РЕШЕНИЕ
№ 167
гр. Пловдив, 09.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело
№ 20225300502187 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано по въззивна жалба на П. М. К.,ЕГН-********** чрез пълномощника му
адв.К.А. против решение № 2493/06.07.2022г.,постановено по гр.д.№ 12241/21г.по описа на
ПдРС,9-ти гр.с.,с което е отхвърлен предявения от П. М. К. против Национално бюро за
правна помощ (НБПП) отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 от
ГПК за приемане за установено,че П. М. К. не дължи на Национално бюро за правна помощ
сумата от 100лв.по изпълнителен лист от 19.05.16г.,издаден по НЧХД № 339/12г.на РС-
Карлово в полза на Националното бюро за правна помощ,представляваща разноски,за
принудителното събиране на които е образувано изп.д.№ 340/21г.по описа на ЧСИ
******,рег.№ 910 и район на действие ПдОС,поради погасяването й по давност.
Правят се оплаквания за неправилност на решението по изложени във въззивната
жалба съображения и се иска от съда същото да бъде отменено и постановено друго,с което
да се уважи предявения иск.Претендират се разноски пред първата и въззивната
инстанция.Не се ангажират доказателства.
Въззиваемата страна- Национално бюро за правна помощ,гр.София изразява
становище за неоснователност на жалбата по съображения,изложени в писмен отговор.Не
прави доказателствени искания.Претендира юрск.възнаграждение.Прави възражение за
прекомерност на адв.възнаграждение на другата страна.
1
ПдОС намира жалбата за процесуално допустима.Подадена е в законоустановения
срок от легитимирана страна,имаща правен интерес от обжалване на атакувания съдебен
акт.
При разглеждането на въззивната жалба по същество ПдОС намира за установено
следното:
Предявен е иск по чл.439 от ГПК във вр. с чл.124,ал.1 от ГПК от П. М. К. против
Националното бюро за правна помощ.
По делото е безспорно,а и се установява от представените писмени доказателства,че
в полза на Националното бюро за правна помощ е издаден изпълнителен лист от
19.05.2016г.,издаден по НЧХД №339/12г.на Районен съд – Карлово за сумата от
100лв.,представляваща разноски за правна помощ.В самият изпълнителен лист е
посочено,че присъдата по НЧХД №339/12г.е влязла в сила на 08.04.16г.На основание така
издадения изпълнителен лист и по молба на Националната агенция за приходите е
образувано изп.д. № 340/2021г. по описа на ЧСИ ****** и район на действие Окръжен съд –
Пловдив,като молбата на взискателя е с изходящ № от 23.04.2021г.,но е постъпила при ЧСИ
на 27.05.21г.,видно от щемпела на ЧСИ *****,като на същата дата с разпореждане на
съдебния изпълнител е образувано изпълнителното дело.С молбата за образуване на
изп.дело взискателят е посочил изпълнителен способ-налагане на запор върху банкови
сметки на длъжника.
В хода на изпълнителното производство са наложени запори върху банковите сметки
на длъжника – ищец,открити в „***********“ АД и „*************.С писмо от 12.07.2021г.
„**********“ АД е уведомила съдебния изпълнител,че запорът е приет, като на 08.07.2021г.
по сметката на съдебния изпълнител е преведена сумата от 21лв.С писмо от 12.07.2021г.
„**********“ АД е уведомила съдебния изпълнител, че на 06.07.2021г.по посочената в
запорното съобщение банкова сметка е преведена сумата от 359, 42 лв.С писмо до
„**********“ АД,получено на 19.07.2021г.,частният изпълнител е уведомил третото
задължено лице по запора,че до окончателното изплащане на дълга по изпълнителното дело
остава дължима сумата от 46,08лв.,в която е включен и остатък към взискателя.С
Постановление от 18.10.2021г.съдебният изпълнител е спрял изпълнителното производство
на основание наложена обезпечителна мярка,постановена по настоящото производство.
Твърденията на ищеца касаят основно възражението му за изтекла погасителна
давност-процесното задължение било възникнало на 08.04.2016г., на която дата е влязла в
сила постановената присъда и давностният срок бил изтекъл на 08.04.2021г.,а поканата за
доброволно изпълнение била изпратена до ищеца едва на 30.06.2021г.
Аргументите на ответника са,че вземането не е погасено по давност,тъй като
давността е прекъсната с издаването на изпълнителния лист и с образуване на
изпълнителното производство,както и с предприетите по него изпълнителни
действия.Позовава се на Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, като твърди, че давностният срок е спрял да тече за периода от 13.03.2020г. до
21.05.2020г.
2
По първоинстанционното дело е приложено изпълнително дело № 340/21г.на ЧСИ
*****.
Районният съд е приел,че давността е започнала да тече от датата на влизане в сила
на постановената присъда,с която ищецът е осъден да заплати разноски,представляващи
частно държавно вземане,поради което същото се погасява с общата петгодишна давност на
осн.чл.110 от ЗЗД.Приел е също,че давността е спряла да тече за периода от 13.03.2020г. до
20.05.2020г.за 69 дни,тъй като съгласно разпоредбата на чл.3,ал.2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение,обявено с решение на народното събрание
от 13 март 2020г.и за преодоляване на последиците след отмяната на извънредното
положение,за срока от 13.03.2020г.до отмяната на извънредното положение спират да текат
давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от
частноправните субекти.Според първоинстанционният съд тази разпоредба намира
приложение и по отношение на държавата,при тълкуването и в духа на закона и с оглед
правната норма на § 29 от същия закон,в която например е предвидено спиране на
давностните срокове и за публичните държавни вземания, както и на редица други срокове,
предвидени в ДОПК.Т.е.извода е,че разумът на закона не е бил насочен от спирането на
течението на давността да бъдат изключени частните държавни вземания, каквото вземане е
процесното.
