№ 434
гр. Казанлък, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ
при участието на секретаря ГАЛИНА М. ГИЛЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско
дело № 20245510102153 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Д. И. Ф., ЕГН
**********, с адрес: ***, действаща чрез пълномощника си адвокат Б. Г. Й.,
служебен адрес: гр. София, бул. „бул. Св. Наум“ № 55, против „к.“ ЕООД,
ЕИК **, със седалище и адрес на управление: *** представлявано от н.п.п.,
искове с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В
срока по чл. 211 от ГПК ответникът предявява искове с правно основание чл.
79, ал.1 от ЗЗД и при условията на евентуалност чл. 55, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл. 23 от ЗПК.
Ищецът Д. И. Ф., ЕГН **********, с адрес: ***, действаща чрез
пълномощника си адвокат Б. Г. Й., твърди, че в качеството си на потребител по
смисъла на & 13, т.1 от ДР на ЗЗП е сключила договор за потребителски
кредит № 1082968 от 30.05.2024 с ответника „к.“ ЕООД, ЕИК **, в качеството
му на търговец по смисъла на & 13, т.2 от ДР на ЗЗП.
Сключеният договор за потребителски кредит бил уреден в закона за
потребителския кредит (ЗПК), както и в закона за защита на потребителите
(ЗЗП).
Твърди, че сключеният договор за потребителски кредит № 1082968 от
30.05.2024 г. бил със следните параметри: Размер на кредита: 1 300.00 лева;
Размер на погасителната вноска: 1 брой с размер на 54.17 лева и 4 броя с
размер на 359.54 лева; Брой вноски: 5; Дата на първото плащане: 01.07.2024 г.;
Дата на последното плащане: 30.10.2024 г.; Годишен процент на разходите
(ГПР): 62.57 %; Фиксиран лихвен процент: 50 %; Лихва в размер на: 192.33
лева; Неустойка в размер на 727.67 лева, но и в размер на 700.67 лева; Обща
1
сума за плащане: 1 492.33 лева; Обща сума с неустойка в размер на 2 220 лева.
Сочи, че съгласно Общи положения, чл. 6. ал. 1 от процесния договор за
потребителски кредит същият ще бъде обезпечен с поне едно от посочените
по-долу обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана
в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване
на кредита и обезпечаващо задължение в размер на общата сума за плащане
по договора за кредит, включваща договорната главница и лихва или
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно
на следните условия: При един поръчител - осигурителният доход следва да е
в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата
за страната , а при двама поръчители размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти
минималната работна заплата за страната.
Претендира, че съгласно разпоредбата на чл.7, ал. 1 договорът бил
сключен въз основа на валидно електронно изявление по смисъла на чл.2 от
Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
(ЗЕДЕУУ), отправено от кредитополучателя до кредитора. Със сключването
му страните се съгласили да бъдат обвързани от електронните изявления,
отправени помежду им. В чл.18, ал.1 от договора за кредит било посочено в
неиндивидуално договорената клауза, че кредитополучателят декларира, че
му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в
чл.6 от обезпечение в двудневен срок от сключването му или предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в договор за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 700.67 лева.
Неустойката обезпечавала изпълнението на задължението (чл.18, ал.2 от
договора) за предоставяне на обезпечение по чл.6. Съгласно чл.18, ал. 3 от
наемния договор кредитополучателят се съгласявал и признавал, че
неустойката по предходната алинея представлявала отделно от главницата и
лихвата вземане, което се дължало на неизпълнение на задължение по
договора за потребителски кредит и на основание чл. 19.ал.3, т.1 от ЗПК
същата не се включвала при изчисляване на годишния процент на разходите.
Ищецът Д. И. Ф., ЕГН ********** предявява срещу „к.“ ЕООД, ЕИК **,
със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от н.п.п. иск за
прогласяване на целия Договор за потребителски кредит № 1082968 от
30.05.2024 г. за нищожен на правно основание на чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр.
с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр.чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 23 от ЗПК.
Сочи, че процесният договор за потребителски кредит № 1082968 от
30.05.2024 г. нарушавал разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗП, поради което бил
недействителен поради следните съображения: разписано било в чл.22 от
ЗПК, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл. 11 ,ал. 1, т.7 - т.
