РЕШЕНИЕ
№89
гр. Пловдив, 16.01.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито
заседание на осми октомври, две хиляди двадесет и първата
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурор при ОП – Пловдив Светлозар Чераджийски, като разгледа
докладваното от съдията административно дело №1153 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във
връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от „Био Фреш“ ООД с ЕИК ***,
с.Царацово, против ответниците Министерство на икономиката гр. София и Национална агенция по приходите
гр.София. С исковата молба, конкретизирана с две последователни молби, е предявен иск за
обезщетение за имуществени вреди, солидарно срещу посочените двама ответници, в
общ размер от 58107,23 лева, от които 900 лева, съставляващи разноски по
поддържане на две банкови гаранции и 57207,23 лева, съставляващи неправомерно
удържана сума за наложена финансова корекция с незаконосъобразен
административен акт - Решение № РД-16-292 от 20.02.2019 г. на Главен директор
на Главна дирекция „Европейски фондове за конкурентоспособност“ и ръководител
на УО на ОПИК, ведно със законната лихва върху сумата на претендираното
обезщетение от датата на завеждане на иска до окончателното ѝ изплащане.
Сочи се, че искът се предявява солидарно против двамата посочени ответници
предвид настъпването на вреди в резултат от описаните от ищеца действия и
бездействия на органите и на двамата ответници, конкретизирани, както следва:
издадения незаконосъобразен административен акт Решение № РД-16-292 от
20.02.2019 г. на Главен директор на Главна дирекция „Европейски фондове за
конкурентоспособност“ и ръководител на УО на ОПИК, както и твърдяното
незаконосъобразно действие, извършено от ТД на НАП - Пловдив по изпълнително
дело № 19069300/2019 г., образувано за принудителното събиране на финансовата
корекция по посочения незаконосъобразен административен акт, а именно действие
по прихващане на сумата от 57207,23 лева с акт за прихващане и възстановяване №
П-16001620162285-004-001 от 13.10.2020 г., а така също и определения от ищеца
като незаконосъобразно бездействие твърдян мълчалив отказ на Министъра на
икономиката да удовлетвори молба на ищеца от 25.01.2021 г. за възстановяване на
посочената по-горе сума, като удържана на основание отмененото като
незаконосъобразно Решение № РД-16-292 от 20.02.2019 г. на Главен директор на
Главна дирекция „Европейски фондове за конкурентоспособност“ и ръководител на
УО на ОПИК. В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощника си адв.А.,
като по същество искът се поддържа само в частта му касателно включената в
общия размер на претендираното обезщетение сума за направени разходи за
поддържане на банкови гаранции и размера на удържаната с АПВ лихва върху сумата
на финансовата корекция. Претендират се и направените разноски в настоящото
производство по представен списък.
Ответникът по иска Министерство на икономиката със свой писмен отговор,
депозиран чрез упълномощен процесуален представител, моли за оставяне на
исковата молба без разглеждане поради липса на акт, с който на ищеца да е
отказано възстановяването на сумите по финансовата корекция и липса на
бездействие на ответника, предвид предприети от негова страна действия за
установяване и изплащане на дължимите на ищеца суми. С писмена молба за
съдебното заседание от този ответник се ангажират доказателства за извършено
плащане в полза на ищеца и се моли съдът да вземе предвид, че не са налице
кумулативно предвидените в чл.1, ал.1 от ЗОДОВ предпоставки за присъждане на
обезщетение, като административният орган е предприел действия по изпълнение на
съдебното решение, с което е отменено решението за определяне на финансови корекции.
Ответникът Национална агенция за приходите
депозира отговор по исковата молба чрез упълномощен юрисконсулт, като заявява
допустимост, но неоснователност на иска, предвид липсата на кумулативните
предпоставки за ангажиране отговорността на държавата. Твърди се, че липсва
незаконосъобразен акт или действие, които да са извършени от орган по приходите,
или друго длъжностно лице в НАП и да са отменени по надлежния ред, като на
публичния изпълнител са били представени от ищеца две банкови гаранции и в тази
връзка и установеното публично държавно вземане с отмененото Решение №
РД-16-292 от 20.02.2019 г. на Главен директор на Главна дирекция „Европейски
фондове за конкурентоспособност“ и ръководител на УО на ОПИК не е било
принудително събирано. Извършеното прихващане на сумите по това решение се сочи,
че е осъществено с АПВ, който не е бил обжалван от страна на ищеца и не е бил
отменен. Освен това се сочи, че извършваните от органите на НАП действия са
били осъществени преди въпросното решение да бъде отменено. Моли се присъждане
на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание ответникът НАП-София се
представлява от юрисконсулт П., която оспорва иска и моли същият да се отхвърли
като неоснователен и недоказан, като се моли за присъждане на разноски при
съобразяване на факта, че НАП не е станала причина за завеждане на иска. Прави
се възражение за прекомерност на претендирания от ищеца размер на адвокатско
възнаграждение.
Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор заявява становище за
основателност на иска и за присъждане на претендираната в съдебното заседание
сума от страна на ищеца.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че искът за
обезщетение, ведно с акцесорната претенция за присъждане на законна лихва, е допустим. На практика съдът е
сезиран с иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, който е основан на няколко
отделни фактически основания, които обаче се сочи в своята съвкупност да са
довели до настъпване на претендираната имуществена вреда за ищеца. В тази
насока и изрично при указване на ищеца да конкретизира претенцията си, същият в
последната си молба по конкретизация на иска от 09.07.2021 г., в крайна сметка,
е заявил да претендира обезщетението солидарно от двамата ответници за вреди,
които са резултат, както на незаконосъобразен акт - въпросното незаконосъобразно
решение от 20.02.2019 г., издадено от орган на Министерството на икономиката,
за чиято отмяна ищецът е депозирал доказателства и в тази ѝ част
претенцията му отговаря на разпоредбата на чл.204, ал.1 от АПК относно
допустимостта ѝ, така и на незаконосъобразни действия на органите на НАП
по събиране на финансовата корекция и на незаконосъобразно бездействие на Министъра
на икономиката по удовлетворяване на молбата на ищеца за възстановяване на
финансовата корекция, в която връзка ищецът е посочил и правно основание на
иска си по чл.204, ал.4 от АПК, която разпоредба гласи, че незаконосъобразността на действието или
бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. В тази
насока и установяването наличието или липсата на посочените в исковата молба факти и обстоятелства,
съответно и тяхната
правна характеристика, както и правните им последици, сиреч дали
съответното фактическо основание е наистина сложил се в правната действителност
факт и дали конкретното фактическо основание може
да обоснове основателност и доказаност на иска, или, казано с други думи, конкретно
при преценката по чл.204, ал.4 от АПК, дали описаните от ищеца факти водят на
извод за действително наличие на незаконосъобразни
фактически действия,
съответно бездействия, съответно и дали твърдените
незаконосъобразни бездействия действително са такива, или съставляват мълчалив
отказ от произнасяне с
административен акт /отменен или неотменен/, както и дали от същите за ищеца са настъпили
претендираните от него вреди, са все
въпроси по същество на спора, а не касателно неговата допустимост. В тази
насока е трайната е непротиворечива съдебна практика, обективирана напр. в Определение № 8881/2008 г. на ВАС по адм. д. № 8901/2008 г.; Определение № 5299 /2011 г.
на ВАС по адм. д. № 2821/2011 г.; Определение № 13055
/2019 г. на ВАС по адм. д. № 11269/2019 г.; Определение
№ 5696/2022 г. на ВАС по адм. д. № 3268/2022 г. и др.
С оглед на съдържанието на исковата претенция, се касае до иск с
правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за
присъждане от съда на обезщетение за имуществени вреди, ведно с акцесорната претенция за лихва, за които вреди се
твърди да са настъпили като резултат, както от незаконосъобразен административен
акт на държавен орган при
изпълнение на административна дейност, така и в резултат на незаконосъобразни
действия и незаконосъобразни бездействия на администрацията. Макар да се сочат
различни фактически основания от ищеца, на практика е заявена една обща
претенция, поради наличното твърдение за съвместното въздействие върху правната
сфера на ищеца на отделните сложили се в правната действителност факти, довели
до настъпването на неблагоприятния за ищеца краен резултат и единни последици,
изразяващи се в твърдяната като причинена вреда в посочения от ищеца общ размер.
Искът е предявен от надлежна страна, предвидена
сред лицата, които могат да търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и против надлежни ответници, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се
предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт,
действие или бездействие, са причинени вредите. В случая в исковата молба са изложени
твърдения за издаден незаконосоъбразен акт от Главен директор на ГД „Европейски фондове и конкурентоспособност“
към Министерство на икономиката и проявено незаконосъобразно бездействие от Министъра на икономиката,
както и незаконосъобразни действия на органите на ТД на НАП Пловдив по
твърдяното събиране на суми по отменения акт. Нито Главната дирекция „Европейски
фондове и конкурентоспособност“, която
иначе е част от специализираната администрация на Министерството на
икономиката, нито териториалните
дирекции на
НАП са юридически лица и
поради това и доколкото Министерството
на икономиката, съгласно чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на МИ, както и НАП – София, съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП, са юридически лица, то допустимо
е искът да е насочен именно към тези ответници.
