Мотиви към присъда по НОХД № 1231 по описа за 2013г. на ШРС
Подсъдимият М.П.М. е предаден на съд по обвинение по чл.131,
ал.1, т.1, пр.1 и т.12, вр. с чл.129 ал.1 от НК, за това, че на 18.06.2011г. в
гр.Шумен, причинил на Д.Ж.В. от с.гр. средна телесна повреда, изразяваща се в
постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, в качеството му на
длъжностно лице при и по повод
изпълнението на службата му, като деянието е извършено по хулигански подбуди,
както и по обвинение по чл.216, ал.1 от НК, за това, че на 18.06.2011г. в
гр.Шумен, унищожил противозаконно чужди движими вещи- огледало на стелажи с
площ от 2 кв.м., стол, 2бр. врати на сервитьорски шкаф, летяща врата от бар,
брава на врата, каса на врата, стъклена врата на хладилна витрина, 14бр. чаши
за коктейли, 8 бр. чаши за шампанско, 9бр. чаши за уиски, 8 бр. чаши за водка,
8бр. чаши за вино, 10 бр. чаши за безалкохолни напитки, 8 бр. чинии, кана за
вино, 2 бр. купи за лед, 1 бр. бутилка уиски „Джей
Би”, 1бр. бутилка уиски „Туламор Дю”, 1 бр. бутилка
12-годишно уиски „Джони Уокър”, 1 бр. бутилка уиски Джони Уокър”, 1бр. бутилка
15-годишно уиски „Чивас Регал”, 1бр. бутилка бърбън
„Джак Даниълс”, 1бр. бутилка водка „Руски стандарт”,
2бр. бутилки водка „Абсолют”, 2бр. бутилки „Мартини”,
1бр. бутилка „Бейлис”, 3бр. бутилки „Кока-Кола” по 250 мл., 3бр. бутилки
натурален сок „Куинс” по 250 мл., 2бр. бутилки „Фанта”
по 250 мл., 3бр. бутилки студен чай „Нести” по 250мл.
на обща стойност 991,37 лева, собственост на „ОСА” ЕООД-гр.София, както и
диоптрични очила на стойност 64,00 лева, собственост на Д.Ж.В..
Пострадалото лице „ОСА” ЕООД-гр.София предявява
граждански иск против подсъдимия в размер на 991,37 лв
за причинени имуществени вреди, резултат от престъпление по чл.216, ал.1 от НК.
Пострадалото лице Д.В. предявява граждански иск против подсъдимия в размер на
10000 лв, за причинени неимуществени вреди, резултат
от инкриминираното в обвинителния акт деяние по чл.131, ал.1, т.1, пр.1 и т.12,
вр. с чл.129 ал.1 от НК, както и иск в размер на 64,00 лева, за причинени
имуществени вреди, резултат от престъпление по чл.216, ал.1 от НК. Последният прави
искане да бъде конституиран и като частен обвинител. Исковете са предявени
своевременно и от легитимирани за целта лица, поради което същите са приети за
съвместно разглеждане в наказателното производство, като пострадалите лица са
конституирани като граждански ищци, а пострадалият В. -и като частен обвинител.
След даване ход на делото защитникът прави изявление,
в което се излагат твърдения за наличие на съществени процесуални нарушения и
се иска връщане на делото на ШРП, тъй като част от вещите, включени в
обвинението по чл.216 от НК, не са индивидуализирани по вид, по обем и по
количество. На направеното искане е отговорено подробно в съдебно заседание,
като е обоснована неговата неоснователност, но съдът намира за необходимо да
посочи допълнително, че съгласно Тълкувателно решение №2/2002г. на ОСНК на ВКС,
за конкретизацията на престъплението е достатъчно при повдигането на
обвинението да се посочат времето и мястото на извършването му, в обобщен вид
всички фактически признаци на престъпния състав и приложимата норма от
Особената част на НК. В настоящия случай както постановлението за привличане на
обвиняем, така и обвинителния акт отговарят на посочените изисквания, при което
липсват каквито и да било основания да се счете, че на досъдебното производство
е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Дори и да се счете,
че описаните в обвинителния акт вещи не са конкретизирани в достатъчна степен, това
не би обусловило връщането на делото на прокуратурата. Според цитираното
тълкувателно решение допуснатите на досъдебното производство нарушения на
процесуалните правила не съставляват основание за прекратяване на съдебното
производство и връщане на делото на прокурора, когато са неотстраними. Посочено е също, че процесуалното нарушение
е неотстранимо, когато е обективно невъзможно законосъобразното повтаряне на
процесуалното действие, при което нарушението е било извършено. В настоящия
случай вещите, във връзка с които е повдигнато обвинението по чл.216 от НК, са
описани в обвинителния акт по начина, по който това е направено в съставения
протокол за установени щети на инвентар и загуба на стоково-материални ценности
(л.37 от ДП). На досъдебното производство не са били събрани други
доказателства за вида и броя на унищожените вещи, като очевидно установяването
на такива много след процесната дата е обективно невъзможно. Следва да се
отбележи, че въпреки подадения от пострадалия сигнал, в резултат от който
местопроизшествието е било посетено от полицейски служители, първоначално не е
било образувано досъдебно производство във връзка със случая, не е бил извършен
оглед на местопроизшествие и не е бил съставен съответен протокол. ДП е било
образувано едва след като съдът е прекратил образуваното производство по реда
на УБДХ и е изпратил материалите на ШРП. При това положение за пострадалите
лица не е съществувала друга възможност, освен да възложат изготвянето на
протокол за установяване на щетите на служители на дружеството. Поради това и
прокуратурата е била поставена в невъзможност да индивидуализира в по-голяма
степен процесните вещи, като очевидно това не може да се осъществи и
понастоящем, при връщане на делото на досъдебното производство. Независимо от
изложеното съдът намира за необходимо да посочи, че с крайния акт подсъдимият е
бил признат за невиновен в
извършването на престъпление по чл.216, ал.1 от НК по отношение вещите, за
които защитата смята, че не са били надлежно индивидуализирани. В практиката си
ВКС трайно приема, че провеждането на съдебното производство въз основа на
непълен и като цяло неясен обвинителен акт е съществено нарушение на
процесуални правила, но същото не може
да доведе до отмяна на постановения съдебен акт и връщане на делото за ново
разглеждане от друг съдебен състав, защото посоченото нарушение е засегнало правото на защита
на подсъдимия, а постановената
оправдателна присъда представлява защита
на това негово право в най-голяма степен
(Решение № 628 от 17.01.2012 г. на ВКС по н. д. № 2763/2011 г., III н.
о.). В Решение № 214 от 20.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 461/2012 г., III н. о.,
НК, също се приема, че ограниченото право на защита на подсъдимия е
компенсирано в най-голяма степен
с оправдаването му по обвинението. В тази
насока е и Решение № 200 от 10.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 428/2014 г., I н.
о., според което не би могло да се говори за ограничаване на правото на защита на подсъдимия, свързано с
допуснати съществени процесуални нарушения в обвинителния акт, тъй като с постановяването
на оправдателна присъда то е намерило своята максимална реализация и мн. др.
В съдебното заседание прокурорът поддържа така
повдигнатите обвинения и предлага на съда, предвид наличието на отегчаващи обстоятелства, да определи на подсъдимия наказание
”лишаване от свобода” над минималния размер, предвиден в закона, изтърпяването
на което да бъде отложено по реда на чл.66 от НК за най-дългия изпитателен срок.
Процесуалният представител на гражданските ищци и частният обвинител молят подсъдимият
да бъде признат за виновен и да му се наложи справедливо наказание, както и да
бъдат уважени предявените граждански искове.
Разпитан на досъдебното производство и пред съда,
подсъдимият не се признава за виновен в извършване на посоченото в обвинителния
акт деяние и дава подробни обяснения в своя защита.
След преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Вечерта на
17.06.2011г. свидетелят И.В. празнувал рождения си ден в ресторант „Боровец”
към парк-хотел „Кьошкове”, находящ се в парк „Кьошкове” в гр.Шумен. Сред
гостите бил и подсъдимият М. със семейството си. След полунощ останалите
посетители на заведението си били тръгнали, но празнуващите продължавали да се
забавляват, като ангажиран от тях дисководещ –св.И.И.