12 и т.20 и ал.2; и чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9, договорът бил нищожен. Съгласно
2
чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, когато
липсата на всяко едно от изброените по-горе императивни изисквания водело
до настъпването на последиците на чл.22 от ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване,
тя била по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.23 от ЗПК, а
именно, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпадала изцяло, но той
дължал връщането само на чистата стойност на кредита, но не и връщането на
лихвата и други разходи. В случая не било спазено изискването на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Разпоредбата сочела, че Договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочвали взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент на
разходите от общия размер на представения кредит. Годишният процент на
разходите се изчислявал по специална формула. Спазването на това
изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР и общодължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина
(бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита), следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.Нарушение
било налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по
кредита в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 62.57 %.
Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита
(кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият като %).
Кредиторът в чл. 3, ал.4 от процесния договор съвсем бланкетно искал да
убеди, че: „Размерът на посочения годишен процент на разходите (ГПР) бил
определен в съответствие с изискванията на чл.19,ал. 2 от ЗПК съгласно
формулата по Приложение № 1 към ЗПК. При изчисляването му били взети
предвид посочените в ал.2 параметри, в т.ч. общите разходи по кредита
съгласно & 1, т. 1 от ЗПК, а именно: възнаградителна лихва“. Липсвала
конкретизация относно начина, по който бил формиран посоченият ГПР в
размер на 62.57 %, което водело и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна било нарушение на основните изисквания за
сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10,ал.1 от ЗПК). При
липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, можело да се
направи извод, че единственият разход за потребителя била предвидената в
договора възнаградителна лихва в размер на 50 % и при това положение, не
ставало ясно как бил формиран ГПР в размер на 62.57% т.е. какво друго било
3
включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент от 50.00 %. При
определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора,
съгласно чл.22 от ЗПК. Към годишния процент на разходите не била включена
неустойката в общ размер на 700.67 лева (727.67 лева), която била разсрочена
и добавена към всеки месец към месечната сума за плащане. Така не само
била създадена предпоставка за неоснователното обогатяване на кредитора,
но и имало за цел или резултат заобикаляне на изискването на този закон, като
кредиторът не бил посочил истинската сума на годишния процент на
разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като Годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно & 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на
потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включвал нотариалните такси“. С оглед на тази дефиниция
уговорената в т. 18, ал. I от договора за кредит неустойка реално
представлявала разход, който произтичал от и бил пряко свързан с договора за
кредит, и следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР. Било
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да
заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от
съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. Предвид
предпоставките, при които ставала изискуема „неустойката“, то тя била с
характер на възнаграждение и следвало да бъде включена изначално при
формирането на ГПР. Твърди, че всичко това поставяло потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика
нямало информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по
кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, & 1 и чл. 4 от
Директива 93/13/ЕИО.
За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК било
необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
4
и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай това било
особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 2, т. 10 от
Договора била посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази
величина (1 492.33 лева) не била включена дължимата по чл. 18, ал. 1 от
договора „неустойка“ в размер на 700.67 лева. Задължението за заплащане на
процесната неустойка не било отчетено при формирането на ГПР, с което
било нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Ако този разход
бъдел включен при определянето на ГПР, ГПР щял да бъде в размер над 90 %.
