Р Е Ш Е Н И Е
№ 410
гр. Пловдив, 13.02.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, II отделение, Х
състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ
при
секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА, като
разгледа докладваното от съдията Янко Ангелов административно дело № 3301 по описа за 2019 година на Пловдивския административен съд, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 156
и сл. във вр. с чл. 144 от ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 1
във вр. с чл. 9б от ЗМДТ и чл. 145 и сл.
от АПК във връзка с § 2 от ДР на
ДОПК.
Делото е образувано
по жалба на Д.В.Д., с ЕГН **********, с адрес: *** против Акт за установяване на
задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК, № 1888-1/12.10.2017 г., издаден от главен инспектор
"Ревизии и контрол" в отдел "Финансова политика“ при Община Родопи, с искане за прогласяване на
неговата нищожност само в частта, с която са определени задължения за данък
върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) и лихви върху тях
за имот с данъчен партиден № *********/001
4111, представляващ земя и сграда. В
жалбата са релевирани доводи за нищожност на
оспорения акт поради издаването му при допуснато нарушение на материалния закон
и в несъответствие с неговата цел. Жалбоподателят поддържа, че за посочените в
АУЗД данъчни периоди не е бил собственик на имота - обект на облагане с данък
върху недвижимите имоти и с такса за битови отпадъци, като по този начин оспореният акт е издаден при изначална и пълна
липса на нормативно установените материалноправни
предпоставки и условия за постановяването му. Претендира се и присъждане на
направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата – Началник отдел "Финансова
политика" на Община Родопи, чрез процесуалния си представител по делото,
оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Поддържа, че по
отношение на оспорения АУЗД не са налице твърдяните
от жалбоподателя пороци, обуславящи неговата нищожност, а актът е издаден
законосъобразно при съобразяване на всички налични данни за собственост на
имота. Претендира присъждане на разноските по делото.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна
по административно-правния спор: Актът бил връчен на приетото за задължено
лице Д. на 20.06.2018 г. В срока по чл.107, ал.4 от ДОПК срещу
издаденият АУЗД не постъпила жалба и
ответникът счел, че същият е влязъл в сила на 05.07.2018 г. Ответникът приел за допустима жалбата с вх.№94Д-53-1 от
24.06.2019 г. подадена от Д.Д., като с Решението си
№204 от 25.09.2019 г. досежно искането за прогласяване на нищожността на
АУЗД е разгледал жалбата по същество и е
отхвърлил същата.
Въз основа на
влезлия в сила АУЗД било образувано и изпълнително производство пред ЧСИ.
В хода на
цитираното по-горе оспорване пред административният орган, както и към момента
в съдебното производство, твърденията на жалбоподателя са, че същият не е
собственик на посочения имот. В подкрепа на тези твърдения по делото са
представени доказателства. По делото
няма спор, че Д.Д. се е разпоредил с процесните
имоти, за които са били определени
задълженията.
С нотариален акт № 27 от 06.07.2005 г., том V, рег.№ 5019, дело №673/2005 г. и нотариален акт № 28
от 06.07.2005 г., том V, рег.№ 5020, дело №674/2005 г. на нотариус № 135 с
район на действие ПРС (л. 53 и 54), жалбоподателят е дарил и продал недвижим имот,
представляващ 325,50/651 идеални части от дворно място, цялото от 651 кв. м., заедно с вилната сграда със застроена площ от 36,50
кв. м. Няма данни нотариален акт да е обявен за недействителен. Именно въз
основа на тези нотариални актове приобретателят Д. подал
декларация си по чл.14 от ЗМДТ с вх. № от 13.02.2006 (л.л. 48-51). Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в
жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши проверка
за наличието на основания за обявяване нищожността на оспорения Акт намира за установено следното: Жалбата
е подадена от легитимирано лице с правен интерес и против акт, подлежащ на
съдебно обжалване и контрол за законосъобразност. Съгласно съдебната практика
на ВАС, при липсата на специални процесуални правила в дял ІІІ от ДОПК относно
случаите на искания за обявяване на нищожност на РА (АУЗД, какъвто е настоящия
акт), направени след изтичане срока за обжалване по чл. 156, ал.
1 респ. по чл. 107, ал.
4 от ДОПК, следва да се прилагат общите правила на АПК и спорът да
се разглежда от съответния административен съд, като подаването на искане до
съда за прогласяване нищожността на РА (АУЗД), по аргумент от разпоредбата на чл. 149, ал.
5 от АПК във вр. с § 2 от ДР на
ДОПК, не е ограничено с преклузивен срок и
същото е процесуално допустимо независимо от това дали актът е обжалван по
административен ред.
Разгледано по същество, искането за обявяването
нищожността е основателно. Предмет на
съдебното производство е само валидността на АУЗД. Този предмет на съдебното
производство предопределя и обхвата на съдебната проверка - само досежно
пороци, които могат да обосноват нищожност, не и унищожаемост
на акта. За да бъде един административен акт нищожен е
необходимо да страда от съществен, основен порок, който го лишава от същността
му на властническо волеизявление, поради което не може да произведе и целените
правни последици. Поради липса на законово регламентиран критерий за
разграничаване на нищожните от унищожаемите
административни актове, преценката се извършва в зависимост от степента и
качеството на порока, от който е засегнат актът. Според константната съдебна
практика основание за обявяване на нищожност са такива съществени, основни
недостатъци на административните актове, които ги дисквалифицират като правопораждащи юридически факти за разпоредените
с тях правни последици. На първо място, такова основание би било издаването на
акта от некомпетентен орган, т.е в нарушение на нормативно установените
изисквания за материална, териториална или по степен компетентност. Нищожни са
и актовете, постановени при неспазване на изискуемата от закона съществена
форма, както и тези, издадени без каквото и да е нормативно основание (т. е при
пълна липса на условията и материалноправните
предпоставки, визирани в съответната правна норма) или при грубо нарушение на
императивни норми с характер на основни правни принципи. В конкретния казус
съдът констатира наличието на такива пороци.
Компетентността обхваща кръга от въпроси, с които административният орган е
оправомощен да се занимава, както и правомощията, с които органът разполага за
решаването на тези въпроси. Тя може да произтича от изрична нормативна
разпоредба, да следва от функциите и задачите, които са му възложени с
нормативен акт, да е делегирана от по-горестоящ орган
или да се установи чрез посочване на по-горестоящ
орган, който да определи съответните компетентни по-долустоящи
органи. Компетентността бива материална, по степен и по място. Съгласно
утвърдената съдебна практика всяка некомпетентност води до нищожност. Процесният акт е
издаден от надлежно оправомощен орган, в кръга на неговите правомощия. Порокът във формата води до нищожност на
акта само когато е толкова съществен, че практически се равнява на липса на
форма, а оттук - до липса на волеизявление, липса на акт. Такива са случаите не
само когато изобщо не е спазена предписаната от закона форма, а и когато
например липсва разпоредителна част (диспозитив). Във всички останали случаи
допуснатото съществено нарушение на формата на акта води до унищожаемост, а не
до нищожност на акта, като форма на недействителност на същия. Когато
допуснатото нарушение е несъществено по своя характер, то изобщо не се отразява
върху действителността на постановения акт. Следва да се съобрази, че за
процесния акт не е предвидена специална форма, от което следва, че за да се
счита същата за спазена е достатъчно актът да е издаден в писмена форма, както
е и завършило производството в конкретния случай. По отношение на порока материална
незаконосъобразност не е налице единно становище в съдебната практика.
Преобладаващият брой случаи са такива, при които се приема, че установената по
конкретното дело материална незаконосъобразност е от степен, която води до
унищожаемост на административния акт, но не и до неговата нищожност. Въпреки
това не са изключени и случаи, в които при материална незаконосъобразност ще е
налице нищожност на акта. В тези случаи следва да се установи пълна липса на
условията (предпоставките), визирани в хипотезата на приложимата правна норма
или когато актът е изцяло лишен от законово основание, както и когато акт със
същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито
един орган. В конкретния случай съдът намира, че Акт за
установяване на задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК, № 1888-1/12.10.2017 г.,
издаден от главен инспектор "Ревизии и контрол" в отдел
"Финансова политика“ при Община
Родопи е издаден при съществени нарушения на материалния закон, които го
опорочават до степен, дисквалифицираща го като валиден административен акт.
Съображенията за този извод са следните:
Съгласно чл. 10 от ЗМДТ
с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на
страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и
селищните образувания, като с оглед разпоредбата на чл. 11, ал. 1
от ЗМДТ, субекти на това задължение (данъчно задължени лица) са
собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Съответно в чл. 62 от ЗМДТ е предвидено, че такса за битови отпадъци се заплаща за
услугите по събиране, извозване и обезвреждане в депа или други съоръжения на
битовите отпадъци, както и за поддържане на чистотата на териториите за
обществено ползване в населените места. По аргумент от разпоредбата на чл. 64, ал. 1
във вр. с чл. 11, ал. 1
от ЗМДТ, задължението за заплащане на ТБО е за лицето - собственик
на облагаем с данък недвижими имот.
От тази
нормативна регламентация следва извода, че задълженията за данък върху
недвижимите имоти и за ТБО имат своето основание и следват от факта на
принадлежност на правото на собственост върху съответния недвижим имот, т.е.
задълженията възникват и съществуват за лицето - титуляр на правото на
собственост върху имота. Съответно възникването и съществуването на качеството
субект на задълженията по чл. 10
и чл. 62 от ЗМДТ, е обусловено от придобиването и принадлежността на собственост
върху недвижим имот.
В конкретния
случай тези факти не са били налице по отношение на адресата на АУЗД за ДНИ и
ТБО, доколкото последният не е бил собственик на недвижимия имот, обект на
облагане с данък и такса за посочения в акта период (2011 г. - 2016 г.). Поради
това издаденият акт се явява лишен от правно и фактическо основание, тъй като
задължение за плащане не съществува за лице, което не е титуляр на правото на
собственост, тоест не е в кръга на данъчно задължените лица.
Материалната
незаконосъобразност на процесния АУЗД се изразява не
просто в противоречието му с материалноправните разпоредби,
а в пълна липса на условията и предпоставките, визирани в хипотезите на
приложимите материалноправни норми на ЗМДТ, което
опорочава валидността на административния акт като правопораждащ
юридически факт за разпоредените правни последици.
Разпоредбата
регламентираща процедурата за постановяване на АУЗД е в случая по чл. 107, ал.
3, изр. трето от ДОПК - служебно издаване на акт за установяване на
задължение по декларация, когато задължението не е платено в срок и не е
извършена ревизия. В конкретния случай, тази хипотеза не е налице. Това е така, тъй като за
оспорващия липсва задължение за плащане в срок.
С оглед на гореизложеното съдът намира, че в
конкретния случай е налице пълна липса на условията за издаване на оспорения
АУОПВ, което се явява особено съществено нарушение на материалния закон,
опорочаващо акта. Въпросът в случая е дали тази материална незаконосъобразност
на оспорения АУЗД е толкова съществена, че да обуславя неговата нищожност.
Материалната незаконосъобразност на обжалвания акт, както вече се посочи, се
изразява не просто в противоречието му с материалноправните
разпоредби, а в издаването му при пълна липса условията и предпоставките,
предвидени в приложимите материалноправни норми на
ЗМДТ, което влече невъзможност акът да породи каквито
и да е правни последици, т.е. прави го нищожен. В конкретния случай съдът
намира, че е налице именно такова грубо нарушение на материалните разпоредби. В
подкрепа на този извод следва да се отбележи изрично, че изначалната липса на
предпоставки за издаване на АУЗД за имота е била известна на административния
орган далеч преди издаване на оспорения акт. Освен това, приходната
администрация е била информирана за това кое е лицето, собственик на имота с
подаването от А.Д.Д. на данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ
на 13.02.2006 г.
Независимо от
това, през 2017 г. е издаден оспорения АУЗД срещу жалбоподателя като са му
определени задължения за ДНИ и ТБО за имота, представляващ земя и сграда.
Задълженията са обхванали период, за който администрацията е била на ясно, че
имотът не е собственост на жалбоподателя. При това положение административният
орган е упражнил превратно правомощието си да установява публични вземания по
реда на чл. 107 от ДОПК, като е вменил задължение за заплащане на ДНИ и ТБО на лице, за
което е безспорно установено, че не попада в кръга на задължените лица по ЗМДТ
относно процесния имот и при наличие на категорични данни за собственика на
имота.
В обобщение на
казаното до тук съдът намира, че доколкото по отношение на обжалвания АУЗД е
установено наличието на съществен порок, дисквалифициращ го като валиден
административен акт, същият следва да бъде обявен за нищожен.
Предвид изхода
на делото искането на жалбоподателя за присъждане на направените разноски
следва да бъде уважено, като на основание чл. 161, ал.
1 от ДОПК Община Родопи следва да бъде осъдена да заплати на Д.В.Д.
сумата от 10 лв. разноски по делото за внесена държавна такса.
Водим от
горните мотиви, Административен съд Пловдив.
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Акт за установяване на
задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК № 1888-1/12.10.2017 г., издаден от главен
инспектор "Ревизии и контрол" в отдел "Финансова политика“
при Община Родопи,
ОСЪЖДА Община Родопи да заплати на Д.В.Д., с ЕГН **********,
сумата в размер на 10лв. /десет лева/ за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО на основание чл.160, ал.6 от ДОПК не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