пускал музика. По време на танците били счупени и няколко чаши. Поради късния
час и тъй като силната музика пречела на гостите, настанени в хотелската част,
св.В. изпратил свидетелката Г. да предупреди компанията, че е време заведението
да затваря, но молбата й била пренебрегната. Поради това св.В. отишъл до св.И.
и затворил екрана на преносимия му компютър, при което музиката спряла, след
което се върнал на мястото си. Тъй като рожденикът, който бил повлиян от
употребения алкохол, спял на масата, подсъдимият решил да отиде и да провери
защо е спряла музиката. Същият се приближил към пострадалия, който бил седнал
на един бар-стол зад бара и попитал дали проблема е заради счупените чаши, като
изразил готовност да ги заплати. Св.В. заявил, че не желае заплащане на
повредения инвентар, а иска компанията да си плати сметката и да напусне
заведението. В отговор на това подсъдимият влязъл зад бара и изненадващо
нанесъл удар с юмрук по носа на пострадалия, в резултат от който носните кости
на последния се счупили, а очилата му паднали. Подс. М.
нанесъл още един удар в областта на лицето на В., от който той паднал на
земята. Св.Е.Г., която към този момент работела като управител на ресторанта,
отишла на рецепцията и казала на работещият там свидетел В.Г. да извика
полиция. След падането В. дръпнал стола, на който преди това стоял към себе си,
за да се предпази, но подсъдимият взел стола и нанесъл на свидетеля удар с
него. Свидетелката С.С., която работела в заведението
като сервитьор, дръпнала подсъдимия, молейки го да преустанови побоя и последният
действително спрял да удря пострадалия. Последният обаче започнал да крещи на М.,
при което той се върнал с намерение да продължи побоя. Пострадалият влязъл в
едно от работните помещения („студена кухня”), но подсъдимият го последвал и го
блъснал в един от стелажите, като продължил да му нанася удари. В този момент
се приближил св.А.З., който успял да
отдръпне подсъдимия и да преустанови побоя. Двамата тръгнали към масите, но
подсъдимият спрял до бара, взел купчина чинийки за кафе и ги хвърлил към
поставеното зад бара огледало, при което последното се счупило. В този момент
пострадалият излязъл от помещението, като продължавал да крещи. Междувременно
свидетелите И.В. и Д.В., а и други лица от тяхната компания, които чули шума от
инцидента, се присъединили към подсъдимия и също започнали да хвърлят чаши и
чинии към бара и към бутилките с алкохол. Пострадалият от своя страна също
хвърлил няколко чаши по подсъдимия. В този момент св.И.В. нанесъл лек удар по
лицето на пострадалия и го хванал за врата, но св.А.З. ги разтървал. Междувременно
някой от присъстващите казал, че е извикана полиция и гостите бързо напуснали
заведението. На излизане подсъдимият хванал с ръце едно сервитьорско шкафче и
го съборил, в резултат от което се счупили вратичките му. Св.Г. помогнала на
пострадалия да излезе навън, където изчакали идването на полицейските
служители. След като дали сведения за инцидента, свидетелката откарала В. в
спешното отделение на МБАЛ-гр.Шумен и същият бил приет за лечение. Вследствие
на нанесения му побой пострадалият получил контузия на главата: травматичен
оток и болезненост в окосмената част на главата, кръвонасядане в областта на междувеждието; контузия на носа: оток и болезненост в
областта на носния корен и гърба на носа, разкъсно-контузна рана в областта на
носния корен, охлузвания по гърба на носа, счупване на носни кости; множество
кръвонасядания на предната гръдна стена, на гърба, седалището, горни и долни
крайници. По време на инцидента били счупени очилата на подсъдимия, а също и огледало
на стелажи с площ от 2 кв.м., стол, 2бр. врати на сервитьорски шкаф, летяща
врата от бар, брава на врата, каса на врата, стъклена врата на хладилна
витрина, 14бр. чаши за коктейли, 8 бр. чаши за шампанско, 9бр. чаши за уиски, 8
бр. чаши за водка, 8бр. чаши за вино, 10 бр. чаши за безалкохолни напитки, 8
бр. чинии, кана за вино, 2 бр. купи за лед, 1 бр. бутилка уиски „Джей Би”, 1бр. бутилка уиски „Туламор
Дю”, 1 бр. бутилка 12-годишно уиски „Джони Уокър”, 1 бр. бутилка уиски Джони
Уокър”, 1бр. бутилка 15-годишно уиски „Чивас Регал”,
1бр. бутилка бърбън „Джак Даниълс”, 1бр. бутилка
водка „Руски стандарт”, 2бр. бутилки водка „Абсолют”,
2бр. бутилки „Мартини”, 1бр. бутилка „Бейлис”, 3бр. бутилки „Кока-Кола” по 250
мл., 3бр. бутилки натурален сок „Куинс” по 250 мл., 2бр. бутилки „Фанта” по 250 мл. и 3бр. бутилки студен чай „Нести” по 250мл. По повод инцидента бил съставен акт за
констатиране на дребно хулиганство на подс.М. и на
свидетелите И.В. и Д.В., но образуваното в тази връзка НАХД№921/2011г. било
прекратено от съда и материалите били изпратени на ШРП, след което било
образувано и настоящото наказателно производство.
Изложената фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на събраните доказателства- от показанията на свидетелите
М.Д.Н. (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4, вр. с
ал.1, т.1 от НПК), Д.В.И., (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на
чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 от НПК), Д.Ж.В., И.В.И. (дадени в съдебно
заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.1, т.1 от НПК и чл.281, ал.4, вр. с
ал.1, т.1 от НПК), И.Б.В., В.Д.Л. (дадени в съдебно
заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.1, т.1 от НПК и чл.281, ал.4, вр. с
ал.1, т.1 от НПК), Д.И.В., С.И.С. (дадени в съдебно заседание и прочетени по
реда на чл.281, ал.1, т. 2 от НПК и чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.2 от НПК), А.З.З. (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281,
ал.4, вр. с ал.1, т.2 от НПК), С.П.Л. (дадени в съдебно заседание и прочетени
по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.2 от НПК), С.П.М. (дадени в съдебно
заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т. 2 от НПК), С.В.С.,
М.Г.И. (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1,
т.2 от НПК), С.Г.С. (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4,
вр. с ал.1, т. 2 от НПК), В.Т.Г. (дадени в съдебно заседание и прочетени по
реда на чл.281, ал.1, т.2 от НПК и чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 от НПК) и Е.М.Г.
(прочетени по реда на чл.281, ал.1, т.4 от НПК и чл.281, ал.5 от НПК); отчасти
от обясненията на подсъдимия, дадени в съдебно заседание, а също и от заключенията
на назначените комплексна тройна съдебно-медицинска експертиза, допълнителна
съдебно-медицинска експертиза, съдебно-икономическа експертиза, комплексна
съдебно-психиатрична и съдебно-психологична експертиза и повторна комплексна
съдебно-психиатрична и съдебно-психологична експертиза, както и от
присъединените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства по делото. Липсват
основания да не бъдат приобщени показанията на някои от свидетелите, дадени на
досъдебното производство пред съдия, каквито възражения са направени от страна
на защитата. Към момента на провеждане на разпитите подсъдимият не е имал
качеството обвиняемо лице и следователно не е имало основание да присъства при
извършването на съответното процесуално-следствено действие.
Очевидци на началото на инцидента освен подсъдимия и
пострадалия са само свидетелите И.И., В.Л., С.С. и Е.Г.. С най-голямо значение за изясняването на
фактическата обстановка са показанията на пострадалия и на свидетелките С. и Г..
Макар и като пострадал от инкриминираните деяния св.В. поначало да е
заинтересуван от изхода на делото и да не може да се счете за непредубеден и
безпристрастен свидетел, не са налице основания за съмнение в достоверността на
дадените от него показания. Както на досъдебното производство, така и пред
съда, същият е излагал последователно и логично твърденията си. Последните
следва да бъдат кредитирани и защото се подкрепят от тези на свидетелките Г. и С.,
които непосредствено са възприели действията на подсъдимия. Показанията на двете
следва да бъдат кредитирани, тъй като са последователни, безпротиворечиви и
логични. От особено голямо значение за
изясняването на делото са тези на св.С.. Същата е възприела инцидента от
непосредствена близост, като дори се е опитвала да преустанови побоя. С.
познава както пострадалия, който й е бил работодател, така и подсъдимия, с
когото са били съседи, но няма данни да е била в особено близки или влошени
отношения с когото и да било от тях. Към датата на съдебното заседание същата
не работи за св.В. или за представляваното от него дружество, но категорично
потвърждава достоверността на показанията си, дадени в хода на досъдебното
производство. При това положение липсват каквито и да било основания за
съмнение в показанията на посочената свидетелка, поради което същите се явяват
от първостепенно значение за формирането на фактическите изводи на съда. Наличието
на известни несъществени противоречия в хода на отделните разпити лесно може да
се обясни с изтеклия значителен период от време и не разколебава извода за достоверност
на показанията на св.С.. Същите кореспондират напълно на твърденията на
пострадалия, а и на тези на св.Г., за които също не са налице основания да не
бъдат кредитирани. Макар и да е работела като управител в ресторанта, няма
данни свидетелката да е била в някакви специални отношения с пострадалия и
следователно да е била предубедена, като твърденията от страна на защитата в
тази насока се явяват недоказани и необосновани. Показанията на свидетелите С.,
Г. и В. са оценени от ШОС като последователни и житейски логични в
определението по ВЧНД№344/2012г., в което се приема също, че между показанията
на тази група свидетели няма противоречия; те са синхронни помежду си и
подкрепят напълно, дори за детайлите, версията, изнесена в показанията на
пострадалия. Настоящият състав се солидаризира напълно с това становище. Не е
безспорна обаче достоверността на показанията на другите двама очевидци-
свидетелите И.И. и В.Л., основно поради наличието на
съществени противоречия между отделните, дадени от тях показания. Така в разпита си пред орган на досъдебното
производство от 11.08.2011г. св.И. заявява, че подсъдимият е ударил пострадалия
с юмрук по лицето, при което очилата
на последния се счупили и паднали. В хода на съдебното заседание свидетелят
вече твърди, че М. ударил „шамар” на
В., както и че не е виждал „да хвърчат очила”. В първият си разпит свидетелят
също така не споменава пострадалият да е хвърлял чаши по подсъдимия, а сочи, че
хората от „компанията”, които станали от масата, след като разбрали за побоя,
трошали всичко наред- „чаши, чинии, бутилки, шкафчета”. В съдебно заседание,
напротив, св.И. подробно разказва, че пострадалият вадел чаши от бара и ги
хвърлял към подсъдимия и че „хвърчали предмети и от двете страни”. Свидетелят Л.
от своя страна в разпита си пред орган на досъдебното производство от
23.08.2011г. заявява, че е видял как подсъдимият е заобиколил бара и е ударил
пострадалия, а в разпит, проведен на 13.09.2012г. вече твърди, че не е видял
удари от страна на М. към Д. и не може да каже кой пръв е започнал „мелето”,
като според показанията му, дадени в съдебно заседание „пряк удар не е имало”.
Очевидна е тенденцията в показанията на посочените двама свидетели към
оневиняване на подсъдимия и омаловажаване на участието му в инцидента. Св.Л.
също така е бил в близки приятелски отношения с подсъдимия и с други хора от
празнуващите, сред които е била и съпругата на свидетеля- св.С.Л.. Предвид
изложеното съдът намира, че показанията на двамата свидетели и особено тези,
дадени в съдебно заседание, се явяват в значителна степен недостоверни, поради
тяхната непоследователност, а и предвид известната предубеденост на св.Л.. В
най-голяма степен следва да бъдат кредитирани най-ранните показания на двамата,
дадени в хода на досъдебното производство, като най-близки по време до момента
на инцидента, а и като сравнително кореспондиращи на свидетелските показания,
кредитирани от съда. За изясняването на обективната истина допринасят и
показанията на св.В.Г.. Както подсъдимият, така и пострадалият са бивши
работодатели на свидетеля, но няма данни същият да е в някакви особени близки
или влошени отношения с някой от двамата, при което липсват основания за
съмнение в достоверността на показанията му. Г. също така е очевидец на част от
инцидента, като показанията му са от особено значение за установяване на
фактическата обстановка за второто инкриминирано деяние. И в двата си разпита
от досъдебното производство свидетелят твърди, че подсъдимият е взел купчина
чинийки от бара и ги е хвърлил към огледалата зад бара, при което те се
счупили. Сочи също, че на излизане подсъдимият хванал с две ръце едно шкафче и
го съборил „със замах” и то се „потрошило”. От съществено значение са и
показанията на полицейските служители- свидетелите М.Д.Н. и Д.В.И. и конкретно-
дадените на досъдебното производство. Същите са значително по-подробни от
дадените в съдебно заседание, като след прочитането им двамата свидетели
потвърждават тяхната достоверност. В показанията на свидетелите се съдържа
информация за състоянието на пострадалия след побоя и за това на заведението.
Пред тях св.В. също така е разказал за инцидента по начин, напълно
кореспондиращ на свидетелските му показания, което е индиция
за достоверността на последните. Двамата свидетели сочат специално, че В. е
имал кръв по лицето и най-вече в областта на носа.
Показанията на останалите свидетели не са от
съществено значение за изясняването на делото и особено за първото инкриминирано
деяние, тъй като всички са били на предназначената за тях маса, от която не е
имало видимост към бара и не са възприели началото на инцидента. Дори и
показанията на св.А.З., който е съдействал за преустановяването на побоя, не
допринасят съществено за установяването на обективната истина, тъй като същият
е възприел инцидента няколко минути след началото му. Свидетелите И.В., Д.В., А.З.,
С.Л., С.М., С.С., М.И. и С.С.
са също и в приятелски отношения с подсъдимия, като сред тях е и съпругата на
последния, при което поначало са налице основания за съмнение в тяхната
обективност и непредубеденост. В значителна степен недостоверни се явяват
показанията на свидетелите И.В. и Д.В.. Двамата в хода на досъдебното
производство са имали и друго процесуално качество, а именно-обвиняеми, при
което е логично показанията им да са били насочени към тяхната защита. Налице
са и съществени противоречия между техните показания и тези на останалите
свидетели. Свидетелят Д.В. например твърди, че след като е изключил музиката,
св.В. се е насочил към бара, като е отправял към компанията ругатни и обиди-
обстоятелство, което не се потвърждава от показанията на свидетелите-очевидци и
което не се твърди дори и в обясненията на подсъдимия. При това положение съдът
намира, че показанията на двамата следва да бъдат отчитани при формирането на
фактическите изводи на съда само в частите, кореспондиращи на останалите
доказателства по делото ( предимно относно организацията на празника). Противоречия
са налице и между показанията на останалите, посочени по-горе лица. На
досъдебното производство св.С. е заявила, че след като е спрял музиката В. е отправил
към компанията реплика „Боклуци! Напуснете”. Според св.И. същият е казал „Тези
да си тръгват”, а според св.С.- „Гони ги тези боклуци”. В същото време според
свидетелите А.З., С.Л. и С.М. в този момент пострадалият не е казал нищо. В
обясненията си подсъдимият също не твърди св.В. да е отправил обиди към
компанията, а само заявява, че последният промърморил нещо. Видно е, че поради
противоречията между показанията на отделните свидетели от тази група и при
наличието на съмнение в тяхната безпристрастност и обективност дадените от тях
показания следва да се кредитиран само частично, доколкото се подкрепят от събраните
достоверни доказателства. В тази връзка съдът намира за необходимо да посочи,
че счита за неоснователни твърденията на защитника за непоследователност на позицията
на прокурора, който кредитирал показанията на определени свидетели в една част,
но не и изцяло. Не съществува правило, включително и житейско такова, според
което дадено лице да казва или само истината или само неистини. Напълно
възможно и обичайно е показанията на даден свидетел да бъдат достоверни само в
определени части, но не и изцяло- поради непълнота на спомените, поради
неправилно възприемане на определени факти или дори поради умишлено отклоняване
от истината в някаква степен, като съдът следва да оцени достоверността на
всяко от отделните твърдения.
