№ 129
гр. Стара Загора, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева
като разгледа докладваното от Даниела К. Телбизова Янчева Въззивно
гражданско дело № 20225500500133 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от К.Х.А. от
гр.С.З., чрез адв. Н.Н. против решение № 260755 от 08.11.2021г., постановено
по гр.дело № 877/2020г. по описа на Районен съд – Стара Загора.
Във въззивната жалба са наведени твърдения, че първоинстанционното
решение е необосновано, постановено е в противоречие с материалния закон,
при допуснати съществени процесуални нарушения по време на процеса и
при постановяването му. Въззивникът твърди, че не била спазена процедурата
за придобиване на процесните придаваеми 178/900 кв.м ид.ч. Сочи, че
обжалваното решение било необосновано, тъй като правните изводи на съда
били в пълно противоречие с материалите по делото и с приетите
доказателства. Оспорва възникването на облигационни отношения между
страните за придаваемите места по реда на ЗТСУ (отм.). Твърди, че за да бъде
приложен дворищнорегулационният план, не било достатъчно той да бъде
приет, а трябвало да има и плащане на обезщетение за придаваемото място.
Според него дворищнорегулационният план не следвало да се счита за
приложен. Претендира се отмяна изцяло на първоинстанционното решение,
като съдът постанови ново, с което да уважи предявения иск.
Въззиваемият Г.И.И. от гр.С.З., чрез адв.Ж.З. от АК Стара Загора взема
становище, че въззивната жалба следва да бъде отхвърлена, като
неоснователна и необоснована. Счита, че първоинстанционното решение не
страда от нито един от посочените във въззивната жалба пороци. Цитира
константната практика на съдилищата с иска по чл.108 ЗС. Твърди, че
1
въззивникът не е активно легитимиран в материалноправен аспект да
претендира ревандикация на имота, защото считано от влизане в сила на ДРП
на с. З., утвърден с № 1688/13.08.1993г. и изтичането на 10 г. от завземането
на процесните части, както и изтичането на пет годишния срок за търсене на
определеното от Комисията по чл.256 ППЗТСУ парично обезщетение,
въззивникът вече не е негов собственик. Иска съдът да отхвърли въззивната
жалба и да потвърди изцяло първоинстанционното решение, като
законосъобразно, правилно и обосновано.
Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши
проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от
ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намери за
установено следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск по чл. 108 ЗС и чл.537
ал.2 от ГПК.
Ищецът К.Х.А. е твърдял в исковата си молба, че с нот. акт № 1, т.ІХ,
рег. № 16086, дело № 1258/18.12.2013 г. се снабдил заедно с лицата А.Х. А. и
С.Х.Д. с право на собственост върху два недвижими имота, като вторият имот
представял дворно място, находящо се в с. З., общ. С.З., с площ 413 кв.м, от
които 109 кв.м, отредени за улица с.о. т. 113-115; 126 кв.м с неуредени
дворищнорегулационни отношения, предаваеми към УПИ XIX-35 в кв. 40; и
178 кв.м, предаваеми към УПИ XIV-93 в кв. 40а, представляващ ПИ № 471 в
кв. 40 и кв. 40а по ПУП - план за регулация на селото, утвърден със заповед
№ 10-00-2256 от 13.X.2013 г., с граници: от североизток - тупик и УПИ V-92,
от северозапад - ПИ 85, от югоизток - ПИ 93, заедно с построената в
западната част на дворното място полумасивна жилищна сграда, използваема
като стопанска сграда – плевня.
С нотариален акт № 3, т.ІІІ, рег. № 4409, дело № 346/2019 г.
наследниците на А.Х. А. и С.Х.Д., а именно Г.А. А., Х.А. А., С.В.Д., Д.В.Д. и
В.Г.Д. му продали 12/48 ид. ч. от двата имота, респ. и същата идеална част от
процесния имот. Пояснява, че съобразно първия н.а., посочен по-горе, лично
бил собственик на 1/3 ид.ч. от двата имота, респ. от втория имот.
Междувременно лицата М.С.Г.-Т., И.Н.Т. и С.Н.Т. се снабдили по
обстоятелствена проверка с н.а. за право на собственост върху 178/900 кв.м
ид. ч. от дворно място, находящо се в с. З., общ. С.З., за което бил отреден
УПИ XIV – 93, кв. 40а по плана за регулация на селото, като било отбелязано,
че 178 кв.м били придаваеми от ПИ № 417. Сочи,че процесните 178 кв.м
влизали в територията на имота с площ 413 кв.м. След издаването на
нотариалния акт по обстоятелствена проверка, с нот. акт № 86, т.ІІ, рег. №
7357, дело № 193/2018 г., горепосочените лица продали на ответника УПИ
ХIV-93, кв. 40а по плана за регулация на с. З., като в тази площ се включвали
и процесните 178 кв.м, придаваеми от ПИ №417. Ищецът е твърдял, че
нотариусът е знаел, че процесиите 178 кв.м не били собственост на
продавачите, но и трите придаваеми места били посочени в нот. акт № 35, т.І,
рег. № 926, дело № 22/2018 г. И двата нотариални акта били издадени от един
2
нотариус.
Поради тези обстоятелства ищецът счита, че ответникът не е собственик
на 178/900 ид. ч. от имота, който закупил от продавачите. Затова иска съдът
да постанови решение, с което да признае, че е собственик на 178/900 ид. ч. от
дворно място, находящо се в с. З., общ. С.З., съставляващо имот УПИ ХVI-
93,кв. 40а по плана за регулация, а ответникът да бъде осъден да предаде
владението върху тях. Искал е и отмяна на н.а. № 35, т.І, рег. № 926, дело №
22/2018 г.
Ответникът Г.И.И. е оспорил иска. Твърдял е, че е придобил
собствеността върху целия ПИ №471, който бил с площ от 235 кв.м с н.а. за
покупко-продажба на недвижим имот № 3, т.ІІІ, рег. № 4409, дело № 346/2019
г. Твърдял е, че съгласно подробният устройствен план - план за регулация на
с. З., общ. С.З., утвърден със заповед № 1688/13.08.1993г., ПИ 471, в кв. 40
също бил с площ от 235 кв.м, от тях за отчуждаване за улица били 109 кв.м и
за УПИ XIX - 85 - още 126 кв.м.
Твърдял е, че площта на имота на ищеца не била 413 кв.м, както било
записано в н.а. за право на собственост върху недвижими имоти № 1, т.ІХ,
рег. № 16086, дело № 1258/2013 г. на нотариус Д.Н.. Твърди също така, че
нито ищецът, нито праводателите му след 1993 г. били собственици и
владелци на процесните 178 кв.м, респ. на претендираните от него 178/900
кв.м ид.ч. от УПИ XIV-93, кв. 40а. по плана за регулация на с. З.. Съгласно
ЗТСУ (отм.) дворищнорегулационният план имал непосредствено
отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придадени към
имоти на други физически или юридически лица, и разместването на
собствеността настъпвала още от деня на влизане в сила на
дворищнорегулационния план. ПУП - план за регулация на село З., общ. С.З.
бил утвърден със заповед № 1688/13.08.1993 г. ПИ 471, в кв. 40 бил с площ от
235 кв.м, от тях за отчуждаване за улица били 109 кв.м и за УПИ XIX - 85
още 126 кв.м. Спорните 178 кв.м били придадени към УПИ XIV-93, кв.40а, по
силата на регулационния план от 1993г. Ищецът за пръв път бил признат за
собственик на ПИ №471 през 2013 г., т.е след изтичането на период от 20
години, считано от 1993 г. и то след като било настъпило отчуждителното
действие на приложения дворищнорегулационен план. Твърди, че изминалият
период бил достатъчен, за да придобие правото на собственост. Прилагането
на регулационния план несъмнено било налице, предвид факта, че
придаваемите части били заети по установения в закона ред и владението
върху тях продължавало повече от 10 години. Съществуващата ограда на
място на границата на имота му била построена преди повече от 50 години,
първоначално изградена от камъни и хоросан, впоследствие от бетон. Искал е
съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна,
че с н.а. за право на собственост върху недвижими имоти № 1 т. IX, рег. №
16086, дело № 1258/2013 г. на нотариус Д.Н., ищецът К.Х.А., А.Х. А. и С.Х.Д.