Годишният процент на разходите не се уговарял между страните. Той
представлявал стойност, която се изчислявала съгласно изискванията на
Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, представлявала неизпълнение на задължението по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. По отношение вземането за неустойка за договорите за
потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се
прилагали правилата на чл. 143 - чл.148 от ЗЗП. В индивидуалния договор с
ищеца, клаузите на контракта не били индивидуално уговорени по смисъла на
чл. 146, ал.2 от ЗЗП. Касаело се за еднотипни договори за периодичен заем,
върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължението на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл
клауза като уговорената в чл. 18, ал. 1 от договора за паричен заем, според
която се дължала неустойка в размер на 700.67 лева (и при отпуснат кредит от
1 300 лева) при неизпълнение на задължението по чл.6.1 за осигуряване в
двудневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез
поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или
банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследването от
Директивата цел, транспортирана в ЗПК. На практика подобна уговорка
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако
не сторел това, дългът му нараствал, те. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличавала. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността
5
на потребителя, както изрично било посочено в чл.16 от ЗПК, била тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето
му да се сключи договорът за кредит. На следващо място, неустойката за
неизпълнение на задължението, което не било свързано пряко с претърпени
вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) бил типичен пример за неустойка, която излизала извън
присъщите си функции, и целяла единствено постигането на неоснователно
обогатяване на кредиторът. Според 3 от Тълкувателно Решение №
1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.Не на
последно място, по посочения начин се заобикалял законът - чл.33, ал.1 от
ЗПК, който текст предвиждал, че при забава на потребител, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето за забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. При особено кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл
съдебната практика била константна. Отделно от това следвало да се
отбележи, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите били
реално очаквани от кредитора) съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД,
давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
кредитора променял последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието
плащане разсрочвал заедно с периодичната вноска. Това навеждало на извод,
че нито една от страните не е имала реално намерение да се представи
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при
непосредствено обезпечение. Ако кредиторът държал да получи обезпечение,
е можел да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Освен това уговорената „неустойка“ в
чл.18, ал. 1 от договора била в размер на 700.67 лева, но в погасителния план в
колонката с размера на разсрочената неустойка, като сбор от тях (3 89.83 +
84.46 + 84.46 + 84.46 + 84.46 = 727. 67 лева) бил даден по-висок размер на
727.67 лева и съответно сума за плащане в размер на 2 193.00 лева. Така
наречената „неустойка“ представлявала разход за потребителя по самия
договор за кредит, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да бъде
включена при изчисляване на размера на ГПР и обявен на потребителя в
договора. С договарянето на разгледания разход за потребителя, който
следвало, но не било включено в размера на ГПР, се заобикаляла
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която било поставено изискване
6
относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на
прекомерното оскъпяване на кредита. С този разход за потребителя под
„форма на възнаграждение“, съпоставимо с размера на кредита, се достигало
до превишаване на допустимия петкратен размер на законната лихва,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в
договора, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК се считали
нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона била нищожна.
Ищцата чрез процесуалния си представител адв. Й. моли съда да
постанови решение, с което прогласи нищожността на целия договор за
потребителски кредит № 1082968 от 30.05.2024 г., сключен от „к.“ ЕООД, със
седалище и адрес на управление: Столична община, район „Младост“, бул.
„Цариградско шосе“ № 114 ет.5, представлявано от н.п.п., и Д. И. Ф., ЕГН
1
**********, с адрес: гр. Казанлък, ул. „Ген. Драгомиров" № 19, вх. Б, ет. I,
ап. 7, на основание чл. 124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД
във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр.с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл.
19, ал. 2 и с чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона.
Моли да осъди „к." ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление:
Столична община, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5,
представлявано от н.п.п., да заплати на Д. И. Ф., ЕГН **********, с адрес:
***, направените по делото разноски.
В законоустановения срок постъпи отговор на исковата молба от
ответника „к.“ ЕООД, ЕИК ** със седалище и адрес на управление: ***, чрез
адвокатско дружество „Нестори, Угляров, Милчев“, код по БУЛСТАТ *** чрез
адвокат Х.М. – САК. Същият твърди, че исковата молба е неоснователна.
Счита, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на
договора за кредит били неоснователни поради противоречие с разпоредбите
на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, доводите за нищожност на клаузата от договора,
уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение. Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. На
основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не
влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се
прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза
не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя
самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на
акцесорно задължение на заемателя. В случай, че неустойката се приеме за
нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена между страните,
респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя
не е включена в ГПР, били неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му
параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от
закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК,
7
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който бил сключен процесния договор. В доказателство на
твърденията си прилага Лог-файл по договор за паричен заем № 1082968,
който проследявал в хронологичен ред всички настъпили събития в
кредитното правоотношение, както и попълнено от кредитополучателя искане
за сключване на договор за кредит, както и изпратения на посочения от него
имейл адрес dafina *******@***.** Стандартен европейски формуляр (СЕФ). С
гореописаните документи изцяло опровергава твърдението, че клаузите в
договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост,
респективно добрите нрави. Видно от лог-файла още преди подписване на
договора за заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по
договора, като сам бил избрал параметрите и условията му. Предвид това
клаузите по процесния договор се явявали индивидуално договорени с
конкретния потребител. Така безспорно се установявало, че
кредитополучателят бил запознат още преди сключването на договора с
неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното
дружество.
