О П Р Е Д Е Л Е
Н И Е
Номер VІ-260398 18.02.2021
година град Бургас
БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, шести граждански въззивен състав
На осемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година
в закрито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА УЗУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ЕВТИМОВА
2.
мл.с.АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
като разгледа докладваното
от съдията УЗУНОВА
частно гражданско дело номер 109 по описа за 2021
година,
за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.413 ал.2 ГПК и е
образувано по частна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК-*********,подадена
от пълномощника юрисконсулт Р И, против разпореждане от 21.12.2020г.,инкорпорирано
в Заповед №261486 от 21.12.2020г.,постановено по ч.гр.д.№ 8141/2020г.по описа
на БРС,В ЧАСТТА, с която районният съд е ОТХВЪРЛИЛ заявлението на жалбоподателя
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против И.С.К. с ЕГН-********** за вземанията за договорно възнаграждение,както
и за вземането за законна лихва над уважения размер от 112.09 лева до
претендирания размер от 620.60 лева,за периода от 10.04.2020г.-14.12.2020г.
С
разпореждане от 21.12.2020г.,инкорпорирано в Заповед №261486 от
21.12.2020г.,постановено по ч.гр.д.№ 8141/2020г.по описа на БРС,заповедният съд
е ОТХВЪРЛИЛ заявлението по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение
против И.С.К. да заплащане на кредитора „Профи Кредит България“ЕООД на следните
суми:
- сумата от 819.17
лева-договорна лихва за периода 10.04.2018г.-10.04.2020г.,тъй като искането е в
противоречие с добрите нрави-чл.411 ал.2 т.2 ГПК,вр.с чл.26 ал.1 предл.трето ЗЗД/основание за нищожност,различно от това по чл.19 ал.5 ЗПК/- уговореният ГЛП
от 41.17% надвишава значително трикратния размер на законната лихва и клаузата
за такава се явява нищожна;
-сумата от 1760.25 лв.-възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги до 10.04.2020г.;
-сумата от 30 лв.-такси по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземането,начислени на 25.09.2017г. ;
-сумата от 508.51 лева- мораторна лихва за периода от
10.04.2020г.-14.12.2020г.,претендирани по договора за кредит,сключен с
потребител,тъй като е налице обоснована вероятност искането за това да се
основава на неравноправни клаузи-чл.411 ал.2 т.3 ГПК или да се касае за
хипотеза на заобикаляне на закона ,във връзка с определянето на ГПР.
Частната жалба е
подадена в законоустановения срок, внесена е дължимата държавна такса за
обжалването.Жалбоподателят не е оспорил разпореждането в цялата му отхвърлителна
част,а само в частта,с която е отхвърлено заявлението за договорно
възнаграждение/възнаградителна договорна лихва/ в размер на сумата от 819.17 лева, за периода
10.04.2018г.-10.04.2020г. и за сумата от 508.51 лева- законна лихва/обезщетение
за забавено плащане/ за периода от 10.04.2020г.-14.12.2020г.
Със заявлението е претендирано обезщетение за
забавено плащане/законна лихва/ в размер на 620.60 лева,дължима от
10.04.2020г.-датата на изтичане на погасителния план до 14.12.2020г.,като за
периода 13.03.-13.07.2020г.не е начислявана законна лихва с оглед разпоредбата
на чл.6 от ЗМДВИППП.
Бургаският окръжен съд,като взе предвид
исканията и твърденията на жалбоподателя,разпоредбите на закона и събраните по
делото доказателства,намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Заявителят „Профи Кредит България“ЕООД е
подал пред БРС заявление по чл.410 ГПК
за издаване на заповед за изпълнение срещу И.С.К. за плащане на задължения по договор за
потребителски кредит при Общи условия и по споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги към договора за потребителски кредит и двата сключени на
31.03.2017г.
БРС е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 1620.58 лева,представляваща главница по договора,ведно със
законната лихва върху главницата,считано от датата на подаване на заявлението-
15.12.2020г.до окончателното изплащане,както и сумата 50.21 лева-обезщетение за
забавено плащане за периода 11.05.2017г.-10.04.2020г.,сумата 112.09
лева-обезщетение за забавено плащане за периода от 10.04.2020г.-14.12.2020г. и разноски в заповедното производство.В
останалата част заявлението е отхвърлено с обжалваното
разпореждане,инкорпорирано в Заповед №261486 от 21.12.2020г.
БРС е
изложил мотиви в насока,че съдебната практика,в която се възприема становището,че
максималният размер на лихвата следва да е ограничен,а уговорка,предвиждаща
възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва,противоречи на
добрите нрави ,не е изгубила актуалността си и след въвеждането на
законоустановен лимит на ГПР с чл.19 ал.4 ЗПК.В тази връзка е споделено
становището,че клаузата в процесния договор за потребителски кредит,с която е
уговорена възнаградителна лихва,надхвърляща трикратния размер на законната
лихва е нищожна,поради противоречие с добрите нрави.По отношение на претенциите
за заплащане на суми въз основа на споразумението за предоставяне на пакет за
допълнителни услуги,заповедният съд е приел,че е налице обоснована вероятност искането
да се основава на неравноправни клаузи –чл.411 ал.2 т.3 ГПК или да се касае за
хипотеза на заобикаляне на закона,във връзка с определяне на ГПР.
В жалбата са релевирани оплаквания в
насока,че заповедният съд е излязъл извън предмета на дължимата проверка по
чл.411 ал.2 т.3 ГПК и незаконосъобразно е извършил преценка за валидност на
сделката и на нейни клаузи.В рамките на дължимата проверка заповедният съд
неправилно не е отчел разпоредбата на чл.145 ал.2 ЗЗП,съгласно която
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на
основния му предмет,както и съответствието между цената и възнаграждението от
една страна и стоката и услугата,която ще бъде доставена или извършена в
замяна,от друга страна,при условие,че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми,като неправилно е извършил именно такава преценка. По същество се
излагат доводи в подкрепа на становището,че уговореният ГЛП отговаря на
законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави,а понастоящем
съдебната практика е преосмислена,с оглед последващите изменения на ЗПК- чл.19
ал.4,с която норма е въведено ограничение за максималния ГПР,който не може да
бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва ,а според ал.5 –клаузи,надвишаващи
тези размери,се считат за нищожни. Прави се довод,че ако съдът постави граница
за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 процента
/трикратна законна лихва/,то автоматично и абсолютно неоснователно се
ограничава и размерът на ГПР,до 35-40 процента,каквото правомощие за
разширително тълкуване на императивни правни норми или дописване на изключения
към тях счита,че все още не е дадено от нито един държавен съд и се позовава на
съдебна практика.В жалбата се изразява становище,че кредиторът няма задължение
да изготвя и посочва методиката на формиране на ГПР,тъй като е уговорен
фиксиран лихвен процент,а подобно изискване има само при наличието на
референтен лихвен процент,по арг.на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.Намира,че в случая е
спазена разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК,а именно,че ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и
валута,определена с ПМС.В заключение се сочи,че не може да е налице
недействителност поради противоречие с добрите нрави за това,което е позволено
от закона,с императивна правна норма и би се стигнало до сключването на
договори,непротиворечащи на закона,но
противоречащи на добрите нрави,което е своеобразен правен абсурд.
След
поотделна и съвкупна преценка на представените по делото доказателства и
съобразно закона,Бургаският окръжен съд намери обжалваното разпореждане за
правилно ,а жалбата срещу него за неоснователна по следните съображения:
В производството по чл.410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени
служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на
неравноправна клауза от договор,сключен с потребител,както и за съответствие
със закона и добрите нрави,съгласно чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.
Тъй като искането за издаване на
заповед за изпълнение е основано на договор за потребителски кредит с небанкова
финансова институция,по силата на който на длъжника се предоставя финансова услуга по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на
потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със
законовите изисквания заповедният съд е извършил служебна преценка за наличието
на неравноправни клаузи в договора,както и за противоречие на клаузи от
договора с добрите нрави. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя,че при
дължимата проверка заповедният съд е излязъл извън предмета и,тъй като от
мотивите на обжалваното разпореждане е видно,че не е извършвал тълкуване на неясни
клаузи от договора,нито е формирал изводи относно предмета му,а се е ръководил
изцяло от съдържанието на договора и по-специално,от уговорените размери на ГЛП
и ГПР.
Заповедният съд е формирал извод,че клаузата,с която е договорен ГЛП в
размер надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна,като
противоречаща на добрите нрави.В тази връзка е споделил становището,застъпено в
съдебната практика,предхождащо изменението на чл.19 ал.4 ЗПК /ДВ бр.35 от
22.04.2014,в сила от 23.07.2014г./ ,като е изложил съображения,че тази съдебна
практика е актуална и след изменението на чл.19 ал.4 ЗПК. Нормата гласи,че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
С изменението на чл.19 ал.4 ЗПК законодателят е въвел императивно
правило относно допустимият максимален размер на ГПР,част от който са и
договорните лихви. Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на несъразмерни
тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от
страна на търговеца, който има възможност да се възползва от
по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР,а не възнаградителната
лихва, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва
за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към
него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисионни, други
разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя.Освен
това,възприетият законов критерий дава възможност на кредитора,предоставящ
финансовата услуга в условията на конкуретнта среда и пазарна икономика за
преценка дали да предложи договори с по-висока възнаградителна лихва за сметка
на по-нисък размер на другите общи разходи по кредита,в рамките на максимално
допустимия съобразно закона размер на ГПР или обратното. Ето защо,настоящият
съдебен състав намира,че след изменението на чл.19 ал.4 ЗПК,становището в
съдебната практика,че клауза,с която е договорена възнаградителна лихва над трикратния
размер на законната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави,вече не
е актуално по договори за потребителски кредити.
Приложението на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ
към датата на сключване на договора, налага извод, че договореният ГПР не може
да надвишава 50%. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК - "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузи в договор,надвишаващи определените
размери в чл.19 ал.4 ЗПК,са нищожни. В случая,видно от съдържанието на договора
за потребителски кредит,ГПР е в размер на 49.89 %,а ГЛП- 41.17 %,но към посочения ГПР е следвало да се включат и
разходите по сключеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги,към договора за потребителски креди,срещу възнаграждение. Съгласно т.4.4
от ОУ,при закупен пакет допълнителни услуги,потребителят погасява
възнаграждението разсрочено,като част от погасителните вноски. Общият размер на
възнаграждението за пакета допълнителни услуги възлиза на 2534.76 лева,при месечна
вноска 70.41 лева. Допълнителните услуги в пакета са следните:1.Приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит;2.възможност за отлагане на
определен брой месечни вноски;3.възможност за намаляване на определен брой месечни
вноски;4.възможност за смяна на дата на падеж;5.улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. За приоритетно разглеждане на
искането за отпускане на потребителски кредит потребителят дължи сума,равна на
15 % от възнаграждението по споразумението,но не повече от 300 лева. Налага се извод,че
разходът "възнаграждение по
споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги“ , представлява "общ
разход по кредита" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил
отразен като такъв в ГПР по процесния
договор за кредит. При съобразяване на размера договореното възнаграждение по
споразумението за предоставен допълнителен пакет услуги,който надхвърля размера
на възнаградителната лихва за целия период на договора, въззивната инстанция
достигна до извод, че е налице надвишение на общия размер на ГПР над допустимия
от 50 %.
Договорите
следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на
добросъвестност,като до нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната
страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
"допълнителни условия" за приоритетно разглеждане на искането за
кредит,промяна на дата на падеж и др., на които придава привидно доброволен характер
и привидно право на избор. Така чрез сключване на допълнително споразумение за
предоставяне на пакет услуги, длъжникът на практика бива задължен да заплаща
суми в размер,почти равен на месечната му вноска по кредита,в резултат на което
договореният ГПР надхвърля максималният размер от 50%,като се постига и скрито
увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на
потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК
и води до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер
на ГПР. По гореизложените съображения,съдът намира, че в действителност ГПР надхвърля максималния
размер, не отговаря и на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което
обуславя неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, а съгласно чл.19
ал.5 ЗПК клаузи в договор,надвишаващи определените размери по чл.19 ал.4 ЗПК се
считат за нищожни. До идентичен извод относно недължимост на възнаградителните лихви е
достигнал и БРС,но с мотиви за накърняване на добрите нрави,досежно размера на
възнаградителната лихва. Освен това, от съдържанието на договора е видно също
така,че в договора няма ясно разписана методика на формиране на ГПР,досежно
компонентите му. Съгласно чл.11 ал.1 т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа „годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.“ Следователно,ГПР представлява
величина,която се формира по методика,императивно заложена в ЗПК относно
възможните компоненти,поради което кредиторът следва да посочи в договора
съставните елементи,които участват във формирането на ГПР и е без значение дали
ГЛП е фиксиран или променлив.Това не е било сторено,поради което и клаузата,с
която е уговорен ГПР 49.89% не съответства и на законовото изискване на чл.11,
ал.1,т.10 ЗПК. При това положение и съобразно разпоредбата на чл.22 ЗПК,договорът за кредит се явява недействителен поради неспазване на
изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. По гореизложените съображения,настоящият
съдебен състав намери,че макар и при други мотиви,заповедният съд е достигнал до
правилен краен извод,че заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата
от 819.17 лева-договорна лихва/възнаграждение/ по процесния договор за
потребителски кредит за периода 10.04.2018г.-10.04.2020г.следва да се
отхвърли,тъй като клаузата,с която е уговорен ГПР по кредита,включващ и ГЛП
като компонента,се явява недействителна поради противоречие със закона.
Що се касае до отхвърленото
заявление за обезщетението за забава,в размер на законната лихва над уважения размер от 112.09 лева до претендирания размер
от 620.60 лева,за периода от 10.04.2020г.-14.12.2020г. в жалбата не са изложени
доводи досежно неправилност или незаконосъобразност на разпореждането в тази му
част. При изчисление на законната лихва за забава върху размера на
главницата.1620.58 лева,за който размер е издадена заповед за изпълнение чрез онлайн
калкулатор за изчисление на законна лихва,БОС получи същите стойности,за които БРС е уважил
заявлението в тази му част.
Водим от горните мотиви,БОС намери,че
обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно в обжалваната част.
Така мотивиран и на основание
чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд-Бургас
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от
21.12.2020г.,инкорпорирано в Заповед №261486 от 21.12.2020г.,постановено по
ч.гр.д.№ 8141/2020г.по описа на БРС в обжалваната част.
Определението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: