Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, .....12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 8151 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 477784 от 27.08.2018 г., постановено по гр.
д. № 48880 по описа за 2015 г. на СРС, 45 състав, е признато за установено по предявените от Н.П.Ч. срещу „С.Х.“ ООД
отрицателни установителни обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 439 ГПК, че ищецът не дължи на ответното дружество сума в размер
на 3869,23 евро, представляваща вземане на ответника срещу ищеца по запис на
заповед от 17.05.2006 г., за която е образувано изпълнително дело № 102/2008 г.
по описа на ЧСИ Г.Д.въз основа на изпълнителен лист от 18.09.2007 г., издаден
по гр.д. № 18439/2007 г. по описа на СРС, 68 състав, сумата от 4022,47 евро -
законна лихва върху главницата, за периода от 16.08.2007 г. до 13.08.2015 г.,
сумата от 170 лева, разноски по изпълнителния лист от 18.09.2007 г., като
погасени по давност суми.
С решението
съдът прекратил производството за сумата от 468,77 евро, равняваща се на 918,00
лева, представляваща част от вземане на ответника срещу ищеца по запис на
заповед от 17.05.2006 г. и събрана по изпълнително дело № 102/2008 г. по описа
на ЧСИ Г.Д., образувано въз основа на изпълнителен лист от 18.09.2007 г.,
издаден по гр.д. № 18439/2007 г. по описа на СРС, 68 състав.
С решението си
и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 4 ГПК съдът разпределил отговорността за
разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ги осъдил да
заплатят по сметка на СРС дължимата за производството държавна такса.
С определение №
645 от 03.01.2019 г., постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, СРС
оставил без уважение искането на ответника за изменение на решението в частта
за разноските.
Недоволен от
постановеното решение в частта, с която предявените искове с правно основание
чл. 439, ал. 1 ГПК са уважени, останал ответникът в първоинстанционното
производство, предвид което депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт в
посочената част. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението на СРС. Твърди се, че районният съд недопустимо
разгледал искове, за които липсвал правен интерес от предявяването им от ищеца,
като не изложил мотиви защо приема, че са допустими. С отговора на исковата
молба ответникът изложил становище, че ако искът е допустим, то същият е
основателен, като така направеното съдебно признание не било съобразено от СРС.
Постъпил е отговор
на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който оспорва
същата като неоснователна. Заявява становище, че правен интерес от предявяване
на исковете е налице, тъй като ответникът разполагал с изпълнителен лист срещу
ищеца, въз основа на който е образувано изпълнително дело, което към датата на
подаване на исковата молба е било висящо. Също така ответникът се присъединил
като взискател по друго образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ Г. Д., по
което също са извършвани изпълнителни действия. Възразява, че доводите на
въззивника по отношение на разноските за първоинстанционното производство са
въпрос, който подлежи на разглеждане по реда на чл. 248 ГПК. Заявява искане за
потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Срещу
определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без
уважение молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноските,
е постъпила частна жалба от ответника „С.Х.“ ООД. Със същата са наведени
оплаквания, че възложените с решението в тежест на тази страна разноски са
прекомерни. Съдът неправилно изчислил размера на адвокатското възнаграждение на
ищеца. С поведението си ответникът не дал повод за предявяване на иска, с оглед
което разноските следвало да се понесат от ищеца по реда на чл. 78, ал. 2 ГПК.
С подадения
отговор на частната жалба насрещната страна по същата я оспорва с доводи за
неоснователност. Счита, че дължимото възнаграждение за процесуално
представителство по делото следва да е в размер на поне 998,12 лева, като за
производството по реда на чл. 248 ГПК дължимо било и възнаграждение в размер на
332,71 лв., но ищецът не поискал изменение на разноските и присъждане на
по-висок хонорар. Оспорват се твърденията, че ответникът не дал повод за
завеждане на иска, като се излагат съображения в тази връзка. Искането е за
потвърждаване на обжалваното определение.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства,
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени за
разглеждане са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с които ищецът и
длъжник по изпълнително дело № 200878110400102 по описа на ЧСИ Г.Д.оспорва
изпълнението, позовавайки се на изтекла след производството по издаване на
изпълнителния титул погасителна давност за вземанията по същия.
Първоинстанционното
решение в частта, с което производството по предявения иск е частично
прекратено, като необжалвано от страните, е влязло в сила.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната от
въззивника част. По доводите, съдържащи се във въззивната жалба за
недопустимост на производството по предявените за разглеждане искове с правно
основание чл. 439 ГПК /извън частта, за която производството е прекратено/,
въззивният съд намира следното:
Твърденията за
липса на процесуална легитимация на ответника да отговаря по предявените искове
въззивният състав на съда намира за неоснователни. Наличието на пасивната
процесуална легитимация като предпоставка за допустимост на производството по
делото се обуславя от твърденията на ищеца и фактическите обстоятелства във
връзка със спорното право, изложени в исковата молба, които предопределят
рамките на правния спор. В настоящия случай в исковата молба се съдържат
твърдения, че въз основа на издаден в полза на ответника изпълнителен лист и по
молба на същия ЧСИ Г.Д.е образувал изпълнително дело за събиране на вземанията
по листа, длъжник по което дело е ищецът. С оглед така изложените твърдения
съдът намира, че е налице пасивна процесуална легитимация за този ответник да
отговаря по предявения иск.
По другите доводи
за недопустимост на производството поради липсата на правен интерес у ищеца с
оглед пасивното поведение на взискателя по изпълнителното дело и прекратяването
на производството по искане на длъжника въззивният състав на съда приема
следното:
Не е спорно между
страните, че взискателят не е проявил процесуална активност по образуваното
срещу длъжника и ищец в настоящото производство изпълнително дело. След
изпращането на призовка за доброволно изпълнение, получена от длъжника на
28.02.2008 г., не са налице данни по изпълнителното дело да са извършени или
поискани каквито и да било действия. С постановление от 15.10.2015 г. съдебният
изпълнител е констатирал, че същото се прекратява поради непоискване извършването
на изпълнителни действия в период от повече от две години на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК.
С определение № 21
от 7.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5540/2015 г., IV г. о., ГК е прието, че
прекратяването на изпълнителното дело не погасява вземането, поради което
ищецът има правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо, че
давностният срок за вземанията по изпълнителния лист е изтекъл. С решение №
48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ВКС, II т. о. изрично се приема, че
настъпилото по право прекратяване на изпълнителното производство на основанието
по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не води до извод за отпадане на условията за
допустимост на изпълнителното производство, нито, че са настъпили
обстоятелства, водещи до погасяване на материалното право или правото на
принудително изпълнение за удовлетворяването му.
Настоящият състав
на съда споделя и виждането, застъпено в определение № 95/22.02.2018 г. по
ч.гр.к.д. № 510/2018 г., според което новият ГПК защитава в по-голяма степен
интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на действителното
правно положение със сила на пресъдено нещо. Длъжникът има интерес от иск за
несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда
(процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при
признание на иска. Ответникът по предявен установителен иск не може да
предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца,
тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска.
Прекратяването на
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК настъпва по
силата на закона – с изтичането на срок с продължителност от две години, като
не е необходимо съдебният изпълнител да се произнася с какъвто и да е акт по
прекратяването на производството, доколкото такъв акт не произвежда никакво
действие. В конкретния случай производството по изпълнителното дело се е
прекратило не на 15.10.2015 г. и по „резолюция“ на съдебния изпълнител, а на
31.01.2010 г. с изтичането на две години от неговото образуване. Доколкото
прекратяването на производството по изпълнителното дело не е свързано с никакви
материалноправни последици по отношение на вземанията, за които е издаден
изпълнителният лист, съдът намира, че е налице правен интерес у ищеца да
предяви искове, с които да оспори правото на кредитора си, използвайки
принудителното изпълнение, да събере същите от имуществото на длъжника поради
изтекла погасителна давност за вземанията.
Ето защо и с оглед
обстоятелството, че ответникът е разполагал с изпълнителен титул, въз основа на
който е било образувано изпълнително производство срещу ищеца, то правилно СРС
е преценил наличието на правен интерес длъжникът да предяви иск, с който да се
позове на изтекла за вземанията по листа погасителна давност.
Неоснователни са
доводите, изложени от ответника с отговора на исковата молба, че ищецът би
могъл успешно да се защити чрез възражение за изтекла по отношение на
вземанията давност в друг процес, доколкото преценката дали и как да упражни
правото си на защита /чрез иск или чрез възражение/ е на длъжника и правният
интерес не е обусловен от този избор.
Предвид всичко
изложено по-горе, решението в обжалваната от въззивника част е допустимо, като
постановено по допустими искове. С жалбата не се сочат доводи за неправилност
на същото, като въззивникът изрично е заявил, че още с отговора на исковата
молба е направил признание за основателност на исковете, в случай че съдът
приеме същите за допустими. Въпросът, че погасителната давност за вземанията по
листа е изтекла не е спорен между страните, като това обстоятелство се
установява и от представените по делото писмени доказателства.
Исковете са
основателни и правилно са уважени от първия съд за частите от същите, предмет
на настоящото производство. Решението следва да бъде потвърдено в обжалваната
от въззивника част.
С оглед изводите
за неоснователност на въззивната жалба първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено и в частта за разноските, като съдът ще изложи и допълнителни
мотиви в тази връзка при произнасянето по частната жалба, подадена срещу отказа
на СРС да измени решението в частта за разноските.
По частната
жалба срещу определение № 645/03.01.2019 г., с което съдът е оставил без
уважение молбата на ответното дружество за изменение на решението в частта за
разноските:
С молба, вх. №
5155957/03.10.2018 г. /подадена на 01.10.2018 г./ ответникът в производството е
поискал от първоинстанционния съд по реда на чл. 248 ГПК да измени решението в
частта за разноските. Наведени са доводи за прекомерност на разноските в размер
на 969,32 лв., доколкото същите не отговаряли на предвиденото в Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а делото не се отличавало с
фактическа и правна сложност. Искането до първия съд е да намали тези разноски
до сумата от 628,37 лв. Ответникът, който е инициирал производство за изменение
на решението в частта за разноските, не е изложил други съображения и не е
формулирал искане за изменение на решението в частта, с която СРС се е
произнесъл по другите разноски.
