Р е Ш Е
Н И Е
№
гр. Плевен, 27.06.2019 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски
окръжен съд, ІІІ - ти състав,
гражданска колегия в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ
ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при
секретаря петър петров
в
присъствието на Прокурора
като
разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д.
N 339 по описа за 2019 г., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 360/22.02.2019 г. по гр.д. № 4773/2018 г. Плевенският районен
съд е признал за установено на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД по отношение на И.В.Г. с
посочени ЕГН и адрес ***, че същият дължи на кредитора “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД,
гр. София, ЕИК ***, представлявано от О.Б.Ш сумата от 103,53 лв.,
представляваща потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги за периода от
10.02.2016 г. до 09.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 01.12.2017 г. до окончателното й изплащане, за която сума има
издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. №9061/2017г. по описа на ПлРС.
Със същото решение Плевенският районен съд е
отхвърлил като неоснователни и недоказани
следните предявените от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК ***, гр.
София против И.В.Г. искове: иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване вземането на ищеца към ответника за
сумата 391,47 лв., представляваща неустойка за неизпълнение за периода от
03.05.2016г. - 09.02.2017 г. на договор за мобилни услуги с абонатен №
*********, сключен за мобилен номер *** и иск с правно основание чл. 342 ал. 1
вр. ал. 3 вр. чл. 345 ал. 1 от ТЗ за сумата от 102,24 лв., представляваеща незаплатени лизингови вноски за
периода от м.VІІ.2016г. - м. ІХ.2016 г. по договор за лизинг от 06.10.2014 г.
за мобилен номер ***, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.
гр.д. № 9061/2017г. по описа на ПлРС.
Със същото решение Плевенският
районен съд е осъдил на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК И.В.Г. да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК ***,
гр. София следните
парични суми: сумата от 35,53 лв. за направени разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. № 9061/2018 г. по описа на ПРС и сумата от 104,87 лв. за направени разноски по делото в исковото
производство.
Недоволно
от така постановеното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 422
вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 342 ал. 1 вр. ал.
3 вр. чл. 345 ал. 1 от ТЗ е останало въззивното дружество „Теленор
България“ ЕАД, гр. София, което чрез пълномощника си адвокат В.Г. от САК го обжалва пред въззивния
съд в тази му част. В жалбата се твърди, че решението на районния съд е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано се излагат доводи в тази насока. Според
въззивника неправилно ПРС е приел, че не е доказано едностранното прекратяване
на договора за мобилни услуги между страните, респ. едностранно прекратяване на
договора за лизинг чрез уведомление до лизингополучателя в тази насока,
обуславящо предсрочната изискуемост на лизинговите вноски. Според въззивника от
представените пред ПРС писмени доказателства се установява, че абонатът е
удостоверил, че е запознат, приема и се задължава да спазва Общите условия
/ОУ/, неразделна част от договорите в разпоредбата на чл. 12 ал. 1 и ал. 2, в които е уредена възможността на
лизингодателя да обяви за предсрочно изискуеми лизинговите вноски в случай на
неизпълнение на задълженията по договора от страна на лизингополучателя.
Въззивникът се позовава и на клаузата на чл. 3 ал. 2 от договора за лизинг,
съгласно която месечните лизингови вноски се фактурират и заплащат от
лизингополучателя съгласно сроковете, условията и начина на плащане на
задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни услуги,
съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги и ОУ
на въззивното дружество. Въззивникът поддържа, че след като при сключване на
договора за мобилния номер е посочена
предпочетена дата за фактуриране 10-то число на месеца, то тази дата
представлява и падежа на лизинговите вноски, които се включват в месечните
фактури за мобилни услуги. Въззивникът твърди, че в конкретната хипотеза при
наличие на неплатени месечни задължения на абоната за м. ІІІ 2016 г.,
операторът го е уведомил съгласно чл. 31а от ОУ, а след изтичане на срока на
плащане по кредитното известие от 10.03.2016 г. при нерегистрирано плащане
изходящите обаждания на абоната са ограничени, като операторът му е изплатил
смс – напомняне за незаплатената фактура. Твърди се, че след изтичане на срока
за плащане, указан във фактурата за м. ІV 2016 г. при липса на плащане са
ограничени и входящите обаждания на абоната, като номерът е двустранно спрян и
операторът неколкократно е изпращал смс – напомняне за незаплатената фактура.
Твърди се, че за следващия отчетен период е издадено кредитно известие от
10.05.2016 г., с което са приспаднати авансово платените такси от абоната и му
е дадена възможност да плати задълженията си преди издаване на последната
фактура с начислена неустойка за предсрочно прекратяване на абонамента. Според
въззивника законът не изисква форма за валидност на прекратяването на договора
и същото е настъпило по силата на договора поради неизпълнение на задължението
на абоната да плати цената на предоставените му услуги. Въззивникът се позовава
алтернативно, че са настъпили условията на чл. 12 ал. 1 от ОУ към договора за
лизинг, тъй като съгласно чл. 1 ал. 2 от договора за лизинг страните са
уговорили право на лизингополучателя да придобие собствеността върху
предоставеното му мобилно устройство като подпише договор за изкупуване с
лизингодателя най - малко 10 дни преди изтичане на договора за лизинг и при
заплащане на допълнителна сума в размер на 25,56 лв.. Въззивникът се позовава
на декларацията, подписана от лизингополучателя, съгласно която същият е
получил лизинговата вещ, при условията уговорени от страните по договора.
Според въззивника при неупражнено право на изкупуване от лизингополучателя, но
невърното мобилно устройство в срок от 1 – месец от изтичане на договора за
лизинг, лизингополучателят дължи наред с неплатените лизингови вноски и
допълнителната такса в размер на 25,56 лв.. Въззивникът поддържа, че по делото
липсват твърдения и доказателства лизингополучателят да е върнал мобилното
устройство, предмет на договора за лизинг, както и да е заплатил дължимите
лизингови вноски в сроковете по договора за лизинг, поради което за дружеството
към датата на подаване на заявлението, респ. към датата на подаване на
установителния иск са налице изискуеми вземания към въззиваемия в
претендираните размери. Иска се от въззивния съд да отмени решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част, да уважи предявения иск за
установяване на парично вземане в размер на 102,24 лв., представляващо
неплатени лизингови вноски, както и да присъди в полза на въззивното дружество
направените по делото разноски. С въззивната жалба се представят пълномощни и
договор за правна помощ. Прави се алтернативно възражение за прекомерност на
заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.
В срока
за отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия
И.В.Г. чрез
назначения му особен представител адвокат Л.П.
от ПАК, в който се оспорва изцяло
основателността на въззивната жалба. Развиват се подробни доводи за
необходимостта от писмено разваляне на сключения между страните договор за
финансов лизинг с предмет мобилно устройство при условията на чл. 87 ал. 2 от ЗЗД, като се поддържа, че по делото не са представени доказателства за
предсрочно прекратяване на договора за финансов лизинг между страните чрез
изпращане и връчване на уведомление на лизингополучателя. В заключение се иска
от съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди решението
на първоинстанционния съд в обжалваната част.
Решението
на ПРС като необжалвано е влязло в законна сила в частта, в която е уважен
предявения от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”
ЕАД, гр. София против И.В.Г. иск с правно основание чл. 422 от ГПК за сумата от 103,53 лв., представляваща потребени и незаплатени
далекосъобщителни услуги за периода от 10.02.2016 г. до 09.06.2016 г. и са присъдени разноски в полза на ищеца,
както и в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание
чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване вземането
на ищеца към ответника за сумата 391,47 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение за периода от 03.05.2016г. - 09.02.2017 г. на договор за мобилни
услуги с абонатен № *********, сключен за мобилен номер ***.
Окръжният
съд, като обсъди оплакванията,
изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259
от ГПК, допустима е и следва да бъде разгледана по същество.
Производството по делото пред
Плевенския районен съд е образувано по предявени искове с правно основание чл.
422 ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземанията на „Теленор България“ ЕАД, гр. София към
длъжника И.В.Г.,
за които е
издадена заповед по чл. 410 ГПК № 5914/04.12.2017 г. по ч.гр.д. № 9061/2017 г.
по описа на РС – Плевен, едно от които е за сумата от 102,24
лв., представляваеща незаплатени лизингови вноски за периода от м.VІІ.2016г. -
м. ІХ.2016 г. по договор за лизинг от 06.10.2014 г. за мобилен номер ***, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението –
01.12.2017 г. до окончателното й заплащане.
В исковата молба ищецът „Теленор България“ ЕАД, гр. София
твърди, че вземането му за неплатените лизингови вноски произтича от договор за
финансов лизинг на конкретно посочено мобилно устройство, като ответникът, в
качеството на лизингополучател не е заплатил дължимите лизингови вноски за
периода от м. VІІ до м. ІХ вкл. 2016 г., които според ищеца са дължими
предсрочно при прекратяване на договора за лизинг и договора за мобилни услуги
между страните поради неизпълнение на ответника по двата договора за заплащане
на дължимите месечни вноски. В исковата молба се твърди също, че ответникът не
е заплатил в срок стойността на ползваните мобилни услуги за периода от м. ІІІ
до м. V 2016 г. вкл. съгласно издадените фактури, поради което ищецът е
упражнил правото си да прекрати предсрочно договорите за мобилни услуги и за
финансов лизинг между страните.
По делото в първата инстанция
е депозиран писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК от назначения на ответника
особен представител адвокат Л.П., в който се оспорват изцяло
предявените искове и се излагат подробни възражения, едно от които е липсата на
доказателства за отправено от мобилния оператор уведомление за разваляне на
договора и предсрочна изискуемост на лизинговите вноски.
За да отхвърли предявения иск за
признаване съществуване на вземането на въззивното дружество за неплатени лизингови
вноски, Плевенският районен съд е приел, че по
делото не се установява по безспорен начин факта на едностранното прекратяване
на договора за мобилни услуги, което от своя страна да е предпоставка за
едностранно прекратяване на договора за лизинг. ПРС е приел, че по делото липсват
доказателства от страна на доставчика да е изпратено уведомление до
лизингополучателя, с което същият да е уведомен за прекратяване на договора
между страните. ПРС е приел, че изрично в договорите за лизинг е посочено, че
договорът се разваля с едностранно писмено волеизлявление до насрещната страна,
като по арг. ал. 2 на чл. 1 от ОУ лизингодателят следва да даде 10 - дневен
срок за изпълнение, след което за него възниква правото да развали договора
поради неизпълнение на самият договор за лизинг или на договора за мобилни
услуги. ПРС е извел извод, че след като факта на настъпване на прекратяване на
договора за лизинг и факта на предсрочна изискуемост на задълженията по него се
обуславя от факта на предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги при липса
на изрично писмено изявление до потребителя тези факти не са доказани по делото
от страна на ищеца, поради което предявеният иск за сумата 102,24 лв.,
представляваща предсрочно изискуем остатък от лизинговите вноски за мобилно
устройство HUAWEI модел ASCEND P7 black следва да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта в обжалваната му част, като останалите въпроси той е ограничен
от посоченото в жалбата.
Спорно по делото във
въззивната инстанция с оглед изложеното във въззивната жалба е извършена ли е
правилна преценка от ПРС на събраните в първата инстанция доказателства при
формиране на извода за недължимост на претендираните лизингови вноски от страна
на въззиваемия към въззивника.
С оглед данните по делото и
влизането в сила на решението на ПРС в частта относно дължимостта на сумата от 103,53 лв., представляваща потребени и незаплатени от
въззиваемия далекосъобщителни услуги за периода от 10.02.2016 г. до 09.06.2016
г., въззивният съд приема за безспорно установено по делото, че въззиваемият не
е заплатил изцяло дължимата стойност на мобилните услуги за посочения период по
договора за предоставяне на мобилни услуги сключен между страните №
35989688757/06.10.2014 г. по отношение на мобилен номер ***.
Безспорно
е между страните, а се установява и от представените по делото в първата
инстанция писмени доказателства, че между страните са възникнали облигационни
отношения по силата на договор за мобилни услуги от 06.10.2014 г. по отношение
на посочения по - горе мобилен номер,
както и облигационни отношения по силата на договор за лизинг от същата дата, сключен между страните, с който
въззивното дружество е предоставило на въззиваемия за ползване мобилно
устройство на изплащане на 23 месечни вноски, всяка една от 25,56 лв. с ДДС. Установява
се от чл. 4 на договора за лизинг, че с подписването му лизингодателят е
потвърдил, че е получил предаденото му мобилно устройство във вид годен за
употреба съгласно доовора, както и че се съгласява да заплаща лизинговите
вноски съгласно погасителния план, като падежът на първата от тях е 06.11.2014
г., а падежът на последната 06.09.2016 г.. Установява се от чл. 1 ал. 2 на
договора за лизинг, че лизингодателят има право да придобие собствеността върху
предоставеното за ползване устройство като подпише договор за изкупуване с
лизингодателя най-малко 10 – дни рпреди изтичане на срока на договора за лизинг
след изпълнение на условията на договора за лизинг и като заплати допълнително
сумата от 25,56 лв., която ще бъде фактурирана чрез сметката за мобилни и/или
фиксирани услуги. Установява се от чл. 12 ал. 1 на представените по делото в
първата инстанция ОУ на въззивното дружество по договорите за лизинг, които са
подписани от въззиваемия и са неразделна част от договора за лизинг между
страните, че в случай на неизпълнение на задължение от лизингополучателя, лизингодателят
има право да откаже едностранно да изпълнява задълженията си по договора, право
да обяви месечните вноски за предсрочно
изискуеми, както и всички други суми по договора, право да поиска връщане на
устройството и да удовлетвори вземането си от продажбата му и др.. Установява
се от представената по делото в първата инстанция декларация от 06.10.2016 г.,
че въззиваемият е декларирал, че е получил подписан от оператора екземпляр от ОУ.
Установява
се от представените в първата инстанция
фактури, издадени от въззивното дружество на 10.03.2016 г., 10.04.2016 г., 10.05.2016 г. по
отношение на въззиваемия, че същите включват и размера на
дължимите и платени лизингови вноски от въззиваемия, като е отчетено плащане на
единствено на сумата от 100 лв. в периода 10.03.2016 г. – 10.04.2016 г. от
страна на въззиваемия за погасяване на всички задължения по фактурите. Установява
се от представената в първата инстанция фактура № **********, издадена на 10.06.2016
г. по отношение на въззиваемия, че със същата е начислена вноска лизинг след
01.01.2014 г. в размер на 102,24 лв..
При съобразяване на така
установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд приема, че по
делото липсват доказателства, тежестта за което е върху въззивното дружество за
предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги и договора за лизинг,
сключени между страните чрез надлежно упражнено право на дружеството за
прекратяване на всеки от договорите съгласно разпоредбите на ОУ, като
въззивният съд споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд в тази тази
насока, които не следва да бъдат преповтаряни. Неоснователни са доводите във
въззивната жалба, че договорите между страните са прекратени автоматично
/неясно от кой момент/ по силата на неизпълнението на задълженията на
въззиваемия и въззивникът не е дължал изпълнение на задълженията си по чл. 12
от ОУ към договора за лизинг писмено да уведоми въззиваемия за
разваляне/прекратяване на договора за лизинг. Въззивният съд не споделя обаче
крайният извод на ПРС за недължимост на неплатените лизингови вноски, тъй като
от представените по делото писмени доказателства се установява, че за периода
от м. VІ до м. ІХ вкл. 2016 г. въззиваемият в качеството на лизингополучател
дължи на въззивното дружество, в качеството на лизингодател четири лизингови
вноски, всяка от които в размер на 25,56 лв. или общо сумата от 102,24 лв.. По
делото липсват доказателства лизингополучателят да е върнал предсрочно
предоставеното му по договора за лизинг мобилно устройство, което безспорно е
получил от лизингодателя, както и доказателства да е заплатил всяка от
лизинговите вноски на падежа й или след това, поради което следва да се приеме,
че макар да липсват доказателства за предсрочната изискуемост на вземанията за
лизингови вноски за периода от м. VІ до м. ІХ
вкл. 2016 г. , същите безспорно са били изискуеми към датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК, респ. към датата на подаване на исковата молба,
с която е предявен иска за установяве на вземането по реда на чл. 422 ал. 1 от ГПК, към датата на приключване на съдебното дирене в първата инстанция и към
датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Съгласно задължителните указания в т. 9 на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на
ОСГТК, ВКС, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес,
като в това производство нормата на чл. 235 ал. 3 ГПК намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането
чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист
въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес. Въззивният съд приема, че след като съдът е длъжен на основание чл. 235
ал. 3 от ГПК да съобрази всички факти, настъпили след подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, в още по - голяма степен е длъжен да
съобрази тези, настъпили преди подаването му имащи отношение към изискуемостта
на вземането. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена
с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене
в съответната инстанция /първа или въззивна/ и при наличие на доказателства за
настъпила изискуемост на вземането съгласно условията на договора независимо от
липсата на доказателства за предсрочната му изискуемост, първоинстанционният
съд е следвало да съобрази тези доказателства и да приеме за доказан факта на
настъпване на падежа на всяка от претендираните от въззивното дружество
лизингови вноски към датата на приключване на съдебното дирене в тази инстанция.