По същество исковата претенция се явява само частично основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства
се установява от фактическа страна, че спрямо ищеца „Био Фреш“ ООД е било
постановено Решение № РД-16-292/02.02.2019 г. на Главен директор на Главна
дирекция „Европейски фондове и конкурентоспособност“ и Ръководител на УО на
ОПИК, с което на дружеството е била определена финансова корекция в размер на 49980
лева по договор за безвъзмездна финансова помощ № BG16RFOP0020516-С01 с бенефициент „Био Фреш“ ООД, в
размер на 5 процента от поисканите за възстановяване разходи по засегнатите
договори. Въпросното решение било оспорено от дружеството пред Административен
съд Пловдив, който със свое решение № 2095/24.10.2019 г., постановено по адм.
дело № 1156/2019 г. го отменил, като това решение било оставено в сила с
окончателно решение на ВАС № 15333/10.12.2020 г., постановено по адм. дело №
2029/2020 г. Предвид обстоятелството, че съгласно изричните норми на ЗУСЕСИФ
оспорването на решението не спирало неговото изпълнение и факта, че финансовата
корекция по същото съставлявала публично държавно вземане по смисъла на ДОПК,
за нейното събиране било образувано изпълнително дело №*********/2019 г. по
описа на ТД на НАП - Пловдив. За обезпечаване на задължението по изпълнителното
дело за финансовата корекция и лихва, както и останалите възникнали по
изпълнителното дело задължения, ищецът предоставил банкова гаранция от
„Прокредит банк България“ ЕАД, която била с период на ползването ѝ от
18.04.2019 г. до 02.04.2020 г., в която връзка му били начислени от банката и
удържани административни такси за издаване и поддържане на банковата гаранция
от общо 540 лева. Отново с предмет обезпечаване плащането по изпълнителното
дело на ищеца била издадена и банкова гаранция от ОББ АД от 25.03.2020 г. и
валидност до 31.12.2021 г., която реално действала до 21.10.2020 г., но за
периода на действието ѝ дружеството заплатило на банката такса за
издаване в размер на 360 лева. Междувременно, във връзка с това, че
дружеството-ищец било регистрирано по ЗДДС и с оглед на представена от него
справка-декларация по посочения закон с дата 14.09.2020 г. и деклариран от
дружеството ДДС за възстановяване, била извършена проверка за наличие
обстоятелства за възстановяване на данъка във връзка с чл.92, ал.3 от ЗДДС. С
Акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ от 13.10.2020 г. с №
П-16001620162285-004-001, издаден на основание чл.129 ДОПК, било установено, че
е налице данък за възстановяване в полза на дружеството от 136258,13 лева.
Същевременно, в същия акт било посочено, че е била извършена и проверка за
наличие на публични задължения на дружеството-ищец, която установила, че по
въпросното изпълнително дело е налице задължение в размер на 57207,23 лева,
което включвало главница от 49185,68 лева и лихва от 8021,55 лева. Въпросният
установен размер на главницата, посочен в АПВ, бил по-малък от размера на
задължението за финансова корекция, посочен в отменителното решение по адм.
дело № 1156/2019 г., предвид наличието на събрани преди това по изпълнителното
дело суми през месеците март, май, юни 2019 г. в общ размер на 794,32 лева. С посочения АПВ било извършено прихващане на
размера на дължимия данък за възстановяване с установеното като останало
задължение по изпълнителното дело /57207,23 лева/, поради което и била
възстановена на дружеството сума от 79050,90 лева, съставляваща ДДС за
възстановяване след извършеното прихващане. Въпросният АПВ бил връчен на ищеца
по електронен път на 13.10.2020 г., но не бил обжалван от него, поради което и влязъл в
сила. На 25.01.2021
г.
ищецът депозирал молба до Министъра на икономиката с искане за разпореждане за
възстановяване на сумата от 57207,23 лева, прихваната по АПВ на ТД на НАП
Пловдив, с твърдение, че същата била удържана на отпаднало правно основание,
предвид отмяната на решението за налагане на финансовата корекция. В тази
връзка била отправена молба с дата 09.08.2021 г. от Главен директор на ГД
„Европейски фондове и конкурентоспособност“ към Министерството на икономиката
до Директора на ТД на НАП Пловдив за изготвяне на официална справка относно
разпределените по изпълнителното дело суми. С писмо от 26.08.2021 г. били
изпратени справки, както и разпореждания за разпределение на суми, като за
прихванатата сума от 57207,23 лева била изготвена справка за събрани суми, в
която било посочено, че основанието е именно финансовата корекция по Решение №
РД-16-292/20.02.2019 г. с взискател Министерство на икономиката и дата на
прихващане от длъжника 13.10.2020 г., но без посочена дата на превод от НАП,
предвид това, че от 01.01.2020 г. не се извършвал реален превод към банкова
сметка, ***. На 06.10.2021 г. бил нареден от МИ-ЕФРР-ОПИК в полза на „Био Фреш“
ОДД превод на сумата от 49185,68 лева с основание за плащането „окончателно“,
за което от становището в хода по същество на процесуалния представител на
ищеца, става ясно, че се признава да съставлява плащане на част от посочената
по исковата молба претендирана сума /главница/, за която се сочи, че е била
неправомерно удържана от ТД на НАП, поради което и от ищеца в производството се
поддържа искане за осъждане само по отношение на лихвата и разноските за
поддържане на банкови гаранции.
