Р Е Ш Е Н И Е
№ 2103/3.6.2020г.
гр. Варна, 02.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVII-ти състав, в публично заседание на деветнадесети
май през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА ДИМОВА
при участието
на секретаря Антоанета Атанасова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 19033 по описа за 2019г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по молба на В.Б.И., ЕГН:**********, с адрес: ***, срещу: С.Т.И.,
ЕГН:**********, с адрес“***, обект „Май Маркет“, с правно основание чл.45, ал.1 от ЗЗД, с искане до съда да постанови решение, с което да
осъди ответницата му заплати сума в размер на 2000,00 лв., представляваща обезщетение
за претърпени
неимуществени
вреди, изразяващи се в причинени му болки и страдания-
стрес, безсъние, безпомощност, униние, чувство за
малоценност, накърняване на човешкото достойнство, безнадеждност, липса на
доверие и трайно влошаване на физиологичното и психологичното му здраве,
следствие противоправното й поведение по повод излагане на неверни твърдения в
исковата молба за прекратяване на брака чрез развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брачната връзка по изключителна вина на ищеца,
както и напускане без каквото и да е предизвестие и обяснение на семейното
жилище.
В исковата молба
ищецът твърди, че с ответницата сключили граждански брак на 11.10.1977г.
Твърди, че до лятото на 2018г. брачното съжителство било хармонично, както и че
полагал грижи по издръжката на семейството въпреки влошеното си здравословно
състояние. През лятото на 2018г. ответницата напуснала без обяснение семейното
жилище; не дала обяснение за поведението си и не отговаряла на обажданията на
ищеца. Впоследствие същата подала искова
молба за прекратяване на брака чрез развод. В депозираната искова молба се
съдържали твърдения за осъществен от страна на ищеца спрямо ответницата
психически и физически тормоз през всичките години на семейния им живот. Тези
твърдения, които счита за неотговарящи на обективната действителност, дълбоко
разтърсили ищеца. Същият преживял емоционален срив; не можел да спи
и да се храни; бил обзет от безпокойство, негодувание и отчаяние; почувствал се
онеправдан и с накърнено човешко достойнство. Заявява, че психо-емоционалното
напрежение, на което е бил подложен, се отразило трайно както на психологичното
му здраве, така и на физиологичния му
статус. Твърди, че вследствие на преживените негативни емоции получил инсулт и
се наложило да започне медикаментозно лечение. Счита, че с поведението си
ответницата е нарушила разпоредбата на чл.15 от СК, задължаваща съпрузите да
живеят заедно. Отрича да е извършил фактическите действия, претендирани от
ответницата, обусловили изключителната му вина за разстройството на брака.
Сочи, че в мотивите на съдебното решение, постановено по гр.д. № 10015/2018г. по описа на 9-ти с-в на ВРС, е прието, че с оглед събраните
гласни доказателства, ангажирани от И., не се установява заболяванията на
същата- неврологични и психологични да са резултат от противоправно поведение
на ищеца. Позовава се на свидетелските показания на св. Господинова, която
заявила, че не е ставала свидетел на обиди, тормоз и унижение от ищеца спрямо
бившата му съпруга. Счита, че показанията на посочената свидетелка установяват
с категоричност, че е осигурявал материално съпругата си и децата, както и че
не е имал недопустимо поведение спрямо тях. Намира за противоправни действията
на ответницата, изразяващи се в излагането на неверни твърдения, като поддържа,
че същите са му причинили емоционален дискомфорт с продължителен ефект и с
трайна увреда на физиологичното му здраве с постоянен характер. Твърди, че описаните негативни
изживявания имат характер на претърпени вреди, представляващи пряка и
непосредствена последица от действията на ответницата, за причиняването на
които същата му дължи обезщетение.
Съобразно изложеното
ищецът моли съда да постанови решение, с което да
уважи предявения иск.
В срока по чл. 131 ГПК, ответницата С.Т.И. депозира отговор на исковата молба, в който предявеният иск
се оспорва като неоснователен. Ответницата счита за
недоказани твърденията на ищеца за причинени му от нейна страна неимуществени
вреди. Счита, че представените писмени доказателства не обуславят извод за
причинена от ответницата вреда. Поддържа, че не е осъществен фактическия състав
на непозволеното увреждане по чл.45 от ЗЗД, тъй като поведението на ответницата
не може да се окачестви като противоправно по смисъла на чл.45 от ЗЗД. Изтъква
и че наличието на причинна връзка следва да бъде доказано във всеки конкретен
случай, като тежестта на доказване е върху този който твърди наличието на
такава. Намира, че негативните изживявания на ищеца поради прекратяването на
брака не подлежат на възмездяване, тъй като са резултат от личния му мироглед и
ценностна система, както и че съществуват изцяло в неговото съзнание.
Ето защо ответницата моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли
предявения от ищеца иск като неоснователен.
В съдебно заседание ищецът поддържа исковата претенция. Процесуален представител на ответницата
писмено прави изявление за липса на възражения по проекта за доклад.
