№ 124
гр. С., 19.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно
гражданско дело № 20222200500161 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 3325/01.03.2022 г. на „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх. В, чрез пълномощник Р. ИВ. ИЛ., срещу Решение № 89/08.02.2022 г., по гр.
д. № 3047/2021 г. по описа на РС С., с което са отхвърлени предявените искове с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 , вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване на
установено, че Т. ПЛ. Т., ЕГН **********, дължи сумата от 1179, 60 лв., главница за
потребителски договор от 22.12.2017 г., ведно със законната лихва за забава; сумата в размер
на 125.09 лв., договорно възнаграждение за периода от 21.05.2019 г. до 3.09.2019 г.;
мораторна лихва в размер на 479, 28 лв. за периода от 03.09.2019 г. до 27.05.2021 г. С
обжалваното решение въззивникът е осъден да заплати сумата в размер на 1180 лв., на
основание чл. 78 от ГПК, представляваща разноски в исковото и заповедното производство.
В частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1,
т. 1 , вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване на установено, че Т. ПЛ. Т., ЕГН **********,
дължи сумата в размер на 1000.40 лв., възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги, решението не е обжалвано с оглед искането във въззивната жалба.
Въззивникът счита за неправилно заключението на съда, че длъжникът не дължи
претендираното от дружеството дължимо договорно възнаграждение, тъй като процесният
договор е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
1
Сключеният договор отговарял на всички императивни изисквания, като подробно
съдържал всички параметри, задължения и размер, на разбираем език. Преди сключването
му твърди, че на ответника е предоставен стандартен европейски формуляр, от който било
видно, че е предоставена преддоговорна информация съгласно ЗПК и са посочени
параметрите на договора за потребителски кредит. Твърди още, че е изготвен погасителен
план относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на вноски, който бил
връчен на ответника, ведно с договора. Кредитополучателят получил предоставената му в
заем сума, съгласил се е с цената на кредита, както на преддоговорен етап, така и към
момента на сключване на договора. С оглед на това счита, че договорът отговарял на всички
изисквания, регламентирани в ЗПК.
Въззивникът счита още, че в договора ясно била посочена методиката на формиране на
процент на разходите. Подобно изискване имало единствено при наличието на референтен
лихвен процент, като в случая била спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че
ГПР не може да бъде по-висок от пет-пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във определена с постановление на МС на РБ. В договора ясно бил
посочен процента на ГЛП-41.17% и ГПР -49.89%, както и размера на дължимите суми. Така
уговореният ГПР отговарял на законовите ограничения и не противоречал на добрите
нрави. Страните били обвързани от законовото изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
регламентиращо, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната
лихва при просрочени задължения в левове или във валута. Посочва, че за страните нямало
пречка да уговорят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични
задължения над размера на законната лихва и тяхното договаряне не било ограничено от
разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Не било налице противоречие с добрите нрави,
доколкото същите са морални норми на които законът придавал правно значение. При
преценка дали уговореният размер на договорна лихва противоречи на добрите нрави, се
отчитало характера на договора, неговата цел, задължението на кредитора да предостави
договорена сума в уговорения срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на
вноски, макар с лихва. Към момента предвиден за плащане на вноските, включващи и
възнаградителна лихва, размерът на законната лихва бил 10%, а петкратния - 50%, т.е. ГПР
не надхвърлял петкратния размер на законната лихва.
Счита за неправилен извода, че длъжникът по ДПК не дължи претендираното от
дружеството договорно възнаграждение, тъй като в уговорения между страните ГПР не
било включено възнаграждение за пакет от допълнителни услуги. При сключване на
договора не се създавало задължение за потребителя да сключи договора, както и
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Тази възможност била
опционална, а предоставянето на допълнителни услуги, свързани с договора за ДПК, било
легално уредено в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. В ал. 4 се предвиждало, че видът, размерът и
действието, за които се събират такси и/или комисионни, трябвало ясно и точно да са
определени в договора. В обхвата на общите разходи по кредита, които се отчитали при
формирането на ГПР, попадали разходите за допълнителни услуги, но само в случаите,
2
когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условия за
сключването на договора за кредит. Тоест в случая въззивникът счита, че възнаграждението
за допълнителни услуги се дължи отделно и независимо от цената, и не следвало да се
включва при изчисляване на ГПР, поради което не е налице противоречие със чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
След промените в ЗПК от 23.07.2014 г. въззивното дружество твърди, че е извършило
промени на цялата договорна документация, като в бланката имало нов раздел, който нямал
характер на допълнителна информация по смисъла на чл. 5, ал. 7 от ЗПК. По този начин
осигурявал детайлна информация на различни услуги, които се предлагат, което било
единствено в интерес на потребителя. Съгласно т. 4.3. от раздел 3 „разходи по кредита“ от
приложение № 2 на ЗПК законодателят изисквал да се посочат всички разходи, свързани с
кредита, но не са задължително условия за предоставяне на кредита. В посочената точка
били описани всички разходи, които възниквали за потребителя в резултат от изявеното от
него желание да ползва допълнителни услуги. В тази връзка бил добавен и раздел 4 „ общо
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги в случай, че такъв е избран“,
който предоставял информация за общите параметри на предлаганите от кредитора кредити
и други услуги, и това не нарушавало структурата на стандартните европейски формуляри.
В заключение въззивникът счита, че потребителят е относително осведомен, наблюдателен
и съобразителен в разумни граници за да прецени напълно точно ефекта от сключването на
договора, ведно със споразумението за допълнителни услуги.
Съгласно чл. 26 от ЗЗД нищожността на отделните части не влече нищожността на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предложи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. Поради
това според въззивника договорът и клаузите за договорна лихва са действителни.
Претендира отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените установителни
искове с изключение на вземането за закупен пакет от допълнителни услуги.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. ПЛ. Т.,
ЕГН **********, чрез адв. М. Д. П. от АК-С.. В отговора на въззивната жалба въззиваемият
счита предявената въззивна жалба за неоснователна, тъй като от назначената СЧЕ се е
установило, че възнаграждението за пакет от допълнителни услуги в размер на 3001,20 лв.
не е включен в ГПР, така както е посочено в договора – 49,89 % . Същото е платимо на
равни месечни вноски от по 125,05 лв., чийто размер и падеж били включени в
погасителния план към договора. При включен размер на възнаграждението за
допълнителни услуги ГПР възлизал на 216,0558 %, а не 49, 89%, т.е. общите разходите по
кредита надвишавали почти два пъти и половина неговия размер. Така сумата, която
потребителят следвало да върне срещу получен кредит от 2500 лв., възлизала на 6710,40 лв.
Именно тези обстоятелства обуславяли правилността на извода, че с оглед чл. 19, ал. 5 във
вр. с ал. 4 от ЗПК договора за потребителски кредит е недействителен на това основание,
тъй като надвишава ГПР пет пъти. На основание чл. 23 от ЗПК ответникът дължал връщане
само на чистата стойност на кредита в размер на 2500 лв., но не и другите плащания като
3
договорна лихва, мораторна лихва, допълнително възнаграждение и т.н. Сумата от 125,09
лв. – договорна лихва била недължима и поради предсрочна изискуемост на кредита, на
която се позовал в исковата молба въззивникът. Безспорно се установило от назначената
СЧЕ, че потребителят заплатил по кредита 4642, 20 лв., с които погасил изцяло главницата
по признатия за недействителен договор в размер на 2500 лв.
Въззиваемият счита още, че въведените в пункт 2 от въззивната жалба оплаквания, са
недопустими, но въпреки това посочва, че споразумението, с което се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставяне на пакет от допълнителни услуги в размер на
3001,20 лв., е нищожно, тъй като противоречи на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 от ЗПК.
Решението в частта за разноските счита също за правилно. Въз основа на изложеното
въззиваемият иска от съда да остави въззивната жалба без уважение като неоснователна и да
потвърди обжалваното първоинстанционно решение. Претендира разноски за въззивната
инстанция.
В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се е явил. Депозирал е молба,
с която е поискал делото да се гледа в негово отсъствие, заявил е, че поддържа въззивната
жалба и че няма доказателствени искания. Иска от съда да отмени обжалваното решение и
да уважи предявените искове. Претендира разноски в размер на 400 лв. – 100 лв. за
държавна такса и 300 лв. за юрк. Възнаграждение.
В съдебно заседание въззиваемият, представляван от адв. П. от АК С., заявява, че
оспорва въззивната жалба и няма доказателствени искания. Иска от съда да потвърди
обжалваното решение и да остави жалбата без уважение като неоснователно с оглед
подробно изложените доводи в отговора. Претендира разноски, за които представя списък
по чл. 80 от ГПК.
Подадените въззивни жалби са процесуално допустими с оглед на това, че са подадени
от процесуално легитимирани лица, имащи правен интерес от обжалването и в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, и отговарят на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват
на обжалването – и допустимо. При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната
жалба, настоящата инстанция и след преценка на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.
Формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
Настоящият въззивен състав споделя и правните изводи на първоинстанционния съд.
В тази връзка настоящият съдебен състав намира оспорването с въззивната жалба на
изводите на първоинстанционния съд, касаещи нищожността на споразумението за
4
заплащане на възнаграждение за предоставен допълнителен пакет от услуги поради
противоречие със закона и добрите нрави, за неоснователно.
Решението в частта, с която е отхвърлен установителния иск за вземането за закупен
пакет допълнителни услуги, е влязло в сила. Въпреки това, решаващият извод на районния
съд за недействителност на договора е изграден въз основа на заключението на вещото лице,
което е приело, че при включване на възнаграждението за допълнителни услуги ГПР е 216
%. Именно това несъответствие нарушава изискванията за съдържание на договора и
следователно противоречи на ЗПК, като този решаващ правен извод на първоинстанционния
съд има обуславящо значение по отношение и на исковете за лихва и договорно
възнаграждение.
С установителните искове се претендира установяване съществуването на вземания,
които произтичат от договор за заем, който договор намира своята правна регламентация в
ЗПК. В случая с договора е отпуснат заем на физическо лице, поради което се касае за
предоставяне на " финансова услуга" по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите / ЗЗП/. Това физическо лице има качеството потребител и се
ползва от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП, за които
съдът следи служебно.
Същевременно към датата на сключване на договора за потребителски кредит са в с
сила императивни разпоредби на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК / в сила от 23.07.2014 г./.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 21, ал. 1 от ЗПК налага извод за
ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да договаря
условия, при които освен обявената договорна лихва, на потребителя се възлагат други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително когато
такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се
обособи като предмет на специфична услуга, предоставяна на потребителя. Уговарянето на
цена на пакет с необосновани предимства, събирана по начин, идентичен с лихвата,
несъмнено налага квалифицирането на допълнителното споразумение като средство за
заобикаляне на забрани – в конкретния случай тази, предвидена с разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК.
По делото безспорно се установява, че уговореното възнаграждение за допълнителни
услуги не е отчетено към ГПР, т.е. налице е разлика между посочения в договора ГПР и
действителния, който следва да е посочен, а именно 216.0558 % с оглед заключението на
назначената експертиза. От една страна е налице заобикаляне на закона, а от друга страна,
заемодателят е нарушил разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този контекст
доводът на въззивника за действителност на договора за потребителски кредит, е
неоснователен, тъй като според настоящия съдебен състав е налице заобикаляне на закона.
Неоснователен е и доводът, че посоченият в договора ГПР не надвишава предвидения
в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер, тъй като от събрания по делото доказателствен материал такъв
извод не може да бъде направен. Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 договорът за потребителски кредит е недействителен, като
5
съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
В конкретния случай предявените положителни установителни искове са за следните
суми: 1179,60 лв., главница по ДПК № **********, сключен на 27.12.2017 г.; 125.09 лв.,
договорно възнаграждение за периода от 21.05.2019 г.-03.09.2019 г.; 479,28 лв. – законна
лихва за периода от 03.09.2019 г. до 27.05.2021 г. По делото безспорно се установява
извършени плащания от потребителя към кредитополучателя в общ размер на 4642.60 лв.,
т.е. потребителят е заплатил чистата стойност на кредита в размер от 2500 лв., поради което
предявеният установителен иск за главницата е неоснователен. Неоснователността на
исковете за договорно възнаграждение и акцесорния иск по чл. 86 от ЗЗД следват от извода
за недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК, поради което не се дължат с оглед
чл. 23 от ЗПК.
Съвпадението на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд обуславят правилността на обжалваното първоинстанционно
решение, респ. неоснователността на въззивната жалба, поради което същата следва да бъде
оставена без уважение, а обжалваното с нея решение следва да бъде потвърдено на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК като правилно.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да
понесе сторените от въззиваемата страна разноски в размер от 300 лв. които са доказани по
основание и размер.
Ръководен от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, Окръжен съд С.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 89/08.02.2022 г., по гр. д. № 3047/2021 г. по описа на
РС С. в обжалваната част.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез пълномощник Р. ИВ. ИЛ.,
да заплати на Т. ПЛ. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., бул. „ХХ.Д. № ** чрез
адв. М. Д. П. от АК-С., сумата от 300 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски
сторени пред настоящата въззивна инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6