В обясненията си пред съда подсъдимият твърди, че не е
нанасял индивидуален удар на пострадалия, както и че последният, без никакъв
повод, е изпаднал в ярост, залял го е с чаша вода, започнал е да крещи и да го
замеря с чаши и бутилки. Описва пострадалия като „обладан от дявол” и намира,
че поведението му е било като на пиян или дрогиран човек. Доколкото обясненията
на подсъдимия представляват не само източник на фактически данни, но са и важно
средство за защита и предвид обстоятелството, че посочените твърдения не се
подкрепят от показанията на никой от свидетелите-очевидци, съдът намира, че
същите са недостоверни и не могат да разколебаят обвинителната теза, още
повече, че са и твърде нелогични. Малко вероятно е човек, сравнително слаб
физически, да започне да отправя немотивирани обиди и заплахи и да проявява агресия
към компания, много от членовете на която са значително повлияни от употребения
алкохол. В показанията си на досъдебното производство също така полицейските
служители заявяват, че пострадалият се е държал нормално, адекватно и не им е
направило впечатление нещо странно в поведението му. Това обстоятелство
потвърждава извода за недостоверността на обясненията на подсъдимия в тази им
част.
При анализа на достоверността на събраните гласни
доказателства съдът се основава не само на тяхната последователност и
логичност, както и на наличието или липсата на данни за предубеденост или
заинтересуваност. От решаващо значение е
съответствието на дадените показания или обяснения със събраните напълно
обективни и достоверни доказателства по делото. В настоящия случай това е на
първо място издаденото съдебно-медицинско удостоверение, което е използвано и
при формирането на заключението на назначената съдебномедицинска експертиза.
Съдебният лекар е прегледал пострадалия В. и е констатирал множество
травматични увреждания (охлузвания, кръвонасядания, оток, разкъсноконтурна
рана и др.) по окосмената част на главата, в областта на междувеждието,
на носния корен, по гърба и лявото крило на носа, на предната гръдна стена, на
гърба, седалището, дясното бедро, капачката на дясното коляно, задната външна
част на дясното рамо, задно-външната страна на дясната мишница, над лакътя, по
гърба на дясната ръка, по задната страна на лявото рамо и т.н. В посоченото СМУ
са закрепени действителните находки по тялото на пострадалия, които поради естеството си са неповлияеми
от някакъв субективизъм. Всички тези увреждания не биха могли да възникнат
без нанасяне на удари, нито могат да се обяснят с един „шамар”, а още по-малко
могат да се счета за някакви самонаранявания в резултат от изпадане в
безпричинна ярост. Очевидно е, че на данните от съдебномедицинското
удостоверение, закрепило обективно констатираните увреждания, причинени на св.В.,
кореспондират единствено показанията на последния и тези на свидетелките С. и Г.,
което е решаващото основание същите да бъдат кредитирани изцяло.
Предвид гореизложеното съдът приема за безспорно
установено, че на процесната дата подсъдимият е причинил на пострадалия В.
множество увреждания, най-тежкото от които- счупване на носните кости.
Неоснователни са доводите за недоказаност на авторството на деянието, а именно-
че не е установено, че именно М. е нанесъл удара, счупил носа на В.. От
показанията на свидетелите-очевидци се установява, че подсъдимият е поставил
началото на инцидента, като е нанесъл силен удар в областта на носа на
пострадалия, при който се счупили и очилата на последния. Няма данни удари в
тази конкретна област да са му били нанасяни и от други лица, като такива
обстоятелства не се сочат и от самия пострадал. Ако такъв удар му е бил нанесен
и от друго лице, трудно биха могли да се намерят основания св.В. да не съобщи
за това. Доколкото е безспорно установено, че подсъдимият е нанесъл силен удар
в областта на носа на пострадалия не би могло да се приеме, че не тогава са
били счупени носните кости на последния, а това е направило друго лице
впоследствие. Данни в такава насока липсват, при което тази възможност е чисто
хипотетична. Отделно от изложеното следва да се отбележи, че според
константната практика на ВКС налице е съизвършителство
и общност на умисъла, когато съучастниците нанасят побой заедно- едновременно
или поотделно, или единият в отсъствие на другия, но с последващо продължение
на съвместните действия, при което видът на пострадалия ясно е показвал какво му
е сторено до този момент (Решение №352/94г., І н.о.; Решение №545/2011г., ІІ
н.о. и др.). По делото действително са налице данни, че в инцидента са взели
участие и други лица, но дори и в тази насока да е било възможно да се съберат
достатъчно и убедителни доказателства, това не би довело до отпадане на
наказателната отговорност на подсъдимия, а единствено до квалифициране на
деянието като извършено в съучастие.
В тези случаи също така дори не е необходимо да се детайлизират поотделно
действията на всеки един от съучастниците (Решение №356/2011г. на ВКС, І н.о.),
като всички отговарят за общия съставомерен резултат,
при което, ако се споделят доводите на защитника за участие и на други лица в
нанасянето на побоя, би било правно ирелевантно кой точно е нанесъл удара,
счупил носните кости на пострадалия. Отново следва да се подчертае, че дори и
за причиняването на част от уврежданията да са допринесли и други лица,
невключени в обвинителния акт, това по никакъв начин не би обусловило отпадането на наказателната отговорност на подсъдимия.
Съдебната практика е категорична, че ако резултатът е причинен от виновното
поведение на няколко лица, наказателната отговорност не отпада от
обстоятелството, че всичките причинители не са предадени на съд. Достатъчно е
резултатът да е в причинна връзка с виновното поведение на дееца (Решение
№59/75г. на ОСНК и др.). По този начин не са нарушени процесуалните права на
подсъдимия, тъй като съдебната практика приема, че обвинението за съучастие под
формата на съизвършителство с по-широк кръг лица е
обстоятелство, което отегчава
наказателната отговорност и е релевантно при индивидуализацията на
наказанието (Решение №356/2011г. на ВКС, І н.о.). По изложените съображения
съдът приема, че подсъдимият следва да понесе наказателна отговорност за
причиненото на пострадалия увреждане, изразяващо се в счупване на костите на
носа.
Характерът и механизмът на причиняване на
травматичните увреждания се установява в най-голяма степен от заключенията на
назначените комплексна тройна съдебно-медицинска експертиза и допълнителна
съдебно-медицинска експертиза. Според заключението на назначената на
досъдебното производство комплексна тройна съдебномедицинска експертиза
счупването на носните кости на пострадалия е довело до постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, тъй като
посттравматичните промени в областта на носа имат траен и постоянен характер,
не могат да се възстановят без оперативна намеса и не застрашават пряко живота
на пострадалия. В съдебно заседание вещите лица поддържат заключението, като
поясняват, че в резултат от това счупване е настъпила деформация, която смущава
дишането. Сочат, че именно констатираното затруднение в дишането се квалифицира
по медико-биологичния признак „постоянно разстройство на здравето, неопасно за
живота, защото предизвиква трайно и постоянно увреждане на дадена функция на
организма, което в никой момент не застрашава живота. Вещите лица уточняват
обаче, че ако затруднението на дишането се окаже несъществено, може да обуслови
„преквалификация” на увреждането, като за количествена оценка на затруднението на
дишането е необходимо изследване с медицински апарат риноманометър.
С оглед необходимостта от установяване по несъмнен начин на характера на
процесното увреждане, съдът назначи съдебно-медицинска експертиза, при която
след изследване на пострадалия с посочения апарат, да се установи степента на
затрудненост на дишането му, както и допълнителна комплексна съдебно-медицинска
експертиза, която след запознаване със заключението на новоназначената такава,
да определи какъв е характерът на причинените на пострадалия увреждания, като
се отчетат евентуално наличните хронични заболявания. Въпреки направените искания
до ръководителите на болничните заведения, за които има данни, че разполагат с
такъв апарат (Транспортна болница –гр.София, УМБАЛ „Св.Георги”-гр.Пловдив,
АСМПЦ „Света Петка”-гр.Варна, УМБАЛ „Света Марина”-гр.Варна, Тракийски
университет –Стара Загора, МИ на МВР-гр.София ), за определяне на вещо лице,
което да изготви заключение по назначената съдебно-медицинска експертиза,
такова не е посочено, поради липса на съответно оборудване или поради
прекомерна служебна ангажираност на лекарите със съответната специалност.
Единствено ръководителят на съответната катедра във ВМА-гр.София е определил за
вещо лице доц.Л.Д. от клиника по УНГ. Макар и назначена за вещо лице с
определение на съда, същата депозира само медицинска документация за проведено
изследване „риноманометрия” на пострадалия, но
отказва да изготви заключение на назначената експертиза поради прекомерната си
натовареност. Доколкото данните от посоченото изследване се явяват достатъчни
за изготвянето на допълнителната съдебно-медицинска експертиза и при
невъзможността да бъде намерено вещо лице, притежаващо необходимите специални
знания, съдът отмени определението, с което е назначена новата
съдебно-медицинска експертиза и възложи на вещите лица по допълнителната такава
да изготвят заключението въз основа документите, обективиращи резултатите от
проведената риноманометрия, приобщени по делото като
писмени доказателства. (В сходен случай ВКС е приел такъв подход за допустим,
като по повод извършено „експертно изследване”, приобщено като писмено
доказателство, е счел, че от значение е съдържанието на проведеното научно
изследване и резултатите от него, а не процесуалната му форма- Решение
№194/2012г.). От решаващо значение за определянето на характера на процесното
увреждане е заключението на допълнителната комплексна съдебномедицинска експертиза
по писмени данни. Вещите лица са се запознали с материалите по делото, включително епикризата и другата медицинска
документация, издадена на пострадалия при лечението му след инцидента,
извършили са и проверка при личния лекар на В. за наличие на евентуална
медицинска документация за неговото състояние преди процесната дата, като са
достигнали до заключението, че няма основание за промяна в първоначалната медикобиологична квалификация на телесното увреждане на
пострадалия. В заключението, което вещите лица поддържат категорично и в
съдебно заседание, е посочено също, че не са установени данни за предхождащи
травми на носа и ринологични заболявания, както и че
при проведеното функционално изследване (риноманометрия)
е било установено обективно затруднено носно дишане вдясно и слабо изразено
затруднено носно дишане вляво. Предвид последователността на експертните
заключения, които са подробно обосновани и подкрепени със съответната
медицинска документация и резултати от обективно медицинско изследване, съдът
не намира никакви основания за съмнение в достоверността на същите и ги
кредитира изцяло.
На следващо място, освен за причиненото телесно
увреждане, извършителят следва да носи наказателна отговорност и за счупването на очилата на пострадалия, а
също и за унищожаването на огледало на стелажи с площ от 2 кв.м. и на 2бр.
врати на сервитьорски шкаф. Както беше посочено по-горе, последното
обстоятелство се установява от показанията на св.В.Г., оценени от съда като
достоверни в достатъчна степен. Съдът намира обаче, че не е безспорно
установено унищожаването от страна на подсъдимия на останалите, описани в
обвинителния акт вещи. От събраните доказателства се установява, че част от
чиниите и чашите са били счупени от членове на компанията още преди началото на
инцидента; други вещи са били съборени по време на побоя, като самият пострадал
не отрича възможността да е хвърлял чаши по нападателя си. Част от инвентара е
била счупена и при напускането на заведението –според св.И.И.
тези, които станали от масата, трошали всичко наред-чаши, чинии, бутилки,
шкафчета. Не са налице обаче основания да се приеме, че е била налице някаква
общност на умисъла. Както беше посочено по-горе, една част от вещите са били
повредени по време на танците като израз на доброто настроение на празнуващите,
друга- по време на побоя, без това да е пряко целено- ситуации, които очевидно
нямат нищо общо помежду си. Доколкото отделните ситуации, при които са
унищожавани вещи, не са свързани и не може да се отграничи
кои вещи в каква точно ситуация са били засегнати, не може да се приеме общо,
че е била налице някаква форма на съучастие. При невъзможността за по-голяма
конкретизация в тази насока съдът намери, че няма основания да се счете, че
подсъдимият лично е унищожил всички описани вещи, нито че е сторил това в
съучастие с други лица, тъй като обвинението следва да е доказано по несъмнен
начин във всичките му детайли, а това в случая е обективно невъзможно. Поради
това съдът намира, че подсъдимият следва да носи отговорност за унищожаването
само на посочените по-горе вещи, тъй като тези му конкретни действия са
безспорно доказани.
Предвид така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна
следното: Счупването на носните кости на пострадалия е довело до постоянно
разстройство на здравето, неопасно за живота, тъй като посттравматичните
промени в областта на носа имат траен и постоянен характер, не могат да се
възстановят без оперативна намеса и не застрашават пряко живота на пострадалия.
Постоянното разстройство на здравето, неопасно за живота, представлява средна телесна повреда по смисъла на
чл.129, ал.2 от НК. Макар и счупването на носните кости обикновено да бъде
квалифицирано като лека телесна повреда, не са редки и случаите, когато поради
обусловено от него функционално разстройство, а именно-затруднение на дишането,
такова увреждане да се квалифицира именно като средна телесна повреда. Така в
Решение №127/2013г. на ВКС, ІІІ н.о. се визира случай, при който от счупването
на носните кости с изкривяване на носната
преграда е последвало затруднение в носното дишане. В решението се приема
изрично, че увреждането представлява постоянно разстройство на здравето,
неопасно за здравето, което обуславя
правната квалификация по чл.129, ал.2, вр. с ал.1 от НК. В този смисъл са и
Решение №500/2012г. на ВКС, ІІІ н.о., Решение №523/2011г. на ВКС, ІІ н.о., Решение
№ 608/2011 г. на ВКС, ІІІ н.о. и др. Предвид изложеното съдът приема, че
подсъдимият е причинил на пострадалия В. увреждане, което следва да се квалифицира
като средна телесна повреда по смисъла на чл.129, ал.1 от НК.
Деянието също така е извършено по хулигански подбуди. Според
Постановление №2/1957г. на Пленума на ВС, изм. и доп. с Тълкувателно
постановление №7/1987г., престъплението против личността е извършено по
хулигански подбуди, когато е предшествано или съпроводено от хулигански
действия, които са подтикнали дееца да го извърши или когато е извършено по
мотиви, изразяващи явно неуважение към обществото, пренебрежение към правилата
на общежитието и човешката личност. Предшестващите или съпровождащите
хулигански действия се обхващат от състава на престъплението, ако са извършени
с едно деяние. Когато са извършени по различно време и с отделни деяния, налице
е реална съвкупност. Съдът намира, че са налице всички основания трошенето на
инвентара на заведението от страна на подсъдимия да бъде определено като
хулиганско действие. Освен това самата
проявена агресия без повод и на публично място обуславя наличието на
квалифициращото обстоятелство „по хулигански подбуди” (Решение №107/2013г.
на ВКС, ІІ н.о.). Действително, в случая повод за нанасянето на побоя е било
спирането на музиката от страна на пострадалия и настояването му компанията да
напусне заведението. Съдебната практика обаче трайно приема, че хулиганските
действия не са несъвместими с чисто
личните; тяхното съчетаване е не само психологически възможно, но и стоящо
в основата на евентуалния умисъл на престъпното хулиганство (Решение №65/2010г.
на ВКС, І н.о. и др.). Поводът също така е незначителен, поради което деянието
следва да се счете за извършено по хулигански подбуди, тъй като при
хулиганството съдържанието на умисъла често надхвърля личния мотив и пряко преследваната цел (Решение
№487/2012г. на ВКС, ІІ н.о.).
На следващо място, съдът намира, че телесната
повреда е причинена на длъжностно лице
при изпълнението на службата му. Според Постановление №2/1957г. на Пленума
на ВС, изм. и доп. с Тълкувателно постановление №7/1987г. длъжностни лица по
смисъла на разпоредбите, въвеждащи като квалифициращ признак това качество на
обекта, са лицата, посочени в чл.93, т.1, 2 и 3 от НК. В Постановлението се
посочва също, че под "при изпълнение на службата или функцията"
следва да се разбира по време изпълнение на задължение, включващо се в службата
или функцията на пострадалото лице независимо дали той е изпълнявал това
задължение в определеното работно време или извън него и без да е необходимо
поводът за извършване на убийството да е във връзка със службата или функцията
му. Престъплението е извършено "по повод изпълнение на службата или
функцията", когато пострадалото лице не е изпълнявало служебно задължение,
но има пряка връзка между деянието и неговата служебна дейност или обществена
функция. От приложеното по делото копие от удостоверение, издадено от ШОС по
ФД№560/2005г. се установява, че към момента на деянието св.Д.В. е бил едноличен
собственик на капитала и управител на „Оса” ЕООД- дружеството, стопанисвало
заведението (видно от приложеното копие на Договор за аренда на търговско предприятие).
По смисъла на чл.93, т.1, б.Б от НК „длъжностно лице” е това, на което е
възложено да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно
ръководна работа в юридическо лице. В качеството си на управител на „Оса” ЕООД
безспорно се явява „длъжностно лице” съгласно дефиницията на цитираната норма. Предприетите
от пострадалия действия (спирането на музиката) са извършени именно в това му
качество, с оглед необходимостта от поддържане на реда в заведението и
спазването на разрешеното от Община Шумен работно време. Предвид това следва да
се счете, че телесната повреда е нанесена на длъжностно лице, при изпълнението
на службата му. Деянието обаче не е
извършено „по повод службата му”, тъй като в момента на извършването му
пострадалият е изпълнявал задълженията си като управител на дружеството, а
както беше посочено по-горе, този квалифициращ признак е налице, когато
пострадалото лице не е изпълнявало служебно задължение, но има пряка връзка
между деянието и неговата служебна дейност.
Предвид гореизложеното съдът приема на първо място, че
подс.М. е осъществил състава на престъпление по чл.131, ал.1, т.1, пр.1 и т.12, във вр. с
чл.129, ал.1 от НК. Липсват основания да се възприеме по-лека правна
квалификация на извършеното. Подсъдимият не
е действал при условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12, ал.1 от НК, тъй като в показанията на никой от свидетелите-очевидци не се съдържат
данни за създадена от пострадалия непосредствена опасност от нападение;
започнало изпълнение, което поставя в опасност обществените отношения- обект на
нападението или въздействие върху обекта на нападението, при което е започнало
неговото увреждане, но последното не е завършено („Наказателно право. Особена
част”, Ал.С.). Извън обясненията на подсъдимия не са събрани никакви
доказателства, които да установяват наличието на някаква агресия от страна на
св.В. към подсъдимия или към членове на неговата компания. Подсъдимият не е действал и в състояние на афект по
смисъла на чл.132, ал.1 от НК, а именно- в състояние на силно раздразнение,
предизвикано от пострадалия с насилие, с тежка обида, с клевета или с друго
противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят
тежки последици за виновния или негови ближни. На първо място, пострадалият не
е извършил подобни противоправни действия. Същият не е упражнил насилие, не е
отправял заплахи или тежки обиди и т.н. Според повечето свидетели В. не е казал
нищо, когато е спрял музиката, като самият подсъдим твърди само, че последният
е промърморил нещо. В тази връзка следва да се отбележи, че дори и да се
кредитират твърденията на някои от свидетелите, че в този момент пострадалият е
отправил обидна реплика към празнуващите, то от обясненията на подсъдимия се
установява, че същият не е възприел такава. Не са налице достоверни
доказателства св.В. да е отправял обиди и впоследствие, при приближаването на
подсъдимия към него. Свидетелките С. и Г., чиито показания съдът кредитира
изцяло, са категорични, че В. е говорил на подсъдимия „със съвсем нормален тон”
и не го е обиждал. Според св.И.И. пострадалият е
нарекъл празнуващите „боклуци”. В първия си разпит на досъдебното производство
св.Л. твърди, че пострадалият е отправил към компанията реплика „простаци”, в
следващия –„боклуци”, а в съдебно заседание сочи, че В. в този момент е казал
„изчезвайте, не искам да ви виждам”. Подсъдимият от своя страна твърди в
обясненията си, че пострадалият е нарекъл празнуващите „боклуци”, „копелета” и
„педерасти”, както и че е плиснал чаша вода в лицето му. Показанията на двамата
свидетели и обясненията на подсъдимия по начало са достоверни само частично,
като в тази им част очевидно са непоследователни (конкретно тези на св.Л.), не
кореспондират помежду си, а и са житейски нелогични (както вече беше посочено,
крайно малко вероятно е в такава ситуация пострадалият да започне да отправя
обиди към членове на голяма компания, за която св.И. е заявил на св.Г., че знае
че е „конфликтна”), поради което не могат да обосноват различни фактически
изводи за поведението на пострадалия. Дори и да се приеме обаче, че св.В. е
нарекъл членовете на компанията „боклуци” или „простаци”, и при
най-разширително тълкуване не би могло да се счете, че с това същият е отправил
тежка обида или клевета по смисъла на посочената разпоредба, още повече, че в
резултат от това при тази обстановка трудно биха могли да настъпят някакви
последици за извършителя. Съдебната практика приема изрично, че не е налице
противоправно поведение по смисъла на чл.132 от НК, ако деянието на пострадалия
не причинява и не може да причини настъпването на тежки последици за
извършителя или негови близки (Решение №513/2003г. на ІІ н.о.; Решение
№472/94г. на І н.о. и др.). Правната теория също така определя тежката обида
или тежката клевета като особено съществени посегателства върху честта и
достойнството на виновния или на неговите ближни. Клеветата е тежка, когато
клеветническите твърдения засягат особено съществено обществената оценка на
наклеветения или са довели до сериозни отрицателни последици за него.
(„Наказателно право. Особена част”, Ал.С.). Репликите, които подсъдимият и
свидетелите Л. и И. твърдят, че е отправил пострадалият, не представляват
особено тежко посегателство в посочения смисъл. Обидата и клеветата също така
са престъпления против конкретна личност и пострадал от такива деяния може да
бъде само определено физическо лице, но не
и група от хора. В случая никой от присъстващите не твърди, че пострадалият
е обидил или наклеветил подсъдимия или конкретен негов близък, при което дори и
да бъдат кредитирани твърденията, че В. е нарекъл членовете на компанията
„боклуци” или „простаци”, такива реплики не биха представлявали нито обида,
нито клевета по смисъла на чл.132 от НК, а още по-малко-тежки такива.
Твърденията на подсъдимия, че пострадалият го е залял с чаша вода, не се
потвърждават от показанията на очевидците, никой от които не е възприел подобно
действие. Дори и да бъдат кредитирани твърденията на някои от останалите
свидетели, че дрехите на подс.М. са били мокри след
инцидента, това съвсем не доказва извършването на някакви обидни действия от
страна на пострадалия, тъй като е напълно възможно подсъдимият да се е намокрил
в процеса на нанасянето на побоя, при което са били събаряни чаши и т.н. От
друга страна, в практиката си ВКС приема, че състоянието на силно раздразнение
представлява бурна нервна реакция, възникнала непосредствено след упражнено
противозаконно действие. По делото липсват данни за подобна бурна нервна реакция
от страна на подсъдимия. Напротив, първоначално подсъдимият и пострадалият не
са се карали и не са викали, като началото на инцидента е поставено с
нанасянето на удар от страна на извършителя. От значение в тази насока е и заключението
на назначената в хода на съдебното производство комплексна съдебно-психиатрична
и съдебно-психологична експертиза. Според същото при извършването на деянието
подсъдимият не е изпадал в състояние на
силно раздразнение, кореспондиращо с понятието физиологичен или патологичен афект.
В тази връзка съдът намира за необходимо да посочи, че заключението на
назначената на досъдебното производство комплексна съдебно-психиатрична и
съдебно-психологична експертиза също приема, че по време на деянието
подсъдимият не се е намирал в състояние на силно раздразнение или афект, а
участието му в инцидента може да се коментира единствено като импулсивно и
алкохолно улеснен. Сочи се, че липсва афектогенен
момент и мотив в механизмите на извършените действия. Поради продължителното
отсъствие от страната на едното от вещите лица, изготвили заключението и при
липсата на съгласие от страна на защитата за приемане на последното без разпит
на вещото лице, съдът замени отсъстващия експерт с друг, в съответствие с
установената в тази насока съдебна практика. В съдебно заседание вещото лице Е.Д.
заявява, че поддържа заключението в психологичната му част, като е категорична,
че в основата на деянието стои афект на раздраза,
който е изводим от личността на освидетелствания, от неговата реактивност и от
това, че той е бил повлиян от алкохола. Новоназначеното вещо лице обаче
изразява несъгласие със заключението, като счита, че подсъдимият е действал в
състояние на т.нар. „физиологичен афект”. Поради противоречията в становищата
на вещите лица съдът намери, че е налице съмнение в правилността на
заключението, поради което и по искане на страните назначи повторна комплексна
съдебно-психиатрична експертиза и съдебно-психологична експертиза. Съдът
кредитира приетата от вещите лица теза за липса на физиологичен афект, доколкото
същата кореспондира на заключението на първоначално назначената експертиза, а и
на останалите данни от делото. Според разпоредбата на чл.154, ал.1 от НПК обаче
експертното заключение не е задължително за съда. В настоящия случай съдът намира,
че са налице основания за съмнение в
достоверността на останалите изводи в процесното заключение. Вещите лица
приемат, че поведението на подсъдимия е с афективен облик, в който се включва и
страхова компонента поради мисълта и отговорността за децата, също присъствали
в заведението. Прави впечатление обстоятелството, че заключението е основано на
показанията на един от полицейските служители, който не е присъствал на
инцидента и главно- на тези на свидетелите Л. и И., както и на обясненията на
подсъдимия. Както нееднократно вече беше посочено, показанията на последните
двама свидетели и обясненията на извършителя са само частично достоверни и не
се ползват с доверието на съда. В същото време показанията на кредитираните от
съда очевидци, подкрепени и от напълно обективните доказателства по делото, са
изцяло пренебрегнати от вещите лица и изобщо не са коментирани в заключението. Независимо,
че на съда е възложено правомощието да се произнесе кои доказателства по делото
са достоверни и кои не, вещото лице, ангажирало се да отговори на въпросите на
страните в съдебно заседание, коментира събраните гласни доказателства по един недопустим начин за безпристрастния
експерт. Определението „така наречения пострадал”, твърдението, че е абсолютен
факт, че същият е описан с неадекватно поведение, както и че се е държал
неадекватно и не е можело да бъде усмирен с адекватни средства, поставят под съмнение безпристрастността и
обективността на експертното заключение. В практиката на съда, в
представяните заключения, при наличието на две групи противоречащи си
свидетелски показания, вещите лица като правило посочват какви изводи могат да
се направят, ако се кредитира едната група и какви-ако се кредитира другата, но
до момента настоящият състав не е констатирал подобно „произнасяне” относно
достоверността на събраните гласни доказателства от страна на вещо лице. По
изложените съображения съдът не намира основания да се съгласи с изводите на
вещите лица, неподкрепени от другите доказателства по делото, а именно- че
реакцията на подсъдимия е била породена от страх, за да се „усмири въпросния
пострадал”, като е бил ръководен от желание за прекратяване на ситуацията,
водено от присъствието на съпругата и децата му в заведението. Не става ясно
защо пострадалият е породил у подсъдимия такъв страх за близките му, като
просто е изключил музиката и е седнал на мястото си. Доколкото процесното
увреждане е причинено още с първия удар, с който е поставено началото на
инцидента, липсва каквато и да било логика подсъдимият да е почувствал заплаха
за децата си към този момент, при положение, че в показанията на никой от
свидетелите не се съобщава за някаква проява на физическа агресия от страна на В.,
който просто е стоял на стола зад бара и е пушел. В тази връзка съдът намира за необходимо да
посочи, че действително по делото има данни, че пострадалият е крещял на
подсъдимия, както и че е хвърлял чаши по него. Категорично е доказано обаче, че
тези прояви са били след нанесения на В. тежък побой, по време, когато е
съществувала реална вероятност последният да продължи, като същевременно
оборудването на ресторанта е било трошено от членове на компанията- ситуация, в
която пострадалият е имал пълното право да предприеме каквито мерки намери за
добре за защита на телесната си неприкосновеност и за имуществото на
притежаваното от него дружество, действайки при условията на неизбежна отбрана
(включително и да излезе от помощното помещение с нож, каквито твърдения се
съдържат в показанията на някои от свидетелите).
По изложените съображения съдът намери, че не са
налице основания за по-лека правна квалификация на деянието, поради което
призна подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл. чл.131,
ал.1, т.1, пр.1 и т.12, във вр. с чл.129, ал.1 от НК, като обаче оправда М. по обвинението, че
престъплението е извършено „по повод” службата на пострадалия. Съдът намира за
необходимо да посочи, че искането на защитата подсъдимият да бъде признат за
невиновен по това обвинение, тъй като не е несъмнено доказано, че е причинил
средна телесна повреда на пострадалия, са напълно неоснователни не само по
изложените по-горе съображения, но и защото според разпоредбата на чл.304 от НПК съдът признава подсъдимия за невинен, когато извършеното деяние не
съставлява престъпление изобщо, а не само когато не е престъпление по
повдигнатото обвинение. Поради това, дори и да е била налице невъзможност да се
съберат достатъчно доказателства, че именно подсъдимият е нанесъл удара,
причинил процесното увреждане (а в случая, напротив, в тази насока има напълно
достатъчно и достоверни доказателства), съдът би следвало да признае подсъдимия
за виновен в извършването на престъпление по чл.325, ал.1 от НК. Като е нанесъл
с нищо непредизвикан побой на пострадалия, на публично място, същият безспорно
е извършил непристойни действия, изразяващи явно неуважение към обществото по
смисъла на посочената разпоредба, а при липсата на съществени изменения на обстоятелствената
част на обвинението относно действията на подсъдимия съдът по начало е
оправомощен да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление.
Деянието е извършено с пряк умисъл, като деецът е съзнавал неговия общественоопасен
характер и е искал настъпването на общественоопасните му последици.
На следващо място, съдът намира, че като е счупил диоптричните
очила на пострадалия, огледало и врати на сервитьорски шкаф, подсъдимият е
осъществил състава на престъпление по чл.216,
ал.1 от НК. С действията си същият е засегнал по такъв начин субстанцията
на посочените вещи, при който същите са станали негодни за ползване съгласно
обичайното си предназначение и следва да се счетат за унищожени по смисъла на
посочената норма. Макар и при престъпленията срещу собствеността, каквото е
процесното, от съществено значение да е стойността на обекта на деянието, а в
случая унищожените вещи не са на особено висока стойност, липсват основания
случаят да бъде счетен за маловажен, тъй като стойността на увреденото
имущество далеч не е единствения критерий за преценка дали се касае за
маловажен случай. В практиката си ВКС трайно приема, че при обсъждането на
въпроса дали случаят е маловажен следва да се вземат предвид не само
обстоятелствата относно липсата или незначителността на вредните последици, но
и обстоятелствата относно обществената опасност на дееца (Решение №233/71г. на
І н.о.). Подчертава се, че размерът на
засегнатото имущество не е единственият критерий, от който следва да се
изхожда (Решение №64/72г. на ІІ н.о.), както и че при преценката следва да се
отчетат всички обстоятелства по делото, отнасящи се до начина на извършване на
престъплението, вида и стойността на предмета му, на вредните му последици,
данните за личността на дееца и всички други обстоятелства, релевантни за
степента на обществена опасност и морална укоримост
на извършеното (Решение №19/2008г., ІІ н.о.). В Постановление №6/71г. на
Пленума на ВС също се изтъква, че за да се определи дали даден случай е
маловажен, съдилищата трябва да преценяват не само стойността на
процесното имущество и липсата или незначителността
на вредните последици, но и всички обстоятелства, които характеризират деянието
и дееца, като е възможно с оглед личността на дееца, подбудите, начина на
извършването и т.н., обществената опасност на престъплението да е по-
висока. В случая съдът намира, че
обществената опасност на извършителя е значителна. Макар и реабилитиран, подс.М. е бил осъждан, което е признак за повишената му
обществена опасност, тъй като според ВКС реабилитацията не може да заличи факта
на престъплението и на наказанието, на значението, което те имат за преценките
при индивидуализацията на актуалната наказателна отговорност (Решение
№430/1996г., І н.о.). Високата степен на
обществена опасност може да се извлече и въз основа обществената опасност на
самото деяние и на цялостното поведение на извършителя. В конкретния случай
една от вещите (диоптрични очила) е била унищожена при нанасяне на побой на
пострадалия, като същата се е счупила от разбиване в лицето на последния и му е
причинила порезна рана (видно от неговите показания). Другите две вещи са били
унищожени без каквато и да било причина. Както сочи и св.И.И.
в разпит на досъдебното производство, „за втория конфликт, когато се изпочупи
целия бар, няма оправдание. Не разбрах защо това беше необходимо”. Съдът
намира, че с умишленото безпричинно унищожаване на ресторантския инвентар е
демонстрирана висока степен на незачитане на чуждото право на собственост. При
това положение е видно, че престъплението се отличава със значителна степен на
обществена опасност, при което по никакъв начин не би могло да се счете, че
представлява маловажен случай по смисъла на чл.93, т.9 от НК. Случаят е
маловажен, когато с оглед на всички обстоятелства по делото, отнасящи се до
деянието и дееца, извършеното престъпление представлява по-ниска степен на
обществена опасност в сравнение с обикновения случай на престъпление от
съответния вид. По изложените по-горе съображения и предвид особеностите на
случая по никакъв начин не би могло да се приеме, че същият е с по-ниска степен
на обществена опасност от обикновените престъпления от този вид. Съдът
обаче призна подсъдимия за невиновен
в унищожаването на останалите, описани в обвинителния акт вещи, тъй като счете,
че обвинението в тази му част не е доказано по несъмнен начин.
Деянието е извършено с пряк умисъл, като деецът е съзнавал неговия общественоопасен
характер и е искал настъпването на общественоопасните му последици. Със същата
форма на вина е действал подсъдимия и при унищожаването на диоптричните очила.
Като човек с нормална психика той е съзнавал, че същите ще се счупят при
нанасянето на удар в тази област, а според константната съдебна практика,
когато деецът напълно съзнава, че наред с пряко целения резултат от деянието ще
настъпи с положителност и друг такъв, то деянието е извършено с пряк умисъл
(Решение №118/96г. на ВКС, ВК).
При определяне на наказанията
на подсъдимия М. и за двете престъпление съдът отчете като смекчаващи
отговорността обстоятелства значителния период от време, през който същият не е
извършил друго престъпление, след първото му осъждане и най-вече добрите
характеристични данни извън съдимостта-същият работи постоянно, има деца, за
които полага грижи и няма данни за други противообществени прояви. Като
отегчаващи обстоятелства съдът отчете обстоятелството, че подсъдимият е
извършил две отделни престъпни деяния, както и въздействието на същите върху
страничните наблюдатели (св.Г. сочи, че инцидента й е причинил „голям стрес и
шок”; св.Г. заявява, че е възмутен от
цялата ситуация и т.н.). По отношение първото от инкриминираните деяния
допълнително отегчаващо обстоятелство е нанасянето на множество удари на пострадалия, отделно от първия, който е причинил увреждането,
обуславящо правната квалификация на деянието. Очевидно е, че деяние, при което
същият съставомерен резултат е причинен с нанасяне
само на един удар е с по-ниска степен на обществена опасност от процесното, при
което на пострадалия са причинени множество увреждания, макар и само едно от
тях да е съставомерно. По изложените съображения
съдът определи за първото деяние наказание малко над законоустановения минимум,
при отчитане както на отегчаващите, така и на смекчаващите обстоятелства, в
размер на две години и шест месеца
„лишаване от свобода”. Като отделно смекчаващо обстоятелство по отношение
второто деяние съдът отчете невисоката стойност на унищожените вещи, а като
отегчаващо- мотивите за извършване на деянието, свеждащи се до изразяване на
незачитане към чуждото право на собственост. Поради това, при отчитане както на
смекчаващите, така и на отегчаващите обстоятелства, съдът определи наказание в
размер също малко над минималния, предвиден в закона, а именно- шест месеца
„лишаване от свобода”. На основание чл.23, ал.1 от НК съдът определи общо наказание на подсъдимия М., като
наложи най-тежкото наказание от определените за двете престъпления, а именно две
години и шест месеца лишаване от
свобода. Според константната съдебна практика, когато съдът констатира, че
подсъдимият е извършил две престъпления при реална съвкупност, следва да наложи
наказания отделно за всяко престъпление, да определи общо наказание за
съвкупността и едва след това да
преценява дали са налице установените от закона предпоставки за приложението на
условното осъждане, тъй като крайният извод в тази връзка зависи от
цялостната оценка на личността на подсъдимия, проявена във всички извършени
престъпления (Решение №169/74г. на ВС, І н.о. и мн. др.). Поради това, след
определянето на общото наказание, като отчете изложените по-горе смекчаващи
обстоятелства и най-вече с оглед данните за личността на подсъдимия, съдът
прие, че за постигане целите по чл.36 от НК не е необходимо така определеното общо
наказание да бъде изтърпяно реално и отложи същото по реда на чл.66, ал.1 от НК, но за по-продължителен период от време- за изпитателен срок от пет години,
предвид повишената степен на обществена опасност на деянията.
По отношение предявения в съдебно заседание граждански иск за неимуществени вреди,
съдът намери същият за основателен, тъй като, видно от събраните доказателства,
ищецът е претърпял значителни морални страдания. При това положение и съобразно
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД съдът счете за справедливо да уважи предявения
граждански иск, но до размер от две
хиляди лева, с оглед броя и характера на причинените увреждания, както и предвид
периода на лечение и възстановяване, като отхвърли иска осъди подсъдимия в
останалата част до пълния предявен размер като неоснователен и недоказан. Съдът
уважи изцяло и искът за имуществени вреди, предявен от пострадалия В., поради
което го уважи изцяло, съобразно безспорно установения размер на нанесените
щети, намиращи се в пряка причинно- следствена връзка с инкриминираното деяние,
а именно- 64,00 лева. Съдът уважи частично
и предявения от „Оса” ЕООД граждански иск за вреди, причинени от престъплението
по чл.216, ал.1 от НК, до размера от 124,00 лева, представляващ стойността на
вещите, за които е установено, че са били унищожени от подсъдимия, като
отхвърли иска в останалия му размер като неоснователен и недоказан. Макар и с
писмената молба да е направено искане за присъждане на законната лихва върху претендираните суми, считано от датата на
увреждането, съдът е пропуснал да се произнесе в тази връзка и не е допуснал
искове за лихви в хода на съдебното производство. Поради това направеното с
молбата искане за присъждане на лихви не следва да бъде разглеждано, като няма
пречка да се предяви в отделно производство пред гражданския съд. На основание
чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съдът
осъди подсъдимия да заплати държавни такси върху уважените граждански искове в
общ размер на 180,00 лева (в размер на 80,00 лева върху иска за неимуществени
вреди и в размер на по 50,00 лева за останалите два иска).
На основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът възложи на
подсъдимия М. направените деловодни
разноски в размер на 2194,97 лева, както и 5 лева такса за издаване на
изпълнителен лист. На основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът възложи на
подсъдимия и направените от пострадалия В. разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500,00 лева, както и направените от „Оса” ЕООД
такива в размер на 200,00 лева.
Водим от горното съдът постанови присъдата си.
Районен съдия: