Р Е Ш Е Н И Е
№ 261224 08.12.2021г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, LVIII ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ
на двадесет и пети ноември
две хиляди двадесет и първа година
в публично заседание в състав:
Председател:
Мариела Иванова
секретар Мария Милева и при участието на прокурора като разгледа докладваното от съдия Иванова гражданско дело №946 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по повод исковата молба от
„Мого България“ ООД
с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, бул. „Г.М.Димитров“ № 16А против Д.М.Й.,
ЕГН ********** *** с искане да се приеме за установено между
страните, че съществува вземането на ищеца за следните суми по Договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив AG0003029/13.06.2018 г.:
-сумата от 514,60 лева
непогасени вноски за главница за периода 01.08.2018г. – 02.11.2018 г.,
-сумата от 514,90 лева- непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва
по договора за периода 01.08.2018 г. – 02.11.2018 г.,
-сумата от 12,89 лева- неустойка за забава на плащане на лизингови вноски,
дължима за периода 01.08.2018 г. 02.11.2018г.,
-сумата от 768,24 лева-неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя,
-сумата от 78,57 лева - заплатен данък за 2018г.,
-сумата от 540 лева - разходи за възстановяване на лизингов актив на основание чл. 14.4 във вр. с чл. 8.7.10 от Общите
условия, ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението в съда – 21.04.2020г., до изплащане на
вземането. Заявена е претенция за разноски.
В законния едномесечен срок назначеният от съда на основание чл. 47,ал.5 ГПК особен
представител на ответника е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска.
В с.з. процесуалният
представител на ищеца не се явява. Постъпило е писмено становище с искане
делото да се гледа в негово отсъствие.
В с.з. особеният представител на
ответника поддържа отговора на исковата молба.
Бургаският районен съд, като
взе предвид искането на молителя, събрания по делото доказателствен материал и
като съобрази закона, намира за установено от фактическа страна следното.
На 13.06.2018г. между „Мого
България“ ООД- в качеството му на лизингодател, и Д.М.Й. – в качеството му на
лизингополучатек, е сключен договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив AG0003029/13.06.2018г. с предмет
лек автомобил марка „Ауди“.
Съгласно договора стойността на
лекия автомобил възлиза на сумата от 6000лв., каквото е и стойността на
лизинга. Първоначалната вноска за лизингополучателя възлиза на сумата от
1800лв., а главницата по договора-на 4200лв. Срокът на договора е 24м,
годишният лихвен процент е 39.60%, а ГПР-49.45%. Общият размер на разходите е в
размер на 1 990.48лв., от които 100лв. такса ангажимент и 1890.48лв.
– лихва върху главницата, при което общата дължима сума от лизингополучателя е
в размер на 6 190.48лв.
На 13.06.2018г. страните
подписват приемо-предавателен протокол, с който удостоверяват, че
лизингодателят е предал владението на лекия автомобил на лизингополучателя.
Съгласно чл.15,ал.1 от ОУ
към договора за лизинг при забава на плащане на
парично задължение от страна на лизингополучателя,
лизингодателят има право на неустойка в
размер на законната лихва върху неплатената в срок сума за целият период на
забава.
Съгласно чл. 15, ал.5 от ОУ при
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
последният дължи неустойка в размер на 3 лизингови
вноски. Неустойката се изчислява въз основа на последните 3 лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяването
на договора
Съгласно чл.13, ал.5, т. i от
ОУ лизингодателят има право да прекрати договора в
случай на забава в плащането на първоначална
вноска, лизингова вноска, ДДС, първоначални разходи,
разходи подлежащи на възстановяване по реда на чл. 8.7 от настоящите ОУ или
друго дължимо плащане от страна на лизингополучатсля
с повече от 5 дни. Прекратяването по чл. 13.5.т. i - ii от ОУ
се упражнява с изпращането на писмено уведомление от лизингодателя до лизингополучатсля
без предизвестие, като договорът се счита
прекратен от датата посочена в известието.
В чл. 14, ал.1 от ОУ е предвидено, че в
срок от 2 работни дни от прекратяване на договора
по каквато и да е причина, с изключение на прекратяване при изпълнение на
всички задължения на страните и придобиване на лизинговия актив от лизингополучатсля,
последният е длъжен да предаде на лизингодателя
лизинговия актив, заедно с всичките му
принадлежности и придружаващи го документи, на място, посочено от лизингодателя. Транспортирането и предаването се
извършва за сметка и на риск на лизингополучателя.
Когато задължението по чл.
14.1. от ОУ не бъде изпълнено, лизингодателят има право да обяви лизинговия актив за издирване по съответния ред и да предприеме действия по
принудително изпълнение. Разноските в тази връзка са за сметка на лизингополучателя.
По делото е
представено платежно нареждане от ищеца към Столична община за заплатен данък
МПС за 2018г., като от приложения списък се установява заплащането на дължимия данък
и по договора в размер на 78.57лв.
Представени са и
Договор между ищеца и „Фиксед Асистанс“ ЕООД, по силата на който ищецът е
възложил на това дружество издирването и съдействие за възстановяване
владението на вещи-предмет на сключени лизингови договори, в случаите, когато
лизингополучателя отказва връщането им. Към договора е представена фактура №174
от 11.10.2018г. за заплатена сума в размер на 450лв. без ДДС за 14 договора,
включително процесния, за възстановяване владението на актив.
От назначената и
изслушана съдебно-счетоводна експертиза се установява, че незаплатената
главница по договора за периода от 01.08.2018 г. – 02.11.2018 г. възлиза на сумата от 526.82лв., а договорната лихва за
същия период- в размер на 497.50лв. Неустойката за забава за периода е в размер
на 12.89лв.
За събиране на
вземането си ищецът е подал заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, по
което е образувано гр.д.№2650/2020г. по описа на БРС. Съдът е издал заповед за
изпълнение, но същата е връчена по реда на чл. 47,ал.5 ГПК.
При така установена
фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявените искове с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл.79, ал. 1, предл. първо и чл. 92
от ЗЗД са частично основателни. Съображенията за това са следните:
Възржението за
нищожност на договора за лизинг поради нарушение на ЗПК съдът намира за
неоснователно.
Действително поради качеството на лизингополучателя на
потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на закона, така и
поради естеството и предмета на договора този договор попада под изизкванията на ЗПК. Това произтича от спецификите на договора
за финансов лизинг, с който се осъществява инвестиционно кредитиране на
лизингополучателя. Съгласно чл.24 ЗПК, приложими към тези правоотношения са и
нормите на ЗЗП, съотв. разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК, съгласно която съдът
служебно следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителски
договор.
В процесния случай
в договора се съдържа ГПР, посочено е от кои плащания се състои, както и общата
дължима сума от потребителя. Възнаградителната лихва представлява компонент от ГПР,
уговорена е във фиксиран размер от 39.6% в
договора за лизинг. Съгласно т.9 от договора за лизинг, ГПР съставлява 49.45% като се формира от договорната лихва и такса
ангажимент. Компонентите на договора и дължимите от ответника плащания са ясно
посочени в договора за лизинг и в него не се съдържат скрити плащания, които
оскъпяват кредита. Съгласно относимата разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Безспорно е установено по
делото, че между страните е валидно сключен Договор за финансов лизинг,
съгласно който ищецът в качеството на лизингодател, се задължава
да придобие и представи за ползване на лизингополучателя- ответника, лек автомобил Ауди за сумата от 6000лв., платим на 24 месечни вноски.
Следователно
ответникът дължи на ищцовото дружество заплащане на -сумата от 514,60 лева-
непогасени вноски за главница за периода 01.08.2018 г. – 02.11.2018г., както и сумата от 497.50 лева
непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва по договора за периода
01.08.2018 г. – 02.11.2018 г. Доколкото през този период договорът е действал, ответникът е ползвал
лизинговия актив, то той дължи заплащане на предвидените месечни вноски по
договора.
Сумата от 12,89 лева неустойка за забава на
плащане на лизингови вноски, дължима за периода 01.08.2018г.- 02.11.2018г. също е дължима от ответника, тъй като от заключението на
ССЕ се установява, че липсва заплащане на вноските в сроковете, посочени в
погасителния план. Възражението за претендиране на лихва и неустойка е
неоснователно. В случая претендираната неустойка за забавено плащане е
уговорена в чл.15,ал.1 от ОУ към договора и е в размер на законната лихва само върху неплатената в срок сума за целият период
на забава.
Сумата от 78,57 лева заплатен данък за 2018г. също е дължима от
лизингополучателя, доколкото за нейното разходване от лизингодателя има представени доказателства и изразходването й е извършено за задължение, възникнало във връзка с договора за лизинг.
По отношение на
сумата от 768,24лева- неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя
съдът намира същата за неоснователна. Безспорно съгласно чл. 15, ал.5 от ОУ при
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният дължи
неустойка в размер на 3 лизингови вноски.
Това задължение
възниква обаче при упражнено право от лизингодателя да развали договора.
Последният, съгласно чл.13,ал.6 от ОУ, се прекратява с изпращането на писмено
уведомление от лизингодателя до лизингополучателя без предизвестие, като
договорът се счита прекратен от датата, посочена в известието.
Данни, че това е
станало до подаването на заявлението по чл.410 ГПК по делото няма. Изложеното е
достатъчно, за да се приеме, че ищецът не е упражнил надлежно правото си да
прекрати договора поради виновно неизпълнение на ответника на задълженията му
да заплати лизингови вноски, поради което не е възникнало правото му да получи
уговорената неустойка по договора.
Според Решение №
178 от 12.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 60/2010 г., II т. о. при наличие на
останалите предпоставки по чл. 87 ЗЗД е възможно договорът да бъде развален с
връчване на препис от исковата молба на ответника. Към момента обаче, когато
особеният представител получава препис от исковата молба, срокът на договора е
изтекъл – срокът на договора изтича на 13.06.2020г., а няма доказателства
действието им да е продължено.
Ето защо няма как
договора да бъде развален в последващ момент, а това е условие за дължимост на
неустойката. Предвид изложеното лизингодателят няма вземане за неустойка,
дължима поради предсрочно прекратяване на договора и този иск следва да бъде
отхвърлен.
Претенцията на ищеца за осъждане на
ответника да заплати сумата 540лв. – разходи за възстановяване на лизинговия актив също е неоснователна. Клаузата на чл.8.7.10 от ОУ, предвиждаща
едностранното определяне на
разходи на репатриране на лизингования актив по почин на лизингодателя, е нищожна. По силата на договорката между страните, ответникът
дължи „разходите, направени от лизингодателя
във връзка с възстановяването на държането на лизингови актив“, което задължение не е определено по размера си
в договора – няма точен размер. В представеното копие от тарифата такава такса отсъства по размер, като за да докаже
размера, ищецът се основава на договор
между него и трето лице, копие от който е приложен по делото.
Съгласно чл.10 ал.2 от ЗПК кредиторът не може
да изисква и да събира от потребителя
каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за
кредит, които не са предвидени в сключения
договор за потребителски кредит, а съгласно чл.10а, ал. 4 от същия закон, видът, размерът и действието, за
което се събират такси и/или комисиони,
трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Следователно, чрез клаузата на чл.8.7.10 от ОУ
са заобиколени изискванията на чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК, което е и основание за нищожност на клаузата.
Отделно от
изложеното по делото не са представени доказателства за надлежно възникнало
вземане за възстановяване. Съгласно чл. 14, ал.1 от ОУ в срок от 2 работни дни от прекратяване на договора лизингополучателят е длъжен да предаде на лизингодателя
лизинговия актив, заедно с всичките му
принадлежности и придружаващи го документи, на място, посочено от лизингодателя. Когато това задължение не бъде изпълнено, лизингодателят има право да обяви лизинговия актив за издирване по съответния ред и да предприеме действия по
принудително изпълнение.
Както се посочи по
делото не са представени доказателства за надлежно прекратяване на договора,
както и за датата, на която това е сторено, още повече, че от тази дата
всъщност започва и да тече срока за доброволно изпълнение на ответника. Нещо
повече- от представените доказателства се установява, че лизингодателят е
заплатил разходите за възстановяване на владението на 11.10.2018г., а твърди в
исковата молба, че автомобилът е иззет на 02.11.2018г., когато е и прекратен
договорът. Т.е. заплащането за изземването на автомобила е станало преди твърдяното
прекратяване на договора.
При този изход от
спора ответникът дължи на ищцовата страна разноски съобразно уважената част от
иска, които в заповедното производство възлизат на сумата от 45.38лв., а в
исковото- на 460.96лв.
Мотивиран от горното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.М.Й. с
ЕГН ********** ***, че съществува вземането на „Мого България“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „ Г.М.Димитров“ № 16А по Договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив AG0003029/13.06.2018 за следните суми:
-сумата от 514,60 лева - непогасени вноски за главница за периода 01.08.2018г.
– 02.11.2018 г.;
-сумата от 12,89 лева - неустойка за забава на плащане на лизингови вноски,
дължима за периода 01.08.2018 г. 02.11.2018г.;
-сумата от 78,57 лева- заплатен данък за 2018г., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението в съда – 21.04.2020г., до изплащане на вземането, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д.№2650/2020г. по описа на БРС, като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 768,24 лева - неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя и сумата от 540 лева - разходи за възстановяване на лизингов актив на основание чл. 14.4 във вр. с чл. 8.7.10 от Общите
условия.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.М.Й. с
ЕГН ********** ***, че съществува вземането на „Мого България“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г.М.Димитров“ № 16А по Договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив AG0003029/13.06.2018 за сумата от 497.50
лева- непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва по договора за
периода 01.08.2018 г. – 02.11.2018 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по гр.д.№2650/2020г. по описа на БРС, като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над присъдената сума до пълния заявен размер от 514.90лв.
ОСЪЖДА Д.М.Й., ЕГН ********** *** да заплати
на „Мого България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Г.М.Димитров“ № 16А сумата от
45.38лв. съдебно-деловодни разноски в заповедното производство, както и сумата от 460.96лв-
съдебно-деловодни разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му.
Районен съдия: /п/
Вярно с оригинала:
ММ