Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.04.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-29 състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТ
БОШНАКОВА
при секретаря
Илияна Коцева и при участието на прокурор Стефанов, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 8701 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ.
Ищецът
Р.Г.А. излага в исковата молба от 01.07.2019 г. и поясняващите я молби следните
обстоятелства за обосноваване на исканията си: заемане от 1998 г. на длъжността
Следовател в Столична следствена служба, а впоследствие в Следствения отдел (СО)
на СГП; уведомяването й с писмо от 12.12.2016 г. за неправомерно ползвани срещу
нея специални разузнавателни средства (СРС) по направени искания съответно през
2011 г. от Главна дирекция „Б.С О.П.“ на МВР (ГДБОП), през 2012 г. от Софийска
градска прокуратура (СГП) и през 2014 г. от Държавна агенция „Национална сигурност“
(ДАНС); ползването им от ответниците за разкриване на престъпления, за които те
са недопустими и над разрешения от закона срок и разрешаването им по исканията
от ГДБОП и ДАНС от ненадлежен орган – Софийски окръжен съд, който е и
сезираният от тях орган; нарушаване на правото й личен и семеен живот и неприкосновеността
на кореспонденцията й от неправомерното ползване на СРС-та, водещо до усещане
за омерзение и душевни страдания, отдръпване на колеги, влошаване на здравословното
й състояние и личния й живот и дължимост на справедливо обезщетяване от всеки
от ответниците Прокуратурата на РБългария, ГДБОП и ДАНС със сумата от по 70000
лева за причинените й неимуществени вреди от незаконосъобразно ползваните по
исканите от тях СРС-та (така искова молба и молби от 11.11.2019 г. и 14.02.2020
г. и пояснение в първото заседание – л. 187 от делото.). Претендира от всеки
ответниците посочената сума, заедно със законната лихва от предявяването на
исковата молба и разноските по производството.
Ответниците
ГДБОП, Прокуратурата на РБългария и ДАНС в законоустановения срок оспорват
исковете, възразявайки че исканията са направени и разрешенията са дадени надлежно
и от компетентен орган, ползването на СРС-та е осъществено в разрешения от съда
и установен от закон срок и не са налице доказателства за твърдяните вреди и
ползването на СРС-та, като при евентуалност навеждат и възражение за завишен
размер на претендираните обезщетения. Ответникът Прокуратурата на РБългария
навежда и възражение за изтекла погасителна давност относно претендираното от
него обезщетение, а ответниците ГДБОП и ДАНС и за липсата на материалноправна
легитимация за ангажиране на отговорността им по предявените искове. Ответникът
ГДБОП иска и присъждане на разноски по производството.
Съдът, като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:
По
делото се установява от приложената преписка по ДП № 54/2012 г. на НСлС, пр.
пр. № 4-790/2012 г. на СГП, представляващи част от ДП № 396/2015 г. на СО на
СГП, че въз основа на искане за използване на специално разузнавателно средство
(СРС) от 11.08.2011 г. от ГДБОП на МВР до Софийски окръжен съд е дадено
разрешение от същата дата за ползването на СРС по отношение на ищцата Р.А.,
заемала длъжността Следовател при СО на СГП (така и декларация по чл. 175а от ЗСВ), за срок от 60 дни, считано от 11.08.2011 г. Искането е било мотивирано с
постъпили данни в ГДБОП за извършени корупционни престъпления и престъпления
против правосъдието поради воденето на ДП 13-П/2010 г. в интерес на Иван Иванов
(заможен бизнесмен от гр. Пазарджик) – престъпна дейност по чл. 286, 289, 290,
294, 302, 304а и 304б от НК, и възможността необходимите данни да бъдат събрани
единствено с използването на СРС. Въз основа на нови искания на ГДБОП от
28.09.2011 г. за използване на допълнително средство за телефонно комуникация и
от 05.10.2011 г. и за продължаване на срока за прилагането на специалните разузнавателни
средства по отношение на ищеца са дадени разрешения от същата дата от председателя
на сезирания съд – СОС, за използването им съответно за срок от 12 дни, считано
от 28.09.2011 г., и от 120 дни, считано от 10.10.2011 г. Във връзка с ползването
на СРС са съставяни справки и протокол за изготвяне на веществени
доказателствени средства (ВДС).
На
30.05.2012 г. прокурор от СГП е приел, че материалите по пр. пр. 4-790/2012 г. ,
образувана във връзка с проверка на ГДБОП за неправомерно поведение на
следователи при извършване на процесуално-следствени действия по възложено им
ДП, установявали предпоставките по чл. 207 от НПК за образувано досъдебно
производство за извършено престъпление от общ характер и постановил образуването
на досъдебно производство по преписката за извършени престъпления от общ
характер, сред които и затова че неизвестен извършител в периода 2011 г. в гр.
София като длъжностно лице – следовател, е приел обещание за дар или облага, за
да извърши действие по служба – престъпление по чл. 302, т. 1 във вр. с чл.
301, ал. 1 от НК. Въз основа на постановлението е образувано ДП № 54/2012 г. на
НСлС.
С
искане от 30.05.2012 г. на прокурор от СГП до председателя на СОС е направено
ново искане за разрешаване ползването на СРС по отношение на ищеца Р.А., което
е мотивирано, макар и с по-голяма конкретика, със същите факти за извършваната
деятелност, за които е образувано досъдебното производство по процесната преписка.
Разрешение за ползване на СРС е дадено на същата дата за срок от 60 дни,
считано от 31.05.2012 г. Нови искания от СГС са направени на 16.07.2012 г. и по
тях председателя на СОС е дал разрешения за ползването на исканите СРС
съответно за срок от 17 дни, считано от 13.07.2012 г., и от 120 дни, считано от
30.07.2012 г.
(така и писмо от СОС за водения при него регистър). Отново във връзка с ползването на СРС по отношение на ищеца
са съставяни съответните справки и протоколи за изготвяне на ВДС.
От
представената писмена кореспонденция между Националното бюро за контрол на
специалните разузнавателни средства (НБКСРС) и ищеца Р.А., водена помежду им
през 2016 – 2017 година, се установя, че през м. април 2016 г., когато с решение
по протокол от 14.04.2016 г. Бюрото се самосезира за извършването на проверка, ищецът
Р.А. е била уведомена за неправомерно ползваните спрямо нея СРС (така
съдържащото се признание в заявление от 01.12.2017 г.), като за резултатите от
проверката тя е уведомена с писмо рег. № ИК-186 от 03.06.2016 г. В писмото
Бюрото е посочило неправомерно ползване на СРС спрямо ищеца поради даването на
разрешения за: разкриване на леко наказуеми престъпления; срок на ползването им,
надвишаващ законовоопределения с 300 дни, и от некомпетентен орган съобразно
правилата на подсъдността – председателя на СОС. Липсват данни в него за
органите, по чието искане са издадени разрешенията за ползването на СРС. Такива
данни са предоставени на ищеца Р.А. по нейно искане от 01.12.2017 г. с писмо от
рег. ИК-487 от 12.12.2017 г. на НБКСРС.
В последното са изложени и горепосочените искания на ГДБОП и СГС и издадените
въз основа на тях разрешения от председателя на СОС за ползването на СРС, след
приключване на прилагането на които са изготвени ВДС, приложени по пр. пр. №
4-790/2012 г. на СГП.
Посочени
са също в писмото от 12.12.2017 г. и направените от ДАНС до СГС искания за
разрешаване ползването на СРС по отношение на ищеца Р.А. съответно от
25.01.2014 г. и 03.04.2014 г., по които са издадени разрешения - всяко от тях за
срок от 60 дни. По данни в писмото ответникът ДАНС е уведомил Специализираната
прокуратура за резултатите от разследването, която с постановление № 508/2014
г. от 01.04.2015 г. е отказала да образува досъдебно производство поради липса
на данни за престъпление по чл. 321 от НК и други от изброените в чл. 411а от НПК. Исканията на ДАНС и дадените въз основа на тях разрешения не са
представени по настоящото исково производство.
Представени
са по делото медицински документи – епикризи от 2012 – 2014 г., 2017 г. и 2019
г., амбулаторни листове от 2014 г. и 2019 г., направление 2017 г. и история на
заболяване. В същите (2012 – 2014 г.) са посочвани за придружаващи заболявания
на ищеца като пациент в здравното заведение – Псориазис, Хроничен хепатит и
др., и са поставяни различни диагнози (2014 г.) - световъртеж от централен
произход, паническо разстройство, на част от които е провеждано и последващо
лечение, при което през 2019 година е констатирана давност на дерматологичното
заболяване от около 15 години.
Във връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди са събрани по делото и гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Б.А.–
колега на ищеца Р.А. и в съдебни спорове с МВР. В показанията
си свидетелят заявява, че от ищеца Р.А. е разбрал за използваните
спрямо нея СРС-та и че за тяхното ползване тя е била уведомена през 2016 г. от
НБКСРС. За ползването им се разбрало и в местоработата й, като колегите и ръководството
на СГС започнали да гледат на нея с недоверие. Узнаването за дългото продължило
ползване на СРС-та повлияло и върху личния живот на ищеца, съпругът й не можел
да приеме, че е възможно ползването на такива и за толкова дълъг период от
време. Съдът при преценката им съобразно чл. 172 от ГПК цени
за достоверни
показанията
на свидетеля за тези обстоятелства, тъй като същите са непротиворечиви и възпроизвеждат лични и непосредствени възприятия за състоянието на ищеца и отношението
на колеги и съпруг след случилото се.
Не се възприемат от съда показанията на св. Б.А.в частта им относно влиянието
на ползването на процесните СРС-та върху здравословното състояние на ищеца и
причината за раздялата й с нейния съпруг и напускането му на страната. Заболяванията,
които посочва свидетелят, са установени като придружаващи за ищеца Р.А. много
преди СРС-та да ползвани спрямо нея, съответно тя да е уведомена за ползването
им, а и възможността за влошаването на заболяванията и/или придобиването на
нови такива (което не се и твърди) не може да се установява със свидетелски
показания. А и показанията на свидетеля относно личните отношения на ищеца
изразяват само негово предположение, поради което те не могат да служат за
установяване на релевантни за производството факти.
Други доказателства не са ангажирани в предвидените от закона преклузивни срокове.
При така установените факти съдът приема от правна страна следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ.
Отговорността
на държавата по ЗОДОВ има деликтен характер и произтича от общото задължение на
нейните органи да зачитат правата и законните интереси на гражданите и
юридическите лица. Тя възниква и може да бъде ангажирана при наличие на лимитативно
изброените в ЗОДОВ хипотези и обхваща всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Една от тези хипотези
е предвидената в чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ отговорност на държавата за вреди
от незаконосъобразно използване на специалните разузнавателни средства.
Специалните
разузнавателни средства са предвидени в чл. 172, ал. 1 от НПК и чл. 2, ал. 1 от ЗСРС като самостоятелен способ за събиране и проверка на доказателства при
разследване на престъпления и представляват изброените в закона технически
средства и оперативни способи. Условията, редът за използване и прилагане,
контрола върху използването на специалните разузнавателни средства, получените
чрез тях резултати, съхранението на информация придобита чрез СРС и нейното
унищожаване са предмет на регламентация в Закона за специалните разузнавателни
средства и НПК, съгласно която незаконосъобразно използване на СРС е налице не
само когато те са прилагани без разрешение от компетентния орган, но и когато
такова разрешение е издадено, без да са налице законовите предпоставки за това:
за разследването на престъпление, за които не е допустимо използването на
специални разузнавателни средства; искането е от ненадлежен орган или няма
изискуемото от чл. 14 от ЗСРС съдържание; разрешението за използване на СРС е
било дадено от некомпетентен съд и използването им е продължило над разрешения
или допустимия от закона срок. Преценката относно незаконосъобразността на
искането се прави от съда, който е сезиран с иска за заплащане на обезщетение
от тези действия. Същият не е обвързан от преценката на НБКСРС, че използваните
разузнавателни средства са незаконни, тъй като аргумент от чл. 179, ал.1 от ГПК
актовете му имат материална доказателствена сила само относно фактическите
констатации, но не и относно правния извод за тяхната законосъобразност, чиято
преценка е в правомощията на сезирания с иска по чл.2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ
съд.
Съгласно
чл. 12, ал. 1 от ЗСРС специалните разузнавателни средства се използват по
отношение на лица, за които са получени данни и има основание да се предполага,
че подготвят, извършват или са извършили тежко умишлено престъпление от
изброените по чл. 3, ал. 1; лица, за чиито действия са получени данни и има
основание да се предполага, че се използват от лица по т. 1, без да им е
известен престъпният характер на извършваната дейност; лица и обекти, свързани
с националната сигурност; обекти за установяване самоличността на лицата по т.
1 или 2. Право да искат използване на СРС и да използват събраните чрез тях
данни и веществени доказателствени средства съобразно тяхната компетентност имат
органите по чл. 13, ал. 1 от ЗСРС, а в случаите на образувано досъдебно
производство тази компетентност принадлежи на наблюдаващия прокурор - ал. 2 на
чл. 13 от ЗСРС. Те трябва да направят мотивирано писмено искане, съдържащо
обстоятелствата, посочени в чл. 14, ал. 1 от ЗСРС. Искането съгласно чл. 15,
ал. 1 от ЗСРС и чл. 174, ал. 1 от НПК в редакцията им преди ДВ - бр. 70 от 2013
г., се предоставя и разрешенията за използването на СРС се дават от
председателя на окръжния съд или от изрично оправомощен от него
заместник-председател.
Необходимостта от засилена защита срещу произволно
ограничаване на конституционните права на гражданите и злоупотреби при
прилагането на СРС е предпоставило предвиждането на „съответен“ съд с
измененията на посочените законови разпоредби с ДВ – бр. 70 от 2013 г. Въпреки
различните им редакции, настоящият състав на съда намира, че императивната повеля
на закона е искането за използването на СРС да бъде предоставяно на окръжния
съд съобразно местната, родова и предметна подсъдност на делата, (Глава
четвърта, раздел II от НПК, и чл. 411а и чл. 411б от НПК), която се определя от
престъплението, а възраженията на ответниците в обратния смисъл - неоснователни.
В
разглеждания случай исканията от ГДБОД и СГП са направени за престъпление по
чл. 302 от НК, което попада в приложението на чл. 3, ал. 1 от ЗСРС, но
исканията от тях не са предоставени, съответно разрешението за използването им спрямо
ищеца Р.А. не са били дадени от компетентния съд. Разрешенията по отношение на
ищеца, дадени по исканията от 2011 г. на ГДПОБ, чиято дейност е
оперативно-издирвателна и се осъществява и чрез използване на СРС съгласно чл.
140, ал. 1 и 2 от ЗМВР (отм.), са дадени преди да е образувано досъдебното
производство, а исканията от 2012 г. на СГП - след неговото образувано, което
обуславя различен ред за използване на СРС и компетентност на различни органи.
Въпреки
че исканията на ГДБОП са били направени при липса на надлежен акт, с който да
се определя за какво конкретно престъпление е била образувана преписката, а
само с оперативна информация, документът, въз основа на който в този момент е
могла да бъде извършена преценката на компетентния съд е било конкретното искане.
В процесния искания директорът на ГДБОП изрично е посочил престъпления
(включително и чл. 302 от НК) и възможна съпричастност на ищеца в извършването
им, която е заемала длъжността Следовател в СО на СГП, несъмнено подсъдни
съгласно чл. 35, ал. 3 (в ред., преди изм. – ДВ, бр. 42 от 2015 г.) от НПК на
Софийски градски съд като първа инстанция, поради което компетентността е била именно
на неговия председател, а не на този на СОС.
Разрешенията
по исканията на СГП също не са дадени от компетентния за тях съд. Съгласно чл.
136, ал. 1 от ЗСВ структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата,
поради което наблюдаващият прокурор е от съответната прокуратура на компетентния
по правилата на подсъдността съд. При образуване на досъдебно производство
компетентността на съда се определя от местната, родова и предметна подсъдност
на делата, която от своя страна се определя от престъплението, за което е
образувано производството. В досъдебното производство, преди привличането на
обвиняеми лица, компетентността се установява с постановлението за образуване
на наказателно производство. Досъдебно производство, образувано с
постановлението от 30.05.2012 г. на прокурор от СГП и по което са направени
исканията от наблюдаващия прокурор при СГП, към периода м. 05 – м. 07.2012 г.,
когато същите са направени, е водено и за разследване на престъпление по чл.
302, т. 1 във вр. с чл. 301, ал. 1 от НК, извършено от длъжностно лице –
Следовател, поради което и случаите на упражняване на съдебен контрол върху
дейността на компетентната СГП са подсъдни на Софийски градски съд или на
неговия председател, което налага и извода, че разрешенията за използване на
СРС въз основа на исканията на СГП са дадени от некомпетентния за тях съд.
Използването
на СРС по отношение на ищеца Р.А., осъществено по исканията на СГП, е
незаконосъобразно и поради нарушаване на чл. 21, ал. 2 (ред., преди ДВ - бр. 70
от 2013 г., в сила от 9.08.2013 г.) от
ЗСРС, съгласно който срокът за прилагане на специални разузнавателни средства,
който е до два месеца, в случай на необходимост може да бъде продължен по реда
на чл. 15 от закона, но за не повече от шест месеца общо. Така определеният от
законодателя максимален общ срок е израз на изискването за баланс между
обществено значимите интереси, налагащи в определени случаи използване на СРС
за предотвратяване, разкриване и разследване на тежки престъпления, и защитата
на националната сигурност, и конституционно признатите права, които само
използването на СРС засяга, с оглед недопускане на възможността те да бъдат
ограничени за неопределено време. По исканията на ГДБОП прилагането на СРС-та (60
дни и 120 дни или общо 6 месеца) е било осъществено в максимално предвидения от
закона срок по чл. 21, ал. 2 от ЗСРС, който е максимално допустимият при
искания за едни и същи лица и обекти и за идентична деятелност, поради което и
всяко друго искане, макар и направено от друг заявител, представлява заобикаляне
на чл. 21, ал. 2 от ЗСРС и води до незаконосъобразно използване на СРС.
Исканията на СГП за прилагането по отношение ищеца Р.А. е направена за
деятелност, идентична на тази по исканията на ГДБОП, поради което и не може да
се приеме, че този срок е започнал да тече отново и че прилагането на СРС въз
основа тях е в съответствие с чл. 21 от ЗСРС.
Не
се установи по делото обаче използването на СРС по исканията на ДАНС да е незаконосъобразно.
От акта на НБКСРС не се установява съдържанието на исканията, включително и
посочените в него обстоятелствата, които са наложили използването им, поради което
и не може да се обоснове извод за прилагането им в нарушение на чл. 3, ал. 1 и
чл. 21, ал. 2 от ЗСРС. Липсват и доказателства заявител на процесните искания
да е Специализирана дирекция Противодействие на корупцията на ДАНС, което да
прави и възможно обсъждането на възраженията на ответника ДАНС в тази насока.
Приложението
на специални разузнавателни средства неизбежно нарушава или ограничава
конституционно признатите права на гражданите, регламентирани в чл. 32 - 34 от Конституцията, и обект на защита и в международен план - чл. 8 от ЕКЗЧОС, като
неприкосновеност на личността, жилището, свобода и тайна на кореспонденцията и
другите съобщения, поради което в случая, когато намесата в личния живот е
неправомерна безспорно се търпят вреди. Изводът на съда за незаконосъобразно
използване спрямо ищеца на СРС обуславя и извод за претърпени такива неимуществени
вреди, които в случая за ищеца Р.А. се изразяват в негативни субективни
усещания на омерзение, стрес и напрежение, включително и от последвалото
поведение на недоверие от колеги и административно ръководство. Не се установи обаче
да са налице такива в резултат именно от незаконосъобразното използване на СРС и
поради твърдяното влошаване на здравословното й състояние и раздяла със съпруга
й.
При
определяне размера на дължимото обезщетение от всеки от ответниците ГДБОП и
Прокуратурата на РБ, което съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим предвид пар. 1 от
ЗР към ЗОДОВ, се определя от съда по справедливост, съдът съобрази
обстоятелствата, че спрямо ищеца Р.А. са използвани неправомерно СРС за период
от 6 месеца по исканията на всеки от посочените заявители с приложение на
различни технически средства и оперативни способи, чрез които са били събирани
сведения за личността й в различни аспекти, водещи до значителна намеса в
личната й сфера и накърняване на конституционно признатите й права. Значимо при
определяне размера на следващото се обезщетение е също и личността на ищеца Р.А.,
и използването на процесните СРС във връзка с разследване в област, която е нейната
професионална реализация на следовател. И доколкото изискванията на обществото
към съдии, прокурори и следователи за почтеност и спазване на законите са
изключително завишени, следва да се приеме, че действията на ответниците имат
по-силно негативно отражение в неимуществената сфера на ищеца.
Отчитайки
всички тези конкретни обстоятелства и прилагането на СРС по отношение на ищеца
по исканията на Прокуратурата в значителен период от време (6 месеца) над
максимално допустимия общ срок (6 месеца) по изложените вече съображения, и при
съотнасянето им с обществено-икономически условия в страната и развитието на
обществото към датата, на която съгласно чл. 34ж, ал. 1 от ЗСРС е уведомена за
незаконното използване на процесните СРС и вземанията й за обезвреда са станали
изискуеми, съдът приема, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените й
неимуществени вреди от незаконосъобразно ползване на СРС от ответника ГДБОП е в
размер на сумата от 12000 лева, а от ответника Прокуратурата на РБългария – 15000
лева. Именно с уведомяването на ищеца от Бюрото за незаконосъобразното ползване
на СРС, което в случая е осъществено през м. април 2016 г., възниква
изискуемостта на вземането за обезвреда и съответно поставя началото на
давностния петгодишен срок по арг. от чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. Този период на
погасителна давност за ищеца Р.А. не е изтекъл към момента на предявяване на
исковете – 01.07.2009 г., поради което възражението на ответника Прокуратурата
на РБългария за погасяване на претендираното право на обезщетение се явява
неоснователно.
Именно
моментът на настъпване на изискуемостта на вземането за обезщетение за вреди –
м. април 2016 г. (но не по-късно от 03.06.2016 г.), към който ответникът ГДБОП
съществува като специализирана структура на МВР и със своя правосубектност – арг.
от чл. 37, ал. 2 и чл. 39, ал. 2 от действащия ЗМВР, осъществяваща дейностите на
съществувалата до 2013 г. ГДБОП съгласно осъществените със ЗИДЗДАНС, обн., ДВ –
бр. 52 от 2013 г., в сила от 14.06.2013 г., обуславят неговата пасивна
легитимация по иска.
Предвид
гореизложените съображения предявеният иск за неимуществени вреди против ГДБОП
следва да бъде уважен за сумата от 12000 лева, а този против ответника
Прокуратурата на РБългария - за сумата от 15000 лева, като за разликата над
тези суми до пълния им предявен размер от 70000 лева– отхвърлени, като
неоснователни.
Липсата
на доказателства за незаконосъобразно ползване на СРС по исканията на ДАНС води
до отсъствие и на останалите елементи от фактическия състав на отговорността по
чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ, поради което предявеният иск против този ответник се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
Частичната
основателност на исковете против ГДБОП и Прокуратурата на РБългария води до
основателност и на акцесорната претенция за законната лихва от предявяване на
исковата молба на 01.07.2019 г.
Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. второ от ЗОДОВ съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски на адвоката, представляващо уговорено и заплатено
възнаграждение от 2500 лева по договора за правна защита и съдействие от
01.07.2020 г. и списъка по чл. 80 от ГПК, поради което на същия следва да се присъди и сумата 321.43 лева, определена съразмерно на уважената част на исковете. На основание чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца и сумата от 10 лева – платена държавна такса.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р
Е
Ш
И:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Б.С О.П.“ на МВР, с адрес: гр. София,
бул. **************,
да заплати на Р.Г.А., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 2, ал.
1, т. 7 от ЗОДОВ сумата 12000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от
нея неимуществени вреди от незаконосъобразно използване на специални разузнавателни
средства по искания от 11.08.2011 г., 28.09.2011 г. и 05.10.2011 г. на ГДБОП на
МВР до председателя на Софийски окръжен съд, заедно със законната лихва върху
тази сума от 01.07.2019 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата над уважения размер от 12000 лева до пълния предявен размер от 70000
лева.
ОСЪЖДА
Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, да заплати на Р.Г.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ сумата 15000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от незаконосъобразно
използване на специални разузнавателни средства по искания от 30.05.2012 г. и
13.07.2012 г. на СГП до председателя на Софийски окръжен съд, заедно със
законната лихва върху тази сума от 01.07.2019 г. до окончателното й изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 15000 лева до
пълния предявен размер от 70000 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.Г.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, против Държавна агенция „Национална сигурност“, с
адрес: гр. София, бул. *******, т. 7 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 70000
лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от
незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства по искания от
25.01.2014 г. и 03.04.2014 г. на ДАНС до председателя на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Б.С
О.П.“ на МВР, с адрес: гр. София, бул. **************, и Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, да заплатят на Р.Г.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 331.43 лева – разноски
по производството.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
СЪДИЯ: _________
Р. Бошнакова