При тези изводи въззивният съд
приема за неправилен извода на първоинстанцинния съд за неоснователност на
предявения иск в частта относно претендираното вземане за дължими лизингови
вноски по договора за финансов лизинг между страните и приема, че искът за
конкретното вземане е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен със законните от това
правни последици. Решението на ПРС следва да бъде отменено в обжалваната част и
вместо него бъде постановено друго, с което по отношение на въззиваемия бъде
признато за установено, че дължи на въззивното дружество сумата от 102,24 лв., представляваеща незаплатени лизингови
вноски за периода от м. VІІ.2016г. - м. ІХ.2016 г. вкл. по договор за лизинг от
06.10.2014 г. за мобилен номер ***, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр.д. № 9061/2017г. по описа на ПлРС.
С оглед уважаването изцяло на
въззивната жалба, в полза на въззивното дружество следва да бъдат присъдени
допълнително разноски за първата инстанция в размер на 86,35 лв. съобразно
уважената част от иска, както и изцяло направените във въззивната инстанция
разноски в размер на 530 лв., от които 50 лв. за държавна такса, 180 лв. за
адвокатско възнаграждение и 300 лв. за възнаграждение на назначения на
въззиваемия особен представител. Възззивният съд приема, че разноски за
заповедното производство не следва да бъдат присъждани допълнително, тъй като
първоинстанционният съд е присъдил размер, в който се включва изцяло дължимата
сума за разноски и за уважения в настоящата инстанция иск.
Водим от горното, Окръжният съд
Р е ш и:
отменя решение № 360/22.02.2019 г. по
гр. д. № 4773/2018 г. Плевенският районен съд в обжалваната част, в която е отхвърлен предявения от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК ***, гр. София против И.В.Г.
иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 342 ал. 1 вр. ал. 3 вр.
чл. 345 ал. 1 от ТЗ за сумата от 102,24
лв., като вместо него постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422
вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК вр. чл. 342 ал. 1 вр. ал. 3 вр. чл. 345 ал. 1 от ТЗ,
че И.В.Г., ЕГН ********** *** ДЪЛЖИ
на кредитора “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, гр. София, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр. София, жк.”***”, ***София, сграда ***, представлявано от О.Б.Ш,
а в производството от адвокат В.Г. от САК сумата
от 102,24 лв., представляваеща незаплатени лизингови вноски за периода от
м. VІІ.2016г. - м. ІХ.2016 г. вкл. по договор за лизинг от 06.10.2014 г. за
мобилен номер ***, за които суми е издадена заповед за изпълнениепо чл. 410 от ГПК № 5914/04.12.2017
г. по ч.гр.д. № 9061/2017г. по описа на ПлРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК И.В.Г., ЕГН **********
*** да ЗАПЛАТИ на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, гр. София, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр. София, жк. ***, ***София, сграда ***, представлявано от О.Б.Ш, а в
производството от адвокат В.Г. от САК допълнително /над присъдената сума за разноски в
размер на 104,87 лв./ сумата от 86,35 лв. за направени разноски в исковото
производство и сумата от 530 лв. за направени разноски във въззивното
производство.
решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: