РЕШЕНИЕ
№ 776
гр. гр. Хасково, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Персиана Люб. Михова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20255640100954 по описа за 2025 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 и
чл. 86 ЗЗД от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, против Т. М. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: *** и настоящ адрес: ***. За част от претендираните суми е
издадена заповед № 1596 от 15.12.2024 г. за изпълнение на парично задължение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 3217 по описа за 2024 г. на Районен съд – Хасково.
Ищецът твърди, че в законоустановия срок по чл. 415, ал.1 ГПК и в изпълнение на
Разпореждане на Районен съд - гр. Хасково по ч.гр.д. № 3217/2024 г., получено на 10.03.2025
г., предявява установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК
относно вземането на заявителя срещу длъжника по Договор за потребителски кредит
(ДПК) *** - Т. М. М. в общ размер на 3398.02 лв., от които: Главница – 2534,59 лева и
Законна лихва: в размер на 863,43 лева, дължима от 03.12.2020 г. - дата на предсрочна
изискуемост до 27.11.2024 г. Претендира се и законна лихва от датата на подаване на
заявлението в Съда /28.11.2024 г./ до изплащане на вземането. В настоящето производство
ищецът се отказва да търси претендираните с подаденото заявление Неплатени такси по
Тарифа за извънсъдебно Събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за
плащане на вноска по договора за кредит, в размер на 500,00 лева, начислени на 05.03.2020
г.
Поддържа се в исковата молба, че вземането на ищцовото дружество произтича от
1
следните обстоятелства: На 31.03.2019 г. ответницата подала до „„Профи Кредит България“
ЕООД попълнено и подписано Искане за отпускане на потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт със зададени параметри. Последната получила разяснения, които й дали
възможност да прецени доколко предлаганите продукти съответстват на възможностите и на
финансовото й състояние. Същата декларирала, че е запозната и с Общите условия на
„Профи Кредит България“ ЕООД, видно от декларации. Получила и преддоговорна
информация под формата на Стандартен европейски формуляр. След като „Профи Кредит
България“ ЕООД одобрило отпускането на заем съгласно исканите параметри, на
31.03.2019г. с ответницата бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата
на който ищецът изпълнил точно и в срок задължението си, като превел заемната сума на Т.
М. М. по посочена от нея банкова сметка на 01.04.2019 г. Ответницата поела задължения
(чл.8 от Общите условия) по договора, който бил подписан при Общи условия. Те били
неразделна част от договора, предадени били на клиента при подписването им и той
декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги приема, няма забележки към тях и се
задължава да ги спазва /Буква „А" и ,,Б от Декларации/, за което и ги е подписал.
Договор № *** бил сключен при следните параметри: Сума на кредита: 3800,00 лв.;
Срок на кредита: 24 месеца; Размер на месечната вноска по кредита: 229,04 лева; Дата на
погасяване на вноска по време на изплащането на заема: 10-то число на месеца; Годишен
процент на разходите (ГПР %) 44.22; Годишен лихвен процент: 38.30; Лихвен процент на
ден: 0.11; Общо дължима сума по кредита: 5496,88 лв.
Параметрите по избрания и закупен Пакет от допълнителни услуги били както
следва: Възнаграждение за закупен Пакет от допълнителни услуги: 3670,80 лева; Размер на
вноската по закупен Пакет от допълнителни услуги: 152,95 лева;
Предвид гореизложеното, общото задължение по кредита и по и закупена
допълнителна услуга било както следва: Общо задължение: 9167,68 лева; Общ размер на
месечна вноска по договора: 381,99 лева; Дата на погасяване: 10-ти ден от месеца.
Първоначално бил изготвен погасителен план с определени 24 вноски с падежна дата
– всяко 10-то число на месеца. Впоследствие погасителният план се е увеличил с една
вноска. Увеличаването броя на вноските се дължал на факта, че по ДПК № *** ответницата
поискала безплатно отлагане на една вноска. Тя се възползвала и от услугата „Възможност
за отлагане на определен брой погасителни вноски". Видно било от приложения към
исковата молба препис от Анекс № 1 от дата 04.09.2019 г. към договора за кредит, че по
волята на Т. М. М., вноска № 4 съгласно Погасителния план към договора за кредит е била
отложена и съгласно ОУ към ДПК ще бъде дължима едва в края на погасителния план.
Вноските са се увеличили с една, до 25 на брой, ГПР е намален до 41.99%. Общият размер
на задължението оставал непроменен след Анекс № 1.
Посочено е в исковата молба, че ответницата не изпълнила задължението, което е
поела по договора. Преустановила плащанията на погасителните вноски, изпаднала в забава.
Между същите страни било образувано и гр.д. № 1847/2022 г. по описа на Районен
2
съд- гр. Хасково, по което било постановено Решение № 158 от 16.03.2023 г. Предмет на
спора бил също Договор за потребителски кредит № ***. С решението съдът приел за
установено по отношение на „Профи Кредит България" ЕООД, че Т. М. М. не дължи сумата
от 3670,80 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги по
договор за потребителски кредит № ***/31.03.2019 г., сключен между страните, поради
нищожност на тази клауза на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, сключена при неспазване на нормите
на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП. Съдът не приел, че целият договор е недействителен.
Дружеството „Профи Кредит България“ ЕООД било осъдено да заплати на адв. Иванов от
АК-Хасково, на основание чл.38 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер общо на 667,00
лв. по сметка на Районен съд-Хасково, държавна такса в размер на 146,83 лв. Сумите били
заплатени на адв. Иванов и по сметка на Районен съд-Хасково.
Поради това, за кредиторът възниквал интерес да пристъпи към съдебни действия
относно незаплатените суми по договора. Договорът бил прекратен, за което и ответницата
била уведомена. Допълнително е посочено, че крайният срок за погасяване на кредита
съгласно погасителния план към ДПК е изтекъл на дата 10.05.2021 г. /предвид Анекс № 11, с
изтичането на който срок нестъпила и изискуемостта на задължението на длъжника в пълен
размер.
Общата сума на направените плащания по ДПК *** била в размер на 4418,20 лева.
Вноските по кредита била както следва: На 10.05.2019 г. били заплатени 383,80 лева; на
12.06.2019 г. – 380,80 лева; на 30.08.2019 г. – 428,80 лева; на 23.11.2019 г. – 450,00 лева; на
11.12.2019 г. – 398,80 лева; на 10.11.2020 г. – 380,80 лева; на 16.12.2020 г. – 200,00 лева; на
13.01.2021 г. – 198,80 лева; на 19.02.2021 г. – 198,80 лева; на 13.04.2021 г. – 200,00 лева; на
02.06.2021 г. – 198,80 лева; на 29.06.2021 г. – 200,00 лева; на 31.07.2021 г. – 200,00 лева; на
31.08.2021 г. – 200,00 лева; на 30.11.2021 г. – 198,80 лева и на 21.02.2022 г. – 200,00 лева.
От тях сумата в размер на 2885,84 лева била отнесена за погасяване на задължението
по погасителен план - 8 пълни вноски и частично плащане в размер на 211,91 лева имало по
9-тата вноска /9-та по ред, предвид Анекс № 1/. В общата сума на получените плащанията
били включени и постъпилите плащания по начислените лихви за просрочие на вноските по
погасителен план – 666,91 лева. Поради плащане на вноските със забава са били начислени
лихви за забава в размер на 666,91 лв. които към момента били заплатени изцяло. С
плащанията си клиентът заплатил и 80,00 лева, начислени такси по Тарифа. Съгласно
уговореното в чл.17.4 от Общите условия към ДПК № ***, а именно „ КЛ/СД заплаща такси
за извършените от КР ТАКСИ ПО ТАРИФА. КЛ/СД се съгласяват, че КР има право на
обезщетение за всички разноски, свързани с дейността по извънсъдебно или съдебно
събиране на просрочения дълг на КЛ/СД в това число, но не само разноските за телефонни
обаждания и/или писма за напомняне на просрочени задължения, посещения на място, смс-
и и друго съгласно действаща тарифа..". С част от внесената сума била погасена и 785,45
лева законна лихва, дължима за периода от настъпване на предсрочната изискуемост до
изплащане на вземането. Съдът приел, че неравноправна е клаузата, касаеща закупен пакет
за допълнителни услуги по договора, към момента незаплатени били част от главницата –
3
2534,59 лева и законна лихва в размер на 863,43 лева, дължима от 03.12.2020 г. - датата на
предсрочна изискуемост до 27.11.2024 г. Направено е уточнение, че по клаузата, съдържаща
се в раздел VI „Параметри" от Договор за потребителски кредит № ***, предвиждаща
заплащането на закупен пакет за допълнителни услуги са били заплатени 1223,60 лв.
Ищецът заявява, че 1223,60 лв. са били прихванати/отнесени към договорното
възнаграждение и главницата, като след извършеното прихващане договорното
възнаграждение било изцяло погасено. Пояснява се, че определеното в ДПК договорно
възнаграждение е било в размер на 1696,88 лева /3800,00 лева главница + 1696,88 лева
договорно възнаграждение = общо дължима сума по кредита: 5496,88 лв., съглано т. VI
„Параметри" от Договор за потребителски кредит № ***1. Предвид обявената предсрочна
изискуемост на дата 03.12.2020 г., дължимото договорно възнаграждение е било определено
до тази дата и съответно било в по-нисък размер от договорения. Заплатените 1223,60 лв. по
закупен пакет за допълнителни услуги са били прихванати именно от редуцирания размер на
договорното възнаграждение и от главницата. По договорното възнаграждение са били
отнесени 804,55 лева, като след извършеното прихващане договорното възнаграждение било
изцяло погасено. По главницата са били отнесени 419,05 лева, поради което към момента
незаплатена била част от главницата – 2534,59 лева. Ищецът счита, че освен длъжимата
главница, следа да бъде присъдена и законна лихва върху нея в размер на 863,43 лева,
дължима от 03.12.2020 г. - датата на предсрочна изискуемост до 27.11.2024 г.
Поради неизпълнение на поетите договорни задължения клиентът изпаднал в забава,
видно от приложеното Извлечение по сметка към ДПК № ***. След изпадането му в забава
и съгласно уговореното и прието от в чл. 12.3 от Общите условия към ДПК, а именно: ,,...КР
може да обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление при настъпване на някое от
следните обстоятелства: КЛ/СД просрочи две или повече последователни месечни вноски в
пълен размер... ", договорът е бил прекратен, а задълженията по него обявени за предсрочно
изискуеми на 03.12.2020 г. Договорът за кредит бил прекратен автоматично от страна на
„Профи Кредит България“ ЕООД, за което Т. М. М. била уведомена чрез Уведомително
писмо на посочения от него адрес в договора. След прекратяването на договора размерът на
задълженията ставал предсрочно изискуем, като оставало в сила задължението на клиента
да заплати всички дължими суми по процесния договор. Поради това, оставащото
непогасено задължение по погасителен план, с падеж след датата на обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, било обединено в една последна погасителна вноска, чийто падеж
бил датата на обявяване на предсрочната изискуемост - 03.12.2020 г. В случай, че се приеме,
че предсрочната изискуемост по договора не е надлежно обявена на ответника,
допълнително се посочва от ищеца, че крайният срок за погасяване на кредита съгласно
погасителния план към ДПК е изтекъл на дата 10.05.2021 г., с изтичането на който срок
настъпвала и изискуемостта на задължението на длъжника в пълен размер. Това било така,
тъй като „предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки,
че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението
4
за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК." - Решение
№ 152 от 22.01.2020 г. по т. д. № 3131/2018 г. на Върховен касационен съд, 2-ро търг.
отделение.Съгласно цитираното решение, предсрочната изискуемост не можела да бъде
приложена по отношение на вече падежиралите към момента на обявяването й вноски, а
само спрямо тези, чиято изискуемост не е настъпила. По отношение на вноските с настъпил
падеж по погасителния план към датата на подаване на заявлението, предсрочна
изискуемост не се твърдяла и съответно тяхното присъждане в последващото производство
по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да се разглежда като произнасяне извън заявеното от
кредитора основание.
В съответствие с изложеното ищецът счита, че предявеният иск е основателен и
доказан и следвало да бъде уважен. От представения по делото ДПК било видно, че същият
е сключен в размер съгласно заявените от ответника параметри, посочени от същия в
Искане за отпускане на потребителски кредит Профи Кредит Стандарт. Преди сключването
на процесния договор, на ответника е бил предоставен Стандартен европейски формуляр -
веднъж с отправеното Искане за отпускане на потребителски кредит и веднъж преди
сключването на самия ДПК. От него било видно, че дружеството в качеството си на
кредитор е предоставило преддоговорна информация във форма съгласно Закона за
потребителския кредит (ЗПК) и във формуляра били посочени същите параметри, както в
договора за потребителски кредит. Клиентът Т. М. М. посочила, че е получила екземпляр от
него, изписала имената си и се е подписала. Параметрите на кредита били посочени в
европейския формуляр, който бил подписан от кредитоискателя и който й бил предоставен,
втори път били посочени в договора за потребителски кредит преди подписване на същия от
кредитоискателя и от кредитора. Изготвен е бил и е връчен на ответника погасителния план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, ведно с договора за потребителски кредит. В българското действащо
право, в отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне
(чл. 9 ЗЗД). Съгласно този принцип всеки бил свободен да встъпва в правни и договорни
връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието
на създаденото по негова воля правоотношение. Договорът бил съглашение, което изисквало
съвпадането на две противоположни по посока и съвпадащи по съдържание волеизявления.
Той бил сключен след постигане на съвпадение на насрещните волеизявления на страните
по основните му елементи. Към това Общо разбиране за договора, ЗПК наслагвал
допълнително съдържание с оглед защита интереса на икономически слабата страна. Поради
това сключеният договор за потребителски кредит с ответника напълно отговарял на
законовите изисквания и съдържал всички изискуеми реквизити на ЗПК относно
съдържанието на договора за потребителски кредит. Към момента на подписване на
процесния договор за потребителски кредит от страна на ответника всички полетата са били
попълнени, в това число и параметрите на кредита и данните на кредитополучателя.
Процедурата по сключване на договора за потребителски кредит с „Профи Кредит
България“ ЕООД била описана в чл. 3 от Общите условия към договора за потребителски
5
кредит. Съгласно уговореното, клиентът с помощта на кредитния експерт е длъжен
надлежно да попълни и провери всички клаузи и данни на ДПК, след което да подпише ДПК
и неговите приложения и да ги предаде чрез кредитния експерт на кредитора. В чл. 3.1. от
Общите условия ясно и недвусмислено било описано, че се попълват всички полета от
договора за потребителски кредит, без изключение, в това число и параметрите на
потребителския кредит. Клиентът проверявал коректността на данните и следвало да следи
всички полетата да са попълнени. Кредиторът уведомил ответника чрез Общите условия,
които били неразделна част от самия договор и чрез документа „Ред и условия за отпускане
на потребителски кредит", който бил поставен на видно място във всеки Офис, какъв е
процесът по сключване на договорите за потребителски кредит, а именно клиентът с
помощта на кредитния експерт попълва всички клаузи и данни в договора за потребителски
кредит, клиентът го подписва, след което се изпраща на кредитора, който също го подписва
от своя страна. Видно от начина на сключване на договора, разписан в ОУ към ДПК било, че
още при подписване на искането за кредит, потребителят е бил информиран за общо
дължимата сума по ДПК. Следователно налице било наличие на съгласие по отношение на
размера на ГПР, ГЛП и Общо дължимата в края на периода сума, тъй като била изразена
воля от страна на потребителя за приемането им. Ответникът в настоящото производство
имал възможност също така да се откаже от договора при условие, че не го удовлетворява, за
който отказ следвало да уведоми дружеството и да върне по сметка на същото преведената
сума, като заплати лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на средствата по
ДПК до датата на връщане на главницата, съобразно регламентираното в т. 7 от Общите
условия и ЗПК. Ответникът имал възможност и да измени договора чрез предсрочно
погасяване на кредита, съобразно ОУ и ЗПК, като не се възползвал и от това право. Т. М. М.
усвоила предоставената й в заем сума, поела изпълнение на уговореното в ДПК съгласно
погасителния план към него. От тези обстоятелства можело да се направи обоснован извод,
че ответникът е запознат с условията на сключения с „Профи Кредит България“ ЕООД
договор за потребителски кредит и се е съгласил с цената на кредита на преддоговорния
етап с получаването на Стандартен европейски формуляр за сравняване на различни
предложения и Допълнителна преддоговорна информация, така и със сключването на
договора, към който момент е бил наясно с общата сума, която трябва да върне, така и с
необективиране на желанието си да се откаже от сключения договор.
С тези мотиви се претендира да бъде установено съществуване на вземането на
ищеца, възникнало на основание неизпълнение на договор за потребителски кредит № ***
в общ размер на 3398,02 лева, от които: главница – 2534,59 лева и законна лихва в размер на
863,43 лева, дължима за периода от 03.12.2020 г. – дата на предсрчона изискуемост до
27.11.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда
(28.11.2024 г.) до изплащане на вземането.
Претендират се направените съдебни разноски в заповедното и в настоящото
производство.
Ответната страна оспорва основателността на предявения иск. Тя не оспорва факта, че
6
е сключила на 31.03.2019 г. с ответното дружество договор за потребителски кредит, но
счита, че той е бланкетен и не е имала възможността да влияе на неговото съдържание при
наличието на ОУ към него. По силата на този договор е получила в собственост сумата от
3800 лв., при годишен лихвен процент от 38.30% и ГПР в размер на 44.22%. Страните се
договорили, че заемателят ще погаси кредита на 24 месечни вноски като общо дължимата
сума по кредита била 5496,88 лв. В точка VI "По поискана и закупена допълнителна услуга"
от Договора за потребителски кредит № *** ответницата следвало да заплати и
Възнаграждение за допълнителна услуга "Фаст" в размер на 1200 лв. и Възнаграждение за
допълнителна услуга "Флекси" в размер на 2100 лв., като по този начин общото задължение
по договора с включена главница, лихва и възнаграждение за допълнителни услуги било в
размер на 8501,12 лв., а месечната погасителната вноска - в размер на 236,14 лв.
Изложено е в отговора, че ответницата е потребител по смисъла на пар. 13, т.1 от ДР
на ЗЗП, тъй като тя усвоила кредита за лични, нетърговски нужди. Поради потребителското
й качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК. Тя усвоила
кредитния ресурс, но на основание чл. 23 ЗПК не дължала изпълнение на вземанията за
договорна лихва, „услуга Фаст", „услуга Флекси" и лихва за забава, тъй като те намирали
своето основание в нищожна кредитна сделка.
Според ответницата, процесният договор е нищожен поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК договорната лихва, която не породила валидни правни последици на основание на
нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК
във вр.с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което довело до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ищеца с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не изпълнил и изискването на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва. Договорът за потребителски кредит не породил валидни права и
задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като в
съдържанието на договора не бил включен размерът на месечния лихвен процент и не били
разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Договорът се явявал нищожен
освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК и при
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 19,
ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 21 и с чл. 22 ЗПК, разписаният в договорът ГПР бил неточен и
подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на „услуга Фаст" и
„услуга Флекси" договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи
действителната обща сума за плащане. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК,
неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни,
верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит водело до
изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по
чл.23 ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния
7
заем, но не и лихва и други разходи по заема.
Клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на три основания: С договорения
лихвен процент в размер на 38.30 % се нарушавали добрите нрави; нарушавали се и
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК и се внасяло неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.
С договорения годишен лихвен процент в размер на 38.30 % се нарушавали добрите
нрави, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение. Съдебната
практика приемала, че при формиране на размера на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й
определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме
като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Към
датата на сключване на договора за кредит размерът на законната лихва се определял според
ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода
плюс пункта. След справка на страницата на БНБ се установявало, че към датата на
сключване на процесния договор основният лихвен процент е бил 0 % т.е. размерът на
законната лихва с 10.00 %. Трикратният размер на законната лихва възлизал на 30.00 %, а
двукратният на 20.00 %. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер
на 38.30 % годишно, към която следвало да се добави скритата лихва уговорената по
договора „услуга Фаст" и „услуга Флекси", надхвърляла повече от три пъти законната, което
представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото.
Ответницата твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
38.30 % не отговаря на действително приложения в заемното правоотношение лихвен
процент, тъй като уговорената „услуга Фаст" и „услуга Флекси" представлявали добавък
към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, кредиторът не
оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Кредиторът ги
именувал „услуга Фаст" и „услуга Флекси", за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4
ЗПК. Вземането било допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради
което то съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на „услуга Фаст" и „услуга
Флекси". В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът
създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен
ресурс, независимо, че променя наименованието на престацията и я именува като „услуга
Фаст" и „услуга Флекси", вместо да разкрие действителната й икономическа и правна
характеристика на лихва, тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да
бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. С договорния лихвен
процент в размер на 38.30 %, към който се кумулирало вземането за „услуга Фаст" и „услуга
Флекси" представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатява, се
8
нарушавали правилата на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК, понеже кредиторът не изпълнил
задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент,
прилаган в отношенията между страните.
Аргументите, договореният размер на възнаградителната лихва противоречи на
потребителската защита и на добрите нрави, тъй като тя не отговаря на действителните
параметри по договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения
годишен процент на разходите, били следните:
За да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК,
фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл.3а ЗКИ въвели практика да поставят
на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят:
осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при
неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции или предоставяне на други
„услуги" др. След като кредитодателите създадали предпоставки за неизпълнение на тези
задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да
удовлетворя или услуги, които реално не предоставят, те включили в договорите за
потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили
заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да
обезпечат задълженията на потребителите или допълнителни оскъпявания за услуги. Чрез
предвиждането на различни услуги, небанковите финансови институции си осигурили
допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва,
като същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19, ал.4 ЗПК за таван на
лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Чрез създадените от
търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания той си
гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това вземане било
допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то
съставлявало печалба за търговеца, скрита под формата на „услуга Фаст" и „услуга Флекси".
В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създава
предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс,
независимо, че променя наименованието й и я именува като „услуга Фаст" и „услуга
Флекси", тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на
потребителя като елемент на договорната лихва.
Поради това, че услугите „Фаст" и „Флекси", били скрита лихва, кредиторът не
изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не разписал съдържанието на
договора действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21
ЗПК, договорна клауза, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на
ЗПК, е нищожна. Поради прякото противоречие на чл. 11, ал. 1 от процесния договор с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, клаузата за възнаградителна лихва не породила
правно действие.
Възнаградителната лихва била уговорена неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
При сключване на процесния договор потребителят не е могъл да прецени обхвата на
9
поетото от него задължение, тъй като същият е бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена
на кредита в размер на 44.22 % . В нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателя не е било
оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите
последици от поетото от него задължение и какъв е действителния размер на
възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че трябва да престира за „услуга Фаст" и „услуга
Флекси" по процесния договор. Доставчикът на кредитен ресурс нарушил изискванията на
справедливостта и добросъвестността и неравноправно не разяснил на потребителя какъв е
размерът на дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание разписаната в
договора лихва от 38.30 % не породила валидни правни последици на основание чл. 146 ал.
1 ЗЗП. Договорът за потребителски кредит бил нормативно уреден като възмезден - чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК и липсата на задължителния реквизит от съдържанието му, а именно
непораждането на валидно задължение за заплащане на цена на кредитния ресурс, имало
съгласно чл. 22 ЗПК за юридическа последица недействителност на заемното
правоотношение. Неприложима била нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като договорът за
потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, понеже
той нормативно бил уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това
основание можел да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена
на потребителя със ЗПК - чл. 22 ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към
договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК, сред които били точното определяне на възнаградителната лихва чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен. От изложеното
следвало, че законът поставя важен акцент на посочената уговорка относно цената на
заемните средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в
момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на
потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени
лихвения процент по кредита /чл.11. ал. 1, т. 9 ЗПК/. Нищожността на клаузата,
регламентираща част от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвения
процент - представляваща част от същественото съдържание на договора, правела цялото
заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и на задължителното тълкуване
на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че
Директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между
продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни
клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-
добра защита на потребителя. Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 ЗЗД,
съгласно която било възможно договор да бъде само частично недействителен.
Нищожността на отделни части от договора можела да доведе до нищожност на целия
договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на
закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. В случая нищожните клаузи не можело да се заместят по право от
повелителни норми на закона, тъй като законодателят не въвел императивни размери на
10
цените на кредитите, а и с оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициални
заключения на Съда на ЕС, с които било дадено разрешението, че националните съдилища
не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, че
договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако
на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в
такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната
цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи понеже би способствало за
премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците
чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя.
На още едно основание не били изпълнени изискванията на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
който регламентирал, че кредиторът следва да включи в договорното съдържание условията
за прилагането на лихвения процент. Действително ЗПК не въвеждал легална дефиниция
какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От
граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната
разпоредба на чл. 11 ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10,
чл.11, ал.1 т. 7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски
кредит е недействителен, се налагал изводът, че под „Условия за прилагане" трябва да се има
предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора
предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се
начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали
върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на
извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно
избран от страните начин, е бил уговорен фиксиран лихвен процент или референтен и
променлив. Налице била неяснота върху каква стойност се изчисляват тези 38.30 %, което
било необходимо, за да може потребителят да извърши самостоятелна преценка за
правилността на този указан размер. Тази информация била от съществено значение за
защита интересите на потребителя, тъй като от нея зависело каква ще бъде реалната цена,
която той ще заплати за предоставения му заем. Чл. 5 ЗПК и ЗЗП, регулиращ
потребителската защита, издигали като основно право на потребителя правото на
информация за характеристиките и цената на услугите /чл.1 ал 2. т. 1 и т. 3 ЗЗП/, респ. като
задължение на добросъвестния търговец да даде на потребителя информацията,
позволяваща му да направи своя информиран избор /чл.4, т. 1 и т. 4 ЗЗП/. Специалните
основания за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК били въведени с оглед
засилена защита на потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при
който същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора като
едностранен търговски и специфичната специализирана и сложно организирана финансова
материя. Обстоятелствата по чл. 22 ЗПК създавали висок риск за средния потребител да
претърпи вреди от недобросъвестно, непълно или подвеждащо предоставяне на информация
от търговеца или поради липсата на достатъчна финансова грамотност на потребителя да
11
осмисли предоставената му информация ако тя не е предоставена на разбираем език и
подходящ аналитичен вид. Непредоставянето на релевантната за потребителя информация
относно основен елемент, а именно стойността на финансовата услуга, било увреждащо за
потребителя, поради което законодателят предвидил тежката правна последица по чл. 22
ЗПК - нищожност на договора за потребителски кредит на основание неизпълнение на
изискването по чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Твърди се на следващо място в отговора на исковата молба, че действително
приложеният в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в Договора, че
кредиторът вписвайки с контракта ГПР от 44.22 % е заблудил потребителя, като
използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката
за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради неравноправността на
уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР била нищожна с произтичащите
правни последици по чл. 22 ЗПК- нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на
задължителен реквизит от съдържанието на Договора за потребителски кредит по чл. 11,
ал.1, т. 10 ЗПК. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формирал по нормативно установен
алгоритъм и изразявал всички разходи по кредита като процент от общия размер на
предоставения кредит. Вземато за услугите „Фаст" и „Флекси", по правната си природа било
печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва била вид разход по кредита и
като такъв, съобразно повелителните изисквания на чл. 19, ал. 1 ЗПК, следвало да бъде
включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в
размер на 38.30 %, без в него да са включени скритите допълнителни услуги „Фаст" и
„Флекси" имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 49.19 %. Съгласно
разпоредбата на чл.10а ЗПК, кредиторът можел да събира от потребителя такси и комисиони
за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. В случая т.нар.
„допълнителни услуги", за които е било уговорено възнаграждение, надвишаващо размера
на предоставения заем, не попадали в приложното поле на цитираната норма. Срещу тези
такси (възнаграждения) не се дължало никакво поведение от страна на кредитора - сумите
се дължали за предоставени възможности на потребителя да управлява кредита, като би
могъл да променя условията на погасителния си план, както и за ускорено разглеждане на
искането му. В този аспект това вземане нямало характер на такса, тъй като не се дължало
заради извършени разходи, нито заради определени действия, предприети от кредитора
(арг.чл.10а, ал.2 и ал.4 ЗПК). Наименованието на допълнителния пакет услуги прикривал
истинската цел на клаузата - увеличение възнаграждението на кредитора за предоставения
заем, което от своя страна водело до нарушение императивната разпоредба на чл.19, ал.4
ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Добавено към уговореното
възнаграждение по договора, възнаграждението за допълнителните услуги несъмнено
водело до многократно превишаване тавана на ГПР, което обуславяло нищожността на
уговорката за плащане на това възнаграждение (чл.19, ал.5 ЗПК) и липса на основание за
12
дължимост на това вземане. В разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК законодателят приел за
нищожни клаузи от договор за потребителски кредит, имащи за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона.
Правото на ЕС, гарантиращо високо ниво на защита на потребителите поставяло
важен акцент върху ГПР. Целта на ГПР следвало да се изведе от Съображения 19, 20 от
Директива 2008/48. Размерът на ГПР бил решаващ за потребителя, защото той имал за цел
да информира потребителя за стойността на кредита и да може по тази стойност да сравнява
кредитните продукти с оглед правото си на информиран избор. В договора бил посочен ГПР
в размер на 44.22%, като това било неточно и подвеждащо, тъй като в този размер не била
включена скритата под формата на услуга „Фаст" и услуга „Флекси", договорна лихва.
Следователно в договора се придвижвал ГПР в по-нисък размер от реалния размер на ГПР.
Чрез занижаване на размера на ГПР и лихвения процент кредиторът целял да заблуди
потребителя за реалните параметри на договора за кредит, което представлявало
недобросъвестна търговска практика.
В процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало обаче ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 44.22
%), което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора
по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал.1 ЗПК). Във величината на ГПР като глобален израз на
всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота
досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 ЗПК липсвали. Посочен бил лихвен процент по
заема – 38.30 %, но не се изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора.
Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл.10, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът
не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани
с договора, които не са предвидени в него. Освен уговорената възнаградителна лихва в
кредитния контракт страните не били уговорили други разходи, следователно кредиторът
нямал право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга
страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на
ГПР, кредиторът следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба скритата под
формата на услуга "Фаст" и услуга "Флекси", лихва. Поради заобикаляне на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганата в
правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в т. VI лихва и ГПР били
недействителни уговорки. Неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото
оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят уреждал като
порок от толкова висока степен, че изключвал валидността на договарянето (чл. 22 ЗПК).
Договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения поради
13
неспазване на изискванията на чл.11, ал. 1 ЗПК, тъй като в съдържанието му не бил включен
размерът на лихвения процент на месец. Разпоредбата на чл.11, ал. 1 ЗПК поставяла
изискване потребителят да бъде информиран не по какъвто и да е начин, а правото му на
отказ от договора и условията, при които то може да се случи, да бъдат задължителна част от
договорното съдържание. В Общите условия към договора не се съдържала формула за
изчислението на дневния лихвен процент. Същевременно записването на този алгоритъм за
изчислението на дневната лихва не било равнозначно на изпълнение на императивното
изискване на закона дължимата лихва на ден да бъде включена в съдържанието на договора
като абсолютна стойност. Законодателят извел изрично правило по какъв начин следва да се
посочи в договора таза стойност, за да гарантира, че всеки потребител дори и този, който
няма математическите си познания, ще може да упражни правото си по чл.29 ЗПК. На второ
място, уговорка съдържаща алгоритъм за изчисляване на лихвения процент на ден била и
неравноправна, тъй като тя не отговаряла на изискването за яснота и прозрачност по чл. 147
ЗЗП при съставянето й и потребителят не можел въз основа на нея да прецени обхвата на
правото си на отказ от договора. Информацията относно абсолютната дневна стойност на
лихвата била от съществено значение за потребителя, тъй като той следвало да има нужните
данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса
на тази информация, той бил изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията
си при направен отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - поради
неизпълнение да се погаси правото му на отказ. Поради значимостта на тази информация за
защита на интересите на потребителя, законодателят е предвидил за неспазването на
изискването по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК тежките правни последици по чл. 22 ЗПК -
нищожност на цялата кредитна сделка.
С оглед изложеното и на основание чл. 23 ЗПК, потребителят следвало да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължал лихва и други разходи по кредита. В допълнение
се посочва, че в конкретния казус следвало да се приложи и императивната норма на чл. 33
ЗПК, тъй като при забава на потребителя той дължал на кредитора само чистата стойност по
кредита без да дължи другите предвидени в договора оскъпявания. При отпусната чиста
стойност по кредита в размер на 3800 лв. и извършени плащания по данни на кредитора до
момента на забавата в размер на 4 418,20 лв. било незаконосъобразно ищеца да търси да му
бъде заплатено още чиста стойност по потребителския контракт в размер на 2534,59 лв.,
ведно със законна лихва в размер на 863,43 лв. Ответницата не дължала на „Профи Кредит
България“ ЕООД претендираната в такъв размер главница и лихва за забава, тъй като
извършила плащания по процесния договор за потребителски кредит, с които изплатила
целия размер на чистата стойност по кредита.
При положение, че не се приемат изтъкнатите правни аргументи, се прави изрично
възражение за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца вземания.
С тези доводи ответницата моли съдът да отхвърли исковите претенции и да й бъдат
присъдени направените разноски по делото, в т.ч. и тези по ч.гр.д. № 3217/2024 г. по описа
на Районен съд - Хасково.
14
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от представените писмени доказателства се установява, че на
31.03.2019 г. са сключили помежду си Договор за потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт № ***, който наред с Искането на ответника за сключването му, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
декларации, Погасителен план от 31.03.2019 г., Общите условия на ищеца към ДПК, Анекс
№ 1 от 04.09.2019 г. към договора за потребителски кредит № *** ведно с погасителен план
към Анекс № 1, уведомително писмо за обявяване на предсрочна изискуемост ведно с
обратна разписка и Извлечение от 10.04.2025 г. по сметка към Договор за потребителски
кредит № ***, са представени по делото и от тях е видно, че имат описаното в исковата
молба и посочено по-горе съдържание, поради което същото не следва да се излага отново,
като при необходимост ще бъде обсъдено при преценката на наведените от страните правни
доводи, основани на тях.
Не е полемично на следващо място обстоятелството, че ответницата е усвоила изцяло
заемната сума от 3800 лева, а и това се установява от представените от ищеца удостоверение
за банкова сметка на Т. М. М. и преводно нареждане от 01.04.2019 г., както и
обстоятелството, че в изпълнение на задълженията си по това кредитно правоотношение е
заплатила на сума в общ размер от 4418,20 лева.
С влязло в сила Решение № 158/16.03.2023 г., постановено по гр. д. № 1847 по описа
за 2022 г. на Районен съд – Хасково, е прието за установено в отношенията между страните,
че Т. М. М. не дължи сумата от 3670,80 лв., представляваща възнаграждение за закупен
пакет за допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № ***/31.03.2019 г.,
поради нищожност на тази клауза на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, сключена при неспазване
на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.
От материалите, съдържащи се в ч.гр.д. № 3217 по описа за 2024 г. на Районен съд -
Хасково, приложено по настоящото производство, се установява, че въз основа на заявление
от 27.11.2024 г. с вх. рег. № 19279 в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед №
1596 от 15.12.2024 г. за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК за
процесните суми, както и направените по делото разноски в размер на 77,96 лева за
държавна такса и 260 лева за юрисконсултско възнаграждение. В предвидения от закона
срок е подадено възражение от ответника и с разпореждане № 693 от 05.03.2025 г. на ищеца
е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като
последният е сторил това.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
15
вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от
заявител по образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от
уведомяването му за депозирано от страна на последния възражение срещу издадена
заповед за изпълнение относно процесните вземания.
Разгледани по същество, исковете се явяват изцяло неоснователни като
съображенията за това са следните:
Липсва спор по делото, а и от събраните писмени доказателства се установява по
несъмнен начин, че между страните е сключен договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК. Съдържанието му е подробно регламентирано в представените Договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *** от 31.03.2019 г. и Общите условия на
ищеца към него. Те са подписани и от ответницата, като автентичността им не е оспорена.
Ето защо следва да се приеме, че договорът е породил уговорените с него правни последици,
а именно дружеството е отпуснало на Т. М. М. кредит в размер на 3800,00 лв., който е
трябвало тя да погаси чрез изплащането на определени вноски в предвидените срокове и
размери, вкл. и съобразно измененията в Анекс № 1. Тук е мястото да се отбележи и че
същият отговаря на установените в закона изисквания за форма и съдържание на този вид
договор. Изпълнението на основното задължение на ищеца се установява от приетата и
неоспорено и съдържащо се на л.14 по гр. д. № 1847 по описа за 2022 г. на Районен съд –
Хасково преводно нареждане за кредитен превод от 01.04.2019 г., от което е видно, че на
тази дата сумата от 3800,00 лв. е била преведена по посочена от ответницата банкова сметка,
като в него ясно е посочено основанието за превода, а именно номера на процесния ДПК.
На следващо място, не е полемично обстоятелството, а и от представеното от ищеца
Извлечение от 10.04.2025 г. по сметка към Договор за потребителски кредит № *** се
установява, че ответникцата е заплатила на ищеца по сключения между тях Договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *** от 31.03.2019 г. сума в общ размер от
4418,20 лева, като остатъчното задължение към същата дата възлиза на сумата в размер на
3398,02 лева.
Несъмнено сключеният между заявителя - „Профи Кредит България“ ЕООД и
ответницата договор, на който се основават претендираните вземания, представлява договор
за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ал.1 ЗПК, поради което са приложими
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Предвид това съдът е длъжен служебно да извърши проверка
относно действителността на договорените клаузи, в частност и наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори.
Съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ , когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на изначална недействителност, защото последиците й са
възникнали при самото сключване на договора. Тя е по-особена по вид с оглед на
последиците по чл. 23 ЗПК, а именно когато договорът бъде обявен за недействителен,
заемателят не се освобождава изцяло от задълженията си по него, но същият дължи
16
връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите
разходи.
В случая, с влязлото в сила Решение № 158/16.03.2023 г., постановено по гр. д. №
1847 по описа за 2022 г. на Районен съд – Хасково, е прието за установено в отношенията
между „Профи Кредит България“ ЕООД и Т. М. М., по предявения от последната иск спрямо
ищеца в настоящото производство, че тя не дължи сумата от 3670,80 лв., представляваща
възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги по договор за потребителски
кредит № ***/31.03.2019 г., поради нищожност на тази клауза на основание чл.26 ал.1 от
ЗЗД, сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.
297 ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително за съда /както за постановилия
го, така и за всички останали/ и за страните, но обективните предели на формираната сила
на пресъдено нещо, съгл. чл. 298, ал. 1 ГПК обхващат предмета на спора, който е
материалното право, по което съдът се е произнесъл. Съдът по посоченото гр. д. № 1847 по
описа за 2022 г. на Районен съд – Хасково е приел, че ответницата не дължи на ищеца в
настоящото производство сумата за закупен пакет за допълнителни услуги поради
нищожност на уреждащите ги клаузи и поради неравноправност. Това обстоятелство не
отменя задължението на съда и в настоящото производство, на основание чл. 7, ал. 3 ГПК,
служебно да следи за наличието на други неравноправни клаузи в процесния договор.
Същевременно, към процесния договор е приложима и общата императивна закрила
срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143
и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В тази
връзка, съдът има предвид, че следва да следи служебно и при незаявено основание за
нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната
страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице
противоречие с добрите нрави; 4.) е налице неравноправна клауза в потребителски договор.
В този смисъл, на първо място, съдът намира за недействителни и неравноправни
клаузите за закупуването на пакета от допълнителни услуги в процесния договор, поради
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1 ЗЗД, заобикаляне на разпоредбите
за потребителския кредит, договаряне във вреда на потребителя и при неспазване на
изискването за добросъвестност, както и при липсата на индивидуална договореност.
Същите противоречат с разпоредбите на чл. 11 ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, които следва да бъдат
да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за закупуване
на допълнителни услуги.
Посочените клаузи възлагат в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за
извършвани присъщи дейности на кредитора. Същевременно, кредиторът не включва т. нар.
от него "допълнителен услуги“ към ГПР или договорната лихва дължима по кредита, а така
също не ги включва в общата дължима сума по договора.
17
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя. Според чл. 19 ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то първо необходимо е в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са
посочени единствено процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на
същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, за да може длъжникът да се ориентира и да му бъде ясно какви суми дължи.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора
и на практика той няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13
ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, е
необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в
договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е
включено дължимото възнаграждение за закупен пакет услуги. Дори напротив – при
прибавянето на сумата по същия се получава съвсем различна стойност на общия разход по
кредита. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата
сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
18
Посоченото се явява в противоречие с разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК досежно
задължението за посочване на общата дължима сума по договора, въведено, за да гарантира,
че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
Тук следва да бъде съобразено и Решение на Съда на Европейския съюз (девети
състав) от 21.03.2024 г., по дело С-714/22, съгласно което разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, каквито се явяват посочените услеги с оглед
гореизложеното. Съгласно същото, Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се
тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на
съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по
кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този
потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен
характер, когато по-специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на
отпуснатия заем. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Налице е и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското
законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които
въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива
93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание, каквито безспорно са съдържащите се в Договор за възлагане на
поръчителство. В тази насока е и практиката на Съда на Европейския съюз- Решение по
дело С-618/10, Решение подело С-415/11, и цитираната в него практика. В случая, клаузите
на процесния договор, касаещи допълнителни услуги са неравноправни и по смисъла на
чл.143 ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени, а са част от типови договори за кредит,
които кредитополучателят не може да променя. Тези клаузи се явяват във вреда на
19
потребителя, тъй като за част от изброените допълнителни услуги се дължи заплащане на
възнаграждение, макар че по силата на закона има право да поиска предоговаряне на падежа
или на размера на погасителни вноски; не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, поради
липсата на еквивалентност между поетите от тях насрещни задължения. Срещу правата,
предоставени с договора за допълнителни услуги, с които по правило потребителят
разполага и без изричното им уговаряне, при паричен заем в размер на 3800 лв.
потребителят се задължава да заплати на заемодателят значително по-висока сума със
закупуването на допълнителни услуги. Касае се за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически от другата и се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК.
Уговарянето на възнаграждение за допълнителни услуги третира неравноправно
икономически по-слабия участник в оборота, като недостигът на материални средства за
един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поемането на задължение от страна
на кредитополучателя да заплати възнаграждение за допълнителни услуги, е уговорено
единствено в интерес на заемодателя. То увеличава неимоверно тежестта на задължението
на потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за кредит, внася
значително неравноправие в правоотношението, а престациите на страните са явно
нееквивалентни. В този смисъл е налице и противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са
неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или
произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави
следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. Съгласно Решение № 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. и Решение №
1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ,
чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД. Според задължителната съдебна практика на ВКС
преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда
във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните
води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Изхождайки от съдържанието на Договор за потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт № *** от 31.03.2019 г. съдът намира, че възнагражденията за закупения пакет от
допълнителни услуги са нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправни
по смисъла на чл. 143 т.19 ЗЗП, защото е очевидно, че сумата по допълнителните услуги е в
размер, съответстващ на сумата по отпуснатия кредит. Не на последно място, разглежданите
клаузи нарушават пряко чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК, тъй като кредиторът не може за изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, като ал. 4 на цитирания по-горе член ЗПК предвижда, че видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно
20
определени в договора за потребителски кредит, а предвидените в процесния договор
допълнителни услуги по естеството си са действия, свързани с управление на кредита.
Допълнителната услуга "Фаст" представлява приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на потребителски кредит, а допълнителната услуга "Флекси" се отнася до
възможността да се променя погасителния план при определени условия, включваща
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване
на размера на определен брой погасителни вноски; възможност за промяна на датата на
падежа на погасителните вноски. Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на
кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги,
които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а
именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж. В настоящия случай, услугата "Фаст"
представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение, а тези по "Флекси"
имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да
помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, с тях
реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би
надхвърлил законовото ограничение и то значително. Така, с тази сума, реално се увеличава
печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно
допълнително възнаграждение. Предвид това и посочения в договора годишен процент на
разходите не отговаря на действителния такъв. Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви
като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4
ЗЗП във вр. с чл.68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
По изложените съображения следва да се приеме, че при сключване на процесния
договор за потребителски кредит са нарушени посочените по-горе разпоредби, в това число
и чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 ЗПК. Както бе посочено по-горе, съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност, при която заемателят – потребител по смисъла на ЗПК дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и на лихвите и други разходи по кредита.
С оглед на горното, съдът намира, че вземанията на ищеца се основават на нищожен
договор за кредит като по аргумент от разпоредбата на чл. 23 ЗПК (и при съобразяване и на
трайната съдебна практика – т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз (девети състав)
от 21.03.2024 г., по дело С-714/22, ECLI:EU:C:2024:263, а така също и Определение № 50116
21
от 22.02.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. по описа на I търг. отделение на ВКС и Определение
№ 50161 от 29.03.2023 г. по т.д. № 1070/2022 г. по описа на II търг. отделение на ВКС), на
възстановяване подлежи единствено чистата стойност на кредита, т.е. усвоената главница
без лихвите и другите разходи по кредита. В този смисъл, ищецът като кредитор принципно
може да се легитимира като носител на материалното право единствено за неизплатената
главница по заемния договор спрямо ответницата.
В случая не се спори между страните, а и от представеното Извлечение от 10.04.2025
г. по сметка към Договор за потребителски кредит № *** се установява, че ответникцата Т.
М. М. е заплатила на ищеца по сключения между тях Договор за потребителски кредит
Профи Кредит Стандарт № *** от 31.03.2019 г. сума в общ размер от 4418,20 лева. При това
положение се налага изводът, че претендираните вземания за главница са били погасени
напълно от ответницата - кредитополучател, и то без същата да е изпадала в забава, поради
което тя не дължи претендираната законната лихва за забава.
Тук само за пълнота на изложението следва да се посочи още, във връзка със
заявеното при условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на претендираните вземания, че съгласно Тълкувателно решение № 3/2023 г. от
21.11.2024 г., постановено по тълкувателно дело № 3/2023 г. Гражданската и Търговската
колегии на Върховния касационен съд (ВКС) „При уговорено погасяване на паричното
задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за
съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно
чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за
предсрочно изискуем, давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този
момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост.“. С оглед на изложеното
следва, че вноските за главница по договора за потребителски кредит са станали изискуеми
на 03.12.2020 г. с обявяването на предсрочна изискуемост и от тази дата започва да тече
петгодишния давностен погасителен срок за задължението за цялата незаплатена главница
като същият не е изтекъл към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК-27.11.2024
г. Основателно обаче би било възражението на ответницата относно погасяването по давност
на задължението за погасяване на мораторните лихви върху просрочената главница за
периода до три години преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение-27.11.2021 г., тъй като такива се претендират върху непогасената част от
главницата за периода от 03.12.2020 г. до 27.11.2024 г., т.е. за тях е изтекла кратката
тригодишна погасителна давност, предвидена в чл. 111, б. „в” ЗЗД. Предвид извода за
неоснователност на заявените претенции на по-силно основание, то същото не подлежи на
по-задълбочен коментар.
Предвид неоснователността на главния иск, следва да се отхвърли и претенцията за
мораторна лихва. Тя има акцесорен характер по отношение на главното задължение и
присъждането й зависи от неговата съдба. Затова и в чл. 119 ЗЗД изрично е предвидено, че с
погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни
вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
22
В заключение може да се обобщи, че по делото не се установява по безспорен начин
възникването, респ. съществуването на паричното вземане в претендираните размери, за
което вземане в полза на ищеца срещу ответниците е издадена заповед за изпълнение по
развилото се заповедно производството по ч.гр.д. № 3217 по описа за 2024 г. Районен съд -
Хасково. По така изложените съображения предявените искове следва да бъдат отхвърлени
изцяло като неоснователни и недоказани.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалния установителен иск, предявен по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и относно разноските и то с осъдителен
диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, ответникът не е дал повод за образуване на заповедното производство, тъй като
към този момент, вземането на ищеца не е съществувало и не е било изискуемо. Ето защо не
следва да бъде ангажирана и отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч.гр.д. №
3217 по описа за 2024 г. Районен съд - Хасково.
С оглед изхода на настоящото производство и че ответникът претендира разноски, на
основание чл. 78, ал.3 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в размер
общо от 400 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно ангажираните доказателства за
реалното им извършване и представения списък по чл.80 ГПК.
По отношение на размера на хонорара, заплатен от ответницата на процесуалния й
представител - адв. Петко Петков, в размер на 680 лв. по исковото производство и 680 лв. по
заповедното производство, съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения,
дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16
и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.
Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са
доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС
от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр.
член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
23
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа и правна сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв.
Петко Петков процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени
молби по делото и депозуране на възражение по ч.гр.д. № 3217 по описа за 2024 г. Районен
съд - Хасково, настоящият съдебен състав намира, че в полза на ответницата следва да се
присъдят направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. за
настоящото производство и 200 лв. за заповедното производство.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, срещу Т.
М. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** и настоящ адрес: ***, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, за приемане на установено, че Т. М. М. дължи на „Профи
Кредит България“ ЕООД, следните суми: сумата от 2534,59 лева, представляваща остатъчна
предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит № ***, сключен на
31.03.2019 г. между Т. М. М. и „Профи Кредит България“ ЕООД; сумата от 863,43 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 03.12.2020 г. до 27.11.2024 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението – 28.11.2024 г. до
окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед № 1596 от 15.12.2024 г. за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 3217 по описа за
2024 г. на Районен съд – Хасково, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, да заплати на Т. М. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** и настоящ адрес: ***,
сумата от общо 400,00 лева, от които 200,00 лева, представляваща разноски по настоящото
дело и 200,00 лева - по ч.гр.д. № 3217 по описа за 2024 г. на Районен съд – Хасково.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
24
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
25