са признати са съсобственици при равни квоти по наследство и давностно
3
владение на празно дворно място, находящо се в с. З., общ. С.З., цялото с
площ от 631 кв.м. и дворно място в с. З. , цялото от 413 кв.м., УПИ 16-472, кв.
40а, и на дворно място в с. З. от 413 кв.м., от които 109 кв.м., отредени за
улица. С н.а. за право на собственост върху недвижим имот акт № 35 от
1.02.2018 г. на нотариус Р.Б., т. І, рег. № 926, дело № 22/2018 г., М.С.Т.-Т.,
И.Н.Т. и С.Н.Т. – Д. са признати за собственици по наследство и давностно
владение на 178/900 кв. м ид.ч. от дворно място в с. З., общ. С.З., УПИ 14-93,
кв. 40А. и от ПИ 417 – 178 кв.м., при съответните квоти. С н.а. за покупко
продажба на недвижим имот № 86, т.II, рег. № 7357, дело № 193/2018 г. на
нотариус Р.Б., те продали на ответника Г.И.И. дворно място в с. З., община
С.З., представляващо УПИ 14-93, в кв. 40а, с площ от 900 кв.м. С н.а. № 3,
т.III, рег. № 4409, дело 346/2019 г. на нотариус С.Ч., ищецът придобил 12/18
ид.ч. от празно дворно място в с. З. от 631 кв.м., УПИ 16-472 в кв. 40а и
поземлен имот № 471, в кв. 40 на с. З. с площ от 235 кв.м., от които подлежат
на отчуждаване 126 кв.ч. към УПИ 19-85 и 109 кв.м. за улица с площ на ПИ
471 по н.а. от 413 кв.м.
Първоинстанционният съд е приел, че придобитият от ответника Г.И. по
силата на н.а. №86, том II, peг. №7357, дело №193 от 10.10.2018 г. на
нотариус Р.Б. имот съставлява УПИ XIV-93 в кв.40а с площ от 900 кв.м по
плана за регулация на с. З., общ. С.З., одобрен със заповед №1688 от
13.08.1993 г. Имотът е бил собственост на праводателите на ответника. С н.а.
№35, том I, рег. №926, дело №22 от 01.02.2018 г. на нотариус Р.Б.,
праводателите му са признати за собственици на 178/900 кв.м ид.ч. от
дворното място, като владението върху същите е непрекъснато повече от 10
години. Приел е за установено, че имотът е бил със заварената ограда, която
е на около 30 години. Приел е, че по делото липсват безспорни доказателства,
че ищецът и неговите праводатели, считано от 1993 г. владеят и ползват
имота. От правна страна е приел, че съгласно приложимия закон към датата
на отчуждаването на процесните 178/900 ид.ч., а именно ЗТСУ (отм.),
дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие
по отношение на недвижимите имоти, придадени към имоти на други
физически или юридически лица, и разместването на собствеността настъпва
още от деня на влизане в сила на дворищнорегулационния план (чл.110, ал.1).
Процесните 178 кв.м са предадени от имот с пл. № 471 към УПИ 14-93.
Липсата на данни за заплащане на предадените кв.м не касаят преминаването
на правото на собственост, а облигационните отношения, които възникват
между страните при прилагането на плана. Регулацията получава значение на
безусловно придобивно основание от деня, в който планът е приложен, а в
случая дворищнорегулационният план следва да се счита за приложен,
защото, след като процесните 178 кв.м са придадени към УПИ XIV-93,
кв.40а, по силата на регулационния план от 1993 г., праводателите на
ответника са изградили оградата и доброволно са ги завзели още през 1993г.
Решението на първоинстанционния съд е правилно.
По делото не е спорно, че действащият към момента ПУП на с. З. е
4
утвърден със заповед № 1688 от 13.08.1993 г., а предходният план – със
заповед № 874 от 02.03.1957 г., действал до 1993 г. Съгласно този план
(предходният) наследниците на Х.К. А. са били собственици на имот № 100.
В резултат на прокарване на улица, видно от протокол № 51-65 от 27.04.1965
г., от имота са били отчуждени 114 кв.м. Така са били обособени два УПИ,
разделени от тази улица – парцел ІІІ, кв.40, с площ по разписен списък от 630
кв.м, като за УПИ ІV-94 се отчуждават 100 кв.м, а за УПИ VІІ-88 – 25 кв.м, а
от улица се предават 80 кв.м, и УПИ VІІІ с площ по разписен списък от 706
кв.м, от което остават 294 кв.м, защото за УПИ ІХ-101 се отчуждават 40 кв.м.
и за УПИ ІІ-99 – 160 кв.м, а се придават от имот № 87 – 187 кв.м, от имот №
101 -1 кв.м. и от имот № 86 -224 кв.м.
В действащия към момента кадастрален и регулационен план от 1993 г.
е отразен имот с пл. № 471 с площ от 431 кв.м. За този имот няма обособен
УПИ и се отчуждава за улица (109 кв.м), за УПИ ХІХ-85 (126 кв.м) и за УПИ
ХІV-93 (178 кв.м). УПИ ХІV-93, към който са придадени тези 178 кв.м
(процесните) е собственост на праводателите на ответника. За тези 178 кв.м те
са се снабдили с н.а. за право на собственост върху недвижим имот, придобит
по наследство и давност № 35, т.1, рег. № 926, дело № 22/2018 г. от
01.02.2018 г. на нотариус Р.Б.. Площта от 178 кв.м, посочена в нотариалния
акт № 35, том I, рег. №926, дело №22 от 01.02.2018г. на нотариус Р.Б. и н.а.
№1, том IX, рег. №16086, дело №1258 от 18.12.2013г. на нотариус Д.Н., е
идентична. Тази площ реално е част от площта на целия УПИ XIV-93, кв.40а
в размер на 900 кв.м. Вещите лица, дали заключение по назначената съдебно-
техническа експертиза, са констатирали при извършения оглед, че
процесните 178 кв.м попадат в оградената с оградата на ответника площ за
УПИ XIV-93, кв.40а, като оградата видимо е стара, изпълнена от бетон,
метални колове и мрежа и очевидно е непроменена от преди ответникът да
придобие имота. От показанията на разпитаните по делото свидетели се
установява, че оградата между имотите на ищеца и ответника е ниска,
външна, към улицата, построена е и съществува в настоящият си вид от около
2002 г., направена от бившия собственик на имота. Ответникът не е правил
промени по оградата. В съседния имот - този на ищеца К.А. около 1977-80 г.
имало остатъци от къща, нямало ограда и там никога не били живели хора.
Този имот никога не бил стопанисван и никога не бил ползван. Спорове
между съседите за тези имоти не е имало.
Съгласно чл.108 ЗС всеки собственик може да иска своята вещ от всяко
лице, което я владее или държи без да има основание за това, при което и
съобразно общото правило, установено в чл.154, ал.1 ГПК, в негова тежест е
да установи по положителен начин основанието за придобиване на правото на
своята собственост. Пак по силата на посочения по-горе текст ответникът,
който владее изцяло имота, следва да докаже, че има основание за това.
В случая безспорно е установено, че процесните 178 кв.м са били
отчуждени от имота на ищеца и са придадени към имота на ответника с плана
за регулация, одобрен със заповед № 1688 от 13.08.1993 г. Без значение е, че в
5
заключението си вещите лица са посочили, че в Община С.З. липсва
преписка, „с която се прехвърля съобразно ЗТСУ придаваемото място“, тъй
като заключението им е изготвено, без да им бъде предоставен протокол № 12
от 25.06.1998 г. на комисията по чл.265 ППЗТСУ за извършване на оценка на
недвижим имот, от който е видно, че към парцел ХІV-93 в кв.40а, собственост
на наследниците на И.Н.Т. се предава от имот № 471, собственост на
наследниците на Х.К. А.. Този протокол не е подхвърлен сред материалите по
делото, както се твърди във въззивната жалба, защото е бил взет предвид от
нотариус Р.Б. при изготвянето на констативния нотариален акт № 35, т.1, рег.
№ 926, дело № 22/2018 г. от 01.02.2018 г. и това е видно от вписването в
протокола от същата дата, съдържащ и постановлението на нотариуса, с което
признава наследниците на посоченото лице за собственици на давностно
владение и наследство на 178/900 кв.м. Неоснователно е възражението във
въззивната жалба, че след като ответникът не се е позовал в отговора си на
исковата молба на този протокол, той не може да се ползва от него, тъй като е
пропуснал срока. Както бе посочено по-горе, документът се съдържа в
нотариалното дело № 22/2018 г. на нотариус Р.Б., което е било изискано да
прилагане своевременно – след доклада на съда и разпределението на
доказателствената тежест.
