М О Т И В И
от 12.06.2015 г.,
към Присъда № 220 от 28.05.2015 г.,
постановена
по НОХД № 467/2015 г. по
описа на ПРС, ІII н.с.
Районна Прокуратура - Пловдив е повдигнала
обвинение против:
С.В.Й. за това, че на 06.08.2014
г. в гр. Пловдив в съучастие като съизвършител със Н.В.А., с ЕГН: **********, е
влязъл в чуждо жилище – апартамент, находящ се в гр. Пловдив, ул. „П. Т.” № **, бл.***, вх. „*”, ет.*, ап.** – ползвано от Е.С.В.,
ЕГН: **********, като е употребил за това сила, като деянието е извършено от
две лица, а именно: подсъдимият Н.В.А. и подсъдимият С.В.Й. - престъпление
по чл. 170, ал. 2, пр. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК и за това, че на 06.08.2014 г. в гр. Пловдив се е
заканил на другиго – Е.С.В., с ЕГН: **********, с убийство и това заканване би
могло да възбуди основателен страх за осъществяването му – престъпление по чл.
144, ал. 3, вр. ал. 1 НК, както и
против
Н.В.А. за това, че: на 06.08.2014 г. в гр.
Пловдив в съучастие като съизвършител със С.В.Й., с ЕГН: **********, е влязъл в
чуждо жилище – апартамент, находящ се в гр. Пловдив, ул. „П. Т.” № ***, бл.***, вх. „*”, ет. *, ап. ** – ползвано от Е.С.В.,
ЕГН: **********, като е употребил за това сила, като деянието е извършено от
две лица, а именно: подсъдимия Н.В.А., ЕГН: ********** и подсъдимия С.В.Й.,
ЕГН: ********** - престъпление по чл. 170, ал. 2, пр. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20,
ал. 2, вр. ал. 1 НК и за това, че: на 06.08.2014 г. в гр. Пловдив, да е отнел чужди движими вещи –
мобилен телефон, марка „Нокиа Аша 302”с ИМЕЙ 357293054082144, на стойност 50
лв., ведно с карта памет, марка „Сони” – 4 гигабайта, на стойност 8 лв., всичко
на обща стойност 58 лева, от владението на И.П.З., ЕГН: ********** с намерение
противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила – престъпление по
чл. 198, ал. 1 НК.
В съдебно заседание прокурорът поддържа повдигнатото на подсъдимите
обвинение, като излага съображения, че същите са доказани както от обективна, така и от субективна
страна и предлага на подсъдимите да бъде наложено наказание лишаване от
свобода, определено при условията на чл. 54 НК при баланс на смекчаващи и
отегчаващи обстоятелства, след което за всеки еди от подсъдимите на основание
чл. 23 НК да бъде определено едно общо най-тежко наказание.
По делото не са
конституирани граждански ищци и частни обвинители.
В проведеното съдебно
заседание подсъдимият С.Й. дава подробни обяснения,
с които не отрича причастност във вменените му във вина деяния, но посочва, че поведението
му е било предизвикано от пострадалата В..
Неговият защитник, адв. М.Т.,
не оспорва описаната в обвинителния акт фактическа обстановка, но акцентира на
наличните по делото смекчаващи обстоятелства, навеждайки съображения за това,
че подс. Й. е действал в състояние на афект, предизвикано от поведението на
другите участници в конфликтната ситуация – пострадалите, и по-конкретно от
пострадалата В., както и че същият не е действал със съзнанието, че извършва
нещо противоправно.
От своя страна подс. Н.А.,
дава обяснения, с които отрича да е извършил претъплението по чл. 198, ал. 1 НК, твърдейки, че процесният телефон е бил негова собственост, а по отношение
на обвинението по чл. 170, ал. 2 НК, същият не оспорва факта, че е влязъл в
жилището на пострадалата В., но отрича да е участвал в разбиването на вратата,
твърдейки, че дори той самият е възспирал другият подсъдим, докато той ритал по
нея.
Неговият защитник, адв. Д.Й.,
навежда доводи за липса на съставомерност по отношение на обвинението по чл.
198, ал. 1 НК, твърдейки недоказаност на обстоятелството, че вещта е чужда, а
по отношение на обвинението по чл. 170, ал. 2 НК – твърдейки, че неговият
подзащитен по никакъв начин не е участвал в осъществяването на силата като
елемент от фактическия състав на престъплението. В този смисъл пледира за
постановяване на оправдателна присъда по отношение на неговия подзащитен.
Съдът след преценка на
събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият Н.В.А. е
роден на *** ***, б., български гражданин, с основно образование, работещ,
неженен, неосъждан, с ЕГН: **********.
Подсъдимият С.В.Й. е
роден на *** г. в гр. Р. живущ *** , б., български гражданин, с основно
образование, неженен, неосъждан /реабилитиран/, с ЕГН: **********.
Двамата подсъдими били
приятели и работели заедно в автомивка „***” в гр. Пловдив до лятото на 2014
г., след което напуснали по различно време.
Свидетелят Е.С.В. ***, но живеела в град Пловдив,
където била студентка, в жилище, което била наела, находящо се на адрес: ул. „П.
Т.” ***, бл. ***, вх. „*”, ет. *, ап.**. Наемните отношения били уредени чрез
договор за наем от 17.02.2014 г., по който страни били свид. В. като наемател и
свид. С.Д.Р. като наемодател. По силата на този договор наемателят следвало да
заплаща на наемодателя месечен наем в размер на 350.00 лева. Въпреки че
съгласно този договор свид. В. нямала право да преотдава жилището под наем,
същата искала да си намери съквартирант, с който да си поделя наема. В тази
връзка тя попитала хазяина си – свид. Р. дали ще има
нещо против да си намери съквартирант, на което той не възразил.
Свид. В. се познавала
с подс. А. от общи приятели. Той от своя страна я запознал с подс. Й. и с
колегата им от автомивката, в която тримата работели – свид. И.З.. Скоро тя се
сприятелила и с тях и след като разбрала, че подс. Й. си търси квартира, същата
се съгласила подс. Й. да се нанесе в нейната квартира, за да си поделят наема. Това
се случило през юни месец 2014 г., за което хазяинът бил уведомен. В жилището имало три самостоятелни стаи, като всеки от
двамата съквартиранти обитавал отделни стаи. Първоначално подс. Й. и свид. В. съжителствали хармонично,
поделяли си наема по равно, но впоследствие между тях започнали да възникват
конфликтни ситуации по различни дребни поводи, в които подс. Й. реагирал
агресивно спрямо свид. В..
В началото на месец
август 2014 г. свид. В. се прибрала в квартирата си, след като била две седмици
на море. Същата забелязала в стаята, обитавана от подс. Й., наличието на
няколко саксии с посадени растения, които й приличали по вид и мирис на
марихуана. Свид. В. се притеснила много от този факт и преценила, че е редно да
уведоми за това наемодателя Р., който да предприеме действия по изгонването на подс.
Й. от жилището. Свид. В. нямала смелост сама да се опита да помоли подс. Й. да
напусне апартамента, тъй като се страхувала от него - знаела, че е много
избухлив и агресивен по характер. На 04.08.2014 г. свид. В. и свид. Р. ***. В
проведения разговор между двамата свид. В. информирала свид. Р. за
обстоятелството, че се съмнява, че съквартирантът й Й. отглежда марихуана в
стаята си и помолила наемодателя да вземе той мерки за отстраняване на подс. Й.