За да приеме за установена изложената фактическа
обстановка, съдът взе предвид всички събрани по делото писмени доказателства.
На базата на така установеното от фактическа страна, от
правна такава, съдът намери следното:
За да
възникне правото на обезщетение по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко кумулативно определени
предпоставки, а именно: да има причинена вреда - имуществена или
неимуществена; да съществува незаконосъобразен акт, действие или
бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината;
незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод
изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка
между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда.
При липсата, на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не
може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В
конкретния случай, както се посочи, е установена по делото категорично наличната
отмяна по предвидения за това в чл.73, ал.4 от
ЗУСЕСИФ съдебен ред на индивидуален по своя характер административен акт,
какъвто е актът по чл.73, ал.1 от ЗУСЕСИФ, съгласно трайната практика на ВАС,
издаден от административен орган –
директор на дирекция в Министерство на икономиката, като ръководител на
Управляващ орган по оперативна програма, по която с ищеца е бил сключен договор
за безвъзмездна финансова помощ. В тази насока, че органът, издал отмененото
Решение № РД-16-292/20.02.2019 г., с което е определил на ищеца финансова
корекция по договора му за безвъзмездна финансова помощ е действал при издаване на въпросното решение в изпълнение именно на негова административна дейност се взема предвид характера на дейността, която е такава
по изпълнение на негови нормативно възложени правомощия по ЗУСЕСИФ /чл.69 и
следващите/ и Наредбата за администриране на нередности по европейските
структурни и инвестиционни фондове и издаването на въпросното решение, а именно
действие по администриране на установена нередност, а не е действие по
изпълнение на договора, независимо, че въпросният орган, издател на решението,
е страна по административен договор с ищеца. В тази насока и според съда като пряка последица от
отменения като незаконосъобразен административен акт, издаден в изпълнение на
административна дейност, могат да се определят единствено направените от ищеца
разходи за издаването и съответно за поддържането на двете банкови гаранции от
двете посочени по-горе банки, които разходи възлизат общо в размер на 900 лева.
Следва тук да се има предвид, че съгласно чл.73, ал.4 от ЗУСЕСИФ при съдебното
обжалване на решението е бил приложим чл.24, ал.2 от посочения закон, която
разпоредба сочи, че оспорването на индивидуалните административни актове пред
съда не спира тяхното изпълнение. В тази насока и предвид това обстоятелство,
независимо от започналото съдебно производство по оспорване на въпросното
Решение за определяне на финансова корекция от 20.02.2019 г., същото е
подлежало на изпълнение, като и доколкото вземането за определената финансова
корекция съставлява публично държавно вземане по смисъла на чл.162, ал.2 т.8 от ДОПК, е било образувано и изпълнително дело за събирането на същото. В хода на
това изпълнително дело именно ищецът е предоставил банковите гаранции с предмет
обезпечаване плащането на посоченото публично задължение, установено с
отмененото като незаконосъобразно решение от 20.02.2019 г. на управляващия
орган и допълнително възникващите в тази връзка задължения за лихви. В тази
насока, действително предоставянето на банкова гаранция е само една възможност
за ищеца като длъжник по изпълнително дело / по арг. от чл.199, ал.2 от ДОПК/,
но същевременно следва да се има предвид, че
дружеството - ищец не би
направило разходите, свързани с издаването и
обслужването на двете банкови гаранции,
ако спрямо него не бе издадено изобщо въпросното решение за определяне на финансова
корекция, събирането на която обезпечават въпросните банкови гаранции. В тази
насока според съда, независимо, че предоставянето на банковите гаранции, за
чието издаване и обслужване ищецът е разходвал сума от общо 900 лева е свързано
с образуваното изпълнително дело в съответната ТД на НАП, то това не прави
извършеният разход да не съставлява пряка последица от издадения
незаконосъобразен индивидуален административен акт, подлежащ по силата на
закона на предварително изпълнение. В тази връзка и съдът споделя и становището
на ВАС относно това, че пряка и
непосредствена причинно -следствена
връзка не означава, че по веригата между противоправното поведение и резултата
от него е изключено да има други юридически факти, а че тези юридически факти
не трябва да са от такъв вид, че да прекъсват тази верига /Решение № 6620/2021 г. по адм.
дело № 10877/2020 г. на ВАС/. Затова и изборът на ищеца какво поведение в рамките на закона да
предприеме при наличие на подлежащ на изпълнение, макар и невлязъл
в сила индивидуален
административен акт за установяване на публично държавно вземане, каквото е
било процесното решение на ръководителя на Управляващия орган на ОПИК, в хода
на изпълнително производство за събиране на това вземане, е в причинно - следствената
верига, като образуването на
изпълнителното дело не я прекъсва. Поради това и според настоящия
съдебен състав в тази ѝ част претенцията на ищеца е основателна и
доказана и следва да се уважи, доколкото, както се каза, ако не бе издадено
незаконосъобразното решение за определяне на финансова санкция, не би се
стигнало до нуждата от обезпечаване нейното събиране посредством учредяване на
банкови гаранции и съответно и до направата на конкретни имуществени разходи за
това.
Както се посочи, по делото е установено настъпило
извънсъдебно заплащане на част от исковата сума, но предвид липсата на
направено изрично частично оттегляне, или частичен отказ от иска, не е налице
основание за съда за произнасяне с прекратителен акт за тази част от исковата
претенция, която е била внесена в полза на ищеца от ответника Министерство на
икономиката. Това поведение на ответната страна обаче, не променя извода на
съда за принципна неоснователност на исковата претенция за сумата от от
57207,23 лева на предявените от ищеца фактически основания, независимо от това
дали плащането е реално дължимо /но на друго основание/, или не. Както се каза,
напълно неоснователна на претендираните от ищеца основания се явява претенцията за
обезщетение за вреди за частта ѝ относно размера на посочената обща сума
от 57207,23 лева /49185,68 + 8021,55 лв./, за която се сочи да съставлява
размер на причинена на дружеството-ищец имуществена вреда в резултат от
съвместна незаконосъобразна административна дейност на двамата ответници,
изразила се според ищеца в издаденото незаконосъобразно решение от 20.09.2019 г.
за определяне на финансова корекция, незаконосъобразното действие по събиране
на сумата от 57207,23 лева, извършено с АПВ от 13.10.2021 г. и незаконосъобразно
бездействие – мълчалив отказ по молба за възстановяване на посочената сума като
удържана на отпаднало правно основание.
От доказателствата
по делото се установява, че в хода на административна процедура по ДОПК,
започнала с подаването на справка-декларация по ЗДДС от страна на дружеството –
ищец с посочен ДДС за възстановяване, е била извършена проверка и издаден Акт
за прихващане и възстановяване, с който е било осъществено прихващане на
дължимия за възстановяване на ищеца ДДС с останалата непогасена част от
задължението по изпълнително дело № *********/2019 г., образувано в ТД на НАП –
Пловдив, съставляващо публичното държавно вземане – финансовата корекция и
начислени лихви върху останалата дължима главница, доколкото част от главницата
е била погасена след извършено разпределение на постъпили по изпълнителното
дело суми /49 980 лв. - размер на финансовата корекция, съгласно отмененото
решение минус 794,32 лева - размер на погасени суми по изпълнителното дело = 49185,68 лева - претендираната главница/. В тази насока и
макар и действително въпросните суми и конкретно тази, за която се заявява
изрично в съдебно заседание, че се поддържа искът пред настоящия съд,
съставляваща лихва върху внесената в хода на производството главница, да са
били фактически употребени за погасяване на задължения по започналото
изпълнително производство за събиране на вземане по подлежащото на
предварително изпълнение незаконосъобразно решение на ръководителя на УО на
ОПИК, то на практика т.нар. събиране на сумите в полза на Министерството на
икономиката е станало не поради извършено доброволно плащане от ищеца, или
поради предприети в хода на изпълнителното производство конкретни изпълнителни
действия, а в хода на съвсем друга административна процедура, започнала поради
подадена от ищеца справка-декларация /производство по прихващане и възстановяване
по чл.129 от ДОПК/ и то въз основа на влязъл в сила индивидуален
административен акт – въпросният АПВ от 13.10.2020 г. Сиреч, последицата –
удържане на въпросната искова сума е настъпила като пряка последица от
изпълнението на влязъл в сила АПВ. В случая ищецът основава претенцията си на
незаконосъобразни действия по извършеното прихващане, които сочи, че са
обективирани във въпросния АПВ. Тук следва да се има предвид, че не се
установява изобщо описаните факти да очертават наличието на соченото основание
на исковата претенция - незаконосъобразно действие на органите на ТД на НАП
Пловдив. Както е
прието в съдебната теория и съответно в практиката на ВАС, действието,