В тази връзка е основното възражение на жалбоподателя,който във въззивната си
жалба поддържа,че ПдРС е тълкувал превратно разпоредбата на чл.3,т.2 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение,тъй като тя касаела само
давностните срокове,с изтичането на които се погасяват или придобиват права на
частноправни субекти,а ответникът бил публичноправен субект и като такъв-извън кръга на
лицата по чл.3,т.2 от закона,доколкото законовата норма свързвала давността с вида на
субекта,а не с вида на вземането-дали е публично или частно държавно.
Настоящата инстанция не споделя тези доводи на жалбоподателя.В случая
НБПП,респ.държавата,действа не като публичноправен,а като частноправен субект по
отношения на вземанията за разноски,тъй като между страните не е налице властническо
правоотношение,а вземанията на ответника за разноски за правна помощ са подчинени на
общите правила на ЗЗД относно давността,както и на правилата за събиране на вземанията
на частноправните субекти,предвидени в ГПК.Т.е.НБПП в случая действа като
равнопоставено на частноправните субекти лице.В разпоредбата на чл.3,т.2 от ЗМДИП под
частноправни субекти се имат предвид субектите по едно частно правоотношение.Целта на
цитирания закон е да предпази всички правни субекти от негативните последици,причинени
от пандемичната обстановка вследствие на Ковид 19.Нелогично и неоправдано е именно от
гледна точка на целта на закона държавата да бъде третирана по различен начин от
останалите частноправни субекти относно спирането на давностните срокове,в
случаите,когато действа като частноправен субект,както в настоящия казус.
В този смисъл въззивната инстанция намира за правилни и споделя изводите на
районния съд досежно приложимостта на чл.3,т.2 от ЗМДИП спрямо НБПП,както и относно
3
удължаването на петгодишният давностен срок с 69 дни.
Първоинстанционният съд не е възприел доводите на ответника,че давността на
вземането е прекъсната с издаването на изпълнителния лист.Според него давността е
прекъсната с молбата за образуване на изпълнителното производство.Така давностният
срок,продължен с периода,в който в страната е обявено извънредно положение,според ПдРС
е изтекъл на 18.06.21г.,но е бил прекъснат на 23.04.21г.с молбата на ответника за образуване
на изпълнителното производство,доколкото с молбата е посочен конкретен изпълнителен
способ.Цитирал е практика на ПдОС,според която искането на кредитора за прилагане на
определен изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на
давността,независимо дали ЧСИ е предприел действия по реализирането му.
Второто възражение на жалбоподателя касае датата на подаване на молбата за
образуване на изпълнителното дело.Това не била датата 23.04.21г.,а 27.05.21г,когато
молбата била депозирана пред ЧСИ.Нито издаването на изпълнителния лист,нито
образуването на изпълнителното дело прекъсвали давността.Тя се прекъсвала с
предприемане на изпълнителни действия,а първото такова изпълнително действие било
налагането на запори върху сметки на ищеца в две банки на 30.06.21г.,след изтичането на
давностния срок.
В тази връзка следва да се има предвид приетото от ВКС с решение №
37/24.02.2021г.по гр.д.№1747/20г.,че в чл.116,б.“в“от ЗЗД е изрично установено
правилото,че давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение,като същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме само
съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение-публичен съдебен
изпълнител,синдик,съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността.Но давността е
свързана с поведението на кредитора-тя не се влияе от поведението на други лица.Затова
ако искането от кредитора е направено своевременно,но изпълнителното действие не е
предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина,която не
зависи от волята на кредитора,давността се счита прекъсната с искането.Давността не се
прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието.Прекъсването е
едно-с предприемането на действието,но се счита настъпило с обратна сила,ако след
поискването давността е изтекла.
Точно такъв е и настоящият случай.Искането на НБПП за налагане на запор е
направено с молбата за образуване на изп.производство,и независимо дали като дата на
подаване на молбата ще се приеме 23.04.21г.или 27.05.21г., и двете дати са отпреди да
изтече давностния срок на 16.06.21г.,а предприемането на изп.действие-налагането на
запорите,е осъществено от съдебния изпълнител след изтичането на давностния срок-на
30.06.21г.Следователно прекъсването на давността е настъпило с предприемането на
действието,но се счита настъпило с обратна сила на 23.04.21г. или на 27.05.21г.,от който
момент започва да тече нова давност.
С оглед на изложеното настоящата инстанция намира жалбата за
неоснователна.Обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да се
4
потвърди.
Предвид изхода на делото жалбоподателят дължи на въззиваемата страна
направените от нея разноски пред въззивната инстанция,които се претендират за
юрисконсултско възнаграждение.В случая обаче разноски на Националното бюро за правна
помощ за юрск.възнаграждение не следва да се присъждат,тъй като във въззивното
производство въззиваемата страна не е била представлявана от юрисконсулт.
Водим от горното,съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2493/06.07.2022г.,постановено по гр.д.№
12241/21г.по описа на ПдРС,9-ти гр.с.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5