Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София,
02.03.2021 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети декември през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 14502 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 145079 от 18.06.2019 г., постановено
по гр.дело № 71681/2018 г. на СРС, ІІ ГО, 61 състав, е признато за
установено по отношение на „А.“ АД, ***, адрес на управление:***, с ЕИК ********
да заплати на „А.“ ООД, ***, адрес на управление:***, с ЕИК ********, сумата
8000 лв./осем хиляди лева/, представляваща задължение по фактура №
1402/11.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 03.05.2018 г. до
окончателното плащане на сумата, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.266 ЗЗД,
сумата 2432,75 лв./две хиляди, четиристотин тридесет и два лева, и 75
стотинки/, представляваща обезщетение за забава за периода от 11.03.2015 г. до
08.03.2018 г., на основание чл.422 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД, за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 14.06.2018 г. по
ч.гр.дело № 28248 по описа за 2018 г. на СРС,
61 състав. С решението на съда е осъден „А.“ АД, ***, адрес на
управление:***, с ЕИК ********, да заплати на „А.“ ООД, ***, адрес на
управление:***, с ЕИК ********, сумата 208,66 лв., представляваща направени в
производството по ч.гр.дело № 28248/2018 год. по описа на СРС, 61 състав,
разноски, изразяващи се в платена държавна такса и сумата 1043 лв.,
представляваща направени разноски в производството по ч.гр.дело № 28248/2018
год. по описа на СРС, 61 състав, изразяващи се в платено възнаграждение на адвокат, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
както и сумата от 210 лв., представляваща направени разноски пред настоящата
инстанция разноски, изразяващи се в платена държавна такса, сумата от 300 лв.,
представляваща платен депозит за възнаграждение за вещо лице, сумата от 830
лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Срещу
решението на СРС, 61 с-в е постъпила
въззивна жалба от „А.“-АД,
гр.София, подадена чрез изпълнителния директор М.М.с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това
да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Твърди се, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона.
Въззиваемата
страна- ищец „А.“ ООД, ***, чрез пълномощника си адв.Л.В. оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените обективно
съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.266,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за сумите от 8000 лв./ главница/ и от 2432,75
лв./ обезщетение за забава в размер на законната лихва/, за които е признато
съществуване на вземане в полза на ищеца по отношение на ответника.
При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Противно на
изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото и събраните по делото доказателства. Доводите
в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съвкупната преценка на събраните по делото
доказателсва,
включително и заключението
на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, обосновава извод, че ищецът „А.“ ООД, ***, като изпълнител е изпълнил изцяло предмета на процесния договор за изработка на
строителни елементи, сключен с ответника „А.“-АД,
гр.София, респективно е изпълнил задължението си по процесния договор, за което му се
дължи възнаграждение от страна на ответника, като възложител.
В настоящия случай с оглед обстоятелството, че издадената от ищеца фактура № 1402/ 11.03.2015 г. за вземанията му по договора е редовно
осчетоводена в счетоводството на ответника, включена
е в дневника за покупки на
ответника и в справката-декларация по ЗДДС, обосновават извод на въззивния съд, че уговорената между
страните работа е била извършена от ищеца- изпълнител по договора, и че
ответникът- възложител е приел същата без възражения. Приемане на извършената
работа по смисъла на чл.264, ал.1 от ЗЗД е налице, както когато възложителят е направил изрично изявление,
че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато това одобрение е
изразено с конклудентни действия. В трайната си практика,
обективирана в решение
№ 138/ 17.10.2011 г. по т.дело № 728/ 2010 г. на II т.о. и решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.дело
№ 593/ 2009 г. на II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК, ВКС приема, че ако възложителят или негов представител е
подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените работи по договора
между страните или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското
дружество-възложител, се налага извод, че е налице приемане от възложителя на
фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан двустранен
приемо-предавателен протокол за извършената работа. В конкретния случай по
делото е безспорно установено от заключението на вещото лице по приетата съдебно-
счетоводна експертиза, прието като
неоспорено от страните , че издадената от ищеца фактура № 1402/11.03.2015 г. е включена от ответника „А.“ АД, *** дневника за покупки по ДДС и в справката-декларация по ЗДДС, с право на пълен данъчен кредит, т.е. налице е
приемане на работата с конклудентни действия, поради което възложителят дължи
възнаграждение на изпълнителя. От
друга страна, само по себе си, отразяването на фактурите в счетоводството на
ответното дружество представлява недвусмислено признание на задължението и
доказва неговото съществуване. В конкретния случай
по делото е безспорно установено от заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна
експертиза, че издадената от ищеца фактура е осчетоводена
в счетоводството на ответника, т.е. въпреки, че по делото не е представен
двустранно подписан протокол за извършената работа, налице е приемане на
работата с конклудентни действия, поради което възложителят дължи
възнаграждение на изпълнителя.
На следващо
място, извършените от ответника последващи правни и фактически
действия във връзка с издадената фактура - надлежното й
осчетоводяване и включването й в дневника за покупки
и справката -декларация по ЗДДС, представлява извънсъдебно признание за наличие на
задължение към ищеца, произтичащо от обективираната във фактурата изпълнена
работа и доказва съществуването на това задължение /в този
смисъл е установената практика на ВКС, изразена с решение по чл.290 от ГПК № 23 от 07.02.2011 г. по т. дело № 588/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение
№ 42 от 19.04.2010 г. по т.дело № 593/ 2009 г., ІІ т.о. на ВКС, № 46 от 27.03.2009 г. по т.дело № 454/2008 г., на ВКС, II т.о., № 109 от 07.09.2011 г. по т.дело № 465/2010 г. на ВКС, II т.о. и др./. По делото
не се спори, че е налице частично плащане на 03.09.2015 г. в размер на сумата от 5402,40
лв. на част от дължимото възнаграждение по процесната
фактура, респективно по процесния договор за изработка на който ищеца основава
вземането си, като непогасената част от възнаграждението възлиза в
размер на
сумата от 8000
лв. По изложените съображения искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.266,
ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 8000 лв. се явява изцяло основателен и доказан, и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд. Основателен и
доказан се явява, и предявения от ищеца иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК,
вр. чл.86,
ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 2432,75 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 11.03.2015
г. до 08.03.2018 г., като в тази част липсват
конкретни доводи в жалбата, поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на въззивника-ответник
не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на
спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивника-
ответник, следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна-ищец сумата
от 1100,00 лева – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция по договор за правна помощ и съдействие от 02.12.2020 год.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 145079 от 18.06.2019 г. постановено по гр.дело № 71681/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 61 състав.
ОСЪЖДА „А.“-АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на „А.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата
от 1100 лв. /хиляда и сто лева/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.