РЕШЕНИЕ
№ 1073
гр. Стара Загора, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Неделина Минчева
при участието на секретаря Е. Ат. Д.
като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело №
20255530103019 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.
Исковете са предявени от К. Е. С. от гр.Стара Загора срещу „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, гр.София. С исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са
сключили Договор за паричен заем №......г. за сумата от 800,00лв., която ищецът е следвало
да върне със съответното оскъпяване при ГЛП от 35% и ГПР от 41,72%. Страните са
сключили и втори Договор за паричен заем №......г. за сумата от 700,00лв., която ищецът е
следвало да върне със съответното оскъпяване при ГЛП от 35% и ГПР от 40,78%. И по двата
договора ищецът заплащал такса „гарант”, която считал за недължима. Ищецът счита двата
договора за кредит за изцяло недействителни поради противоречие с чл.19, ал.1 и ал.4 от
ЗПК, във връзка с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК. Посоченият в договорите размер на ГПР не
отговарял на действителния. В случай, че в ГПР се включвала само възнаградителната лихва
не било възможно ГПР да бъде в такива размери. Ищецът счита, че ответникът некоректно е
посочил какво се включва в ГПР. Липсвала методика за формирането на ГПР по двата
кредита. Завишаването на размера на възнаградителната лихва било нелоялна търговска
практика съобразно разпоредбите на ЗЗПотребителите. Наред с това в чл.4 от двата договора
било предвидено обезпечение с поръчителство, предоставено от „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Отпускането на кредитите било обвързано със сключването на договор
за поръчителство. Никъде в договорите обаче не било предвидено заплащането на такса
„гарант”, която била начислена. Това правело посочените клаузи недействителни поради
неравноправния им характер. Начисляването на таксата не било включено в ГПР, което само
1
по себе си също водело до недействителност на двата договора. Договорите за
поръчителство били с акцесорен характер и не произвели действие поради
недействителността на договорите за кредит. Самите договори за поръчителство били
сключени с длъжника, а не с кредитора, което било в противоречие с разпоредбата на чл.138
ЗЗД и съответно лишавало от основание договорите. Кредиторът следвало да провери
предварително платежоспособността на кредитополучателя, каквото задължение имал
съгласно ЗПК. Клаузата, според която кредитополучателят се задължава да предостави
обезпечение чрез поръчителство на лице одобрено от кредитора, на практика води до
увеличаване на задължението на кредитополучателя и съответно до неоснователна печалба
за кредитора. Клаузата противоречала на добрите нрави, както и на чл.146, ал.1 ЗЗП. Не без
значение бил и фактът, че едноличен собственик на капитала на гаранта „Файненшъл
България“ ЕООД бил ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД. Основната причина за
сключването на акцесорния договор бил чрез нелоялна търговска практика да се направи
опит за заобикаляне ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК и да се постигне свръхпечалба за
ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД, което от своя страна водело и до недействителност
на договора за кредит. Клаузата за поръчителство прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Поръчителството било предварително предвиден разход по заема и следвало
да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по заема. Счита, че кредитната
сделка не била произвела правен ефект и уговорката за заплащане на възнаграждения на
гаранта „Файненшъл България“ ЕООД също била нищожна. Уговарянето на възнаграждение
за поръчителя противоречало на добрите нрави и водело до нищожност на договора.
Престациите по договора за поръчителство били нееквивалентни, тъй като
кредитополучателят не получавал никаква престация. Поставянето на изискване на
сключване на договор за поръчителство срещу възнаграждение противоречало на целта на
Директива 2008/48, съгласно която кредиторът трябва да направи предварителна оценка на
платежоспособността на потребителя. Това задължение било предвидено и в разпоредбата
на чл.16 ЗПК. Следвало да се има предвид, че кредиторът и поръчителят били свързани
лица, като едноличен собственик на капитала на поръчителя, бил кредиторът. Отделно от
това счита, че предвиденият в договорите размер на възнаградителна лихва противоречал на
добрите нрави. Предвид изложеното ищецът счита, че договорите за кредит с ответника са
изцяло недействителни, а такива са и акцесорните договори за поръчителство. На това
основание по договорите се дължала само чистата сума, т.е. неоснователно били заплатени
възнаградителна лихва, такси, които подлежали на връщане.
Моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 100,00лв., получена
неоснователно от ответника по Договор за паричен заем №.......г. Моли съда да осъди
ответника да му заплати сумата от 100,00лв., получена неоснователно от ответника по
Договор за паричен заем №......г. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът в срока за писмен отговор изразява становище, че предявените искове са
2
неоснователни. Не оспорва сключването на договорите за кредит с ищеца. Твърди, че
клаузата на чл.4 от договорите не е нищожна. На кредитополучателя било предоставено
право на избор на обезпечение, поради което не било задължително сключването на договор
за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД. Освен това исковете не били насочени
срещу надлежния ответник - „Файненшъл България“ ЕООД, което било самостоятелно
юридическо лице. Договорът за гаранция бил отделно правоотношение, по което ответникът
не бил страна. Ищецът сам избрал тази форма на обезпечение. Неоснователни били
твърденията на ищеца за нелоялна търговска практика, както и за неравноправни клаузи.
Ответникът нямал задължение да включва таксите към поръчителя в ГПР, тъй като това
били незадължителни разходи. Кредиторът е предоставил необходимата информация
предварително на кредитополучателя, както и правото му да се откаже от договора в 14-
дневен срок. Договорите за заем отговаряли на всички изисквания на ЗПК и ЗЗП.
Неоснователни били твърденията на ищеца, че кредиторът не е изпълнил задълженията си
за оцени платежоспособността на кредитополучателя. Кредиторът извършил съответните
справки за това. Ответникът признава плащането на сумите от 800,00лв. главница и 62,69лв.
възнаградителна лихва по Договор за паричен заем №...г. и сумите от 700,00лв. главница и
62,97лв. възнаградителна лихва по Договор за паричен заем №......г. Възнаграждението по
договорите за гаранция било заплатено по сметка на гаранта, поради което не следвало да се
претендира от ответника. Предвид изложеното моли съда да отхвърли предявените искове и
да му присъди направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на
разноските на ищеца.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установена следната фактическа обстановка:
Видно от приетото като писмено доказателство копие на Договор за паричен заем
№......г., ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е задължил да представи потребителски
кредит под формата на заем на ищеца в размер на 700,00лв., която сума, ищецът се е
задължил да върне на 24 броя седмични вноски при фиксиран годишен лихвен процент по
заема – 40% и годишен процент на разходите – 49,05%. Съгласно чл.4 от договора,
заемателят се е задължил, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
осигурителния му доход да е в размер на 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор;
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“ 2. Банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по кредита със срок на валидност – 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3. Одобрено от Заемодателя
дружество поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
3
Видно от приетото като писмено доказателство копие на Договор за паричен заем
№........г., ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е задължил да представи
потребителски кредит под формата на заем на ищеца в размер на 800,00лв., която сума,
ищецът се е задължил да върне на 11 броя вноски при фиксиран годишен лихвен процент по
заема – 35% и годишен процент на разходите – 41,69%. Съгласно чл. 4 от договора,
заемателят се е задължил, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
осигурителния му доход да е в размер на 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор;
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“ 2. Банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по кредита със срок на валидност – 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3. Одобрено от Заемодателя
дружество поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
С оглед установяване обстоятелствата по делото е назначена съдебно-счетоводна
експертиза, заключението на която не бе оспорено от страните и бе прието от съда като
компетентно и добросъвестно. От заключението на вещото лице се установява, че при
изчисление на ГПР по тези договори е включена единствено възнаградителната лихва по
договорите. Установява се, че във връзка с Договор за паричен заем №......г. е сключен
Договор за предоставяне на поръчителство №........г., предоставено от „Файненшъл
България“ ЕООД при възнаграждение за поръчителя в размер на 321,97лв., платимо
разсрочено, на вноски, всяка от които в размер на 29,27лв., дължими на падежа на плащане
на погасителните вноски за паричен заем. В случай, че при изчислението на ГПР по този
договор се включи и възнаграждението на гаранта по договора – вещото лице пресмята, че
годишният процент на разходите би възлязъл на 519,65%. Установява се, че във връзка с
Договор за паричен заем №.......г. е сключен друг Договор за предоставяне на поръчителство
№.....г., предоставено от „Файненшъл България“ ЕООД, при възнаграждение за поръчителя в
размер на 406,80лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 16,95лв.,
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски на паричния заем. В случай, че
при изчисляване на ГПР по този договор се включи и възнаграждението на гаранта по
договора – вещото лице изчислява, че годишният процент на разходите по този договор би
възлязъл на 967,89%. Установява още, че възнаграждението за гаранта е събрано от „Изи
Асет Мениджмънт“АД, за сметка на „Файненшъл България“ ЕООД. По Договор за паричен
заем №.......г. ищецът е заплатил сума в общ размер – 1184,66лв., от която 62,69лв.
договорена лихва, 800,00лв. главница и 321,97лв. по договор за гаранция. По Договор за
паричен заем №..........г. ищецът е заплатил сума в общ размер на 1169,77лв., от която
62,97лв. – договорена лихва, 700,00лв. главница и 406,80лв. – по договор за гаранция.
4
С оглед заключението на вещото лице, ищецът е увеличил размерите на предявените
искове, като същите се считат предявени за сумите, както следва: 384,66лв. - недължимо
платена сума по Договор за паричен заем №...... г. и 469,77лв. - недължимо платена сума по
Договор за паричен заем №........г.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД представлява финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал.2 ЗКИ поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е
налице в случая. Така ответникът следва да бъде определен като кредитор по смисъла на
чл.9, ал.4 ЗПК, а ищецът като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид това
процесните договори попадат в легалната дефиниция на чл.9, ал.1 ЗПК и по отношение на
тях са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.
Предвид обстоятелството, че процесните два договора са идентични по съдържание и
правна конструкция, изводите на съда по отношение действителността на същите се отнасят
и до двата договора.
Съдът намира, че договорите за кредит са недействителни на основание чл.22 ЗПК, във
връзка с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК. Съгласно същата разпоредба договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.
В ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР и по двата договора е
49,05 %, но от съдържанието на договорите не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е
налице и тогава, когато в договора е посочен формално размер на годишния процент на
разходите, но посоченият не отговаря на действителният такъв.
5
В конкретния случай от начина, по който е уредено задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители или банкова гаранция, може
да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения.
Това е така, защото изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях
длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация. Изискването
за осигуряване на банкова гаранция на практика също се явява неосъществимо за него,
особено предвид обстоятелството, че последният е търсил парични кредити в сравнително
нисък размер – 700 и 800 лева. Предвид това не само правно, но и житейски необосновано е
да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция за цялата дължима сума по договора /за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане/. Така съдът намира, че потребителят е принуден да избере третата
алтернатива за обезпечение на кредита, а именно – да предостави гаранция чрез одобрено от
заемателя дружество /по същество представляващо мандатна сделка за възлагане на
поръчителство/. Следва да се отбележи, че с допълнителното плащане за възнаграждение на
поръчителя се покриват разходи, които са свързани с договора за потребителски кредит и
които са били предварително известни на заемодателя, доколкото сключването на договора
за поръчителство е предвидено в самия договор за потребителски кредит. Ето защо размерът
на това плащане следва да бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл.11, ал.1, т.10, във
връзка с чл.19, ал.1 ЗПК. Установи се, че при включване в ГПР на възнаграждението за
поръчители по двата договора, същите ще възлязат съответно на 519,65% и 967,89%. По
този начин се заобикаля императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК от една страна, а от
друга – неправилното посочване на размера на ГПР по договора, при това със значително
разминаване от действителния, следва да се приравни на пълното му непосочване. С оглед
гореизложеното съдът намира, че сключените между страните Договор за паричен заем
№.....г. и Договор за паричен заем №......г. се явяват недействителни на основание чл.22, във
връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и не пораждат целените правни последици.
В този случай, съгласно разпоредбата на чл.23 от Закона за потребителския кредит
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. От заключението на назначената съдебно-икономическа експертиза се
установи, че по Договор за паричен заем №.......г. ищецът е заплатил сума в общ размер
1169,77лв., тоест е надплатил над чистата сума по кредита сума в размер на 469,77лв. По
Договор за паричен заем №......г. ищецът е заплатил 1184,66лв. тоест е надплатил над чистата
сума по кредита в размер на 384,66лв. Поради това и предявените осъдителни искове с
правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД се явяват основателни, като следва да бъде осъдено
ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 469,77лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за паричен заем №........г. и сумата в размер на
384,66лв. по Договор за паричен заем №.......г.
По разноските:
Предвид този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да бъде осъдено
ответното дружество да заплати на ищеца сторените по делото разноски. Поради това и в
6
полза на ищеца следва да се присъди сумата в размер на 100,00лв., представляваща
заплатена по делото държавна такса и 377,00лв. – заплатено възнаграждение за вещо лице.
По делото е представен и договор за правна защита и съдействие, видно от който
процесуалният представител на ищеца се е съгласил да предостави безплатна адвокатска
помощ, предвид обстоятелството, че ищецът е материално затруднено лице. С Решение на
Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд е прието, че член 101, параграф 1ДФЕС, във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите, като Висшия адвокатски съвет и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния , трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно
позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително
и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени
на адвокатските услуги.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в
нормата на чл.36, ал.1 от Закона за адвокатурата, а като израз на социална дейност той може
да предостави безплатно адвокатски услуги (pro bono) на материално затруднени лица.
