№ 16
гр. Тетевен, 17.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Марио Д. Стоянов
при участието на секретаря Катя М. Христова
като разгледа докладваното от Марио Д. Стоянов Гражданско дело №
20214330100958 по описа за 2021 година
Предявен е иск за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на
поръчителство,с посочено основание чл.26,ал.1 от ЗЗД.
Ищцата твърди,че е страна по договор за потребителски кредит
№202011040916150102/04.11.2020г,подписа с „Нет кредит“-ООД.Съгласно договора трябва
да върне сума от 1104.00 лева,при сума на получаване 900.00 лева,при ГПР 47.51%,годишен
лихвен процент 39.51“%.
Съгласно чл.4,ал.3 от договора,в края на следващия ден от сключването му ищцата
следва да предостави банкова гаранция или гаранцията,издадена от небанкова финансова
институция ,за сума в размер на 1104.00 лева,със срок на валидност до 06.11.2021 година.
Във връзка с чл.4,ал.3 от договора,ищцата сключва договор за предоставяне на
гаранция №**********,сключен с предварително определено от „Нет кредит“-ООД
дружество,а именно „Кредит гарант БГ“-ООД,с цел обезпечение на сключения договор за
кредит.
По силата на договора за предоставяне на гаранция ищцата трябва да заплати на
„Кредит гарант БГ“-ОООД сумата от 1056.00 лева.
Счита,че договорът за предоставяне на гаранция и нищожен,на основание чл.26,ал.1
от ЗЗД и поради това,че е сключен при неспазване на нормите на чл.11,т.9 и т.10 и чл.19,ал.4
от ЗПК,в-кса с чл.22 ЗПК,както и на чл.143,ал.1 от ЗЗП,поради обстойно изложените в
исковата молба доводи,а именно:сключен при накърняване на добрите нрави и
неравноправен по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП,клаузата,предвиждаща сключване на
договор за поръчителство цели заобикаляне изискванията н а закона,както и самият договор
1
за поръчителство е неравноправен по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП,налице е заобикаляне
разпоредбата на чл.19,ал.4 пот ЗПК,с оглед уговорката за възнаградителна лихва ,плюс
уговореното заплащане на възнаграждение за поръчителство.Налице е нарушаване и на
Директива №93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993г относно неравноправните клаузи в
потребителските договори,транспонирана в българското законодателство.
Моли да бъде постановено решение,с което се приеме,че договорът за предоставяне
на гаранция е нищожен на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД,както и поради това,че е сключен
при неспазване на нормите на чл.11 и чл.19,ал.4 от ЗПК,в-ка с чл.22 от ЗПК и чл.143,ал.1 от
ЗЗП.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от
ответника,в който е изразено становище за неоснователност на исковата претенция,обстойно
мотивирано в отговора и по всяко едно посочените основания за нищожност на
договора,изложено в исковата молба.Моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
От представените по делото писмени доказателства,съдът приема за установено
следното:
Приложен е договор за потребителски кредит
№202011040916150102/04.11.2020г,склйчен между „Неткредит“-ООД-София и В. Т. ИВ. от
хх,лов.обл.,съгласно който дружеството се задължило да предостави на ищцата,като
кредитополучател ,заем в размер на 900.00 лева. Кредитополучателят/ищцата/се
задължила да върне главницата и да заплати лихвите по кредита до 05.11.2021
година,съгласно погасителен план към договора.Посочен е размер на годишна
възнаргадите3лна лихва от 39.51%,както и годишен процент на разходите в размер на
47.51%.
В чл.4,ал.3 от договора е отразено,че в срок до края на следващия ден от сключване
на договора,кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита
съгласно реда и условията,упредвидени в общите условия на договора.Банковата гаранция
или гаранцията,издадена от небанкова финансова институция,трябва да бъде за сума в
размер на 1104.00 лева,със срок на валидност до 06.11.2021 година.
Приложен е договор за предоставяне на гаранция №**********/04.11.2020г,сключен
между „Кредит гарант БГ“-ООД-София и ищцата,съгласно който ищцата възложила,а
дружеството се съгласило да предостави гаранция в полза на „Неткредит“-ООД/заемодателя
по първия цитиран договор/,за сума в размер на 1104.00 лева.Отразено е,че наредителят/т.е.
ищцата/дължи на гаранта/ответникът/възнаграждение в размер на 88 лева на месец,както и
че сумата на гаранцията е 1056.00 лева,като наредителят се задължил да заплати на гаранта
дължимото възнаграждение за издаване на гаранцията,т.е. горната парична сума.
При така изложената фактология съдът намира за основателен и доказан предявеният
установителен иск.
Доколкото договора за паричен заем,сключен между ищцата и „Неткредит“-ООД-
2
София е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да
бъдат съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл. 33,
ал.1 и 2 от ЗПК.В ал.1 на цитирания текст се предвижда, че при забава на потребителя,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Според ал. 2 на чл. 33 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по
кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че с
твърденията за въведени с Договора за предоставяне на гаранция клаузи по същество се
цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С
оглед изложеното съдът приема, че подобни клаузи/на договора за предоставяне на
гаранция/ противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел и
поради това те не пораждат права и задължения за страните, респективно в частта, с която са
претендирани произтичащите от тях вземания.
В случая договора за предоставяне на гаранция реално има за цел да обезщети
вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да
претърпи, при неплатежоспособност и липса на обезпечение, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване на
заетите средства, съответна на получените гаранции. Освен това договора води до
значително оскъпяване на ползвания заем като утежнява финансовото състояние на
длъжника. На следващо място, обвързването на възможността за отпускане на кредит с
възмезден договор за предоставяне на гаранция, на практика прехвърля
върху кредитополучателят финансовата тежест за изпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващите за кредит, за което на кредитора не се дължат такси по силата на чл.10а,
ал.1 и ал.2 от ЗПК. Изложеното налага извода за неравноправна за потребителя клауза, която
се явява нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП,във в-ка с чл.143,ал.1 от ЗЗП.
Следва да се изтъкне и факта, че с начисляването на възнаграждението за
предоставяне на гаранция се превишава максималния размер на годишния процент на
разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничен до петкратния размер на законната лихва. В
случая с договора за паричен заем е установен ГПР в размер на 41.51 % при
установения законов максимум от 50 %, който обаче не включва възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция. Независимо, че произтича от друга сделка (договор за
предоставяне на гаранция), възнаграждението по втория договор/процесният
такъв/съставлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата
тежест се понася от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични
задължение по договора за заем – главници, лихви, и пр. и същото съгласно чл.4, ал.2 от
договора за предоставяне на гаранция е платимо на падежа на плащане на погасителните
вноски по договора за потребитерлски кредит,сключен между ищцата и „Неткредит“-
ООД. Възнаграждението за предоставяне на гаранция не попада в изключенията по чл. 19,
3
ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се включват при
изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. Ето защо, макар да не
възниква от договора за потребителски кредит, настоящата инстанция счита, че
възнаграждението за предоставяне на гаранция съставлява част от ГПР. От отразеното в
приложения договор за потребителски кредит става ясно, че задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряването на гаранция не е определено като
предварително условие за сключване на договора. Това противоречи на принципа за
добросъвестност и цели да се създадат предпоставки за начисляване на претендираното
възнаграждение, което води до оскъпяване на кредита.
Съдът приема, че със сключване на договора за предоставяне на гаранция се цели да
се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ГПК, с договора не се цели реално обезпечаване на
договора за кредит, а едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително
възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено
с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ГПК, което от своя страна води до
недействителност на договора за поръчителство, респективно на уговорената в него клауза
за заплащане на възнаграждение, на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.19, ал.4 ГПК.
В предвид горните съображения предявеният установителен иск следва да бъде
уважен.
При този изход на делото и съобразно приложения договор за правна защита и
съдействие/стр.31 от делото/,на пълномощника на ищцата-адвокат М.,следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.Правото на
адвоката да предостави безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА е
установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски,
съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има
право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се
присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи
сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че
договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА. Налице са
посочените предпоставки, поради което следва да бъде заплатено от ответника адвокатското
възнаграждение в размер на 300.00 лева,на основание чл.7,ал.6 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. На ищцата ответникът следва да
бъде осъден да заплати разноски в размер на 50.00 лева.
На основание изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА,на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД,във в-ка с чл.19,ал.4,чл.33,ал.1 и 2 от ЗПК
и чл.146,ал.1,във в-ка с чл.143,ал.1 от ЗЗП, нищожността на Договор за предоставяне на
гаранция №**********/04.11.2020г,скрлючен между „Кредит Гарант БГ“-ООД,с
ЕИК:*********,със седалище и адрес на управление в град София,ул.“Лъчезар Станчев“
4
№3,ет.11,представляван от К. В. В. ,по силата на който е поето задължение от наредителят
В. Т. ИВ. за заплащане на възнаграждение в размер на 1056.00 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, „,Кредит Гарант БГ“-ООД,с
ЕИК:*********,със седалище и адрес на управление в град София,ул.“Лъчезар Станчев“
№3,ет.11,представляван от К. В. В., да заплати на В. Т. ИВ.,ЕГН:********** от
хх,Лов.обл.,със съдебен адрес в град Пловдив,сумата от 50.00/петдесет/лева,представляваща
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Кредит Гарант БГ“-ООД,с ЕИК:*********,със седалище и адрес на
управление в град София,ул.“Лъчезар Станчев“ №3,ет.11,представляван от К. В. В. ,да
заплати на адвокат Д.В. М.,-АК-Пловдив,с адрес на кантората в ххза осъществена правна
помощ по реда на чл.38а,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение в
размер на 300.00/триста/лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Ловеч,в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
5