Клаузата, с която бил определена и приложимата лихва по кредита, била
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Ясно
изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не
изисквала преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй
като била част от основния предмет на договора - (сочи Решение № 50086 от
21,12.2023 г. на ВКС по т, д. № 1027/2022 г., I т. о. ,ТК.) В процесния договор
лихвата била уговорена като фиксирана за целия срок и била посочена, както в
проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна
вноска била изрично описана в Погасителния план. От това било ясно, че
лихвата била ясно и изрично посочена в договора и за потребителя не се
създавало никакво съмнение каква била конкретната стойност на цената, която
се задължавал да плати по кредита.
Претендира, че противно на твърдението в исковата молба по отношение
на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени
всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора
за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено
какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК „ГПР не може де бъде по-висок от 5 пъти размера но законната
лихво по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ. При нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договора от 68,89% и ГПР определен в процесния
договор в размер на 62.57%, било видно, че в случая годишният процент на
разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради
което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка
8
не била и не следвала да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен
да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От
своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигурял обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните
и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената
неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР бил сбор от разходите, които
представлявали цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъдело
информирано решението на кредитополучателя, то същият следвало да е
наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това
законодателят бил установил императивното задължение за институциите,
предоставящи заеми и кредити по занаят, да посочват сбора и компонентите
на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на
изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите
разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за
кредит". Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната
функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала
право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Нещо
повече, в настоящия случай, освен че неустойката била дължима от
потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била
уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с
размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението,
което обезпечавала. Двете понятия не бивало да се смесват, те нямали обща,
дори близка правна характеристика и функция.
Разходите, които се включват в ГПР, били такива, с които кредиторът
бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай
неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата
била напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на
договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на
задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не
знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума.
Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на
потребителя била разсрочена на вноски, които можел да изплати заедно със
съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът бил внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора
била посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, било недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и
ал. 3 от договора. В цитираните клаузи било направено и ясно разграничение
между задълженията за главница, лихва и неустойка и изрично било посочено,
че неустойката не се включвала в ГПР. В погасителния план ясно и точно били
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
9
представлявала лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат
посочени сумите била именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им. Неверни били твърденията, че неустойката
представлявала „добавка към възнаградителната лихва". Лихвата по кредита
била възнаграждение за кредитора като цена на предоставения финансов
ресурс. Същата представлявала задължителен и основен компонент от
договора за кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди
сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че страните се били
договорили в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и че
всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не водела до
превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй
като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите като
за главница и лихва. Предвид изложеното с неустойката не се нарушавал чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Твърди, че възнаградителната лихва била възнаграждение/цена, която се
дължала за ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. В настоящия случай лихвата по кредита била фиксирано уговорена за
целия срок на договора, като при това обстоятелство „к.“ ЕООД, ЕИК ** не си
било запазило правото да променя едностранно същата. Между страните било
уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските
по кредита, а нямало да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен
размер. По този начин се целяло поставяне на кредитополучателя в по-
благоприятно положение, тъй като не бил ангажиран от връщане на суми в
пълен размер в кратки срокове. Цитира, че в част II от европейския формуляр
били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде
изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил
напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор.
Погасителният план, който бил неразделна част от Договора, включвал пълна
и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлявала
главница и каква лихва.
Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора бил
в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на
законната лихва, били неправилни и необосновани. На първо място, доводът,
че конкретно съотношение между възнаграждението по договора и
трикратният размер на законната лихва противоречи на закона и
основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е законодателно
уреден, и при ясно и недвусмислено определен лихвен процент за целия срок
на договора, не можел да намери основание нито в закона, нито в правната
доктрина. Наличието на противоречие с добрите нрави се преценявало за
10
всеки отделен случай, като меродавна за преценката била конкретната
фактическа обстановка. Те не представлявали конкретни правила, а морални
принципи, поради това изводът, че са нарушени не може да бъде изведен като
императив за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна
стойност. На следващо място, възнаградителната лихва билс част от ГПР, в
същото време в закона бил установен максималният размер на ГПР, който към
датата на сключване на договора бил 68,89% От това следвало, че
максималният възможен размер на договорната лихва бил нормативно
регулиран, макар и опосредено. В същия смисъл била и актуалната съдебна
практика – сочи Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. №
1027/2022 г., I т. о., ТК; Решение № 3232 от 12.07.2023 г. на PC - Пловдив по
гр. д. № 1056/2023 г.; Решение № 1498 от 18.12.2023 г. на ОС - Варна по в. гр.