Разпоредбата на чл.36, ал.2 изр.2 от Закона за адвокатурата изрично забранява уговарянето
на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на
основание чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата за съответния вид работа. Определянето на
адвокатското възнаграждение от съда при безплатна правна защита и намаляването му при
прекомерност е ограничено до минималния размер по тази наредба – Наредба №1/2004г.,
приета от Висшия адвокатски съвет.
От друга страна, по реда на Закона за правната помощ се осъществява подпомагане с
цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус не им
позволява свободен пазарен достъп до юридически услуги. Правната помощ по този закон се
предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите високи изисквания за ефективност,
качество и стандарт, каквито са предвидено и за предоставената адвокатска защита по
договор, сключен по реда на Закона за адвокатурата. Възмездяването на правната помощ по
ЗПП се извършва по наредба, съгласно чл.37 ЗПП – приета от Министерски съвет.
Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за адвокатурата от гледна
точна на законовата делегация за определяне на размерите на възнагражденията е, че
наредбата по ЗПП се приема от държавен орган – Министерски съвет, по предложение на
7
Националното бюро за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а
наредбата по ЗАдв. – от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, без
каквато да било последваща санкция от държавен орган относно конкретните размери на
определените възнаграждения.
Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък размер
от тези в наредбата по Закона за адвокатурата за един и същи вид работа. Налице е
непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално
затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи
различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието се
изразява в това, че са материално затруднени лица по ЗАдв. (без преценка от съда на
икономическото им състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да
възмезди правната защита в по-висок размер от този по Наредбата за заплащане на правната
помощ и то в такъв, приет от съсловната организация на адвокатите и обвързващ за съда. В
този смисъл социалната помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а
адвокатска услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита
за предоставена в обществен интерес, след като възнаграждението на адвоката се определя в
размер, под който той не би могъл да договаря дори и в общия случай.
По изложените съображения, нормата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата,
препращаща към Наредба №1/2004г. не съответства на правото на ЕС, поради което и не
следва да се прилага. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в
Наредбата за заплащане на правната помощ подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът,
количеството на извършена работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на
делото.
В конкретния случай, като съобрази актуалната съдебна практика, обективирана в
Определение №50015 от 16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г. I т.о. на ВКС, възпроизведена в
Определение №942/01.08.2025г. по в.ч.гр.д. №490/2025г., Определение №976/13.08.2025г. по
в.ч.гр.д. №456/2025г. по описа на Старозагорския окръжен съд и други, и с оглед
фактическата и правна сложност на делото и ниския материален интерес по същото, както и
обстоятелството, че разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно
заседание, съдът намери, че определените в Наредба №1/2004г. размери на адвокатски
възнаграждения се явяват несъразмерно високи за положения по делото труд от страна на
процесуалния представител на ищцата, а като ориентир по-скоро следва да послужат
определените в чл.25, ал.1 от НЗПП размери. Ето защо и за оказаната безплатна правна
помощ на адвокат М. В. М. следва да бъде определено възнаграждение в размер на
450,00лв., върху което да се начисли ДДС и общото възнаграждение с включен ДДС следва
да бъде в размер на 540,00лв.
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
8
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, р-н „Люлин“, ж.к.„Люлин“ №7, бул.„Джавахарлал Неру“ №28, ет.2,
ап.40 – 46, представлявано от Галин Тодоров Тодоров и Ангел Василев Маджиров да
заплати на К. Е. С., ЕГН **********, с постоянен адрес гр........, сумата в размер на
384,66лв. (триста осемдесет и четири лева и 66 стотинки), представляваща недължимо
платена сума по Договор за паричен заем №.........г., сумата в размер на 469,77лв.
(четиристотин шестдесет и девет лева и 77 стотинки), представляваща недължимо платена
сума по Договор за паричен заем №.......г., както и сумата в размер на 477,00лв.
(четиристотин седемдесет и седем лева), представляваща сторени по делото разноски за
държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка: IBAN: ............
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, р-н „Люлин“, ж.к.„Люлин“ №7, бул.„Джавахарлал Неру“ №28, ет.2,
ап.40 – 46, представлявано от Галин Тодоров Тодоров и Ангел Василев Маджиров да
заплати на адв. М. В. М., АК Стара Загора, със служебен адрес: гр.С........ сумата в размер
на 540,00лв. (петстотин и четиридесет лева), представляваща адвокатско възнаграждение,
определено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
9