от жилището, тъй като тя се страхувала лично да го направи. Свид. В. споделила
на свид. Р., че се страхува от подс. Й.. Още същата вечер, на 04.08.2014 г. свид.
Р. посетил въпросния апартамент, заедно със съпругата си - свидетелят Н.И.Р..
След дълго звънене на входната врата подс. Й. отключил и след кратко пререкание
между двамата кой кой е /тъй като до този момент двамата не се били срещали/ свидетелят
Р. влязъл в жилището и видял, че в стаята, обитавана от подс. Й., имало]
саксии, в които били засадени растения, които миришели лошо. Свид. Р.А. обяснил на подс. Й., че същият
няма сключен договор за наем с него и поискал от последния
да напусне апартамента.
Подс. Й. си
събрал багажа, оставил ключа за апартамента на входната врата и напуснал жилището. Този инцидент
изострил отношенията между подс. Й. и свид. В..
На 05.08.2014 г. подс. Й.,
афектиран от неочакваното му изгонване от апартамента, в който живял близо два
месеца и считайки, че според него свид. В. имала да му връща пари, започнал
упорито да търси последната по мобилния й телефон, но не могъл да осъществи
желаната комуникация. Това допълнително го ядосало и той започнал да изпраща
заплашителни текстови съобщения на мобилния й телефон. Това обстоятелство силно
притеснило В., тъй като за краткото си съжителстване с подс. Й., същата била
опознала избухливия характер на същия, което, предвид така развилата се
ситуация, я мотивирало да изпитва страх от евентуална среща с него.
На 06.08.2014 г. свид. В.
се прибрала в квартирата си рано сутринта. Скоро след това получила обаждане от
свид. З., с когото междувременно тя се била сближила, който й казал, че преди
работа ще се отбие, за да пият кафе. Броени минути преди З. да влезе в
квартирата на свид. В., последната получила телефонно обаждане от подс. Й., в
което той изнервено й съобщил, че ще дойде да си вземе частта от багажа, която
била останала в апартамента. Тъй като свид. В. се страхувала да остане сама в
апартамента с подс. Й., тя му казал ада не идва сега, а да изчака тя да му
събере багажа, след което щяла да мусе обади да му го върне. Подс. Й. се ядосал от така
създалата се ситуация, с която не
бил съгласен и започнал да обижда свид. В. с думите „боклук”, „М.”.
Малко след това
обаждане, около 08.45 ч. на 06.08.2014 г., свид. В. и З. се намирали в
квартирата, находяща
се на на
адрес гр. Пловдив, ул. „П. Т.” № **, бл.***, вх. „*”, ет. *. ап.**, когато изведнъж на входната врата започнало да се звъни продължително
и настоятелно.
Свидетелите В. и З.
разбрали, че на вратата им звънят подс. Й. и А. и не отворили вратата, тъй като
се опасявали от агресия от страна на двамата подсъдими. След като те не им
отворили врата, подс. Й. започнал да удря силно с тъка по нея и да нанася удари
с ритници. В същото време подс. А. стоял до него и възприемал всичко случващо
се, без да се намесва. Междувременно от вътрешната страна на вратата бил
застанал свид. З., който се чудел как да реагира. В един момент врата се
разбила и в жилището нахлул първи подс. Й., а малко след него и подс. А.. В
това време, възприемайки случващото се, свид. В., изплашена от демонстрираната
агресия, започнала да набира тел. 112, за да съобщи за случващото се, като се
преместила на терасата, за да спечели време. Скоро при нея вече бил и подс. Й.,
който започнал да я обсипва с обиди и закани, в това число: „Ще те убия, ще те утрепя”, като в същото
време обърнал намиращате се на терасата маса и столове и започнал да блъска
свид. В.. Последната много се изплашила за живота си, страхувайки се, че подс. Й.
ще изпълни заканите си. от вътрешността на апартамента свид. З. наблюдавал
случващото се на терасата. Той възприел как свид. В. терпери и плаче, а подс. Й.
й крещял, псувал и заплашвал.
Междувременно подс. А.,
който също бил влязъл в жилището, започнал да обикаля от стая в стая, търсейки
забравени от него ключове при предходно идване в жилището. В един момент същият
видял, че в ръцете си свид. З. държи мобилен телефон „Нокия Аша 302”. Изведнъж
същият решил да придобие фактическа власт върху вещта и ударил през ръцете
свид. З.. В резултат на това телефонът паднал на земята и се разглобил. Подс. А.
вдигнал от земята телефона без капака, извадил от него СИМ картата на свид. З.
и я хвърлил на земята, а телефонът прибрал в себе си, след което продължил да
обикаля из другите стаи и да рита по мебелите ядосан, че не може да открие
ключовете си. В този момент покрай него преминал подс. Й., който не спирал да
сипе обиди и заплахи по отношение на свид. В..
След това двамата подсъдими
напуснали апартамента, използвайки асансьора. Скоро след напускането им на
мястото се отзовал екип на 01 РУ на МВР - Пловдив - свидетелите Т.М.С. и Г. А.Ф.,
както и от свид. Е.Й.М. – съсед, която чула викове и блъскане и отишла да види
какво става в апартамента на съседите й, след което уведомила по телефона свид.
Р. за случилото се.
На местопроизшествието
бил извършен олед от разследващ орган по реда на НПК, съпроводен и с изготвяне
на съответен фотоалбум, горепосоченото действие по разследването било
установено, че в оглеждания недвижим имот било проникнато чрез взлом, чрез
насилие, тъй като патронът на бравата бил изкривен, изкривени били и металната
планка, както и езикът на бравата на входната врата на жилището, а по външната
повърхност на вратата имало ясни следи от долната повърхност на подметка на обувка.
Докато се намирали в
апартамента, свид. Ф. и С. възприели телефонно обаждане, което свид. В.
получила. Последната включила телефона на високоговорител и полицейските
служители чули как мъжки глас отправя обиди и закани по отношение на свид. В..
В хода на разследването
с протокол за оглед на местопроизшествие от 06.08.2014 г. е иззето веществено
доказателство - сив капак на телефон - предаден на съхранени : на домакин на 01
РУ на МВР - Пловдив, с приемо-предавателен протокол, приложен по делото.
В хода на разследването,
съгласно протокол за разпит на свидетеля И.З. от 18.2014 г. по досъдебното
производство са приобщени като веществено доказателство и един брой ключодържател
с четири броя ключове - предаден на съхранение на домакин на 01 РУ на -
Пловдив, с приемо-предавателен протокол, приложен по делото.
В хода на разследването
като веществено доказателство чрез протокол за доброволно предаване и разписка
от 06.08.2014 г. са били приобщени и един брой мобилен телефон марка „Нокиа” с
ИМЕЙ 357293054082144, ведно с карта памет, 4 гигабайта. Същите били предадени
на съхранение на домакин на 01 РУ на МВР - Пловдив, с приемо-предавателен
протокол, приложен по делото.
В хода на образуваното
досъдебно производство подс. Й. е бил привлечен в качеството му на обвиняем в
престъпление по чл. 144, ал. 3 НК и по чл. 170, ал. 2, пр. 3, ал. 1, вр. чл.