С обжалваното в
настоящото производство определение СРС е отхвърлил молбата за намаляване на
разноските за адвокатско възнаграждение, които присъдил по реда на чл. 38 ЗАдв.
на процесуалния представител на ищеца.
С депозираната
срещу определението на съда, постановено в производството по чл. 248 ГПК,
частна жалба освен оплакванията срещу размера на адвокатското възнаграждение на
представителя на ищеца, жалбоподателят за първи път въвежда доводи за
неправилност на решението в частта, с която разноски в тежест на ответника
въобще са възложени, т.е. за неприлагане на чл. 78, ал. 2 ГПК. Както се посочи,
такова искане не е направено пред първоинстанционния съд, съответно СРС не е
бил сезиран със същото. Ето защо въззивният съд не може да се произнесе за
първи път по тези оплаквания, доколкото същите не са били включени в предмета
на производството по чл. 248 ГПК, развило се пред първоинстанционния съд и
завършило с определение, което подлежи на контрол по реда на обжалването с
частна жалба.
Предвид изложеното
съдът следва да разгледа единствено възражението срещу размера на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на страната, определен с решението
на първоинстанционния съд за осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. процесуално представителство.
Доколкото
възнаграждението на адвокат, предоставил безплатна правна помощ на своя
доверител, се определя от съда с решението, то възражението срещу този размер е
допустимо да се направи с молбата, с която се иска изменение на решението в
частта за разноските, защото това е най-ранният момент, в който страната може
да го релевира.
В конкретния
случай съдът намира, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Предявеният иск е за установяване със сила на пресъдено нещо, че вземанията по
изпълнителния лист са погасени по давност. Исковете са предявени за сумите
4338,00 евро – главница, 4022,47 евро – законна лихва за периода 16.08.2007 г.
– 13.08.2015 г. и 170 лв. разноски. Ето защо възнаграждението, изчислено по
правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. – 830 лв.
плюс 3 % за горницата над 10 000 лв./, възлиза в размер на 1021,27 лв. Съобразно
изхода от производството, като е съобразил съотношението между размера на
исковете, които е приел за основателни, и частта от същите, за които
производството е прекратено, съдът е възложил в тежест на ответника сума в
размер на 969,32 лв., която не се явява прекомерна с оглед цената на
предявените искове.
Следователно
частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде
потвърдено.
По разноските
за въззивната инстанция:
С оглед изхода от спора, правото на присъждане на разноски за
въззивното производство принадлежи само на въззиваемия. Същият е представляван
в производството от адв. Г. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Искане
за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ е своевременно заявено и следва да бъде уважено. Съдът определя същото в минимален
размер съобразно обжалваемия интерес и по правилата на Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер 969,32 лв.
Неоснователно е искането на частния жалбоподател за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване
определението на първия съд по чл. 248 ГПК. Производството по чл. 248 от ГПК
има за цел да отстрани необсъждане от съда на вече представени доказателства за
разноски, или допуснати грешки при преценката на доказателствата или при
определяне на размера. Формирана е съдебна практика на Върховния касационен
съд, според която в производството по разноските страните не си дължат
разноски, тъй като в такова производство /относно дължимостта и размера на
разноските/, не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, и
разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение ( в този смисъл и определение №
489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на IV г. о. ВКС, определение №
933 от 17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г. на IV г. о. ВКС).
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 477784 от 27.08.2018 г., постановено по гр.д. №
48880 по описа за 2015 г. на СРС, 45 състав, в частта, с която е признато за
установено по предявените от Н.П.Ч. срещу „С.Х.“ ООД искове с правно основание
чл. 439 ГПК, че ищецът не дължи на ответното дружество сума в размер на 3869,23
евро, представляваща вземане по запис на заповед от 17.05.2006 г., за която е
образувано изпълнително дело № 102/2008 г. по описа на ЧСИ Г.Д.въз основа на
изпълнителен лист от 18.09.2007 г., издаден по гр.д. № 18439/2007 г. по описа
на СРС, 68 състав, сумата от 4022,47 евро - законна лихва върху главницата, за
периода от 16.08.2007 г. до 13.08.2015 г., сумата от 170 лева, разноски по изпълнителния
лист от 18.09.2007 г.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 645 от 03.01.2019 г., постановено по гр.д. № 48880 по описа за
2015 г. на СРС, 45 състав, с което е оставено без уважение искането на
ответника „С.Х.“ ООД за изменение на решение №477784 от 27.08.2018 г.,
постановено по гр.д. № 48880 по описа за 2015 г. на СРС, 45 състав, в частта за
разноските.
ОСЪЖДА „С.Х.“ ООД, ЕИК*********, да заплати на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат Е.М.Г. , член на САК, в качеството й на
процесуален представител на въззиваемия Н.П.Ч., сумата от 969,32 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ
в производството пред СГС.
Първоинстанционното
решение в частта, с която производството по предявения иск с правно основания
чл. 439, ал. 1 ГПК за сумата от 468,77 евро е прекратено, като необжалвано е
влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.