Р Е Ш
Е Н И
Е № 260050
гр.
Пловдив, 10.03.2021 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският апелативен съд, първи търговски състав, в открито
заседание на десети февруари две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
С участието на секретаря Цветелина
Диминова, като разгледа докладваното от съдията Костадинова в.т. дело № 716/2020 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно
– по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260038/27.08.2020 година, постановено по т.
дело № 276/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара З., е осъдено ЗД „Б.“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление ***, да заплати на Б.Ф.Е., ЕГН **********, с адрес ***, със
съдебен адрес ***, офис № 10 – адв. П.К. от САК, сумата от 20 000 лв., представляваща
обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на неговата баба А.И.С.,
ведно със законната лихва от 20.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата,
като са
отхвърлени предявеният иск за сумата над 20 000 лв. до
претендирания размер от 30 000 лв. като неоснователен и искът за присъждане на
законна лихва от 28.08.2015 г. до 19.04.2016 г. като погасен по давност.
Със същото решение е
осъдено ЗД „Б.“ АД да заплати на З.С.З., ЕГН **********, като родител и законен
представител на малолетната А.З.З., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, офис
№ 10 – адв. П.К. от САК, 20 000 лв., представляващи обезщетение за причинените
й неимуществени вреди от смъртта на нейната баба А.И.С., ведно със законната
лихва от 20.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като са отхвърлени
предявеният иск за сумата над 20 000 лв.
до претендирания размер от 30 000 лв. като неоснователен и искът за присъждане
на законна лихва от 28.08.2015 г. до 19.04.2016 г. като погасен по давност.
Осъдено е ЗД „Б.“ АД, ЕИК
***, да заплати на адв. П.К. от САК, със съдебен адрес ***, офис № 10, адвокатско възнаграждение в общ размер на 2
288 лв. за осъществена безплатна адвокатска помощ на ищците съразмерно с
уважената част от исковете.
Осъдени са Б.Ф.Е., ЕГН **********,
и З.С.З., ЕГН **********, като родител и законен представител на малолетната А.З.З.,
ЕГН **********,***“ АД, ЕИК ***,
направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв.
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Осъдено е ЗД „Б.“ АД , ЕИК ***, да заплати в полза на
държавата, по бюджета на съдебната власт държавна такса в общ размер на 1 600
лв. съразмерно с уважения размер на исковете.
Така постановеното
решение е обжалвано с въззивна жалба от
ЗД „Б.“ АД в осъдителната му част с подробно развити съображения за
незаконосъобразност. Те се свеждат до това, че ищците, които са внуци на загиналата при ПТП,
не са от кръга на лицата, които
имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта й. Изложени са
доводи, че по настоящото дело е приложимо ТР № 1/21.06.2018 година по т.д. №
1/2016 година на ОСНГТК, според което внуците
биха имали право на обезщетение
само по изключение, при създадена трайна
и дълбока емоционална връзка с починалата и при търпени продължителни болки и страдания
от смъртта й, за които предпоставки в
случая не били събрани доказателства. Поддържа се освен това, че неправилно
първоинстанционният съд не е отчел факта на
ниската възраст на ищците към момента на смъртта на тяхната баба,
особено по отношение на ищцата А.З.,
която е била на шест години. Твърди се, че с оглед на своето интелектуално и възрастово
съзряване ищците не са могли да
преработят случилото се с тяхната баба на съзнателно ниво. По тези съображения
се иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново по
същество, с което да се отхвърлят исковете.
Другата група оплаквания касаят прекомерност на размера на присъдените
обезщетения. Поддържа се, че той не е съобразен с принципа за справедливост,
установен в чл. 52 от ЗЗД и с разрешенията, дадени в ТР № 1/ 21.06.2018 година по
т.д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС,
както и в съдебната практика. Евентуалното искане е за намаляване на размерите
на присъдените обезщетения.
Жалбоподателят ЗД „Б.“
АД има и искане за присъждане на
направените пред първата и пред въззивната инстанция разноски, включително
адвокатско възнаграждение изцяло, или евентуално съобразно с отхвърлената част
от иска.
Срещу въззивната жалба
на ЗД „Б.“ АД е подаден писмен отговор
от адвокат П.К. като процесуален представител на ищците в първоинстанционното
производство Б.Ф.Е. и малолетната А.З.З. чрез нейния баща и законен представител З.С.З.. Изразеното
становище е за неоснователност на въззивната жалба. Искането е да се потвърди
решението в обжалваната част, като се присъди адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция, ведно с ДДС.
От адвокат П.К. като
процесуален представител на ищците в първоинстанционното производство Б.Ф.Е. и
малолетната А.З.З. чрез законния представител З.С.З. е подадена въззивна жалба
срещу първоинстанционното решение в частта, с която с отхвърлени предявените
искове за разликата от по 20 000 лева до по 30 000 лева обезщетение
за неимуществени вреди за всеки един от двамата ищци, ведно със законната
лихва от 20.08.2015 година до
окончателното изплащане на сумата. Искането е да е отмени решението в тази му
част и да се постанови ново по същество, с което да се осъди ЗД „Б.“ АД да
заплати на всеки един от двамата ищци допълнително обезщетение от по
10 000 лева / наред с присъденото такова от по 20 000 лева/, ведно
със законната лихва от 20.08.2015 година до окончателното изплащане на сумите.
Оплакванията са за незаконосъобразност и необоснованост на решението в тази му
част. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е съобразил събраните по
делото доказателства досежно реално
претърпените от ищците болки и страдания и не е приложил правилно установения в
чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост.
Становището на ЗД „Б.“ АД
по тази въззивна жалба, изразено в писмения отговор на адвокат П.П. и в писменото становище за
проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно заседание е за нейната
неоснователност. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Страните не сочат нови
доказателства пред въззивната инстанция.
Съдът, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивните жалби са
процесуално допустими, подадена
са от лица, имащи правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение, а именно от ответника в осъдителната му част и от ищците – в
отхвърлителната. При подаване на
въззивните жалби е спазен предвидения в
чл. 259 от ГПК срок.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена
от посоченото във въззивните жалби, освен когато става дума за приложение
на императивна правна норма или когато съдът следи служебно за интересите на
някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. / т. 1 от ТР №
1/2013 година на ОСГТК на ВКС/. С оглед
на тези свои правомощия съдът ще се произнесе само по въведените от
жалбоподателите оплаквания, подробно посочени по-горе.
Безспорно е, а и от
събраните по делото доказателства се установява, че починалата при ПТП на
20.08.2015 година А.И.С. е баба на двамата ищци
Б.Ф.Е. и А.З.З.. Към момента на смъртта си починалата е била на
навършени 56 години. Ищецът Б.Е. е син на
А.С.З., която е дъщеря на починалата А.С. и към момента на нейната смърт
е бил на шестнадесет години и девет месеца / роден е на *** година/.
Ищцата А.З.З. е родена на *** година и
към момента на смъртта на своята баба А.С. е била на почти шест години. Тя е
дъщеря на З.С.З. - син на починалата.
Обстоятелствата, свързани
с наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“,
сключена с ответника за автомобила, с който е причинено ПТП – „Д.“ с рег.
№ ***, с валидност от 10.01.2015 година до 10.01.2016 година,
изключителната вина на водача на този автомобилС.Г.З.за настъпване на
ПТП, механизмът на причиняване на ПТП и причинната връзка между него и
настъпилата смърт на А.И.С. не са оспорени от ответника.
Ищците са предявили пред ответника застрахователна претенция за
изплащане на обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба / стр. 12 и 13 от първоначално образуваното
гр. дело № 5477 от 22.04.2019 година на
СГС/. Претенцията на Б.Е. е заведена в ответното дружество ЗД „Б.“ АД под № ***, а тази на малолетната А.З. - под № ***. С писма с изходящи номера съответно НЩ-306/17.01.2019 година и НЩ – 307/17.01.2019 година ищците са
уведомени за отказа на
застрахователя да им заплати обезщетение, тъй като не са установени особено близки
взаимоотношения с починалата и действително претърпени вреди от смъртта й.
От свидетелските
показания на разпитаните по делото свидетели
П.Р.Г.и Н.Ф.К.в съдебно заседание на 01.07.2020 година се установява
следното:
Свидетелката Г.е учителка
на ищеца Б.Е. *** баня, където той е учил до 12-ти клас. Тя установява, че от
първия ден на пети клас, когато Б. станал ученик в нейния клас, тя се запознала с неговата баба А.С., която се грижела за своя внук и проявявала интерес към неговите занимания в
училище. В продължение на шест години и половина свидетелката контактувала само
с бабата на Б., само бабата ходела на родителски срещи. Свидетелката установява, че Б. и другата ищца
А., дъщеря на З. - син на починалата А.С.,
са живели заедно с баба си, в едно
домакинство. Бабата се е грижела за ищците, тя ги отглеждала и възпитавала. Родителите на Б. били разведени,майка му била в чужбина,
от където изпращала средства за
издръжката на сина си, а баща му работел по морето. Бабата била сериозен човек,
строга, но справедлива, нейните внуци се
вслушвали в думите й, отнасяли се към нея с любов и уважение. Свидетелката
заявява, че ищецът Б.Е. е бил по-близък със своята баба, отколкото със своята
майка.
Свидетелката Г.установява,
че смъртта на А.С. е настъпила, когато тя е отивала при своя внук Б. *** З., за
да занесе необходимите документи за предстоящата му операция. Към този
момент Б. бил в кома след претърпяна
няколко дни преди това катастрофа с мотор. Вечерта преди смъртта си А.С. се чула със свидетелката Г.и обещала да й
се обади, за да й каже как е минала операцията на нейния внук. Свидетелката Г.установява,
че ищецът Б.Е. е разбрал доста по-късно
за смъртта на баба си, след като се е съвзел от претърпяната от самия него
катастрофа. След като разбрал, че баба му е починала, ищецът изпадал в емоционална
криза, в депресия, плачел. Когато се завърнал в училище едва в средата на
11-ти клас / катастрофата с него станала през лятото преди 11-ти клас/, ищецът
споделял, че му е много тежко, винаги се натъжавал, когато се споменавала баба
му. Той намалил успеха си, бил разсеян, погледът му ставал тъжен, когато се
споменавали баби и дядовци. След като завършил средно образование и бил приет
във висше училище, ищецът споделил със свидетелката, че баба му щяла да е много
горда от успехите му и се разстройвал от липсата й. Ищецът вече бил студент, но свидетелката
продължавала да се чува с него и заявява, че все още му е тежко и мъчно за баба
му.
Другата разпитана по
делото свидетелка Н.К.установява, че познава малолетната ищца А.и нейните родители
– З. и З.. Майката на А.З. работела като
учител в училището в град П.Б. и преподавала на детето на свидетелката.
Свидетелката установява, че бабата А.е водела А.на детска градина и я е
забирала. След нейната смърт, когато посещавала дома на свидетелката, тъй като
била приятелка с нейната дъщеря, ищцата А.споделяла, че й е много мъчно за баба
й и постоянно говорела за нея, заявявала, че и нейната баба е приготвяла такава
храна като бабата, която живеела в дома на свидетелката, усещало се, че у
детето има празнина заради смъртта на бабата, че му е мъчно. След катастрофата детето станало
по-мълчаливо, по-затворено. До смъртта на А.А.и родителите й живеели заедно с
нея в една къща. Родителите на А.– З. и З. често ходели да работят в чужбина за
известни периоди от време, през които бабата А.полагала изцяло грижи за детето. Бабата посещавала почти всички тържества на
детето в детската градина. Когато родителите отсъствали, тя се грижела както за
отглеждането, така и за възпитанието на А.и се справяла много добре.
Свидетелката заявява, че последните й впечатления от начина, по който се
чувства детето, са от месец-два преди съдебното заседание, в което е разпитана
/ 01.07.2020 година/.
Представеното с исковата
молба удостоверение № 105/03.10.2018 година / стр. 7 от гр. дело № 5477/2019
година по описа на СГС/ може да бъде ценено като доказателство по делото само в
частта, с която е посочено, че А.З. е посещавала Детска градина „С.“ град П.Б.
през периода от 2012 до 2016 година. В останалата част то има характер на
свидетелски показания, които не могат да бъдат ценени от съда, доколкото не са
събрани по предвидения за това ред в ГПК
- устно, в открито съдебно заседание, в присъствие на страните, които са
се явили / чл. 163 и чл. 171 от ГПК/. Свидетелски показания в писмен вид са
недопустими.
При така установената по
делото фактическа обстановка съдът намира, че ищците са активно
материалноправно легитимирани да получат
обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба. Този извод е в
съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018
година на ВКС по т.д. № 1/2016 година на ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно
решение материално легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на
Пленума на Върховния съд, както и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Настоящият съдебен състав
не споделя доводите във въззивната жалба на ЗД „Б.“ АД за неприложимост на цитираното
Тълкувателно решение към процесния случай, доколкото не било проведено пълно и
главно доказване на обстоятелствата, че между починалата баба и ищците е
създадена трайна и дълбока емоционална връзка, надхвърляща обичайната
привързаност, обич, подкрепа и грижи между баба и внуци, респ. че причинените
им болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите
за съответната родствена връзка, както и че те с оглед крехката си възраст са
могли да осъзнаят връзката, която са имали с баба си и последиците от нейната
смърт.
Съдът, имайки предвид
обсъдените по-горе доказателства намира, че установените по делото
обстоятелства, свързани със създадената особено
близката връзка на ищците с починалата тяхна баба и действително
претърпените от смъртта й вреди ги легитимират материалноправно да получат обезщетение за вредите от нейната
смърт.
По несъмнен начин в
процеса е установена създадената силна и
трайна взаимна близост и емоционална
привързаност и подкрепа между ищците и тяхната баба. Установено е, че за дълъг период от време
бабата е поела и е полагала изцяло грижите за ищеца Б.Е. поради отсъствието на неговата
майка. Фактът, че майката не се е
дезинтересирала от сина си и е изпращала пари за неговата издръжка не променя
извода, че непосредствените грижи по неговото отглеждане и възпитание са
полагани от бабата и то във възраст, в която детето вече е осъзнато и може да
оцени подкрепата и грижите, полагани за
него от бабата, респ. да развие чувство на силна привързаност и благодарност
към нея и желание да споделя успехите
си с нея. Установено е, че бабата е тази, която е поела всички грижи за внука
си в труден за него момент – когато е бил в кома след катастрофа с мотор, тя го
е посещавала в болницата и е осигурявала необходимите документи и подкрепа с
оглед предстоящата операция, като именно на път за болницата, в която е бил
внук й, е станало ПТП, при което бабата
е загинала. Тези обстоятелства говорят
за съществуващата особено силна връзка
между двамата. Моментът, в който е настъпила смъртта на бабата, съвпадащ с
момента, в който ищецът Б. се е възстановявал здравословно и фактът, че той е
разбрал за смъртта на баба си по-късно, след като самият той се е възстановил и
че и до момента му липсва човека, с когото да споделя и който да се гордее с
неговите постижения, налагат извода за болки и страдания, нахвърлящи по
интензитет и продължителност обичайните такива при смърт на баба.
Що се отнася до
малолетната ищца А.З., съдът намира, че и по отношение на нея са налице
материалноправните предпоставки за уважаване на предявения иск за обезщетение
за неимуществени вреди от смъртта на баба й, подробно обсъдени по-горе. Обстоятелството,
че А.е била шестгодишна към момента на смъртта на баба си само по
себе си не е достатъчно, за да се приемат за основателни доводите във
въззивната жалба, че тя не е била достатъчно интелектуално и волево съзряла, за
да е формирана изключителна близост между нея и баба й.Този извод се
опровергава от свидетелските показания.
От тях е видно, че след смъртта
на баба си А.не я е забравила, непрекъснато се сеща за нея, натъжава се от
липсата й и я споменава в ситуации, в които контактува с баби на други деца,
като я сравнява с тях. На шестгодишна възраст, на колкото е била А., детето
според психолозите проявява
осъзната привързаност към хората от най-близкото си обкръжение – родители, братя и сестри, баби и дядовци и раздялата с някой от тях води до болка и
трудно преодолима липса, за каквато говори разпитаната свидетелка Н.К.. Бабата е била активна в
отглеждането и възпитанието на А., както през
периодите, в които родителите й са били в чужбина, така и през
останалото време. Семейството на А.и починалата А.С. са живеели в едно жилище, в общо
домакинство и поради факта, че родителите й са работели, бабата е била тази,
която основно се е грижила за нея, водела я е на детска градина, посещавала е
тържествата там.
По изложените съображения
съдът намира за установени релевантните
факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването
на особено близка привързаност между ищците и тяхната баба, при която смъртта на бабата е причинила на ищците морални страдания с интензитет, надхвърлящ
обичайния. С оглед на това съдът намира, че са налице предпоставките за уважаване на иска.
Другият спорен момент, въведен с въззивната
жалба, касае размера на обезщетението за неимуществени вреди за двамата ищци.
Още пред първата инстанция, с писмения отговор
на исковата молба, ответникът ЗД „Б.“ АД
се е позовал на разпоредбата на § 96 ал.
1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/. Тази разпоредба предвижда, че до
влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2,
обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4
/ разширения кръг лица/ се определя в размер до 5000 лева, като е придадено
обратно действие на разпоредбата за съдебните искове, предявени след
21.06.2018 г.
Съдът намира, че посочената
разпоредба на § 96 ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ е неприложима по настоящото дело,
макар исковата молба да е от 19.04.2019 година. Тази разпоредба има отношение
към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от
01.01.2016 година. Застраховката „Гражданска отговорност“ за автомобила, с който е причинено ПТП на 20.08.2015 година от С.Г.З., е сключена на 10.01.2015 година
и е с валидност до 10.01.2016 година,
т.е. става дума за застрахователен договор, сключен при действието на отменения КЗ. По заварени
от новия КЗ застрахователни договори, сключени преди влизането му в
сила, съгласно § 22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016
година/, се прилага част Четвърта от отменения КЗ / отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015
година/, освен ако страните договорят друго след влизане в сила на новия КЗ. По тези съображения съдът намира, че при определяне размера на дължимото
застрахователно обезщетение по
настоящото дело са приложими единствено нормите на част четвърта от КЗ /отм./,
доколкото няма твърдения и данни страните да са уговаряли нещо друго след
влизане в сила на новия КЗ.
Лимитите на
застрахователна отговорност по задължителната застраховка "Гражданска
отговорност на автомобилистите" към
момента на настъпване на процесното
застрахователно събитие, определени по чл. 266 КЗ /отм./ във връзка с § 27 ПЗР на КЗ /отм./ са 1
000 000 лева при едно пострадало лице и 5 000 000 лева при две и повече
пострадали лица, а след 11.06.2012 година – 2 000 000 лева за всяко събитие при
едно пострадало лице и 10 000 000 лева за всяко събитие при две и повече
пострадали лица. Тези лимити представляват обективен критерий за
социално-икономическите условия в страната и следва да бъдат съобразявани при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост
съгласно чл. 52 от ЗЗД.
Дори да се приеме, че
разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ е
приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., включително за
тези, за които се прилага част четвърта от отменения КЗ, настоящият състав
намира, че не е ограничен от предвидения в нея максимален размер на
обезщетението. В член 3, параграф 1 от
Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2 от
втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката
„Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за
сключване на такава застраховка, са посочени минималните застрахователни суми
по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални
застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000 евро за един пострадал или 5 000 000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1
параграф 2 от предходната директива –
84/5/ЕИО. Посочените в директивите лимити
за минималните застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани в националното ни
право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега действащия Кодекс за
застраховането.
Доколкото обаче в цитираните директиви не е
предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за
неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, съдът
счита, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр. 101/2018
година/ не е в съответствие с общностното
право. Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения
и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни адресати са
държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени предпоставки
обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са посочени в
практиката на СЕС /дело С-188/89/, а
именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана неточно,
частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко
прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни
субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган или организация,
намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи
особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за отношенията
между частни лица. Уредбата на лимитите на застрахователните суми по застраховка „Гражданска отговорност“,
съдържаща се в цитираните по-горе
разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО отговоря
на всички посочени изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни и се
отнасят до права на частни лица, респ. на лица, пострадали от ПТП и според съда
те по изключение имат пряко действие. По
тази причина съдът счита, че не следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 год./.
Този извод е съобразен и
с решение на Съда на ЕО от 24.10.2013 г.
по дело С – 277/12 / Vitālijs Drozdovs срещу Baltikums AAS/, което е
задължително за съда съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК. Предмет на цитираното дело на Съда на ЕО
е преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от съд от Латвия. Решението по преюдициалния въпрос е,
че член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора
директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална
правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, параграф 2 от Директива 84/5.
По изложените съображения
съдът счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищците следва да бъде определен не в границите, установени по § 96, ал. 1 от
ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а
по справедливост съобразно принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, при отчитане на установените обективни факти и
обстоятелства по конкретното дело,
икономическото положение в страната и нормативно определените нива на
застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП, обсъдени по-горе.
Съобразявайки характера,
силата, интензитета и продължителността на търпените от ищците болки и страдания след смъртта на тяхната
баба, описани по-горе, съдът намира, че справедливият размер на обезщетението
за неимуществени вреди е 30 000 лева за ищеца Б.Е. и 20 000 лева за
малолетната ищца А.З.. Разликата в размерите на обезщетенията е съобразена с
конкретно установените по делото обстоятелства, свързани със създадените
отношения между всеки един от ищците и тяхната баба, както и с вида, интензитета и продължителността на
причинените им вреди от нейната смърт, подробно описани по-горе.
Първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в частта, с която на двамата ищци е присъдено
обезщетение от по 20 000 лева, ведно със законната лихва, считано от
19.04.2016 година / три години преди
завеждане на исковата молба, тъй като за периода от датата на увреждането
20.08.2015 година до 19.04.2016 година акцесорната претенция за лихви е
погасена по давност съгласно чл. 111 б. в от ЗЗД и има направено възражение за давност
от страна на ответника/ до окончателното изплащане на сумата.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
отхвърлен иска на Б.Е. за обезщетение за разликата над 20 000 лева до
30 000 лева, ведно със законната лихва от 19.04.2016 година до
окончателното изплащане на сумата и следва да се постанови ново решение по
съществото на спора, с което исковете –
главен и акцесорен се уважат в тази част .
В останалата обжалвана
част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Първоинстанционното решение следва да бъде
приведено в съответствие с крайния изход на спора в частта за разноските.
Ответникът ЗД „Б.“ АД следва да бъде осъден да заплати на адвокат П.К. допълнително
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 във връзка с чл. 38 ал. 1
т. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 572 лева, наред с присъдените с
първоинстанционното решение 2288 лева. Ответникът ЗД „Б.“ АД дължи и допълнителна държавна
такса за производството пред първата инстанция в размер на 400 лева, наред с
присъдената такава в размер на 1600 лева.
Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която двамата ищци са осъдени да
заплатят на ответника ЗД „Б.“ АД разноски за първоинстанционното производство в размера над 480 лева до 960 лева съобразно отхвърлената част от
исковете. Заплатеното адвокатско възнаграждение от 2880 лева с ДДС на
процесуалния представител на ответника е за защита по два субективно съединени
иска, т.е. по всеки един от тях е уговорено и заплатено възнаграждение от по
1440 лева / под минималното такова с ДДС,
определено съобразно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения при цена на исковете от по 30 000 лева /.
Неоснователен е само единия от субективно съединените искове в размера над
20 000 лева до 30 000 лева, при което дължимите разноски за първата
инстанция са в размер на 480 лева по иска на малолетната А.З. и следва да бъдат
заплатени от нея чрез законния й представител
З.З..
Съдът следва да
разпредели и отговорността за разноски за въззивната инстанция съобразно изхода
на спора. Адвокат К. като процесуален
представител на ищците има право на адвокатско възнаграждение на основание чл.
38 ал. 2 от ЗА, определено съобразно размерите по чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба №
1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и изхода на спора по
двата субективно съединени иска, в общ размер на 2860 лева с включен ДДС / 1716 лева по иска на Б.Е. и
1144 лева по иска на А.З. чрез законния й представител З. ***“ АД следва да
заплати и 200 лева държавна такса за въззивната инстанция за допълнително
присъденото обезщетение от 10 000 лева на Б.Е..***“ АД има право на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по иска на
малолетната А.З., представлявана от законния си представител З.З. в отхвърлителната му част. Претендирани са разноски за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 3960 лева с ДДС. Представеният договор за правна
защита и съдействие съдържа данни за реално заплатена сума от 3300 лева, като е
посочено, че е без ДДС. Данни за реално
заплащане на дължимия ДДС от 660 лева от
ЗД „Б.“ АД липсват. Безспорно е, че
упълномощеният от ЗД „Б.“ АД адвокат М.Г.
е регистрирано по ЗДДС лице. Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения в този случай дължимият данък върху
добавената стойност се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от
клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на
Закона за данъка върху добавената стойност. За да се претендира като разноски
обаче, е необходимо ДДС да е начислено и
реално заплатено от страната по делото, каквито данни липсват. Само
регистрацията по ЗДДС не е достатъчна, за да се присъди като разноски ДДС, без
да е начислен и заплатен. При реално заплатени 3300 лева следва да се приеме,
че възнаграждението по всеки един от двата субективно съединени иска е по 1650
лева. Минималното възнаграждение
съобразно цената на исковете е 1430 лева без ДДС, т.е. реално заплатеното не е
прекомерно по смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК и направеното възражение за прекомерност
е неоснователно. Дължимото адвокатско възнаграждение на ответника за въззивната
инстанция съобразно изхода на спора е
550 лева, което следва да бъде заплатено от малолетната ищца А.З. чрез
законният й представител З.З..
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 260038/27.08.2020 година, постановено по т.
дело № 276/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара З., В ЧАСТИТЕ,
С КОИТО:
- е отхвърлен иска на Б.Ф.Е.,
ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес ***, офис № 10 – адв. П.К. ***“ АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, за заплащане на обезщетение за причинените му
неимуществени вреди от смъртта на неговата баба А.И.С. в размера над
20 000 лева до 30 000 лева, ведно със законната лихва от 20.04.2016
г. до окончателното изплащане на сумата;
- са осъдени Б.Ф.Е., ЕГН **********, и З.С.З., ЕГН **********,
като родител и законен представител на малолетната А.З.З., ЕГН **********,***“
АД, ЕИК ***, направените по делото
разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция в размер на 960 лв.
съразмерно с отхвърлената част от исковете,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗД „Б.“ АД ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Б.Ф.Е., ЕГН **********, с адрес
***, със съдебен адрес ***, офис № 10 – адв. П.К. от САК, допълнително
обезщетение от 10 000 лева / наред
с присъденото с първоинстанционното решение обезщетение в размер на 20 000
лева/ за причинените му неимуществени
вреди от смъртта на неговата баба А.И.С., ведно със законната лихва от
20.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
260038/27.08.2020 година, постановено по т. дело № 276/2019 година по описа на
Окръжен съд – Стара З., В
ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА ЗД „Б.“ АД, ЕИК ***, да заплати на адв. П.К. от САК, със
съдебен адрес ***, офис № 10, допълнително адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер
на 572 лева / наред с присъденото такова с първоинстанционното решение от 2288
лв./ за осъществена безплатна адвокатска
помощ на ищците Б.Ф.Е., ЕГН **********, и малолетната А.З.З., ЕГН **********,
чрез нейния баща и законен представител З.С.З., ЕГН **********, съразмерно с
уважената част от исковете, както и
адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38 ал. 2 във връзка с чл. 38 ал. 1
т. 2 от Закона за адвокатурата за въззивното производство в размер на 2860 лева
с включен ДДС.
ОСЪЖДА З.С.З., ЕГН **********,
като баща и законен представител на
малолетната А.З.З., ЕГН **********,***“
АД, ЕИК ***, направените по делото
разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер
на 480 лева и за въззивното
производство в размер на 550 лв.
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА
ЗД „Б.“ АД , ЕИК ***, да заплати допълнително държавна такса в полза на
държавата, по бюджета на съдебната власт в размер на 400 лева за първоинстанционното
производство и 200 лева за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.