20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, а подс. А. – за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК и по
чл. 170, ал. 2, пр. 3, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
Горната фактическа
обстановка се установява от следните доказателства:
По делото е била
изготвена и стоково-оценъчна експертиза, според заключението на която общата стойност
на двете отнети от подс. А. вещи възлизала на 58.00 лева.
Съдът кредитира това заключение,
доколкото същото не е оспорено от страните, изготвено е от компетентно лице в
кръга на съответната област, дава обосновани отговори на поставените въпроси и
не поражда съменние за тяхната правилност.
Като свидетели по делото са били разпитани пострадалите
лица – свид. Е.С.В. и свид. И.П.З., наемодателят и съпругата му – свид. С.Д.Р.
и Н.И.Я.-Р., съседката – свид. Е.Й.М., майката на подс. А. – свид. Р.Н.М.,
колега на подсъдимите и автомивката – свид. П.А. П. и двамата ****, посетили
инцидента непосредствено след настъпването му – свид. Т.М.С. и Т.А.Ф..
В своите показания свид. Е.В. е посочила, че подс. Й. се
нанесъл в наетия от нея апартамент с нейно съгласие, тъй като същата си търсела
съквартирант, с когото да си поделя наема. В началото отношенията им били
нормални, но в последствие подс. Й. се проявил като нервен и избухлив, поради
което същата се страхувала от него. По отношение на процесните събития е
заявила, че тъй като установила, че подсъдимият държи в обитаваното от двамата
жилище марихуана, споделила това с хазяина й и го помолила да го изгони, защото
тя се страхувала от него. Така на 04.08.2014 г. с намесата на хазаина, подс. Й.
бил изгонен от жилището. До сутринта на 06.08.2014 г. същият й звънял няколко
пъти, тъй като искал да си вземе остатъка от вещите, а и тъй като претендирал,
че тя му дължи пари, които той е предплатил за наема. Тъй като свидетелката се
страхувала да остане насаме с него, тя го помолила да изчака тя да му събере
нещата и да му се обади, той обаче не се съгласил и започнал да я обижда и да й
се заканва. На сутрината на 06.08.2014 г. същата се намирала в квартирата си
заедно със свид. З., когато на врата започнало да се звъни настойчиво. Тя и
свид. З. се досетили, че това са подсъдимите и решили да не отварят, тъй като
се страхували от тях. В следващия момент, обаче, по вратата започнало да се
рита и скоро същата била разбита и в апартамента нахлули подс. Й. и А.. Тя
избягала на терасата и започнала да звъни на полицията, но подс. Й. я
последвал, обърнал намиращата се на терасата маса из апочнал да я блъска,
наричайки я „боклук”, „М.” и отправяйки й закани; „Ще те убия”. Това я изплашило изключително много и същата си
помислила, че подсъдимият Й. може реално да изпълни заканите си, тъй като
изглеждал много ядосан и крещял. Целият скандал продължил около 10 минути след
което двамата подсъдими си тръгнали. На площадката се били събрали съседи,
които видели двамата подсъдими. След напускането им, на мястото се отзовал и
екип на полицията, на които свидетлката разказала случилото се. В тяхно
присъствие тя получила телефонно обаждане от подс. Й., при което тя пуснала
телефона на високоговорител и те чули как подс. Й. я обижда и й се заканва. По
отношение на отнетия телефон от свид. З., свид. В. заявява, че знаела от него,
че З. го е закупил от подс. А., както и че в последствие разбрала, че докато
подс. Й. се е саморазправял с нея, подс. А. е взел телефона от З..
Сходна фактическа
обстановка се установява и от показанията на свид. И.З.. Същият е потвърдил, че на процесната дата се е намирал
в жилището на свид. В., което същата държала под наем, когато на вратата
започнало да се звъни настоятелно и да се блъска. В последствие същата била
разбита и от вън нахлули двамата подсъдими, като Й. излязъл на терасата при
свид. В. и започнал да я обожда и да й се заканва, че ще я убие, а подс. А.
обикалял из стаите, като в един момент видял телефона, който по-рано му бил
продал за сумата от 50.00 лева и му го ббъснал от ръцете, при което телефонът паднал
на земята и се разглобил. Подс. А. вдигнал от земята телефона без капака,
извадил от него СИМ картата на свид. З. и я хвърлил на земята, а телефонът
прибрал в себе си, след което продължил да обикаля из другите стаи и да рита по
мебелите. По отношение на въпросния телефон свид. З. е посочил, че същият е бил
закупен от подс. А. още по времето когато двамата работели на автомивката,
преди А. да напусне инцидентно, както и че имали уговорка, свидетели на която
били колегите им от автомивката, че З. ще предоставя на А. телефона периодично,
за да може същият да го показва пред майка си, тъй като телефонът му бил подарен
от нея и не искал да разбира, че го е продал, като в изпълнение на тази
уговорка З. предоставил няколко пъти телефона, след като вече го бил закупил,
след което подс. А. му го връщал.
В своите показания
майката на подс. А. – свид. Р.М. е
заявила, че процесният телефон е бил нейна собственост, за което в хода на
досъдебното производствое представила и надлежен документ, удостоверяващ това,
като същата предоставила телефона на сина си, тъй като тя-самата нямала нужда.
В своите показания свид. С.Р. е потвърдил обстоятелството,
че същият е отдал под наем на свид. В. апартамент, находящ се в гр. Пловдив, ул. „П. Т.” № ** бл.**, вх. „*”, ет. *, ап. **, с изричната
уговорка, че същата като наемател няма право да го преотдава. В последствие
обаче тя го попитала дали може да си намери съквартирант, с който да си поделя
наема, на което той не възразил. По отношение на този свидетел са констатирани
противоречия между показанията, дадени от него в хода на съдебното следствие,
когато е заявил, че до 04.08.2014 г. не е знаел, че подс. Й. обитава
апартамента, нает от свид. В. и установил това едва, когато Й. отворил вратата
на същия, а в хода на досъдебното производство е заявил, че е знаел, че В. има
съквартирант и че поводът да посети жилището на 04.08.2014 г. бил молбата на В.
да го изгони във връзка с наличните в стаята му забранени растения. При така
констатираните противоречия, свидетелят е потвърдил именно показанията си,
дадени в хода на досъдебното производство. Свидетелят е заявил също така, че
няколко дни, след като е изгонил подс. Й., е получил обаждане от съпругата на
домоуправителя в блока, в който се намирало отдаваното от него жилище, която му
съобщила, че от апартамента се чували трясъци и думкане, при което той веднага
се запътил натам. След пристигането си на място установил, че на място вече е
дошъл и полицейски екип. Установил също така, че вратата е била отворена,
езикът е бил изкривен, а по вратата е имало отпечатъци от обувки. Свидетелят е
уточнил, че при предходното си посещение една вечер преди това, вратата е била
здрава и без следи от насилие по нея и отпечатъци от обувки.
Като свидетел по делото е била разпитана и
съпругата на свид. Р. – свид. Н.Р.,
която обаче няма преки и непосредствени впечатления от процесните събития. Същата
посочва единствено, че е присъствала в апартамента, когато подс. Й. е бил
изгонен от съпруга й, но не се намесила, а чакала в хола, докато те двамата се
разправяли в съседната стая.
От показанията на свид. Е.М. се установява, че при процесния инцидент същата е
възприела силен шум от долния етаж, изразяващ се в блъскане и тропане по
вратата на апартамента, намиращ се под нейния, в който живеела наемателка.
Когато свидетелката слязла, за да види какво става, видяла свид. В., която била
много притеснена, както и още три момчета, които се карали. Свидетелката
предложила да се обади на полицията, но след като В. й съобщила, че вече се е
обадила, тя се прибрала обратно в жилището си.
В своите показания двамата полицейски служители – свид. Т.Ф. и свид. Т.С. са заявили, че при посещението им на
процесния инцидент са установили, че входната врата на посетеното жилище е
разбита, а намиращото се в жилището момиче цялото треперило и плачело. И двамата
са потвърдили обстоятелството, че по време на престоя им там й се обадил мъжки
глас, който й говорел гневно.
В своите показания свид. П. П. е заявил, че е работил с двамата подсъдими и със свид. З.
през 2014 г. на въпросната автомивка. Същият е заявил, че свид. З. му е споделил,
че е закупил телефона на подс. А. за сумата от 50-60 лева, но не е присъствал
на покупко-продажбата, нито в последствие е виждал свид. З. да ползва телефона
на подсъдимия. Същият съобщава и това, че подс. А. не му е споделял да си е
продал телефона на свид. З..
В своите обяснения подс. С.Й. не отрича, че на процесната дата е бил в жилището на
свид. В., не отрича и това, че преди да влезе е блъскал и ритал вратата, както
и че при влизането му вътре е обърнал намиращата се на терасата маса и че е
повишил тон на свид. В., но отрича да й е отправял закани и дая е блъскал,
твърдейки, че не той е разбил вратата, а свид. З. е отворил отвътре и че просто
е искал да си вземе багажа и парите, които В. му дължала. По отношение на подс.
А. е заявил, че същият не е участвал в ритането и блъскането по вратата и че
дори му е казвал да спре да я рита.
В своите обяснения подс. Н.А. също не отрича присъствието си на процесното място на
процесната дата. Същият признава, че е влязъл в процесното жилище, след като
подс. Й. е ритал и блъскал по вратата, но направил това, за да помогне на Й. да
си вземе останалите му лични вещи, както и за да потърси ключовете си, които
бил забравил в жилището няколко дни преди това, когато бил на гости на
подсъдимия. Не е отрекъл и обстоятелството, че е отнел процесния телефон от
владението на свид. З., но е обяснил това с обстоятелството, че телефонът му е
бил предоставен от майка му, отричайки категорично заявените от свид. З.
твърдения за осъществена покупко-продажба и съпътстващи я допълнителни уговорки
за предоставяне за временно ползване.
Съдът кредитира изцяло
показанията на свид. Ф. и свид. С.,
доколкото същите се явяват съответни на съвкупния доказателствен материал и
най-вече изхождат от обективни доказателствени източници.
Като последователни,
вътрешно безпротиворечиви и неопровергани от съвкупния доказателствен материал
се оценят и показаниятана на свид. П.,
свид. М., свид. М., свид. Р., свид. Р.. Вярно е, че по отношение на свид. М.
е налице заинтересованост от крайния изход на делото, предвид обстоятелството,
че същата е майка на подс. А. и в този смисъл същата има интерес да даде
показания, които да облекчат процесуалното му положение, но това не е
автоматично основание същите да не се кредитират, а единствено предполага
подлагането им на по-висока критичност и по-внимателна съпоставка с останалия
доказателствен материал при преценката дали и до каква степен да се кредитират.
В конкретния случай съдът не констатира основание тези показания да не се
кредитират, доколкото по делото липсват доказателства, които да ги поставят под
съменние, напротив – подкрепят се в най-пълна степен и от събраните по делото
писмени доказателства - Споразумение към договор за мобилни услуги и Фискален
бон. Ето защо съдът ги кредитира изцяло.
По същество съдът
кредитира изцяло и показанията на свид. В.,
макар същите да се намират в известно противоречие с обясненията на подс. Й..
Такова противоречие съдът констатира по отношение на обстоятелството изричал ли
е същият закани за убийство спрямо нея и като цяло за интензитета на
упражнената на процесната дата спрямо нея агресия от негова страна. Доколкото,
обаче, обясненията на подс. Й. се явяват изолирани в това отношение от
останалия доказателствен материал, а от друга страна показанията на свид. В.
намират опора в показанията на свид. З. и индиректно и в показанията, дадени от
полицейските служители и дори частично в обясненията на подс. Й., който все пак
признава, че в един момент й е „говорил
на по-висок тон“, съдът намира, че в случая следва да се кредитират нейните
показания за сметка на обясненията на подс. Й.. За да достигне до този извод
съдът взе предвид и обстоятелството, че в конкретния случай не се установи
причини свид. В. да дава показания, които да навредят по някакъв начин на подс.
Й., освен ако изложеното от нея не се е случило в действителност. Всъщност като
цяло, с малки несъществени изключения, съдът намира, че показанията на свид. В.
отразяват по един правдоподобен и логичен начин процесните събития, поради
което и доколкото същите не се опровергават от обективните доказателствени
източници, напротив – подкрепят се отчасти дори и от обясненията на подс. Й.,
съдът намира, че нейните показания следва да се кредитират.
Като цяло съдът
кредитира и показанията на свид. З..
Няма как да не се отбележи, обаче, че същите не се подкрепиха от показанията на
свид. П. в частта касаеща обстоятелството станал ли е П. очевидец на уговорки
между З. и А. за продажбата на телефона на последния, като в този смисъл свид. З.
е заявил, че П. е бил свидетел на
уговорките между него и подс. А.. Видно, обаче, от показанията на свид. П.,
същият не е бил пряк очевидец на заявеното от свид. З., нито пък е виждал
процесният телефон да се намира във фактическата власт на същия. Последното, на
фона и на очертаното противоречие и с обясненията на под. А., в които същият
категорично отрича да е продавал телефона си на свид. З., поставят под сериозно
съмнение достоверността на показанията на свид. З. в тази им част. Доколкото по
делото липсва друг доказателствен източник, който да послужи за проверка на
тези показания, с оглед така очерталото се противоречие, съдът намира, че в
тази част показанията на свид. З. не следва да се кредитират. По отношение,
обаче на останалата част от показанията му – за упражнена сила по отношение на
вратата на жилището на свид. В., за факта на отнемането на телефона от подс. А.,
както и за факта на изречените обидни реплики и закани по отношение на свид. В.
от страна на подс. Й., съдът намира, че същите следва да се кредитират изцяло
като подкрепени от наличните по делото доказателства. Така показанията му за
упражнена сила по отношение на вратата, и по-конкретно, че същата е била ритана
от външната страна, където били подсъдимите се подкрепят изцяло както от
показанията на съседката – свид. М., която заявява, че е чула силен шум –
викове, блъскане и тропане, така и от Протокола за оглед и приложения към него
снимков материал, които също свидетелстват за упражнена сила по отношение на
вратата, като отразеното в тях изцяло съответства със заявеното от свид. З..