д. № 2009/2023 г.; Определение № 837 от 22.03.2023 г. на ОС - Бургас по в. ч.
гр. д. № 2206/2022 г.; Решение № 892 от 25.09.2023 г. по гр. д. № 5427/2022 г.
на Районен Съд - Перник; Решение № 181 от 15.01.2024 г. по гр. д. №
2362/2023 г. на Районен Съд - Велико Търново; Решение № 199 От 15.01.2024
г. по гр. д. № 1837/2023 г. на Районен Съд - Велико Търново; Решение № 377
от 23.04.2024 г. по в. гр. д. № 288/2024 г. на Окръжен Съд - Бургас;
Определение Ns 1099 от 24.04.2024 г. по в. ч. гр, д. № 425/2024 г. на Окръжен
Съд - Бургас и мн. други.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало
ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за
всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя
при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било
постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които
потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се
откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му,
както и след това.
Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна
на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждал единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не бил
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не можела да бъде нищожност на клауза, с която се уговаряла неустойка.
Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. |8 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона
практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: представляваното „к.“ ЕООД било предоставило
паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се бил задължил да
11
върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който бил
попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е
могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на
клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на
отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което бил получил
още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв
начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други
отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез
възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата
на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. В случая ищецът не се бил възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса
и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо
не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с
изтеглянето на кредита си целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни
искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият се е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалният
принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си
поведение. Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното й
отпадане. На следващо място неустойката била имала предварително
определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за
срока на договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на
това основание се правела за всеки конкретен случай, както задължавало
Тълкувателно решение № 1/2010 г, по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС;
Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IVr. о.,.ГК,
противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото при
изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали, като например този дали
изпълнението на задължението било обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката била в
прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При
12
сключване на процесния договор кредитополучателят не бил предоставил
обезпечение, което да гарантирало интереса на кредитора от връщането на
предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът
бил направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова
обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в
договорната неустойка, като бил дал възможност и допълнителен срок на
клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща
неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се
приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата
на неизпълнение на длъжника, за която същата била уговорена. В този
смисъл, когато договорената неустойка била компенсаторна, в единовластна
преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД било да иска или
реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или
уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка
/Решение № 26 ОТ 26.04,2017 Г. ПО т.д. № 50246/2016 г„ III Г. О. на ВКС,
Решение № 123 от 17,11,2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО, НА ВКС и др.
Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка,
изложени в исковата молба, били неоснователни. Клаузите на договора,
включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на
изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не е налице
нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са
уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като
дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на
финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била
налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора са
изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както
при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В
самия договор са посочени условията за предоставяне на обезпечение и
сроковете за това. И лихвата и неустойката са фиксирани и ясно описани в
договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел
потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез
цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи били
точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер
на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Така кредитополучателят бил информиран за условията за ползване на
продукта на търговеца предварително - да върнел главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като имал право на избор какво да бъде то, в случай
че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално
13
определен размер. Предвид това било изключено ищецът да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Затова всички
твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения
кредит били неоснователни, предвид факта, че клаузите на договора били
съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и
последиците от обвързването с тях били недвусмислено посочени в договора,
който съдържал и погасителен план на вноските за целия период на кредита.
Изложеното изключвало възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Ответникът твърди, че процесиите клаузи напълно отговаряли на
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС,
както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договорът да
е прозрачно изложен, точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да можел да предвиди въз основа на ясни
и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици (
сочи Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива
93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т.
67-т. 75.) На самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в през
2024 г. ищецът бил сключил общо 2 договора, които съдържали уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
Наличието на 2 договора за идентични кредитни продукти, всеки от който
съдържал оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавала
твърденията на ищеца в следния смисъл: По отношение на твърденията за
липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на
задължението на потребителя към кредитора и, че клаузите накърняват
добрите нрави. В случая вместо да упражни някое от договорно и
законоустановените си права още при сключване на първия договор - да
прекрати договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на
обезпечение или за замяната му с друг вид, кредитополучателят по своя
инициатива бил сключил още един договор с уговорка за плащане на
неустойка, респективно при идентични условия. Очевидно било, че при
сключването на всеки следващ договор потребителят бил наясно с условията
за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че
обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това бил изтеглил заемните суми
и се ползвал от тях. От тази фактическа постановка ставало ясно, че ищецът
14
бил сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на
ответника, като ползвал кредитите, а след това завел искове за
недействителност. Това било в пряко противоречие с добросъвестността,
която страните си дължали в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип, че никой не можел да черпи права от неправомерното
си поведение. Ако целта не била такава, то потребителят щял да се откаже още
от първия договор или просто не би сключил 2-ри при същите условия, в
който случай щял да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си.
И точно заради това, че не го сторил, а впоследствие образувал съдебно дело,
водело до пълна неоснователност на претенциите за недействителност.
Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените
факти водели и до явния извод, че било налице индивидуално договаряне и
добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищецът бил ползвал
неколкократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се е
запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е получавал
преддоговорна информация и сам бил избирал да се обвърже с клаузите за
неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки. В същия смисъл била и цитираната съдебна практика, постановена
при идентична фактическа обстановка, в която потребител оспорвал клауза, с
която се е задължил повече от един път. Това опровергавало твърденията за
недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите
нрави от страна на кредитодателя. По отношение на твърденията за
заблуждаваща търговска практика ответникът твърди, че тя представлявала
такова поведение от страна на търговеца, което да подтикне потребителя да
сключи определена сделка, която не би сключил в противен случай,
кредитополучателят по своя инициатива се бил задължил 2 пъти с уговорката
за плащане на неустойка на ответното дружество, в случай, че не предостави
обезпечение на кредитите, а договорите били сключвани след като клаузата за
неустойка от предходния била породила действието си. Това на самостоятелно
основание опровергавало твърдението на ищеца за заблуда в условията на
предоставените му кредитни услуги. По отношение на твърдението за
неравноправност - настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на
трайните отношения между страните, създадени на база 2-те договора за
кредит, които съдържали една и съща уговорка и предоставяли идентични
кредитни продукти при идентични условия. Това било необходимо, тъй като
преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо
място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на
конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързвал
потребителят, му давали достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на
обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС правил преценка за
равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното
противоречие с добрите нрави и добросъвестността. В случая не би могла да е
налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и
15
липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото
потребителят се бил запознавал с тях многократно и всеки път имал
възможност да не се задължава с тях, но сам избирал да направи обратното.
Още при сключване на първия договор потребителят бил информиран за
условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да връща
заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения
срок, като имал право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направил,
да плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер.
Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят
отново бил избрал същите условия и повторно се бил задължил с тях, като
това поведение било повтаряно до сключването на 2 идентични договора. От
тук било явно, че в случая не било налице индивидуално договаряне, което
изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно
информация за финансовите задължения, които се поемали с тях. (Решение №
3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от
13.08.2021 г. на СГС по гр, д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от
Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело С-
186/16 (Ruхandга Paula Andriciuc и др. срещу Вапса RomBneasca SA).
Ответникът „к.“ ЕООД, ЕИК ** в срока по чл. 131 ГПК и на основание
чл. 211 ГПК предявява насрещна искова молба срещу Д. И. Ф., ЕГН
**********, с която моли съда да осъди същата на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
и в условията на евентуалност, в случай че целият договор бъде обявен за
недействителен - на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПК, да заплати на
„к.“ ЕООД, ЕИК **, сумата от 883 лв., представляваща част от неизплатено
задължение за главница по Договор за паричен заем № 1082968 от 30.05.2024
г., в общ размер на 1300 лева, ведно със законна лихва от датата на депозиране
на насрещния иск до окончателното плащане.
Твърди, че между страните бил налице Договор за потребителски кредит
№ 1082968, сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние (ЗПФУР), по силата на който „к.“ ЕООД, ЕИК **, било
предоставило на Д. И. Ф., ЕГН ********** кредит в размер на 1300 лева.
