек, затворен в себе си, притеснен, уплашен за
живота си, както и за препитанията на себе си и семейството му.
Съдът взе предвид и общественото и социално положение на увредения,
който е бил утвърден в сферата на своята дейност лекар (*** на ДКЦ „Св.
Анна“), и притежавания от него авторитет в обществото и лекарските среди,
както и факта, че воденото наказателно производство с конкретното
повдигнато обвинение се е отразило негативно на репутацията му и върху
душевното му състояние. В тази връзка съдът съобрази и формираната
съдебна практика, израз на която са напр. решение № 16/02.02.2011 г. по
гр. д. № 396/2010 г. на ВКС, III г.о. и решение № 401/21.10.2011 г. по гр. д.
№ 483/2011 г. на ВКС, IV г.о., която практика настоящият състав напълно
споделя. Публичното разгласяване на процеса и свързаните с това негативни
емоционални последици също попадат в каузалитета на претърпените вреди.
Макар отговорността на Прокуратурата да не е за разгласяването на този факт,
а за повдигане на обвинението срещу лицето, спрямо което в крайна сметка
съдът постановява оправдателна присъда, разгласяването и неговите
последици са част от вредоносния резултат, поради което така причинените
вреди също подлежат на репариране от субституента на държавата.
Причинно-следственият континуум произлиза от това, че ако прокуратурата
8
не бе повдигала незаконно обвинение в престъпление, което ищецът не е
извършил, той не бе претърпял унижението от широкото тиражиране и
медийно огласяване на случая.
Анализът на събраните доказателства обосновава извод от правна
страна, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са в пряка и
непосредствена последица от конкретното незаконно обвинение и подлежат
на обезщетяване от Прокуратурата на РБ. Поради което наведеното от
въззивника-ответник възражение за липсата на достатъчно доказателства от
страна на ищеца за търпените от него вреди от конкретно воденото
наказателно производство е неоснователно.
Както е посочено в решение №480/23.04.2013 година, постановено по
гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о.; решение №
55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1107/2012 година по описа на
ВКС, ГК, IV г. о. и др., обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата
на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или
правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените,
емоционални, психически терзания на личността, накърнената чест,
достойнство, доброто име в обществото. Целта на обезщетението е да
възстанови психическото и емоционално равновесие на пострадалото лице.
Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство
лицето, обвинено в престъпление, което не е извършило, изпитва неудобства,
чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се
моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му
общуване. В тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика
разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да
се изхожда само от формалните, външни доказателства. Тъй като в случая в
предмета на делото са включени и онези неблагоприятни за ищеца последици,
произтичащи от развиваната от него дейност – лекарска професия, но и
същевременно управление на ДКЦ, което представлява особен вид търговска
дейност, предполагащо добра репутация, съдът съобрази като доказани и
неимуществените вреди, свързани с личността на увредения, обичайната му
среда и обществено положение, които налагат определяне на по-висок размер
на обезщетението.
Не на последно място, съдът съобрази и икономическия растеж,
9
стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането. При
съобразяване с посочената задължителна практика, която съдът възприема,
настоящият въззивен състав споделя изводът на първостепенния, че в
конкретния случай следва да бъде определен размер на обезщетението за
неимуществени вреди в размер на сумата от 50 000 лв., който размер се явява
справедлив за репариране на неблагоприятните последици, причинени от
прокуратурата на ищеца, като същевременно бъде отчетено обстоятелството,
че осъждането на прокуратурата само по себе си също има ефект на
репарация.
Неоснователно е и възражението на въззивника-ответник, че
първоинстанционният съд е допуснал нарушение на чл.5 ЗОДОВ. По принцип
обезщетението се намалява, когато настъпилият вредоносен резултат е в
причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия; когато
пострадалият с действията си по време на наказателното преследване
недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на
незаконно обвинение. Такива действия са напр. недобросъвестно направени
неистински признания; въвеждането на органите на разследването в
заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или
опорочи разследването на престъпление и т. н. По настоящото дело липсват
данни, които да доведат до извод за подобно поведение на ищеца Н., поради
което и не са налице основания за прилагането на чл. 5 от ЗОДОВ при
определяне размера на обезщетение.
Поради това настоящият въззивен състав намира възраженията на
страните за заниженост, респ. - завишеност на определеното обезщетение
за неимуществените вреди, за неоснователни. По изложените
съображения и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, обжалваното решение в частта, касаеща иска за
неимуществените вреди, следва да бъде потвърдено.
По възражението на въззивника-ответник относно определеният от
първата инстанция размер на имуществените вреди, настоящият състав
приема, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в
наказателното производство, приключило в случая с оправдателна присъда, са
имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна
10
репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на
това производство. Видно е, че за конкретното наказателно производство
ищецът Н. е направил разходи за адвокат в размер общо на 4 400 лева. С оглед
направеното своевременно от ответника възражение, че изплатеното в
наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно, този
състав на САС приема, че в случая заплатеното адвокатско възнаграждение не
надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимо такова
съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното
дело. Ето защо и поради съвпадане изводите на двете инстанции
решението на СГС в тази обжалвана част също следва да бъде
потвърдено.
Относно частната жалба депозирана от Софийска градска
прокуратура с вх. № 120236 от 04.11.2024 . срещу Определение №
17085/28.10.2023 г. по гр. д. № 2672/2024 г. по описа на СГС, ГО I-21 с-в.
В срок е депозиран и отговор на частната жалба на СГП, в който се
твърди, че Определението на Софийски градски съд е правилно и
законосъобразно.
С обжалваното определение СГС е оставил без уважение искането по
реда на чл. 248, ал. 2 от ГПК за изменение на разноските на Решение № 5205
от 18.09.2024 г., постановено по гр. д. № 2672/2024 г. Настоящия състав счита,
че така поставеното Определение е правилно съответно следва да бъде
потвърдено, а частната жалба на СГП да бъде отхвърлена.
По наведените оплаквания относно присъденото адвокатско
възнаграждение въззивният състав намира следното: съгласно нормата на чл.
10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ на ищеца се дължат разноски за адвокатско
възнаграждение съразмерно на уважената част от иска. Това означава
съотнасяне на уважената част към общата стойност на претенцията, или в
случая 54 400/99 400 лева. При прилагане на горепосочената пропорция към
дължимия хонорар – (54 400/99 400)*8 618 лева, се получава 4 716, 49 лева,
като присъденото адвокатско възнаграждение, надхвърля минимално
дължимото с близо 300 лева, настоящия съд счита за дължимо, доколкото в
първоинстанционното производство са разпитани свидетели, предявени са
искове за имуществени и неимуществени вреди, направено е увеличение на
иска за имуществени вреди, който в уважен в неговата цялост. В този смисъл
11
размерът на присъдено адвокатското възнаграждение е справедлив и
обоснован.
При този изход на делото и с оглед отхвърлянето и на двете подадени
жалби, с които въззивинят съд е сезиран, разноските следва да останат за
всяка от страните така, както са направени.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5205 от 18.09.2024 г., постановено по гр.
д. № 2672/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ГО I - 21 състав
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба депозирана от Софийска
градска прокуратура с вх. № 120236 от 04.11.2024 . срещу Определение №
17085/28.10.2023 г. по гр. д. № 2672/2024 г. по описа на СГС, ГО I-21 с-в
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните чрез връчване на препис от същото при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12