Всъщност неговите показания в тази част се подкрепят и от показанията на свид. В.,
на които съдът даде пълен кредит. Фактът на отнемането на процесния телефон се
потвърди от самия подс. А., който като цяло в позицията си не отрича това
обстоятелство, а единствено поддържа тезата, че не е продавал телефона си, в
този смисъл е имал право да установи своя фактическа власт върху него. Пълно
съвпадение с показанията на свид. В. е налице и по отношение факта на
изречените обидни реплики и закани по отношение на същата от страна на подс. Й..
Ето защо съдът кредитира показанията на свид. З. с изключение на посочената
по-горе част, по изложените вече съображения.
По отношение на
обясненията, дадени от подс. А.,
съдът намира, че същите не се орповергават от целокупния доказателствен
материал. Същият не отрича, че на процесната дата е влязъл в жилището на свид. В.,
отричайки, да е упражнявал сила по отношение на вратата и заявявайки, че
единствено подс. Й. е ритал и блъскал по нея. Не отрича и факта на отнемането
на процесния мобилен телефон от фактическата власт на свид. З.. По същество
тези обяснения не се намират в пряко противоречие с кредитираните
доказателствни източници, поради което съдът намира, че следва да се
кредитират. Единствено изключение следва да се направи по отношение на
заявеното от него, че свид. З. е бил този, който е отворил злополучната врата,
както и че той е бил този, който ги е поканил в жилището на свид. В.. Последното,
обаче, се намира в пряко противоречие с показанията на свид. В., които съдът
изцяло кредитира по посочените по-горе причини, както и с показанията на свид. З.,
в която част съдът също ги кредитира и не на последно място с показанията на
свид. М., която свидетелства за значително по-висок интензитет на упражнена
сила спрямо вратата, предвид силния шум, на който е станала свидетел.
Обясненията на подс. А. се намират в пряко противоречие и с данните, съдържащи
се в Протокола за оглед на местопроизшествие и в приложение към него снимков
материал, според констататциите на които в оглеждания недвижим имот е
проникнато чрез взлом, чрез насилие, тъй като патронът на бравата бил изкривен,
изкривени били и металната планка, както и езикът на бравата на входната врата
на жилището, а по външната повърхност на вратата имало ясни следи от долната повърхност
на подметка на обувка. Всичко това дава основание да не кредитира обясненията
на подс. А. в тази част, поради опровергаването им от останалите
доказателствени източници. Всъщност като цяло, и особено на фона на показанията
на подс. Й., според настоящия съдебен състав подс. А. пресъздава относително
достоверно фактическата обстановка, при която са се развили процесните събития,
с посоченото изключение, което съдът оценява като пряк израз на неговата
защитна позиция.
Що се касае до обясненията,
дадени от подс. Й., съдът констатира
наличие на тенденция същият да омаловажава собствената си деятелност,
акцентирайки на тази на останалите участници в конфликта и явен стремеж да
оправдава постъпките си, дори и когато същите очевидно са в противоречие с
установения в страната правово ред. Така подс. Й. признава, че е приложил сила
спрямо жилището на В., но отрича същата да е била с голям интензитет „ритнах я 2-3 пъти и тогава И. отвори“.
Същият признава и това, че при срещата си с В. все пак е проявил някаква /макар
и словесна/ агресия, отново обаче стремейки се да омаловажи деятелността си – „на терасата обърнах една маса, като не съм
посягал на Е., просто попитах къде са ми парите и в яда си обърнах масата…повиших
повече тон…“. Всъщност очевидно е, че подс. Й. признава единствено фактите,
които не би могъл да отрече, тъй като очевидно е осъзнал, че съседите са чули
шума от разбиването на вратата и виковете му. Доколкото, обаче по делото са
налице доказателства за по-висок интензитет на упражнената спрямо вратата сила
/показанията на свид. В. и свид. З., както и Протокола за оглед и приложения
към него снимиков материал/ и за отправени спрямо свид. В. обидни реплики и
закани, в това число за убийство /показанията на свид. В. и свид. З., а също
така и косвено показанията на полицейските служители/, съдът намира, че
обясненията на подс. Й. са явен израз на неговото право на защита и същите не
целят да допринесат за обективното установяване на процесните събития, е целят
облекчаване на процесуалното му положение. Поради тази причина съдът не
кредитира същите в частта, в която същият отрича да е приложил по-голяма сила
спрямо вратата от заявените от него 2-3 ритника и по отношение на заявеното, че
свид. З. ги е пуснал да влязат, както и по отношение на отправените закани за
убийство спрямо свид. В..
Всичко гореизложено потвърждава и извода на съда,
че в конкретния случай следва да се кредитират именно показанията на посочените
по-горе свидетели и частично обясненията на подсъдимите, които пълно, точно,
еднопосочно и ясно очертават картината на събитията от 06.08.2014 г., установена с категоричност и проверена с наличните доказателствени
средства.
Възприетото по-горе от
съда се потвърждава и от събраните делото писмени
доказателствени средства, които съдът оценя като относими, допустими и допринасящи
за установяването на фактическата обстановка и разкриване на обективната истина
(Протоколи за разпит на свидетели
и Протоколи за разпит на обвиняеми, Протокол за оглед на местопроизшествието и приложен
към него фотоалбум, Протоколи за доброволно предаване, Нотариален акт,
Договор за наем, Пълномощно, Споразумение към договор за мобилни услуги,
Фискален бон, Характеристични справки, Докладни записки, Справки за съдимост, Справки за лице-АИС-Български документи за
самоличност и други справки).
Така установената
фактическа обстановка и анализът на събраните по делото доказателства
обосновават следните правни изводи:
Съдът приема от правна страна, че подс. С.Й. и подс. Н.А. са осъществили от обективна и субективна страна състава
на вмененото им във вина деяние, а именно, че на 06.08.2014 г. в гр. Пловдив в
съучастие като съизвършители един с друг са влезли в чуждо жилище –
апартамент, находящ се в гр. Пловдив, ул. „П. Т.” № **, бл. ***, вх. „*”, ет.*, ап. ** – ползвано от свид. Е.В., като са употребили за това сила - престъпление
по чл. 170, ал. 2, пр. 3, вр. ал. 1,
вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
Противозаконното влизане в чуждо жилище е
престъпление против личните права на гражданите. От обективна страна следва да
е налице особеният предмет на
престъплението – чуждо жилище. Според съдебната практика жилището е “помещение, което се обитава постоянно или
временно от едно лице или повече такива за живеене”.
В конкретния случай се установява, от събраните по делото гласни
доказателства, а и от приложения по делото Договор за наем, че процесното
жилище се е ползвало от свид. В., както и че за известен период от време, с нейно съгласие, същото се е ползвало
и от подс. Й..
Съществен елемент от обективната страна на състава
на престъплението е, че съдържанието на волята на обитателите на това жилище е
то да не се посещава и ползва от други хора. В случая израз на тази воля е бил фактът, че входната врата на жилището е
била заключена, което препятствало влизането в жилището без съответна покана.
Съдът прие, че процесното жилище е било чуждо и за двамата подсъдими, тъй
като и двамата не са имали право да пребивават в него на валидно правно
основание. Този извод важи в най-пълна степен и по отношение на подс. Й., макар
по делото да се установява, че същият е пребивавал в същото това жилище в
продължение на около два месеца, тъй като за съответния период същият е имал
позволението /съгласието/ на неговия ползвател – свид. В. като наемател на
същото. В този смисъл следва да се посочи, че знанието и съгласието на свид. Р.
– като хазяин, е ирелевантно, доколкото по делото се установява, че В. е била
лицето, което е имало право да ползва това жилище по силата на предствения по
делото Договор за наем и доколкото тя именно е допуснала същия да пребивава в
жилището за съответния период и тя е била тази, която е решила кога да го
напусне, макар и чрез съдействието на хазяина си – свид. Р.. В този смисъл по
делото бе установено по категоричен начин, че с факта на изгонването на подс. Й.
от жилището, правото му да пребивава в същото на валидно правно основание е
било прекратено. Очевидно същият е осъзнал този факт, недвусмислен израз на
което е обстоятелството, че същият се е подчинил безусловно на поканата да го
напусне, като по този начин се е съгласил, с това, че повече няма право да
пребивава в това жилище без съгласието на свид. В.. Този извод се потвърждава
от обстоятелството, че подс. Й. е звънял неколкократно на същата, за да уговри
време, в което да отиде и да си събере остатъка от вещите – т.е. същият е имал
съзнание, че не може да отиде във всеки един произволен момент в това жилище, а
следва да съобрази поведението си със законния обитател на това жилище - свид. В..
Всичко това обуславя и неонователността на наведеното в този смисъл възражение.
Й. е осъзнавал, че не може да пребивава в процесното жилище на валидно правно
основание, израз на което е и фактът че въпреки влошените му вече отношения със
свид. В., същият й е звънял неколкократно, за да попита кога може да отиде да
си събере вещите, като в крайна сметка е избрал да не се съобрази с желанието
на В. („…Аз му казах, че не
желая да идва в къщи, когато е готов багажа ще му се обадя и ще сляза за да му
го дам… Петнадесет минути след обаждането на С. чух настоятелно звънене на
звънеца, беше продължително около минута, бях сигурна, че е С., след това чух
първо един ритник, предположих, че ще се опита да разбие вратата и се обадих на
телефон 112…“ – свид. В./.
По несъменн начин е установен и фактът на употребената
сила за влизането в чуждото за подсъдимите жилище – разбиване на вратата – чрез
нанасяне на ритници в областта на бравата, което довело до изкривяване на патрона на бравата,
както и на езикът на бравата. В този
смисъл съдът не възприе тезата на подсъдимите, че са били допуснати в жилището
от свид. З., който отворил вратата след като подс. Й. ритнал същата няколко
пъти. Всъщност дори и да се възприеме тезата на подсъдимите, това не би
обусловило обратен от възприетия вече извод, че влизането в процесното жилище е
станало чрез използване на сила, доколкото очевидно намиращите се в жилището
свидетели – В. и З. ясно и недвусмислено са изразили нежеланието си подсъдимите
да влязат, като не са отключили на същите, поради което дори и да се приеме, че
свид. З. е отворил вратата, то е ясно, че същият е сторил това, мотивиран от
употребената вече сила по отношение на същата. Така или иначе съдът не възприе
тази теза на подсъдимите, доколкото видно от Протокола за оглед на местопроизшествие,
в него е отразено като констатация, че езикът и патронът на бравата, както и
металната планка на вратата са изкривени, при лиспата на данни въпросната врата
да е била повредена преди посещението от двамата подсъдими - резултат, който
едва ли би бил наличен, ако вратата беше отворена доброволно. Огледът е извършен кратко време след процесната деятелност при запазено от полицейските
служители местопроизшествие. Ето защо
съдът приема, че в случая безспорно е установено наличието на следващият съществен елемент от
състава на престъплението – употреба на сила.
Безспорно е
установено, че деянието е извършено от
две лица – подс. Й. и А., което е квалифициращото
обстоятелство по ал. 2 на чл. 170 НК и поради което престъплението по този текст е от общ
характер, предвид по-високата му степен на обществена опасност, а не от частен,
така както е по основния състав на чл. 170, ал. 1 НК.
Тук следва да се посочи, че съдът не възприе наведеното възражение от
страна на защитата, че тъй като подс. А. не е участвал в упражнената сила,
същият няма как да носи отговорност за процесното престъпление. В случая в
действителност се установява, че подс. А. не е взел фактическо участие в
разбиването на вратата. Установи се обаче, че същият е възприел упражнената
сила спрямо същата, както и че в последствие се е възползвал от вече
упражненната сила, с което същият се е солидализирал с умисъла на подс. Й..
Налице е общност на умисъла, израз на което е и фактът, че след разбиването на
вратата подс. А. е влязъл в жилището, със съзнанието, че за целта е използвана
сила и е започнал да обикаля из стаите, обръщайки мебели и търсейки /сякаш е у
дома си/ забравените си ключове, незачитайки демонстрираното несъгласие на
свид. В. с присъствието му, неговото и на подс. Й., в жилището й. Ето защо и
въпреки че по делото се установява, че подс. А. не е взел пряко участие в
разбиването на вратата, съдът прие, че същият следва да носи отговорност за
това престъпление като съизвършител, доколкото субективните представи на същия
са обхващали упражнената сила, същият се е съгласил с това и се е възползвал от
вече упражнената сила за постигане на общия целен резултат – влизането в
жилището на свид. В.. Съображения в тази насока, които биха могли да намерят
приложние и в настоящата хипотеза, са развити в Решение № 199 от 6.VII.1995 г. по н. д. №
509/94 г., I н. о., докладчик съдията П. Т., според което „при грабежа не е необходимо всеки от
съизвършителите да участва непосредствено в принудата. Достатъчно е съзнанието им, че те действат заедно за постигане на
резултата от общата им дейност“.
От субективна страна двамата подсъдими са действали с пряк умисъл по
смисъла на чл. 11, ал. 2 НК, тъй като са съзнавали обществената опасност да
деянието, предвиждали са настъпването на общественоопасните последици и пряко
са целели и са искали настъпването на преследвания резултат. Същите са били
наясно с обстоятелството, че присъствието им в жилището е нежелано, което е
било изразено по недвусмислен начин посредством заключването на входната врата,
целящо да препятства достъпа им до вътрешността на жилището. Въпреки това,
обаче, изразявайки необвързаността си от съгласието на законния обитател на
жилището, двамата са проникнали в същото посредством сила – нанесени удари с
ритници от страна на подс. Й..
Предвид всичко горезиложено съдът прие, че подс. Й. и подс. А. са
осъществили както от обективна, така и от субективна страна, съставът на
престъплението по чл. 170, ал. 2, пр. 3, вр. ал. 1, вр.
чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
Съдът прие за недоказано обвинението по отношение на подс. Н.А. за
престъплението по чл. 198, ал. 1 НК.
Съгласно посочената разпоредба грабеж е налице тогава, когато е налице
противозаконно отнемане на чужда движима вещ от владениетона другиго чрез
употреба на сила или заплаха. Необходимо е, следователно, освен установяването
на фактическото отнемане на съответната вещ от владението на другиго
посредством употребата на принуда /сила или заплаха/, да се установи и че тази
вещ е чужда. От събрания по делото доказателствен матреиал, обаче, не се
установи, а още по-малко по категоричен и несъмнен начин, какъвто
доказателствен стандарт предполага постановявнето на осъдителна присъда, че
процесната вещ, предмет на престъплението по ч. 198, ал. 1 НК е била чужда. В
тази връзка бяха ангажирани единствено показаният ана свид. З., които обаче не
намериха подкрепа в друг доказателствен източник, дори и в показанията на свид.
П., който според свид. З. е станал пряк очевидец на покупко-продажбата на
процесния телефон. При разпита му в проведеното съдебно заседание, обаче, свид.
П. не само не потвърди заявените от свид. З. обстоятелства, но дори посочи, че
същият не е виждал процесния телефон във фактическа власт на свид. З.. Всичко
това мотивира съда да приеме, че в случая не се установява един от елементите
от фактическяи състав на грабежа – а именно вещта да е чужда, което на фона на
обясненията на подс. А., който категорично отрича да е прехвърлял собствеността
върху процесния телефон, обосновават извод за недоказаност на наличието на този
елемент от фактическия съдтав на престъплението грабеж, което мотивива и извода
за оправдаване на подс. Н.А. за това да е извършил престъплението по чл. 198,
ал.1 НК.
По отношение на обвиненито по отношение на подс. С.Й. за претсъпление по чл. 144, ал. 3 НК:
От обективна страна престъплението по чл.
144, ал. 3 НК представлява особена форма на престъпно въздействие върху свободното
протичане на психичните процеси, в резултат на които се формира волята на
пострадалия. В този смисъл изпълнителното деяние се изразява в обективиране
намерението на дееца към пострадалия, че ще извърши престъпление срещу него и
по-конкретно, че ще го лиши от живот. В конкретния случай, според настоящия
съдебен състав, подсъдимият Й. е осъществил обективната страна на деянието с отправянето на
думите “ще те убия” и съпровождащите
ги епитети и цинизми. Разпитаните в хода на производството свидетели
категорично и еднозначно потвърждават отправените закани за убийство:
„тръгна да ме обижда, като ми каза: „ще те
убия, кучко” и „ти за каква се мислиш, кучка, курва, М., ще
те убия, ще видиш” – свид. Е.В.,
„...С. направо отиде на терасата и се
чу как обърна масата и се засили към нея да я удря, но не съм видял да я е
ударил, псуваше я… Чух да се оправят заплахи от С. към Е., … заплашваше я да я трепе и да я
бие...” – свид. И.З.,
както и косвено от показанията на двамата ***– свид. Ф. и свид. С., които са потвърдили, че при посещението си на процесния
инцидент свид. В. споделила, че е била заплашвана, както и че по време на
престоя им там телефонът й звъннал и те чули как мъжки глас й крещи гневно. Ето
защо съдът приема за доказан фактът на изречените закани за убийство от страна
на подс. Й. по отношение на свид. В..
Освен гореизложеното, за съставомерността на
деянието е необходимо и отправената
закана да създава възможност за възбуждане у жертвата на основателен страх от
извършване на престъплението (без да е задължително същото реално да се е
уплашило), както и да съществува реална възможност деецът да осъществи
намерението си, като същевременно личи оформено решение за това или психичното
състояние на субекта прави вероятно бързото вземане на такова решение. Според
константната съдебна практика на върховната инстанция, при преценка на
последното се вземат предвид обстановката, начина, по който е отправена
заканата, психичното състояние на дееца. В конкретния казус данни за тази
реална възможност се черпят от състоянието, в което се е намирал дееца –
обективирано в словестна агресия спрямо пострадалата, блъскане, което на фона
на обстоятелството, че случката се е развила на терасата на апартамент, находящ
се на * етаж, със сигурност предполага възбуждане на основателен страх от
осъществяване на така изречената закана. Начинът, по който е отправена заканата
(съпроводена със словестна и физическа агресия), обстоятелството, че същият и
друг път е отправял закани (макар и не за убийство) и психичното състояние на
дееца (ярост и агресия), със сигурност са обосновавали основателни опасения за
възможността от бързото вземане на решение за реализиране на отправените
закани. Показателни за това са и показанията на пострадалата, в които същата
заявява, че е изпитала реална заплаха за живота си: „Аз категорично мислих, че С. може
реално да изпълни заканите си към мен...Когато бяхме на терасата си мислих, че може да ме бутне през балкона,
защото изглеждаше много ядосан и ми крещеше…“. Съдът дава вяра на тези показания по изложените
вече по-горе съображения, а и доколкото обстоятелствата и начинът, по който са
възприети отправените закани и състоянието, в което се е намирал подсъдимият,
очертават така описаните възприятия като нормални в подобна ситуация, поради
което в конкретния случай няма причина да не се даде вяра на заявеното от
пострадалата, че е изпитала реална заплаха за себе си.
На следващо
място деянието е довършено, когато пострадалият възприеме заканата с
престъпление, в случая с убийство, когато обективираното намерение на дееца да
го лиши от живот, достигне до съзнанието на жертвата. В конкретния случай
заканата е достигнала до съзнанието на пострадалата в момента на отправянето й
(„...Когато бяхме на терасата си мислих, че може
да ме бутне през балкона, защото изглеждаше много ядосан и ми крещеше...” –
свид. В.).
От субективна страна,
следва да е налице съзнание на дееца, че отправя към пострадалия заплаха с престъплението
убийство, както и това, че тя се възприема от първия и у него може да възникне
основателен страх от осъществяването й.
В конкретния случай
престъплението е било извършено с пряк умисъл, с целени и настъпили
общественоопасни последици. Подсъдимият Й.
е съзнавал противоправния характер на извършеното, предвиждал е и е искал
настъпването на общественоопасните му последици. Същият е осъзнавал, че
отправените закани са с тежест, която лесно би могла да възбуди страх у всеки
човек, особено у жена, нмаираща се на терасата на четвъртия етаж. От
показанията на разпитаните по делото свидетели категорично се установява, че
деецът напълно е съзнавал факта на отправените от него закани с убийство,
доколкото същите са били отправени под различни форми и словосъчетания, но
носещи един и същ ясен смисъл. Подсъдимият Й. е осъзнал и обстоятелството, че
така отправените закани са възприети от адресата им, осъзнал е също така и
уплахата на свид. В. (“не знам защо, уплаши
се, тя си е малко стресирана по принцип”). Показателно за това е поведението на пострадалата
– същата е изглеждала уплашена и стресирана и е плачела дори и при пристигането
на полицейските служители.
В този ред на мисли следва да се посочи, че не се възприемат възраженията на защитата, че
подсъдимият не е имал намерение да изпълни заканите и че пострадалата реално не
се е уплашила. Всъщност нормата на чл. 144, ал. 3 НК изобщо не държи сметка за
тези обстоятелства. В
практиката си ВКС е приел, че за съставомерността на деянието не се изисква
заканата да е довела до реален страх у пострадалия, като се приема за
достатъчно деецът да
съзнава съдържанието на отправената от него закана и факта, че тя стига до
съзнанието на заплашения и че той я възприема като действителна и от естество да
възбуди основателен страх у него за осъществяването й (в този смисъл Решение № 10 от 22.I.1985 г. по н. д. № 684/84 г., I н. о. на ВКС и
Решение № 37 от 31.I.1991 г. по н. д. № 876/90
г., I н. о. на ВКС). Това обстоятелство е от значение
за определяне на наказанието и размера на обезщетението.
Според настоящия състав в конкретния казус са
налице всички съставомерни признаци на деянието по чл. 144, ал. 3 НК. Безспорно
се установиха репликите на подсъдимия към пострадалата, фактът, че същата ги е
възприела лично, както и обстоятелствата около отправянето на заканата. Така
фактът, че са изречени от подсъдимия в гневна реакция, предшествани и от скандал
между тях двамата, мотивират настоящия състав да приеме, че същата е била
напълно в състояние да възбуди основателен страх от осъществяването й у
пострадалата. Обстоятелството, че до настоящия момент не се е стигнало до
реализирането й, по никакъв начин не се отразява на съставомерността на
деянието. Именно поради всичко гореизложено съдът призна подсъдимия С.Й. за
виновен и в извършването на престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК,
предмет на повдигнатото му обвинение.
По въпроса за
вида и размера на наказанието:
За престъплението по чл. 170, ал. 2, пр. 3, вр.
ал. 1 НК, се предвижда
наказание лишаване от свобода от една до пет години. С оглед на така изложената по-горе фактическа
обстановка и правна квалификация на престъплението, извършено от подсъдимия Й.
и от подс. А. и като отчете участието на всеки един от тях в така извършеното
престъпление, съдът прецени, че за постигане целите на индивидуалната и
генералната превенция, но най-вече за поправянето и превъзпитанието на дееца, на
същите следва да бъде определено и наложено наказание лишаване от свобода при
условията на чл. 54 НК в размер на ЕДНА
ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА – по отношение на подс. Й. и в размер на ЕДНА ГОДИНА - по
отношение на подс. А..
Съдът наложи минималното предвидено в закона
наказание по отношение на подс. А.,
като отчете по-ниската му степен на участие в това престъпление – същият
единствено се е възползвал от упражнената от съучастника му сила по отношение
на процесната врата, без да е участвал фактически в този акт, но като се е
съгласил със същия, възползвайки се от него, за да постигне целения общ
резултат. Отделно от това съдът отчете като смекчаващо вината обстоятелство и
фактът, че подс. А. е неосъждан, което го определя като личност с ниска степен
на обществена опасност. Тъй като не констатира наличието на отегчаващи вината
обстоятелства, съдът наложеи на подс. А. за извършеното от него престъпление по
чл. 170, ал. 2, пр. 3, вр. ал. 1 НК минималното предвидено в закона наказание, а
именно една година лишаване от свобода.
При индивидуализацията на размера на така
определеното по вид и размер наказание по отношение на подс. Й., съдът отчете наличните по делото отегчаващи
обстоятелства, а именно: интензитета на упражнената сила, фактът, че същият е
имал решаващ, водещ принос в извършената престъпна дейност, както и
обстоятелството, че упражнената сила е довела до повреждане на вратата на
жилището, в което е проникнато. От друга страна съдът отчете като смекчаващо
обстоятелство чистото му съдебно минало, което го характеризира като личност с
ниска степен на обществена опасност. Ето защо съдът определи наказание лишаване
от свобода за престъплението по чл. 170, ал. 2, пр. 3,
вр. ал. 1 НК именно в размер
на една година и шест месеца – по
отношение на подс. Й., като отдаде преимуществено значение на наличните по делото
смекчаващи обстоятелства, но все пак като отчете и отегчаващите такива.
За престъплението по чл. 144, ал. 3 НК се предвижда
наказание лишаване от свобода до шест години. И тук като смекчаващо вината
обстоятелство се отчете чистото съдебно минало на подс. Й.. От друга страна
като отегчаващо съдът отчете обстоятелството, че заканата е съпроводена със словесна и физическа агресия
по отношение на адресата на заканата, което внася допълнителна укоримост към
деянието, както и обстоятелството, че същата е възбудила реален страх у
пострадалата /което не е съставомерен признак, следователно следва да се отчете
като отегчаващо обстоятелство/. Въпреки формалният превес на отегчаващите
обстоятелства, съдът намери, че наказанието следва да бъде ориентирано към
законоустановния минимум, като се отдаде преимуществено значение именно на
посоченото смекчаващо вината обстоятелство, но все пак над абсолютния минимум,
предвид наличните по делото отегчаващи обстоятелства.
Ето защо съдът определи наказание именно в размер
на шест месеца лишаване от свобода, като счете, че същото се явява съответно на
извършеното деяние.
Съдът намира, че именно наказания в определения
по-горе вид и в така индивидуализирания размер, се явяват съответни на
обществената опасност на деянието и дееца.
По въпроса за
приложението на чл. 23, ал. 1 НК:
Съгласно чл. 23, ал. 1 НК, ако с едно деяние са
извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни
престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях,
съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага
най-тежкото от тях.
В конкретния случай с
постановената по делото присъда подс. Й. е осъден за две отделни престъпления,
като за всяко едно от тях са наложени две отделни наказания, от които, съгласно
императивната разпоредба на чл. 23, ал. 1 НК, следва да се наложи едно общо
най-тежко.
Ето защо и съобразно
посочената разпоредба, на подсъдимия Й. се определи едно общо най-тежко
наказание, което в случая се явява наложеното за престъплението по чл. 170, ал. 2, пр. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, а именно ЕДНА ГОДИНА И
ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода.
По въпроса за
приложението на условното осъждане:
Съдът прие, че в
конкретния случай спрямо подсъдимите Й. и А. са налице предпоставките на чл.
66, ал. 1 НК, тъй като същите не са били осъждан на лишаване от свобода за
престъпление от общ характер към момента на извършване на процесните деяния,
като за постигане целите на наказанието и за поправянето им, не е наложително
реално изтърпяване на така наложеното им наказание.
Съдът намира, че
поправянето на подсъдимите извън затворническата среда би било постижимо, ето
защо изтърпяването на така наложеното на подс. Й. едно общо най-тежко наказание
от една година и шест месеца лишаване от свобода и наложеното на подс. А.
наказание в размер на една година лишаване от свобода, съдът отложи с
изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ. Този срок ще способства да се реализира
най-пълноценно предупредителния потенциал на условното осъждане и да препятства
подсъдимите да извършват противообществени прояви под страх, че наложеното им с
тази присъда наказание ще бъде приведено в изпълнение.
По въпроса за
веществените доказателства:
По делото като веществени доказателства са приобщени:
сив капак на телефон;
един брой ключодържател с четири броя ключове и един брой мобилен телефон
„Нокия” с ИМЕЙ 357293054082144, както и карта памет – 4 гигабайта, всички предадени на съхранение на домакин при 01 РУ на МВР – Пловдив.
Няма спор, че ключодържателят и ключовете
принадлежат на подс. А., а картата-памет - на свидетеля И.П.З., поради което съдът постанови след приключване на делото,
същите да им бъдат върнати. Доколкото по делото не се установи прехвърляне на
собствеността по отношение на процесния телефон, съдът постанови същият, ведно
с капака, да се върнат на подс. А. като правоимащо лице.
По въпроса за разноските:
По делото са направени разноски в размер на 45.00 лева за извършената в
хода на досъдебното производство стоково-оценъчна експертиза по отношение на
вещите, предмет на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. Тъй като за това
престъпление подс. А. бе признат за невинен, на основание чл. 190 НПК съдът постанови същите да останат за сметка на Държавата.
По изложените съображения, Съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
СЕКРЕТАР: Д.Д.