Следователно съвкупната преценка на представените по делото писмени
доказателства, скици и свидетелски показания, заедно със заключението на
вещото лице, се налага изводът за извършено отчуждаване на процесните 178
кв.м. Всъщност ищецът сам твърди в исковата си молба, че от дворното място
от 413 кв.м, за което се е снабдил с н.а. за собственост, 109 кв.м са отредени
за улица; 126 кв.м са предаваеми към УПИ XIX-35 в кв. 40; и 178 кв.м - към
УПИ XIV-93 в кв. 40а, поради което не бил следвало да има спор за това, че с
ПУП – план за регулация, одобрен със заповед №1688 от 13.08.1993 г., от
имота са били отчуждени тези 178 кв.м и придадени към УПИ ХІV-93 в кв.
40а, собственост на праводателите на ответника. Този сега действащ план за
регулация е одобрен при действието на ЗТСУ (отм.). На основание чл. 110, ал.
1 ЗТСУ (отм.) дворищнорегулационният план има непосредствено
отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придадени към
парцели на други физически или юридически лица, като това разместване на
собственост настъпва още от деня на влизане в сила на
дворищнорегулационния план. Собствеността върху придаваемите части
преминава по силата на самата регулация, но тя получава значение на
безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена. Прилагането
на регулацията не е свързана само и единствено със заплащане на
придадените части. То е възможно по три начина - чрез плащане - чл. 33, ал.
1, изр. 1 ЗТСУ (отм.), чрез владение и придобиване по давност на
придаваемото се място от имот към съседен парцел от този от съседите, който
е останал във владение на това място - чл. 33, ал. 1, изр. 2 ЗТСУ (отм.), или
чрез издаване на констативен нот. акт на основание чл. 134, ал. 3 ЗТСУ (отм.).
В случая регулацията е получила значение на безусловно придобивно
6
основание със завладяването на процесните 178 кв.м и с упражняване на
владение върху тях в продължение на повече от 10 години. Становището на
въззивника, изложено във въззивната жалба, че за придаваемите места не тече
давност и че такова място може да се придобие само след прилагане на
процедурата по ЗТСУ е несъстоятелно, тъй като противоречи на изрична
правна норма, която сочи непосредственото отчуждително действие на
дворищнорегулационния план. А с ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВКС беше
разяснен въпросът относно приложението на този план, като е прието, че
дворищно-регулационният план следва да се счита за приложен от момента,
когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници
при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ, в т.ч. и след заемането на
придадените части и владението им, продължило повече от десет години от
деня на това заемане. Дали процесните 178 кв.м са били заплатени или не от
наследодателя на праводателите на ответника е без значение, тъй като те не
твърдят, че регулацията е била приложена чрез плащане - чл. 33, ал. 1, изр. 1
ЗТСУ (отм.), а по друг, допустим от закона способ, а именно чрез заемането
на придадените части и владението им, продължило повече от десет години.
Предвид на тези съображения въззивният съд намира, че въззивникът
(ищец в първоинстанционното производство) не е собственик на процесните
178 кв.м, тъй като е изгубил правото на собственост, след като то е било
придобито от праводателите на ответника по посочения по-горе начин – чл.99
ЗС. Затова ревандикационният му иск е неоснователен и правилно е бил
отхвърлен от първоинстанционния съд, чието решение следва да бъде
потвърдено.
При така събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че
решението на Старозагорския районен съд е правилно и законосъобразно,
поради което следва да бъде потвърдено. При постановяването му не са
допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони.
С оглед изхода от спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия сумата от 830 лв., представляваща направените по делото
разноски за възнаграждение за един адвокат.
Водим от горните мотиви, Старозагорския Окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260755 от 08.11.2021г., постановено по
гр.дело № 877/2020г. по описа на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА К.Х.А., ЕГН ********** от гр. С.З., *** да заплати на Г.И.И.,
ЕГН ********** от гр. С.З., *** направените по делото разноски за
въззивната инстанция, които са в размер на 830 лв./ осемстотин и тридесет
лева/.-адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
7
връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на касационните
основания по чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8