респективно и бездействието на администрацията следва да съставлява фактическо такова, а не правно и конкретно
незаконосъобразното действие е такова, предприето без правно основание, а по
отношение на бездействието - то представлява неизпълнение на задължение на
административния орган, произтичащо пряко от нормативен акт, да извърши
конкретно действие, свързано с прогласено от нормативния акт защитимо
субективно право. Незаконосъобразното действие /бездействие/ по смисъла на
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ не може в тази връзка да е юридическо /правно/ действие и
съставлява фактически, а не юридически акт. В случая е налице издаване на АПВ,
който съставлява индивидуален административен акт, издаден по реда на ДОПК,
сиреч налице е осъществено правно, а не фактическо действие от страна на
неговия издател, което е довело и до съответни правни последици, настъпили след
влизане в сила на АПВ. Ето защо и доколкото фактическото приемане на
прихванатата сумата от 57207,23 лева, като такава, погасяваща част от дълга по
посоченото изпълнително дело, образувано за събиране на финансовата корекция, е
станало въз основа не на фактическо действие, а в изпълнение на индивидуален
административен акт, то изобщо не е налице основанието, сочено от страна на
ищеца – незаконосъобразно действие на администрацията на ТД на НАП Пловдив,
защото, за да се извърши въпросното прихващане е издаден предвиден в закона
административен акт. Друг би бил въпросът, ако ищецът бе основал претенцията си,
като такава, произтичаща от незаконосъобразен АПВ, каквото иначе основание той
не е заявил в исковата молба. Дори и тогава обаче, следваше, за да е допустима
претенцията му на това основание, да е налице установена отмяна на АПВ като
незаконосъобразен, респективно пред съда да се заяви в срок оспорването му
заедно с иска за обезщетение по реда на чл.204, ал.2 от АПК, което ищецът не е
сторил. Отделно от това, установява се, както се каза вече, че АПВ е бил
надлежно връчен на ищцовото дружество и не е бил обжалван от него в предвидения
за това срок.
Неоснователно се явява и искането за солидарно
осъждане на ответниците за претендираното обезщетение, основано на
незаконосъобразно бездействие, за което се сочи, че е мълчаливият отказ на
Министър на икономиката да се произнесе по молбата на ищеца за възстановяване
на сумата от 57207,23 лева. На първо място, дори да е налице
мълчалив отказ, то същият не може да бъде определен като незаконосъобразно
бездействие, доколкото, както вече се каза, законът има предвид фактическо, а
не юридическо бездействие. Принципно самото
непроизнасяне на административен орган, който е сезиран, в предвидения за това
срок със съответен акт е бездействие, което обаче по дефиниция е приравнено на
административен акт – мълчалив отказ, който пък, съгласно ТР № 3/2004 г. на
ОСГК на ВКС, не е фактическо действие, а юридически акт и затова и само ако той
бъде отменен като такъв, тогава ще обоснове право на обезщетение и то от
незаконен акт на администрацията, а в случая искът
е основан изрично на чл.204, ал.4 от АПК. Според съда не може и да се счете, че
изобщо е налице мълчалив отказ в конкретния случай. Мълчаливият
отказ е индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК. Същият подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, като следва да
се има предвид, че не всяко бездействие на администрацията е мълчалив отказ по
смисъла на чл.58, ал.1 от АПК. Мълчалив отказ е налице само тогава, когато искането до
административния орган се отнася до издаване на индивидуален административен
акт, или
отказ на административния орган да извърши, или да се въздържи да извърши определено действие, т.е. когато органът
има задължение да се произнесе по направеното искане, както и задължение да
уведоми жалбоподателя за взетото решение. Задължението и правомощието на
административния орган по направеното искане трябва да е нормативно предвидено,
сиреч
искането за издаване на претендирания административен акт следва да е
допустимо, тъй като тогава се засягат признати права и интереси на
заинтересованата от издаването му страна. Видно е, че
фактическият състав на чл.58, ал.1 от АПК
включва две кумулативни предпоставки - да е изтекъл
предвиденият в закона срок за произнасяне на компетентния орган и неиздаването
на акт в този срок. В конкретния
случай, не може да се счете, че е налице обективиран мълчалив отказ, доколкото
нито се установява конкретно законово задължение на съответния ръководител на
управителния орган на ОПИК по възстановяване събрани суми за определени преди
това финансови корекции с конкретен акт, нито е предвиден срок за произнасяне с
такъв акт. Както източници на националното право, така и такива на правото на Европейския съюз, регламентират реда за възстановяване на надплатени или недължимо платени,
неправомерно получени, или неправомерно
усвоени средства от получателите на финасова помощ, но същевременно не съдържат правна
уредба относно реда за възстановяване на финасови средства, събрани от
бенефициентите в условията на предварително изпълнение на акт на управителния
орган за налагане на финансови корекции, който е
бил последващо отменен от съда. Предвид това и за отправеното
искане от ищеца към съответния ръководител не се установява да е предвидено
съответно задължение за произнасянето му в определен от закона срок и с
конкретен акт, поради което и не може да се счете, че е налице формиран
мълчалив отказ, който, както се каза и по-горе, за да е допустимо основание за
присъждане на обезщетение, е следвало и да е бил отменен, респективно ищецът е
следвало да съедини иска си за обезщетение с жалба срещу твърдения мълчалив
отказ. Както се каза вече, ищецът основава претенцията си на незаконосъобразно
бездействие, каквото в случая съдът не намира да е установено, доколкото, както
се посочи по-горе, бездействието представлява
неизпълнение на задължение на административния орган, произтичащо пряко от
нормативен акт, да извърши конкретно фактическо по характера му действие,
свързано с прогласено от нормативния акт защитимо субективно право. В случая,
както многократно се посочи вече, не е налице изрично предвидено нормативно
задължение за възстановяването на финансовата корекция в определен срок след
отмяна на акта, с който е наложена, за да се приеме, че ответникът Министерство
на икономиката е осъществил незаконосъобразно бездействие. Съществува и съдебна
практика на ВАС, съгласно която възстановяването на такива суми, каквито се
претендират от ищеца, би могло да се търси на плоскостта на договорната
отговорност, предвид факта, че се касае до отношения, които се уреждат с
административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. При
това положение и ако ищецът, в качеството му на бенефициент по договора за
безвъзмездна финансова помощ, се бе позовавал в исковата си молба на
неизпълнение на договорно задължение на другата страна по договора, каквото
основание същият обаче не е заявявал изрично по настоящото дело, макар да е
посочено от процесуалния м представител при изявление в съдебно заседание, че
уточнява, че твърдяното незаконосъобразно прихващане било извършено в нарушение
на конкретна клауза от представените общи условия към финансираните по ОПИК, но
без да е искал допускане изменение в основанието на иска си, то и правната
квалификация на иска му би била различна. Така обаче, както е заявил
претенциите си ищецът, а именно с посочени изрично основания, предвидени в
ЗОДОВ – конкретно сочените незаконосъобразни действия и бездействия, каквито,
както се каза, не се установиха от съда в настоящото производство, същите се
явяват неоснователни. Впрочем, дори да се приеме, че е налице незаконосъобразно
бездействие на органа да извърши възстановяване на сумата в размер на
финансовата корекция и лихва върху нея, то от същото не може да се счете, че е
настъпила пряко и непосредствено вредата за ищеца в претендирания размер,
защото, непосредствена вреда означава тя да е настъпила по време и място,
следващи противоправния резултат, а в случая, т.нар. незаконосъобразно
бездействие е осъществено значително време след като от патримониума на
дружеството вече е излязла исковата сума в размер на част от финансовата
корекция и лихва върху нея, сиреч, твърдяното бездействие не е довело пряко до
обедняването на дружеството с въпросната сума.
В тази връзка, претенцията за възстановяване на сумата, равняваща се на
частта от определената финансова корекция, би била основателна като вреда,
настъпила от незаконосъобразен акт – отмененото решение за определяне на
корекцията, ако корекцията бе заплатена доброволно от ищцовото дружество, при
което положение и заплатената въз основа на отменен впоследствие като
незаконосъобразен административен акт сума би се явила именно пряка щета за
ищеца, настъпила като пряка и непосредствена последица от изпълнението на
незаконосъобразния акт. В случая, фактите по делото сочат на своеобразно опосредяване
при събиране на определената с незаконосъобразното решение финансова корекция,
което е станало в резултат от изпълнение на последващ индивидуален
административен акт, който обаче не е бил оспорен и е влязъл в сила /въпросният
АПВ/, поради което и настъпилата вреда не се явява пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразния акт, посочен от ищеца в исковата му молба, а
именно отмененото решение на УО на ОПИК, макар да е настъпила във връзка /но не
пряка/ с неговото издаване.
Предвид изложеното и настоящата
съдебна инстанция намира, че само отчасти следва да уважи исковата претенция, а
именно до размера на сумата от 900 лева, съставляваща направени разходи от
ищеца за двете банкови гаранции, с които е обезпечил изпълнението на отмененото
като незаконосъобразно Решение № РД-16-292/20.02.2019 г. на Главен директор на
ГД „Европейски фондове за конкурентоспособност“ и Ръководител на УО на ОПИК, за
която сума следва да бъде осъден само ответника Министерство на икономиката, в
чиято административна структура се намира издателят на решението. Не е част от фактическия
състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ установяване виновно причиняване на щетите за реализиране
отговорността на държавата, като в тази връзка съдът съобразява и съдържанието
на изричната разпоредба на чл.4, ал.1 пр. последно от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото и нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които
иначе са основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение. Исковата претенция за разликата до пълния ѝ
предявен размер от 58107,23 лева ще следва да се отхвърли като неоснователна,
както и в частта ѝ касателно искането за солидарно осъждане на ответника
НАП-София, поради липсата на установено съпричиняване на установената
вреда.
Следва според съда да се уважи и претенцията
за присъждане на законна лихва върху присъжданото обезщетение, доколкото
акцесорната претенция принципно следва съдбата на основната. Съгласно
заключението по т.4 на ТР № 3/2005 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на
администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва върху
сумата на обезщетението е влизането в сила на решението, с което се
отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва, считано
от по-късен от определения с посоченото ТР момент, а именно от датата на
завеждане на исковата молба, поради което и следва тази претенция да се уважи, както е
предявена, или да се присъди законна лихва върху сумата на обезщетението от 900 лева, считано от 28.04.2021 г. /датата на депозиране на иска в
съда/ до окончателното ѝ изплащане.
На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, на ищеца ще
следва да бъдат присъдени и разноските за внесената държавна такса от 25 лева,
които следва да бъдат понесени от ответника Министерство на икономиката.
Принципно на ищеца се следва и присъждане на направените разноски за един
адвокат в производството, съразмерно на уважената част от иска. В случая обаче,
независимо, че е представен списък на разноските, в който се претендират такива
за адвокат от 3000 лева, каквато сума е посочена в представения договор за
правна защита и съдействие, по делото не са представени доказателства за това,
че въпросните разноски са действително сторени. В тази връзка и съгласно т.1 от
ТР №6/2013 г. на ВКС, когато в договора за правна защита и съдействие е
посочено, че възнаграждението за адвокат се изплаща по банков път, както е в
конкретния случай, то така уговореното заплащане следва да бъде
документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането на уговореното адвокатско възнаграждение,
каквото доказване на плащането ищецът не е направил в хода на производството.
Поради това и искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение
не може да бъде уважено от съда.
Съгласно чл.10, ал.4 от ЗОДОВ съдът осъжда
ищеца да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение съразмерно с
отхвърлената част от иска. В случая, макар ответникът Министерство на
икономиката да е бил представляван от юрисконсулт, липсва направено искане за
присъждане на разноски, поради което и съдът не дължи произнасяне.
По отношение на втория ответник, НАП-София,
спрямо когото на практика исковата претенция бива отхвърлена изцяло, с оглед
направеното изрично искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение от
представлявалия го в производството юрисконсулт, ще следва да му се определи
такова на основание приложимата разпоредба на чл.24, пр. второ от Наредбата за
заплащането на правната помощ, във връзка с чл.37 от ЗПП, във връзка с чл.10,
ал.4 от ЗОДОВ, а именно такова в размер на 200 лева, съобразено с извършената
от процесуалния представител на ответника работа по делото, както и броя на
проведените съдебни заседания по същото.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Министерство на
икономиката гр.София
да заплати на „Био
Фреш“ ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в с.Царацово,
обл.Пловдивска, м. „Три могили“, кв.28, № 42, сумата от 900 лв. /деветстотин лева/, съставляваща обезщетение за
имуществени вреди от незаконосъобразно
Решение № РД-16-292/20.02.2019 г. на Главен директор на ГД „Европейски фондове
за конкурентоспособност“ при Министерство на икономиката и Ръководител на УО на
ОПИК, ведно със законната лихва върху сумата на
обезщетението, считано от 28.04.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявената от Био
Фреш“ ООД искова претенция за разликата до пълния ѝ предявен размер от
58107,23 лева, както и по отношение искането за солидарно осъждане на
втория ответник Национална агенция за приходите – София, като неоснователна.
ОСЪЖДА Министерство на
икономиката гр.София,
да заплати на „Био
Фреш“ ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в с.Царацово,
обл.Пловдивска, м. „Три могили“, кв.28, № 42, сумата от 25 лв. /двадесет и пет лева/, съставляваща размера на
държавната такса за образуване на делото.
ОСЪЖДА „Био Фреш“ ООД с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление в с.Царацово, обл.Пловдивска, м. „Три могили“, кв.28, № 42,
да заплати в полза на Национална агенция за приходите – София сумата от 200 лв. /двеста лева/,
съставляваща размер на юрисконсултско възнаграждение за защита по делото от
юрисконсулт.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването на
страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: