РЕШЕНИЕ
№ 1113
гр. Перник, 19.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Борислава П. Борисова-Здравкова
при участието на секретаря Десислава Ст. Дрехарска
като разгледа докладваното от Борислава П. Борисова-Здравкова Гражданско
дело № 20241720102361 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от Д. Г. В., ЕГН **********, с
адрес: ***, чрез адв. Л. Г., срещу „Кредирект“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, обективно кумулативно
съединени:
1/ иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да бъде прогласена за нищожна
клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 4 от Договор за потребителски кредит от 19.01.2024 г., поради
противоречие със закона, и
2/ иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да бъде прогласена за нищожна
клаузата на чл. 18, ал. 1, вр. чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит от 19.01.2024 г.,
поради противоречие с добрите нрави.
В исковата молба се излага, че на 19.01.2024 г. ищцата сключила Договор за
потребителски кредит № *** с „Кредирект“ ЕООД, по силата на който последният се
задължил да й предостави сумата 3000 лв. със задължение за връщането й в срок от 15
месеца при ГЛП 50% и ГПР 63,03%, съгласно чл. 3, ал. 2, т. 4. Сочи се, че на основание чл. 6,
ал. 1 от договора кредитополучателя следва да предостави на кредитодателя гаранция
относно изпълнението на договора или банкова гаранция или едно/две физически лица,
които да сключат с кредитора договор за поръчителство. При неизпълнение на това
1
задължение в 2-дневен срок съгласно чл. 18, ал. 1 от договора кредитополучателят дължи
неустойка в размер на 4759,17 лв., платима съобразно погасителния план. Твърди, че
клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 4, предвиждаща заплащане на ГПР в размер на 63,03% е нищожна
поради противоречие със закона /нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК/, а клаузите на чл. 6, ал. 1 и чл.
18, ал. 1, уреждащи заплащането на неустойка, са нищожни поради противоречие с добрите
нрави, тъй като излиза извън присъщите й функции и представлява скрит добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл сигурна печалба на заемателя. По изложените
съображения, моли за уважаване на предявените искове и присъждане на разноските за
производството.
В срока за отговор ответникът „Кредирект“ ЕООД, чрез пълномощника си адв. М., е
оспорил исковете като неоснователни по съображения, че към момента на сключване на
договора размерът на ОЛП е 3,79%, поради което законната лихва е възлизала на 13,79%, а
максимално допустимият ГПР на 68,95%, поради което предвиденият в договора размер не
противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че неустойката е дължима при неизпълнение на
договора, поради което не подлежи на включване в ГПР и клаузата, която я урежда, е
действителна.
С Определение № 2548/25.07.2024 г. е приет за съвместно разглеждане предявеният от
„Кредирект“ ЕООД срещу Д. Г. В. насрещен иск за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата 2351,00 лв. – представляваща част от главница по Договор за паричен заем от
19.01.2024 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на насрещната искова молба –
24.07.2024 г. до изплащането й, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР,
евентуално на основание чл. 23 ЗПК,
Признава, че между страните по делото е сключен договор за кредит при посочените
параметри. Твърди, че заемната сума е предоставена на потребителя, който е извършил само
едно плащане в размер на 649,00 лв., след което е в неизпълнение на задължения си по
договора. С оглед изложеното, счита, че са налице основанията за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, поради което предявява частичен иск за заплащане на главницата по
договора.
По изложените съображения моли за отхвърляне на първоначално предявените искове,
уважаване на насрещния иск и присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск не е депозирал отговор.
Съдът, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во 33Д за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 4 от Договор за потребителски кредит от
19.01.2024 г., поради противоречие със закона:
По делото е безспорно, което е обявено и с доклада, приет за окончателен, че чрез
средства за комуникация от разстояние Д. Г. В. е сключила с ответника Договор за
потребителски кредит № ***/19.01.2024 г., представен с исковата молба, по силата на който е
2
получила заемна сума в размер на 3000,00 лв. със задължение за връщането й на 15 месечни
погасителни вноски при фиксиран лихвен процент 50%.
В чл. 3, ал. 2, т. 4 от Договор за потребителски кредит № ***/19.01.2024 г. е посочено,
че ГПР е в размер на 63,03%, като в чл. 3, ал. 4 е изяснено, че единственият разход, включен
в него, е договорната възнаградителна лихва, като при изчисляването му са взети предвид
посочените в ал. 2 парамтери на общите разходи по кредита съгласно § 1, т. 1 от ЗПК.
Нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, регламентира какво представлява годишния процент
на разходите, а разпоредбата на § 1, т.1 от ЗР на ЗПК, разписва определение какво
представлява „общ разход по кредита за потребителя. Съгласно посочената разпоредба „общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Чл.
19, ал. 4 от ЗПК, предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Алинея 5 от чл.
19 от ЗПК регламентира по императивен начин, че клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 63,03 %, но от съдържанието му
не може да се направи извод за това по какъв начин е формиран самият ГПР. С посочването,
че ГПР включва единствено възнаградителната лихва, която е в размер на 50 %,
потребителят е въведен в заблуждение относно обстоятелството какви разходи са включени
в разликата над 50% до 63,03%. Същевременно с включването на неустойката за
непредставяне на обезпечение, уговорена като част от всяка погасителна вноска съобразно
погасителния план още при сключването на договора, в общия размер на подлежащата на
плащане от потребителя сума /9060,00 лв./ ГПР многократно би надхвърлил предвидения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. В случая бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и чл. 19, ал. 4
ЗПК, т.е. липсва яснота какъв е действителният ГПР по договора за кредит.
3
Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 СЕС, с оглед на
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед
на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на
лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи,
отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че неточно посоченият ГПР се приравнява
по последица на липсващ посочен ГПР в договора за кредит, в противоречие с
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т 10 от ЗПК.
По изложените съображения, съдът достигна до извод, че клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 4 от
Договор за потребителски кредит № ***/19.01.2024 г. е нищожна поради противоречие със
закона. С оглед изложеното, предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да бъде прогласена за нищожна
клаузата на чл. 18, ал. 1, вр. чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит от 19.01.2024 г.,
поради противоречие с добрите нрави:
Не е спорно и се установява от договора, че съгласно чл. 6, ал. 1, ищецът се е задължил
да предостави едно от посочените обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и
обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит,
включваща договорената главница и лихва или поръчителство на едно или две физически
лица, които отговарят кумулативно на посочените в клаузата условия.
Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора при неизпълнение на това задължение в двудневен
срок от сключването на договора ищецът се задължава да плати на ответника неустойка в
размер на 4759,17 лв. Видно от представения по делото и приет като писмено доказателство
погасителен план към договора за кредит, плащането на неустойката е предвидено още при
сключването на договора. Уговорено е същата да бъде платима като част от всяка месечна
погасителна вноска – предвидени са 15 плащания за погасяване на неустойката в размер на
604,00 лв. всяко. С включването на неустойката в размер на общо 4759,17 лв. към
задълженията по договора, видно от погасителния план, дължимата сума за връщане по него
от кредитополучателя възлиза на 9060,00 лв.
Анализа на данните по делото води до извод, че обсъжданата договорна неустоечна
клауза от договора за потребителски кредит обезпечава не пряко изпълнението на
задълженията за връщане на главницата и за плащане на възнаградителната лихва по
кредита, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Съществено при
4
преценка на валидността на същата е, че се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за главница и лихва, съобразно уговорения погасителен план.
Предвид изложеното, съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер
притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се
кумулира със задължението, включително е предвидена като размер от погасителните
вноски, което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната й функция и противоречи
на принципа на добросъвестността. Обстоятелството, че същата е включена наред с
основното задължение в погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на
кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно
основание заобикаля закона, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. С
невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по
смисъла на С-453/10 на СЕС. Обсъжданата договорна клауза противоречи на добрите нрави,
доколкото единствената цел, поради която е сключена, е установяване на допълнително
задължение за длъжника, а не реално обезпечаване на изпълнението на вземането по
договора за кредит. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби /в този смисъл: решение 4/2009 г. по т. д. №
395/2008 г. на ВКС, решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение №
877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Понятието „добри нрави" предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод
за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Свободата на договаряне не може да бъде
използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка
на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите
нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани
правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически
по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор, каквато се установява да е процесната хипотеза. В
конкретния случай изводът за противоречие с т.нар. добри нрави следва от съпоставката
между размера на заемната сума – 3000 лв., и размера на неустойката по чл. 18 от договора –
4759,17 лв., както и от факта, че плащането й е предвидено още при сключването на
договора, като част от месечните погасителни вноски, т.е кредиторът изначално е
предвидил, че същата се дължи като част от задълженията на кредитополучателя по
договора за кредит, включително с оглед предвиденото действително предназначение на
същата на т.н. "скрито възнаграждение" по договора. Предвид изложеното, възражението на
ответника за необоснованост на твърденията на ищеца за нищожност на процесната
договорна клауза е неоснователно.
По изложените съображения, съдът намира обсъжданите договорни клаузи на чл. 18,
вр. чл. 6, ал. 1 от процесния Договор за потребителски кредит от 19.01.2024 г. за нищожни
5
поради противоречие с добрите нрави. С оглед изложеното, предявеният установителен иск
с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По предявения от „Кредирект“ ЕООД срещу Д. Г. В. насрещен иск:
Предвид извода за недействителност на клаузата в договора относно ГПР следва да
бъде приложена санкцията в обсъдената практика на СЕС за кредитора, изразяваща се в
лишаването му от правото му на лихви и разноски. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 23
ЗПК, предвиждащ, че последица от недействителността на договора за потребителски
кредит е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други
разходи. Ако тази недействителност се установи в производството за плащане на главницата
по договора, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението
на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
В исковата молба ищецът е признал неизгодният факт, че е получил заетата сума от
3000,00 лв. и това е обявено за безспорно и ненуждаешо се от доказаване по делото.
Ответникът е признал, че е получил плащане по договора в размер на 649,00 лв.
Предвид извода за недействителност на договора за кредит, извършеното плащане следва да
бъде отнесено за погасяване единствено на задължението за главница. Следователно
дължимият от кредитополучателя остатък от главницата е в размер на 2351,00 лв.
С оглед изложеното, предявеният насрещен иск за осъждане на Д. В. Г. да заплати на
„Кредирект“ ЕООД сумата 2351,00 лв. – представляваща остатък от непогасената главница,
предоставена по недействителен Договор за паричен заем от 19.01.2024 г. е основателен и
следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК.
Като правоувеличаваща последица от предявяване на иска следва да бъде уважено и
искането за присъждане на законна лихва върху нея, считано от подаване на насрещната
искова молба – 24.07.2024 г. до изплащането й.
По разносите:
Съобразно практиката на ВКС /определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д.№ 2266/2016
г. на I ГО/ в случай, че противната страна оспори твърденията за осъществяване на
безплатна правна помощ и установи, че предпоставките за предоставянето й не са налице,
съдът следва да откаже да присъди разноски. В определение № 50050/21.03.2023 г. по т.д. №
2662/2021 г. на II ТО е предвидено, че когато по делото са налични доказателства, изрично и
категорично опровергаващи посоченото основание, респективно установяващи, че лицето,
на което е оказана безплатна правна помощ, не е материално затруднено, в задължение на
съда е да вземе предвид тези доказателства и без да е направено възражение от другата
страна в тази насока.
В случая с молба по хода на делото ответникът е възразил, че не са налице
6
предпоставките на чл. 38 ЗАдв. за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв.
Г.. Видно от приложената по делото декларация на ищцата, че е декларирала, че получава
месечен доход, но без посочен размер, не е в граждански брак, не притежава недвижим
имоти и МПС, не страда от заболяване, което да налага постоянни разходи. От служебно
изисканата от ТД на НАП справка се установява, че от 12.09.2022 г. до 08.04.2022 г. ищцата е
получавала трудово възнаграждение в размер на 780,00 лв., а от 30.05.2024 г. получаваното
месечно възнаграждение е в размер на 1500,00 лв. От постъпилото от ТП на НОИ писмо се
установява, че за периода от 08.04.2024 г. до 30.04.2024 г. на ищцата е изплатено
обезщетение за безработица в размер на 306,00 лв., а за периода 01.05.2024 г. – 31.05.2024 г.
в размер на 342,00 лв. С оглед доказателствата по делото, съдът намира за установено, че
ищцата не е материално затруднено лице, поради което не са налице предпоставките за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв в полза на
адв. Г..
С оглед отправеното искане и представени доказателства от „Кредирект“ ООД, следва
да му бъдат присъдени разноски за платена държавна такса в размер на 94,04 лв. и 480,00 лв.
адвокатско възнаграждение с включен ДДС, срещу който размер не е направено възражение
от насрещната страна.
По изложените съображения Д. Г. В. следва да бъде осъдена да заплати на „Кредирект“
ООД сумата 574,04 лв., представляваща разноски за производството по насрещния иск, а
искането на адв. Г. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв следва да бъде оставено без уважение.
Тъй като ищцата е останала задължена за дължимата за производството държавна
такса, възлизаща на 100,00 лв. /по 50,00 лв. за всеки иск/, на основание чл. 77 ГПК съдът
следва да постанови принудителното й събиране.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 4 от Договор за потребителски
кредит № *** от 19.01.2024 г., сключен между Д. Г. В., ЕГН **********, и „Кредирект“
ЕООД, ЕИК ***, предвиждаща, че ГПР е 63,03%, като противоречаща на закона, на осн. чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл. 18, ал. 1, вр. чл. 6, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № *** от 19.01.2024 г., сключен между Д. Г. В., ЕГН **********, и
„Кредирект“ ЕООД, ЕИК ***, предвиждаща задължение за кредитополучателя за заплащане
на неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, като
противоречаща на добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
7
ОСЪЖДА Д. Г. В., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Кредирект“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“
№ 115, Е, ет. 5, сумата 2351,00 лв. /две хиляди триста петдесет и един лева/ –
представляваща непогасен остатък от главница, предоставена по недействителен Договор за
паричен заем от 19.01.2024 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на
насрещната искова молба – 24.07.2024 г. до изплащането й, на осн. чл. 23 ЗПК.
ОСЪЖДА Д. Г. В., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Кредирект“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“
№ 115, Е, ет. 5, сумата 574,04 лв. /петстотин седемдесет и четири лева и четири
стотинки/ - представляваща разноски за производството по предявения насрещен иск, на
осн. чл. 78 ГПК.
Присъдената сума може да бъде платена по банкова сметка IBAN ***, BIC:
UNCRBGSF, с титуляр „Кредирект“ ЕООД.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. Л. А. Г. за присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА Д. Г. В., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Районен съд – Перник сумата 100,00 лв. /сто лева/ –
държавна такса за производството по делото, на осн. чл. 77 ГПК.
Присъдената сума може да бъде платена по банкова сметка IBAN ***, BIC: UBBS
BGSF, с титуляр Районен съд-Перник.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Перник в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
8