Р Е Ш Е Н И Е № 260083
Гр.Пловдив,24.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в открито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА, като разгледа докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№752 по описа за 2020 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №330 от 29.07.2020 г.,постановено по т.д.№754/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XI-ти състав,е осъден ответника ЗД„Б.И.“АД-гр.С. с ЕИК.. да заплати на ищцата Д.Г.У. с ЕГН ********** следните суми,представляващи обезщетения за вреди,претърпени от У. вследствие на ПТП,осъществено на 05.07.2018 г. около 23,40 ч. В гр.П.,на кръстовището на ул.“С.“ и ул.“В.“,причинено виновно и противоправно от С. И. В.,при управление на лек автомобил „Ф. Ф.“ с рег. №..,по отношение на който е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към деня на събитието:
-сумата 60 000 лв.,представляваща обезщетение за неимуществени вреди,претърпени от У.,изразяващи се в болки и страдания,вследствие на причинените й телесни увреждания:средна телесна повреда,изразяваща се в счупване на дясната бедрена кост в горната част и средна телесна повреда,изразяваща се в двустранно счупване на срамните кости на таза,довели до трайно затрудняване на движенията на долните крайници,ведно със законната лихва,считано от 30.07.2018 г. до окончателното плащане;
-сумата от 3 544,85 лв.,представляваща обезщетение за имуществени вреди,изразяващи се в разходи по фактури и фискални бонове за медицински пособия и лекарства,като за разликата над уважения размер до пълния претендиран размер от 4 278,85 лв. иска за тези имуществени вреди е отхвърлен;
-сумата от 2 160 лв.,представляваща обезщетение за имуществени вреди,изразяващи се в разходи за рехабилитация и физиотерапия и сумата от 590,19 лв.,представляваща обезщетение за имуществени вреди,изразяващи се в разликата между изплатените на ищцата от НОИ обезщетения за временна нетрудоспособност и трудовото възнаграждение,което би получила У. за периода от 06.07.2018 г. до 08.07.2019 г;
-законната лихва върху присъдените три обезщетения за имуществени вреди за периода от датата на подаване на исковата молба-28.09.2019 г. до окончателното плащане,като е оставено без уважение искането за присъждане на обезщетенията за имуществени вреди ведно със законната лихва за периода от 21.09.2018 г. до 27.08.2019 г. вкл.
Със същото решение дружеството-ответник е осъдено още да заплати в полза на бюджета на съдебната власт,по сметката на Окръжен съд-Пловдив,сумата от 2651,80 лв. държавна такса,определена върху уважената част от исковете и сумата 194,23 лв. разноски по делото за съдебни експертизи,изплатени от бюджета на съда,пропроционално на уважената част от исковете,а на адвокат В.Д.М. с ЕГН ********** е осъден да заплати сумата от 2 192,62 лв.,представляваща адвокатско възнаграждение,определено съобразно чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, пропроционално на уважената част от исковете.С решението ищцата Д. Г. У. е осъдена да заплати на ЗД „Б. И.“АД на основание чл.78,ал.3 от ГПК сумата от 2 251,28 лв.
С решението от 29.07.2020 г. искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 60 000 лв. до пълния претендиран размер от 110 000 лв. и е оставено без уважение искането за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди ведно със законната лихва за периода от датата на произшествието-05.07.2018 г. до 29.07.2018 г. вкл.
Настоящото дело е образувано по въззивна жалба на ищцата Д.Г.У.,с която същата обжалва решение №330 от 29.07.2020 г.,постановено по т.д.№754/2019 г. по описа на ОС-Пловдив,в частта,с която предявеният от нея осъдителен иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения размер от 60 000 лв. до пълния претендиран размер от 110 000 лв.,както и в частта за разноските.
Жалбоподателката счита първоинстанционното решение за неправилно в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и необоснованост,излагайки в жалбата си подробни аргументи в тази насока.Заявява,че оплакването й касае размера на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди,тъй като според нея този размер не съответства на основния принцип на справедливост,въведен в нормата на чл.52 от ЗЗД.Счита,че с решението си първоинстанционният съд правилно е приел за установени всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане и предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя,но неправилно е оценил в настоящия случай претърпените от ищцата неимуществени вреди при определяне размера на дължимото й обезщетение.Според жалбоподателката,с оглед на събраните по делото доказателства и техния внимателен анализ,съдът би следвало да определи и да й присъди обезщетение в размер на 110 000 лв.,така както е поискано в исковата молба,а не такова в по-нисък размер.Смята предявения от нея иск за неимуществени вреди за доказан не само по основание,но и по размер.Въз основа на изложените в жалбата аргументи,жалбоподателката Д.Г.У. моли да бъде постановено решение от настоящия съд,с което да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваната му част и да й се присъди допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв.Поискано е също така да бъде определено в полза на адв.В.М.-пълномощника на жалбоподателката,адвокатско възнаграждение по Наредба №1 от 09.07.2004 г. на основание чл.38,ал.2 вр. ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата,за първата и за настоящата инстанция с начислен ДДС съгласно §2а от Наредбата.
Ответникът по въззивната жалба-ЗД „Б. И.“АД-гр.С. с ЕИК … не е подал в законния срок по чл.263,ал.1 от ГПК отговор на въззивната жалба,но в писмено становище с вх.№261759 от 24.02.2021 г.,подадено чрез пълномощника му адв. М.Г.,е взел становище по жалбата.Заявява,че оспорва същата,като счита,че релевираните оплаквания в нея са неоснователни и че с първоинстанционното решение е определен справедлив и адекватен размер на обезщетението за неимуществените вреди,претърпени от ищцата,че присъденото обезщетение съответства на събраните по делото доказателства и на принципа на справедливостта,залегнал в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,като основа за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди.Моли с оглед на тези аргументи,въззивната жалба на ищцата да се остави без уважение,а първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно и законосъобразно.В същото становище въззиваемото дружество заявява,че претендира направените пред настоящата инстанция разноски и прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение,ако то не е уговорено по реда на чл.38,ал.2 от ЗАдв и ако надвишава минималния размер по Наредба №1/2004 г. на Вадв.
От страните в настоящото въззивно производство не са заявени нови доказателствени искания,не са представени от тях и писмени доказателства по въззивното дело.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателката оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба на ищцата е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение и при подаването й е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо жалбата подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение с оглед обхвата на обжалването,Пловдивският апелативен съд намира решението е допустимо в обжалваната му част и в частност-че съдът в тази часто се е произнесъл именно по иска,с които е сезиран по конкретното първоинстанционно дело,а самият този иск счита за допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба,както и събраните по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№754/2019 г. по описа на ОС-Пловдив,ТО,XI-ти състав,настоящата жалбоподателка Д.Г.У. *** с ЕИК .. обективно съединени осъдителни искове по чл.432,ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетения за претърпени от нея неимуществени и имуществени вреди,причинени й в резултат на ПТП от 05.07.2018 г.,станало в гр.П. на кръстовището на ул.В.и бул.С.и предизвикано виновно от лицето С.И.В. като водач на лек автомобил марка „Ф.“,модел „Ф.“ с рег.№. ..,застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество.Претендираното от ищцата обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 110 000 лв.,ведно със законната лихва от датата на увреждането-05.07.2018 г. до окончателното плащане,а общият размер на търсените обезщетения за имуществени вреди е 7 029,04 лв.,формиран от следните суми:4 278,85 лв.-разходи по фактури за медицински пособия и лекарсства;2 160 лв.-разходи за рехабилитация и физиотерапия и 590,19 лв.-разликата между платените от НОИ обезщетения за временна нетрудоспособност и трудовото възнаграждение,което би получавала ищцата за периода от 06.07.2018 г. до 08.07.2019 г. /съобразно изменението на размера на тази искова претенция,допуснато в хода на първоинстанционното дело/.Ищцата е поискала обезщетенията за имуществени вреди да й се присъдят ведно със законната лихва от изтичане на срока за отговор от застрахователя-21.09.2018 г. до окончателното плащане.
Горните искове са базирани на следните основни твърдения:
Твърди се от ищцата,че на 05.07.2018 г в гр.П.,на кръстовището на ул.“В.“ и ул.“С.“,при управлението на лек автомобил „Ф.Ф.“ с рег.№. .,С. И. В. е нарушил виновно правилата за движение по пътищата и вследствие на това е предизвикал пътно транспортно произшествие,при което на ищцата като водач на мотоциклет „Х. . .“ с рег.№..,са били причинени телесни увреждания,изразяващи се в следното:счупване на дясна бедрена кост в горната част и двустранно счупване на срамните кости на таза на четири места.Конкретният твърдян механизъм на станалото произшествието е описан от ищцата в исковата молба,а са изложени от нея и фактически обстоятелства относно проведено оперативно и друго медицинско лечение по повод на получените травматични повреди,както и обстоятелства и твърдения за причинени й неимуществени вреди като пряка последица от произшествието.Твърди се още,че с влязло в сила решение,постановено по АНХД №3696/2019 г. по описа на РС-Пловдив,водача на лекия автомобил „Ф. Ф.“-С. В. е бил признат за виновен в причиняването на соченото в исковата молба ПТП и на описаните по-горе средни телесни повреди на ищцата Д.У..Изложените са твърдения и за причинени на ищцата имуществени вреди вследствие на произшествието,за които се търси обезщетение с процесната искова молба,както и твърдения за наличието на сключена при ответника и действаща към момента на пътния инцидент застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на лекия автомобил,управляван от виновния водач С. В..Твърди се още,че на 30.07.2018 г. ищцата е предявила пред ответника-застраховател претенция за изплащане на обезщетения по повод на причинените й от произшествието неимуществени и имуществени вреди,но в тримесечен срок от отправяне на претенцията ответникът не извършил плащане и с оглед на това ищцата е заявила,че търси обезщетенията по съдебен ред.
Ответникът е оспорил исковете като неоснователни с подадения от него отговор на ИМ,поддържайки в тази връзка няколко основни възражения,а именно:оспорил е сочения от ищцата механизъм на възникване на ПТП и твърдяната от нея причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и причинените и претендирани от ищцата имуществени и неимуществени вреди;направил е и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата поради това,че същата управлявания от нея мотоциклет не е бил с включени светлини,които са задължителни за времето,през което се е реализирало процесното ПТП и поради това,че ищцата е била облечена с тъмни дрехи,които са попречили на видимостта и възможността на другия участвал в ПТП водач на МПС да я забележи и своевременно да реагира.С отговора си ответникът е оспорил и размера на иска за неимуществени вреди като прекомерно завишен и несъответен на принципа за справедливост,произтичащ от нормата на чл.52 от ЗЗД.Изложил е в отговора си и по-подробни доводи срещу твърдяните от ищцата имуществени вреди.
От ищцата не е подадена в законния срок по чл.372 от ГПК допълнителна искова молба.
В решението си от 29.07.2020 г. първоинстанционният съд е разгледал по същество горните искове и в тази връзка,отчитайки влязлото в сила решение по приложеното НАХД №3696/2019 г. по описа на РС-Пловдив и разпоредбата на чл.300 от ГПК,е приел за безспорно доказано настъпването на соченото от ищцата ПТП от 05.07.2018 г.,неговото виновно причиняване от лицето С. И. В.при управление на МПС-лек автомобил „Ф. Ф.“ с рег.№ . и при нарушаване на конкретни правила за движение по пътищата,изходящи от ЗДвП,както и причиняването вследствие на това ПТП на телесни увреждания на ищцата Д.У.,съставляващи средни телесни повреди по смисъла на НК и изразяващи се в следното:счупване на дясна бедрена кост в горната част,довело до трайно затрудняване на движенията на долен десен крайник и двустранно счупване на срамните кости на таза,довело до трайно затрудняване на движенията на двата долни крайника.Първоинстанционният съд още е приел,че от техническа гледна точка механизма на процесното ПТП е такъв,какъвто е описан в решението от 29.07.2020 г. и установен в заключението на назначената по делото автотехническа експертиза,а от друга страна е приел за недоказани възраженията на ответната страна за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата,като в тази насока е изложил подробни и аргументирани съображения в решението си.В същото са изложени и приети за доказани и фактически обстоятелства,свързани с проведеното лечение на ищцата в резултат на причинените й телесни увреждания,както и обстоятелства за причинени на ищцата неимуществени и имуществени вреди като последица от процесното ПТП.Наред с това,първоинстанционният съд е приел за безспорен по делото фактът на наличието на валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност“ към 05.07.2018 г.,сключен между собственика на л.а. „Ф. Ф.“ с рег.№. и ответното застрахователно дружество,както и за доказано отправянето от ищцата на претенция от 30.07.2018 г. пред ответника-застраховател за изплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди,явяващи се резултат от процесното ПТП.В продължението на последното е прието за безспорно,че застрахователят не е изплатил обезщетение на ищцата след получаване на претенцията,поради което процесните искове допустимо са заведени по съдебен исков ред.Като краен резултат,първоинстанционният съд е приел за доказани по основание предявените от ищцата Д.У. искове по чл.432,ал.1 от КЗ за изплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди,а по размер е счел за частично основателен иска за неимуществени вреди,като е присъдил на ищцата обезщетение за тези вреди в размер на 60 000 лв. и за разликата до пълния претендиран размер е отхвърлил този иск.За частично основателен-до размер на сумата от 3 544,85 лв.,е приет и единия от исковете за имуществени вреди /изразяващи се в разходи по фактури и фискални бонове за медицински пособия и лекарства/,а останалите два иска за имуществени вреди са приети за основателни в пълния им съответен размер,предявен от ищцата.
При произнасянето си с настоящото решение,въззивната инстанция следва да отчете факта,че решението на ОС-Пловдив от 29.07.2020 г. в частта,с която искът за неимуществени вреди е уважен до размер на сумата от 60 000 лв. и в частта,с която исковете за имуществени вреди са уважени,а единия от тях е и частично отхвърлен,не е обжалвано и съответно на това е влязло в законна сила в същите тези части.Всъщност,имало е подадена от ответното застрахователно дружество въззивна жалба,но същата поради неотстранени нередовности е била върната от съда на основание чл.262,ал.2,т.2 от ГПК с влязло в сила разпореждане от 21.10.2020 г. и с оглед на това тази жалба следва да се счита за неподадена.Предвид влизането в сила на първоинстанционното решение в горните части,въззивният съд приема,че наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника спрямо ищцата на основание чл.432,ал.1 от КЗ е установена към момента със сила на пресъдено нещо и затова по въпроса за осъществяване фактическия състав на този иск въззивната инстанция не следва да се произнася отново с настоящото решение.Следва да приеме,предвид изложеното,че този фактически състав в случая е осъществен.В контекста на изложеното,въззивният съд не дължи произнасяне и по спорното пред първата инстанция възражение на ответника за съпричиняване на предоносния резултат от ищцата.То,както се посочи по-горе,е прието за неоснователно от първоинстанционния съд и вече не е спорно между страните във въззивното производство,като ищцата не е направила /а и няма правен интерес да заяви/ в жалбата си аргументи срещу приетото в частично обжалваното решение по въпроса за съпричиняване от нея на вредоносния резултат,а ответникът от своя страна не е заявил поддържане на това му възражение в подаденото от него писмено становище /отговор на въззивната жалба,както се посочи,не е депозиран от ответника/.Не подлежи на преценка по същество от въззивната инстанция и основателността на предявените от ищцата искове за заплащане обезщетение за имуществени вреди,тъй като в частта,с която първоинстанционният съд се е произнесъл по същите искове решението от 29.07.2020 г. не е обжалвано.
Обобщено казано,имайки предвид оплакванията,поддържани в подадената от ищцата въззивна жалба и обжалваната с нея част от първоинстанционното решение,преценката,която следва да бъде извършена от настоящата инстанция в случая е за размера на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди при съобразяване на събраните по делото доказателства за същите вреди и залегналия в нормата на чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта,както и при съобразяване на установената трайна съдебна практика по подобни казуси относно размера на обезщетението за неимуществени вреди,причинени вследствие на ПТП.В тази връзка въззивната инстанция счита,че първоинстанционният съд е направил отчасти неправилен извод за размера за дължимото на ищцата обезщетение и че същия размер следва да бъде завишен,макар и не до пълния претендиран от ищцата размер.Съображенията на въззивния съд в тази връзка са следните:
Неимуществените вреди са физическите и емоционални страдания,както и други негативни преживявания,които едно пострадало лице изживява във връзка с някакво причинено му увреждане.Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно нормата на чл.52 от ЗЗД.Справедливостта не е абстрактно понятие,а в съдебната практика са се наложили редица критерии,въз основа на които да се определи справедливия размер на обезщетението.Такива критерии при телесните увреждания /какъвто е и настоящият случай/,са:характерът на увреждането,начинът на извършването му,обстоятелствата,при които е настъпило,продължителността и интензитета на търпените от пострадалия болки и страдания вследствие на увреждането,прогнозата за самото увреждане,възрастта на пострадалия,социално-икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането и други фактори с оглед спецификата на всеки отделен случай.Като цяло,съобразяването на критериите за справедливост е фактически въпрос,решаван за всеки отделен случай в зависимост от събраните в конкретния исков процес доказателства.
В случая от приложеното решение от 17.07.2019 г.,постановено от наказателния съд по НАНД №3696/2019 г. по описа на РС-Пловдив,от приложената към първоинстанционното дело медицинска документация и изготвената и приета по същото дело съдебно-медицинска експертиза се установява,че вследствие на процесното ПТП на ищцата Д.У. са причинени телесни увреждания,квалифициращи се като средни телесни повреди по смисъла на чл.129 от НК и изразяващи се в следното:счупване на дясната бедрена кост в горната част,довело до трайно затрудняване движенията на долен десен крайник и двустранно счупване на срамните кости на таза,довело до трайно затрудняване движенията на двата долни крайника.От заключението на СМЕ-за,неоспорено от страните,става видно,че след станалото на 05.07.2018 г. ПТП,ищцата Д.У. е била приета по спешност в шоковата зала на дежурно травматологично отделение на УМБАЛ „Св. Г.“-гр.П.,където след преглед извършване на съответни медицински прегледи са установени освен горните счупвания,но изпадането на ищцата в т.нар. „травматичен шок“.След неговото овладяване,е извършена оперативна намеса,изразяваща се в открито наместване и метална остеосинтеза със заключващ пирон на дясното бедро.В болничното заведение ищцата е престояла до датата 18.07.2018 г.,когато е изписана след подобрение и с лекарски указания за антитромботична терапия 9 седмици и спазване на постелен режим 45 дни и натоварване на оперирания крак с патерици след 12 седмици.По-късно,поради оток,зачервяване и болка в оперираното бедро,ищцата е постъпила в УМБАЛ „Е..“ на 03.02.2019 г. за оперативно лечение и е била оперирана отново на 04.02.2019 г. /седем месеца след първата операция/,като са били отстранени част от металните тела в десния й крак,постигайки се по този начин „отключване“ на пирона и освен това са премахнати патологично променени костни и мекотъканни структури.Ищцата,както сочи в.л. д-р Д. М. в изготвената от него съдебно-медицинска експертиза,е провеждала и ЛФК в специализирани за това медицински заведения,като лечението и възстановяването й от получените увреждания е продължило 9 месеца.Според преценката на вещото лице,при извършването на двукратните оперативни интервенции е спазен абсолютния алгоритъм при оперативно лечение на такъв вид травми и е последвал гладък следоперативен период,като единственото усложнение от травмите и тяхното лечение е скъсяването на десния крак на ищцата с 3 см.Като последица от увреждането на десния крак ищцата е получила и хипертрофия на мускулатурата на дясното й бедро,за преодоляването на която е необходимо ежегодно,планово провеждане на санаториално лечение в оторизирани заведения.Вследствие скъсяването на десния й крак,ищцата накуцва и за стабилизиране на походката й е необходимо ползването на ортопедични обувки,евентуално и отстраняване на стабилизиращия пирон,но както посочва вещото лице М.,пълното възстановяване на ищцата,както е била преди травмата,не може да бъде постигнато.Ищцата,както е отразено в коментираното заключение,е изпитвала болки по време на травмата и след оперативните интервенции,които са намалявали бавно с времето и са били копирани с болкоуспокояващи,а относно стресово разстройство на ищцата като последица от пътно транспортната злополука,вещото лице М. не е дало заключение,считайки че за даване на отговор по този въпрос е нужно преглед и мнение на съответния специалист.
Наред с горното,от показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка Р. К.-дъщеря на ищцата,се установява,че по времето,когато ищцата е била приета в болница непосредствено след катастрофата и преди да й бъде извършена първата операция ,същата е изпитвала много силни болки вследствие на причиненото й счупване на дясната бедрена кост и е претърпяла голяма кръвозагуба /според преките впечатления на свидетелката/,тъй като счупената кост пробила плътта на крака й.Както заявява св. К.,ищцата е имала отоци на травмираните от произшествието места и тези отоци не можели да спаднат няколко месеца.Според показанията на същата свидетелка,ищцата У. е била „плътно на легло“ три месеца и половина след изписването й от болницата и през това време само ръцете и главата си е мърдала,като се е нуждаела от чужда помощ през това време за обслужване на физиологичните й нужди и с оглед на това през същото време винаги е имало човек до нея,за да й помага.Свидетелката К. сочи още,че в дома на майка й /ищцата/ е идвал рехабилитатор около шест месеца,по три пъти в седмицата,за да я раздвижва,като след три месеца и половина след изписването й,ищцата е започнала да сяда в леглото и месец по-късно е започнала да се изправя на патерици и на петия месец за първи път влязла да се изкъпе в банята.Свидетелката заявява,че много пъти е сварвала ищцата да плаче или да се ядосва през месеците,когато е била на легло.По-късно,след втората операция,ищцата отново изпитала силни болки,не можела да спи по цели нощи от болка,все плачела и без желание ходела на терапия след тази операция.Според свидетелката,ищцата и досега /т.е. и към момента на разпита на свидетелката в съдебното заседание на 05.03.2020 г./ продължава да има болки в травмирания крак и понеже куца поради скъсяването на крака й и това предизвиквало болки в гърба й,ищцата ползвала помощно средство при движението си.Ако стои повече време права,започвало да я боли същия крак,а и другият крак,според показанията на свидетелката,започнал да я боли в тазобедрената става,защото той повече се натоварвал.Вследствие на уврежданията,ищцата вече не може да работи същата работа,която е извършвала преди /работела е като готвач в кухня/ и й била дадена лекарска препоръка за лек,а не тежък физически труд,такъв,при който да не е права,а седнала.Ищцата,към момента на разпита на св. К.,се справяла сама вкъщи,излизала и правела разходки,но не можела дълго време да върви и след 10 минути ход трябвало да седне за почивка.Според показанията на свидетелката,въпреки провежданите рехабилитации,хипертрофиралия мускул на десния крак на ищцата все още не бил възстановен и това давало на другия й крак повече натоварване.Преди произшествието ищцата е била активен човек и е била много добре физически според впечатленията на разпитаната свидетелка.
Предвид гореизложеното,като отчита характера,вида и степента на претърпените от ищцата телесни увреждания,наложилите се поради една от травмите двукратни оперативни интервенции,възстановителния период от уврежданията,съдържанието,степента и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания,явяващи се резултат от травматичните увреждания,като отчита и дадената от вещото лице М. прогноза за невъзможност да бъде постигнато пълно възстановяване на травмирания й крак в състоянието опреди увреждането му,а също и като взема предвид възрастта на ищцата към момента на процесното ПТП /50 г./,дадената препоръка за извършване на по-лек физически труд занапред,а също и социално-икономическите условия в страната към момента на пътния инцидент,въззивният съд намира,че справедливият в случая размер на обезщетението за неимуществени вреди,съобразен с нормата на чл.52 от ЗЗД,се равнява на сумата от 80 000 лв.
Предвид гореизложеното,въззивната жалба е частично основателна,а първоинстанционното решение се явява неправилно в частта,в която процесния иск за неимуществени вреди е отхвърлен за горницата над присъдения размер от 60 000 лв. до размер на сумата от 80 000 лв.Затова в тази част същото решение следва да се отмени и вместо това да се осъди ответникът-застраховател да заплати на ищцата Д.У. още 20 000 лв. обезщетение за търпените от нея неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП,настъпило на 05.07.2018 г.Върху допълнително присъденото с настоящото решение обезщетение от 20 000 лв. следва да се начисли законна лихва за забава,която да се присъди от същия начален момент,от който е начислена и лихвата върху присъденото с първоинстанционното решение обезщетение за неимуществени вреди,т.е. от датата 30.07.2018 г. до окончателното плащане.Първоинстанционното решение не е обжалвано относно възприетия от съда начален момент,от който се дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди,поради което настоящата инстанция се съобразява с този именно приет от първостепенния съд начален момент.А в частта,с която искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от 80 000 лв. до пълния претендиран размер от 110 000 лв. първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено в тази му част.
По разноските:
Ищцата У. атакува първоинстанционното решение и в частта за разноските.Със същото тя е осъдена да заплати на ответника съдебни разноски в размер на 2251,28 лв. пропроционално на отхвърлената част от исковете.С оглед обаче приетия от въззивния съд резултат от разглеждането на процесната въззивна жалба и частичната основателност на същата,дължимият на ответника размер на направените пред първата инстанция разноски,съобразно на отхвърлената част от исковете,възлиза на сумата от 1369,05 лв.,а не на присъдения с първоинстанционното решение размер.Ето защо същото решение следва да бъде отменено в частта за разноските,с която ищцата е осъдена да заплати на ответника съдебни разноски над сумата от 1369,05 лв. до присъдения размер от 2251,28 лв.
С оглед частичната основателност на въззивната жалба и в тази връзка-присъждането допълнително в полза на ищцата на обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лв.,ответникът на основание чл.78,ал.6 от ГПК /тъй като ищцата-жалбоподателка е освободена от заплащането на ДТ/ следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт,по сметка на Апелативен съд-Пловдив държавна такса от 800 лв. върху уважената в настоящата инстанция част от иска за неимуществени вреди.
Съобразно на уважената част от исковете,отчитайки и присъдената от въззивния съд част от претендираното обезщетение за неимуществени вреди,ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. В.М. още 661,47 лв. адвокатско възнаграждение /наред с присъденото му с решението на първоинстанционния съд/,дължимо му на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв. за оказана безплатна адвокатска защита на ищцата в първата инстанция в хипотезата на чл.38,ал.1,т.2 от същия закон,определено като размер съобразно чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, пропроционално на уважената част от исковете.
Пред настоящата инстанция е направено искане да се присъди в полза на пълномощника на жалбоподателката-адв. В.М. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв. за осъществена безплатна адвокатска защита пред настоящата инстанция.Такова възнаграждение се дължи на адвоката-пълномощник на жалбоподателката,предвид представения договор за правна защита и съдействие от 22.02.2021 г.,в който е уговорено осъществяването от адв.М. на безплатна адвокатска защита пред настоящата инстанция на основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.Възнаграждението следва да бъде определено като размер на основание чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,като се вземе предвид обжалваемия интерес по процесната въззивна жалба и уважената част от нея,респективно-уважената от настоящата инстанция част от предявения иск за неимуществени вреди.Възнаграждението,предвид представеното пред въззивния съд доказателство за регистрацията на адв. М. по ЗДДС,ще следва да се присъди с начислен върху него ДДС,а изплащането му следва да се възложи в тежест на ответника по въззивната жалба.Като краен резултат,въззиваемото дружество следва да заплати на адв. М. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв. в размер на 974,40 лв. с начислен ДДС,дължимо му за безплатна адвокатка защита на жалбоподателката в настоящото въззивно производство.
Съобразно на отхвърлената част от иска за неимуществени вреди,респективно-на отхвърлената част от въззивната жалба,се дължат на въззиваемото дружество разноски за производството пред настоящата инстанция.Същото дружество е представило доказателство за извършени от него съдебни разноски в размер на 2520 лв.,представляващи платено в брой адвокатско възнаграждение /с начислен ДДС/ по договор за правна защита и съдействие от 28.01.2021 г.,представен по настоящото дело и сключен между дружеството и адвокат М.Г..
В съдебно заседание на 24.02.2021 г. процесуалният представител на жалбоподателката-адв. Д.М.Д.,е направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна.Това възражение е неоснователно,тъй като уговореното в договора от 28.01.2021 г. адвокатско възнаграждение в размер на 2520 лв. с ДДС е несъществено по-високо от минималния размер на адвокатското възнаграждение,определен съобразно чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при съобразяване на обжалваемия интерес в настоящото въззивно производство..Определен по такъв начин,минималния размер на адвокатското възнаграждение възлиза на сумата от 2 436 лв. с начислен ДДС /какъвто данък следва да бъде начислен върху възнаграждението,като се има предвид представеното доказателство,че адвокат М.,с който е сключен договора от 28.01.2021 г.,е регистриран по ЗДДС/.Предвид изложеното,направеното от пълномощника на жалбоподателката възражение,основано на чл.78,ал.5 от ГПК,се явява неоснователно и няма основание уговореното и платено в брой адвокатско възнаграждение по договора от 28.01.2021 г. да бъде намалявано на основание посочената разпоредба.Същото единствено следва да се редуцира съобразно на отхвърлената част от иска за неимуществени вреди,респективно-отхвърлената част от въззивната жалба,при което положение размера на разноските за настоящата инстанция,който следва да бъде присъден на въззиваемото дружество,възлиза на сумата от 1008 лв.,представляваща платено адвокатско възнаграждение.А изплащането на тази сума следва да бъде възложено в тежест на жалбоподателката на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Мотивиран от горното Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 330 от 29.07.2020 г.,постановено по т.д.№754/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XI-ти състав,в частта,с която предявеният от ищцата Д.Г.У. с ЕГН ********** *** с ЕИК … иск по чл.432,ал.1 от КЗ за заплащане обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за горницата над присъдените с решението 60 000 лв. до размер на сумата от 80 000 лв.,като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“АД с ЕИК ..,със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.Г.У. с ЕГН **********,с постоянен адрес *** още 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/,освен присъдените й 60 000 лв. с решението от 29.07.2020 г.,постановено по т.д.№754/2019 по описа на ОС-Пловдив,представляващи обезщетение за неимуществени вреди,изразяващи се в болки и страдания,вследствие на причинените й телесни увреждания-счупване на дясната бедрена кост в горната част и двустранно счупване на срамните кости на таза,които вреди са претърпени от У. вследствие на пътно транспортно произшествие,осъществило се на 05.07.2018 г. около 23,40 ч. в гр. П.,на кръстовището на ул.“С.“ и ул.“В.“,причинено виновно и противоправно от С. И.В.,при управление на лек автомобил „Ф. Ф.“ с рег.№..,по отношение на който е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към деня на събитието,като заплати горната сума от 20 000 лв. ведно със законната лихва върху нея,считано от 30.07.2018 г. до окончателното й плащане.
ОТМЕНЯ решение № 330 от 29.07.2020 г.,постановено по т.д.№754/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XI-ти състав,и в частта,с която Д.Г.У. с ЕГН ********** е осъдена да заплати на ЗД“Б. И.“АД-гр.С. с ЕИК ..на основание чл.78,ал.3 от ГПК съдебни разноски за разликата над сумата от 1369,05 лв. до присъдения размер от 2 251,28 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №330 от 29.07.2020 г.,постановено по т.д.№754/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XI-ти състав в останалата обжалвана част,с която предявеният от Д.Г.У. с ЕГН ********** *** с ЕИК .. иск по чл.432,ал.1 от КЗ за заплащане обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за горницата над сумата от 80 000 лв. до пълния претендиран размер от 110 000 лв.
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“АД с ЕИК ..,със седалище и адрес на управление *** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт,по сметката на Апелативен съд-Пловдив,сумата от 800 лв. /осемстотин лева/ държавна такса на основание чл.78,ал.6 от ГПК.
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“АД с ЕИК ..,със седалище и адрес на управление ***,да заплати на адвокат В.Д.М. с ЕГН **********,вписан в АК-Стара Загора,с личен номер:**********,сумата от 974,40 лв. /деветстотин седемдесет и четири лева и четиридесет стотинки/,представляваща дължимо му на основание чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата възнаграждение за безплатна адвокатска защита на жалбоподателката във въззивното производство по т.д.№742/2020 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив,както да му заплати допълнително сумата от 661,47 лв. /шестстотин шестдесет и един лева и четиридесет и седем стотинки/,освен присъдената му с първоинстанционното решение сума,представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата,дължимо за безплатна адвокатска защита на ищцата в първоинстанционното производство по т.д.№754/2019 г. по описа на ОС-Пловдив,ТО,XI-ти състав.
ОСЪЖДА Д. Г.У. с ЕГН **********,с постоянен адрес *** да заплати на ЗД „Б. И.“АД с ЕИК ..,със седалище и адрес на управление *** сумата от 1008 лв. /хиляда и осем лева/ съдебни разноски за производството пред въззивната инстанция,пропроционално на отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.