Подадената
искова молба отговаря на процесуалните изисквания на закона и се явява допустима. От изложените в
исковата молба фактически твърдения се установява наличието на извънсъдебен
спор между страните като условие за надлежното упражняване на правото на иск. Разгледана по същество, исковата молба
е неоснователна, по следните
съображения:
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
Страните са бивши съпрузи, като сключеният
помежду им брак бил прекратен с развод, с Решение №114/10.01.2019г.,
постановено по гр.д.№10015/2018г. по описа на ВРС, 9-ти състав. От приобщеното
към доказателствата по делото гр.д.№ 10015/2019г. по описа на ВРС се
установява, че в депозираната от ответницата в настоящото производство искова
молба се твърди, че същата е достигнала до непоколебимо решение да инициира
бракоразводно производство, тъй като години наред живяла в непрестанен физически
и психически тормоз от съпруга й Стефан Б., в резултат от който получила
психически срив и започнала да получава нервни кризи. С решението по посоченото
дело съдът приел за безспорно установено, че страните не живеят заедно от
лятото на 2018г. и са във фактическа раздяла. Прието е за недоказано
твърдението на ответницата, че изчерпването на брака е резултат само и
единствено от противоправни действия на ищеца в настоящото производство. Бракът
бил прекратен поради дълбоко и непоправимо разстройство, по обективни причини.
От приложените по делото копия от
Експертно решение №2768/10.10.2019г., издадено от МБАЛ „Св. Анна-Варна“ АД и
Експертно решение №0520/22.07.2011г. на МЗ-Национална експертна лекарска
комисия се установява, че ищецът страда от анкилозиращ спондилит с множествено
засягане на гръбначния стълб; двустранен сакроилеит умерена степен на активност
III ФК; двигателна недостатъчност вторична остеоартроза. ХБ III стадий умерена
степен СМФ ХС. МСБ ХКВБСН дискоординационен синдром лека степен редки пристъпи.
На 07.10.2019г. бил издаден амбулаторен лист след преглед
на ищеца, в който била отразена като основна диагноза МКБ „Други уточнени
мозъчносъдови болести“, а ищецът бил насочен към УМБАЛ „Св.Марина“-гр.Варна за
КТ ангиография.
Въз основа на изложената
фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна
до следните правни изводи:
Според
разпоредбата на чл.
45 ЗЗД
всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Цитираната
норма установява общото правило за поведение, което забранява да се вреди
другиму, респ. задължението да се поправят вредите, които са причинени виновно.
Фактическият състав на тази правна норма съдържа пет елемента, чието
кумулативно наличие следва да бъде установено във всеки отделен случай, за да
бъде ангажирана отговорността на причинилия вредите. За основателността на иска
по чл.
45 ЗЗД,
е необходимо: 1) да е извършено деяние; 2) да са настъпили вреди за
пострадалия; 3) между извършеното деяние и настъпилите вреди да съществува
пряка причинно-следствена връзка; 4) деянието да е противоправно; 5) деецът да
е могъл да предвиди и предотврати увреждането.
Не
се спори между страните, че бракът между тях е прекратен по инициатива на
ищцата; че същата е направила цитираните изявления в депозираната от нея искова
молба за развод, както и че двамата са във фактическа раздяла от лятото на 2018г.
Спорните
въпроси по делото се свеждат
до това налице ли е противоправно
действие от страна на ответницата; причинена ли е вреда на ищеца и при наличие на такава-
резултат ли е вредата от противоправно и
виновно поведение на ответницата.
Настоящият съдебен състав намира на първо място, че по делото не е установено
наличието на противоправно деяние, извършено от ответницата. В исковата молба
се твърди, че такива противоправни действия са нарушаването от страна на С.И.
на вмененото й по силата на чл.15 от СК задължение на съпрузите да живеят
заедно, както и излагането на твърдения в исковата молба за развод, че брачната
връзка е непоправимо разстроена по изключителна вина на ищеца. Действително,
разпоредбата на чл.15 СК предвижда, че съпрузите живеят съвместно. Цитираната
норма обаче не представлява императивна такава и не налага безусловно
задължение, още повече, че изрично допуска изключение от това правило, ако
важни причини налагат това. Според чл.46, ал.1 от Конституцията на Република България
бракът е доброволен съюз между мъж и жена, т.е. никой не може да бъде задължен
не само да встъпи в брачна връзка, но и да остане в такава противно на волята
си. Напускането на семейното жилище от страна на ответницата е резултат от
нейното решение да предприеме действия по прекратяване на брака и по никакъв
начин не представлява противоправно действие. Принципно не е противоправно
деяние и упражняването на субективното право на иск, респ. подаване на молба с
правно основание чл.49 от СК. Съдебната практика трайно приема, че: „Носителят на едно
субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да
не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало
е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право.
Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява
недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в
противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Отговорността за вреди от злоупотреба с право
по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно
признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия“ (Определение №522/26.07.2018г.
на ВКС по к.т.д.№822/2018г.). В
случая по делото отсъстват доказателства за недобросъвестност на упражняването
на правото на иск от страна на ответницата. Ищецът се позовава единствено на
мотивите на съдебното решение, постановено по гр.д.№10015/2018г. на ВРС и на
показанията на лице, разпитано в хода на посоченото съдебно производство. Според
задължителното тълкуване, дадено в т.18 на ТР№1/2001г. на ВКС, ОСГК, със
сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално
право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С
решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива
като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо. За това
диспозитивът на решението, който чл.
189, б. "г" ГПК(отм.)
визира като констатация относно спорното право, представлява източника на
силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.) не
са част от него. При положение, че мотивите към решението не се ползват
със сила на пресъдено нещо, наличието на недобросъвестно упражняване на
процесуални права от страна на ответницата подлежи на доказване в настоящото
производство, като доказателствената тежест е възложена на ищеца. Въпреки
дадените указания с Определение №3675/05.03.2020г. относно разпределението на
доказателствената тежест, по делото не са представени доказателства в подобна
насока, поради което следва да се приеме за недоказано извършването на
противоправно деяние от страна на ответницата. Следва да се отбележи също, че в
практиката си ВКС подчертава, че не всяко действие или бездействие, провокиращо субективното
усещане за нередност или несправедливост представлява деликт, а само тези от
тях, които отговарят на обективните критерии за неправомерно деяние. (Определение № 1132 от
3.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4219/2014 г., III г. о., ГК).
При липсата на
противоправно деяние, което да е извършено от ответницата, по начало не
подлежи на обсъждане въпроса за наличието на настъпили вреди и причинно-следствена
връзка между деянието и вредите. Липсата на основния
обективен елемент от фактическия състав на деликта прави безпредметно
изследването на останалите предпоставки, а предявената по реда на чл. 45 от ЗЗД искова претенция се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
За пълнота на
изложението обаче следва да се посочи, че ищецът не е доказал и твърденията си,
че е претърпял претендираните от него неимуществени вреди. От събраните по
делото доказателства се установява наличието у ищеца на множество заболявания с
дългогодишна давност. Липсват обаче доказателства за конкретно влошаване на здравословното състояние на ищеца след
фактическата раздяла със съпругата му. Не са представени никакви доказателства
и за претендираните в исковата молба негативни субективни изживявания, свързани
с поведението на ответницата. По никакъв начин не се установява ищецът да е
претърпял описаните от него неимуществени вреди, изразяващи се в стрес,
безсъние, безпомощност, униние, чувство за малоценност и т.н., вследствие на
твърденията, изложени от ответницата в депозираната от нея искова молба по
чл.49 СК. Не е доказано и наличието на причинна връзка между претендираните
неимуществени вреди и поведението на ответницата.
Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването
на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на
деликвента. Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже, като в
хипотезата на чл.45 ЗЗД доказването на причинно-следствена връзка между
поведението на дееца и увреждането е в тежест на ищеца, който следва при
условията на пълно главно доказване на установи, че деянието е необходимо
условие за настъпването на вредата, т.е. -че при изключване на поведението на
деликвента тя не би настъпила. В случая ищецът не е ангажирал конкретни
доказателства не само за осъществено от ответницата противоправно поведение, но
и за наличието на причинени му неимуществени вреди, намиращи се в причинна
връзка с поведението на последната. На ищеца е била предоставена възможност за
събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетел, но същият не е осигурил
такъв и е оттеглил направеното доказателствено искане. Пространно изложените
доводи от ищеца в хода на съдебното заседание касаят въпроси, неотносими към
предмета на доказване по настоящото производство и не обуславят извод за
основателност на исковата претенция.
Предвид всички изложени съображения,
предявеният иск с правно основание чл.45 от ЗЗД подлежи на отхвърляне като
недоказан.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски
районен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ ИСКОВАТА ПРЕТЕНЦИЯ, предявена от ищеца В.Б.И., ЕГН:**********, с адрес: ***, срещу: С.Т.И.,
ЕГН:**********, с адрес“***, обект „Май Маркет“, с правно
основание чл. 45 от ЗЗД, за осъждане
на ответницата да заплати на ищеца сумата
от 2000.00лв./две хиляди лева/, представляваща
претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в причинени му болки и страдания- стрес, безсъние, безпомощност, униние, чувство за малоценност, накърняване на човешкото
достойнство, безнадеждност, липса на доверие и трайно влошаване на
физиологичното и психологичното му здраве, следствие противоправното й
поведение по повод излагане на неверни твърдения в исковата молба за
прекратяване на брака чрез развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брачната връзка по изключителна вина на ищеца,
както и напускане без каквото и да е предизвестие и обяснение на семейното
жилище.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
въззивно обжалване пред Варненски окръжен съд, в двуседмичен срок от получаване
на съобщението от страните, че е изготвено и обявено.
Препис от
настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за
постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: