РЕШЕНИЕ
№
1721
гр.
Пловдив, 18.10.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, ХХI
състав,
в открито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и двадесет и
трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО
АНГЕЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАН РУСЕВ
ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при
секретаря Полина Цветкова и участието на прокурора Иван Илевски, като разгледа КАНД № 1802/2023 година по описа на съда,
докладвано от съдия Вълчев, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 208 и сл. АПК,
вр. чл. 63в ЗАНН.
Образувано е
по касационна жалба на ОД на МВР – Пловдив, чрез процесуален представител
юриск. Б., против Решение № 1123 от 20.06.2023г., постановено по АНД № 1907/2023г.
по описа на Районен съд Пловдив, ХХII наказателен
състав, с което е отменен Електронен фиш Серия К № 4714039 за налагане на глоба
за нарушение, установено с автоматизирано техническо средство на ОД на МВР –
Пловдив, с който на основание чл. 189, ал. 4 във връзка с чл. 182, ал. 4 във
връзка с ал. 2, т. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на М.И.М., ЕГН **********
*** е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 100 лева за
нарушение на чл. 21, ал. 2 във връзка с ал. 1от ЗДвП. Касационният жалбоподател
излага съображения, че постановеното решение е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон,
поради което моли за неговата отмяна и изменение на ЕФ чрез налагане на по-леко
наказание на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК. Претендира юрисконсултско
възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното от
ответника по касация адвокатско възнаграждение.
Касационният
ответник, чрез пълномощник адв. С.П. в писмен вид изразява становище за
неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в производството
разноски.
Контролиращата
страна, чрез участвалия по делото прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив, дава
заключение, че касационната жалба е неоснователна, а първоинстанционното
съдебно решение следва да се остави в сила.
Касационният
съдебен състав, след като се запозна с обжалваното
съдебно решение, обсъди наведените касационни основания, намира за установено
следното:
Касационната
жалба е подадена в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при
наличието на правен интерес, поради
което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна, поради следните съображения:
Предмет
на обжалване пред районния съд е бил Електронен фиш Серия К № 4714039 за
налагане на глоба за нарушение, установено с автоматизирано техническо средство
или система (АТСС CORDON-M“ MD1196) на 11.04.2021г. в 21,00 часа
в Републикански път II-64
километър 49+800 в посока с. Труд. При въведено ограничение на скоростта 60
км/ч с пътен знак В26 с отчетен толеранс на измерената скорост от минус 3 км/ч
в полза на водача, М.И.М., в качеството му на собственик, на когото е
регистрирано МПС – лек автомобил „Форд Фокус“ с рег. № ***, е бил санкциониран,
като му е наложено административно наказание глоба в размер на 100 лева за
това, че управлява МПС със скорост от 74 км/ч при максимално разрешена скорост
от 60 км/ч – нарушение на чл. 21, ал. 2 във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Тук
е мястото да се посочи, че в приложения по административнонаказателната
преписка ЕФ е посочено, че санкцията е наложена на основание чл. 189, ал. 4 във
връзка с чл. 182, ал. 4, във връзка с ал. 2, т. 2 от ЗДвП, докато в
приложения на л. 11 от АНД № 1907/2023г. по описа на ПРС екземпляр, който е
връчен на наказаното лице, се установява, че санкцията е наложена на основание чл.
189, ал. 4 във връзка с чл. 182, ал. 4 от ЗДвП.
Административното
наказание е наложено при тази фактическа и правна обстановка.
За да постанови обжалваното в настоящото производство
решение, районният съд е приел, че описаната противоправна деятелност, с оглед
фактическата установеност на превишението от 14 км/ч следва да бъде
санкционирана по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2 от ЗДвП, според който се наказва
с глоба 50 лв. водач, който превиши разрешената максимална скорост извън
населеното място от 10 до 20 км/ч, какъвто е процесният казус. Това обаче е
констатирано, че не е сторено, а напълно неправилно и незаконосъобразно на
нарушителя е била наложена глоба в размер на 100 лв. по реда на чл. 182, ал. 2,
т. 4 във връзка с ал. 2, т. 2 от ЗДвП. Според ПРС се касае за порок на
електронния фиш, тъй като същият е издаден в нарушение на процесуалните правила,
понеже напълно некоректно е посочена санкционната норма по чл. 182, ал. 4 от ЗДвП, съгласно която, когато нарушението по ал. 1, т. 1 – 5, ал. 2 и ал. 3, т.
1 – 5 е повторно, наказанието е предвидената за съответното нарушение глоба в
двоен размер, а за повторно нарушение по ал. 1, т. 6 и ал. 3, т. 6 –
предвидената за съответното нарушение глоба в двоен размер и лишаване от право
да се управлява моторно превозно средство за срок три месеца. По този начин е
прието, че жалбоподателят е санкциониран за нарушение на скорост, което е
извършено повторно, но същевременно в обстоятелствената част на електронния фиш
липсват изложени каквито и да било фактически обстоятелства в тази насока, а
именно кога е било извършено първото нарушение, с какви актове е било
установено, респ. санкционирано и кога същите са влезли в сила, което е от
съществено значение за преценката за наличие или липса на правнозначимия факт
на повторността. Констатирано е, че бланката на процесния електронен фиш,
отпечатан от таблетното устройство на контролния орган и връчен на
жалбоподателя, санкционната норма е посочена единствено като тази по чл. 182,
ал. 4 от ЗДвП, т.е. липсва посочен в хипотезата на коя от визираните в този
текст алинеи е действал нарушителят и при която следва да бъде наказан.
Създадена според ПРС е процесуална ситуация, при която е налице разнобой между
фактическото и юридическото обяснение, доколкото в санкционната норма се
съдържат и обективни признаци от състава на изследваното нарушение, а именно
твърдяната повторност – нарушение на императивните разпоредби на чл. 57, ал. 1,
т. 5, пр. 4 и т. 7 от ЗАНН, изискващи ясно, точно и коректно посочване на
обстоятелствата, при които е извършено нарушението, което на свой ред да
съответства на вида и размера на наказанието, което в процесния казус, не е
сторено, а последното се явява съществено процесуално нарушение, допуснато при
издаване на електронния фиш. Констатираните процесуални нарушения е прието, че
пряко рефлектират върху правото на защита на наказаното лице, тъй като както за
него, така и за съда остава неясно какво нарушение му се вменява, при какви
фактически обстоятелства е извършено същото и дали правилно и законосъобразно е
бил санкциониран, които нарушения е прието за неотстраними, което е наложило
отмяната на електронния фиш.
Обжалваното
съдебно решение е правилно.
Съгласно
чл. 63в от ЗАНН решението на районния съд подлежи на обжалване пред
административния съд на основанията, предвидени в НПК по реда на глава XII от
АПК. Съгласно чл. 218 от АПК съдът обсъжда само посочените в жалбата пороци,
като за валидността, допустимостта и съответствието с материалния закон следи и
служебно. Районният съд е изпълнил
служебното си задължение да проведе съдебното следствие по начин, който е
осигурил обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства,
включени в предмета на доказване по конкретното дело, при точното съблюдаване
на процесуалните правила относно събиране, проверка и анализ на доказателствата.
В този смисъл касационната
инстанция изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, като няма смисъл
същите да бъдат преповтаряни, а съобразно възможностите на чл. 221, ал. 2, изр.
2 от АПК изцяло препраща към тях.
Наведените
в касационната жалба оплаквания, касационната инстанция преценява като
неоснователни, като при правилна преценка на събраните доказателства по делото
и при правилно приложение на материалния закон, направените от
първоинстанционния съд изводи се явяват обосновани, като е формирано правилно
вътрешно убеждение. Настоящият съдебен състав намира, че дадената в случая
правна квалификация на нарушението от страна на административнонаказващия орган
е непълна и неконкретна до степен, че липсва такава. Доколкото санкционната
норма на чл. 182 от ЗДвП в разпоредбите на ал. 1, 2 и 3 съдържа и диспозиция, и
санкция, сиреч, сочи на конкретно поведение на водачите при определени условия,
то така, както е посочена в ЕФ, правната квалификация на нарушението е непълна
и неясна като изобщо в ЕФ не е посочено коя от различните хипотези на чл. 182,
ал. 1, 2 или 3 от ЗДвП е осъществил водачът, за да му се наложи и съответното
наказание за повторност на това именно нарушение по чл. 182, ал. 4 от ЗДвП,
която разпоредба пък препраща към предходните алинеи и не може да се разглежда
самостоятелно, защото определянето на административното наказание за
повторност, е обвързано с размера на наказанието, предвиден за съответното
нарушение. Преквалифициране на нарушението, каквото се търси от касационния
жалбоподател, би било в противоречие с правото на защита на санкционираното
лице, доколкото за същото не е било ясно изначално въз основа на коя именно
разпоредба бива санкциониран с ЕФ. Следва да бъде отбелязано, че в случая се
установява не хипотеза на неправилно посочена квалификация, а липса на посочена
в ЕФ такава, която вече да подлежи на проверка от съда. Поради това, съдът
намира, че липсата на посочване в ЕФ на приложимата правна норма е съществено
нарушение на процесуалните правила, доколкото, както вече се посочи, същото се
отразява върху адекватното упражняване правото на защита на санкционирания
субект, което се изразява и във възможността му да оспори правилността на
правната квалификация пред районния съд. Друг е въпросът, че напълно
незаконосъобразно административнонаказващият орган е допълнил правната
квалификация в представения по административнонаказателната преписка електронен
фиш.
С
оглед изложените съображения, съдът намира, че не са налице твърдените
касационни основания, поради което обжалваното решение като валидно, допустимо,
постановено в съответствие и при правилно приложение на закона и при спазване
на съдопроизводствените правила, следва да бъде оставено в сила.
При
този изход на спора, на ответника по касация следва да бъдат присъдени
сторените разноски, които се констатираха в размер на 400 лева – договорено и
заплатено адвокатско възнаграждение. Наведеното от касатора възражение за
прекомерност, съдът намира за неоснователно, доколкото разпоредбата на чл. 18,
ал. 2 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, приложима в случая на
основание чл. 63д от ЗАНН, предвижда за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела при интерес до 1 000 лв. възнаграждение в размер на 400
лв., точно толкова, колкото е договорено и претендирано в конкретния случай.
Предвид
изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН,
Административен съд – Пловдив, ХХI състав,
РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1123
от 20.06.2023г., постановено по АНД № 1907/2023г. по описа на Районен съд
Пловдив, XХII наказателен
състав.
ОСЪЖДА ОД на МВР – Пловдив да заплати на М.И.М.,
ЕГН ********** *** сумата в размер на 400 (четиристотин) лева разноски за
касационното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.