Заемната сума била предоставена на кредитополучателя на датата на
сключване на процесния договор. Съгласно чл. 3 от договора и
имлементирания в него погасителен план (чл. 3, ал.3), кредитополучателят се
бил задължил да върне главницата при фиксиран лихвен процент от 50% на 5
месечни вноски с дата на първо плащане 01.07.2024 г. и последна вноска на
30.10.2024 г., като в погасителния план били посочени конкретните дати на
падежите. Предоставянето, респективно усвояването на заемната сума се
доказвало и от признанието в исковата молба. Правните аргументи за
основателност на насрещния иск били следните: От твърденията на страните и
16
представените доказателства по безспорен начин се установявали фактите на
сключване на процесния договор и предоставяне на заемната сума в полза на
кредитополучателя. Д. И. Ф., ЕГН **********, била в неизпълнение на
задължението си да върне предоставената заемна сума при условията и в
сроковете по договора. След подписване на договора и усвояване на кредита,
кредитополучателят не бил изпълнил задължението си да предостави
обезпечение съобразно условията на чл. 6, поради което се е активирала
предвидената в чл. 18 договорна неустойка. Кредитополучателят бил
направил само едно плащане по договора - на 08.07.2024 г. в размер на 417
лева, с която била погасена единствено първата вноска по кредита. За
доказване на плащанията представя Справка за движенията и актуалния
размер на дълга по кредита и Извлечение за бъдещите и предстоящи
плащания. Твърди, че договорът бил изцяло падежирал след изтичане на
датата за плащане на последната вноска - 30.10.2024 г. Непогасеното
задължение на ответника по настоящия иск било в общ размер 2121,86 лева,
от които 1300 лева главница, 138,16 лева възнаградителна лихва, 337,84 лева
договорна неустойка и 345,86 лева такси. Предвид наличието на
неизпълнение от страна на кредитополучателя и изискуемостта на
предоставената главница, за кредитора бил налице безспорен правен интерес
от предявяване на настоящата искова молба. Предявява два евентуално
съединени иска и двата за осъждане на ответника да плати единствено
главница по договора, като главният иск бил предявен на договорно основание
и бил частичен - за вземане за част от общо дължимата главница по договора.
Обстоятелството, от което произтичало вземането на ищеца, било наличие на
неизпълнение от страна на заемополучателя.
Евентуалният иск, по който моли съда да се произнесе по преценка, че
договорът за кредит е недействителен в цялост, бил предявен на
извъндоговорно основание - за осъждане на кредитополучателя да върне
чистата стойност на кредита съгласно задължителното и специално
предписание на чл. 23 ЗПК. При формиране размера на иска от
предоставената и усвоена от кредитополучателя заемна сума били
приспаднати всички извършени до този момент плащания по договора.
Моли съда на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД да осъди Д. И. Ф., ЕГН
**********, да заплати на к. ЕООД, ЕИК **, сумата от 883 лв.,
представляваща част от неизплатено задължение за главница по Договор за
17
паричен заем № 1082968 от 30.05.2024 г. в общ размер на 1300 лева, ведно със
законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
плащане. При условията на евентуалност, в случай че съда приеме, че
процесният договор е недействителен в цялост, моли на основание чл. 55, ал. 1
ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПК да осъди Д. И. Ф., ЕГН **********, да заплати на к.
ЕООД, ЕИК **, сумата от 883 лв., представляваща неизплатената част от
чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем № 1082968 от
30.05.2024 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния
иск до окончателното плащане.
Моля, в случай че съдът уважи претенциите на ищеца по първоначалната
искова молба и настоящия насрещен иск, да допусне съдебно прихващане на
установените от съда насрещни вземания на страните, включително за
присъдени разноски, до размера на по-малкото. Прави възражение за
прекомерност- на претендираното адвокатско възнаграждение от ответната
страна. В изпълнение на изискванията на чл. 127, ал. 4 ГПК посочва банкова
сметка за плащане на осъдителната претенция: Титуляр: к. ЕООД, ЕИК **,
BIC: IORTBGSF, IBAN: BG58IORT80481090001300
Ищцата Д. И. Ф. в срок депозира отговор на насрещния иск на ответника.
Твърди, че не получила насрещния иск в съобщението. Твърди, че нямало
отговор от ответното дружество по исковата молба на ищцата Д. Ф.. Въпреки
това сочи и моли съда да вземе предвид константното разбиране на
съдилищата: Така наречената от кредитора неустойка в размер на 727.67 лева,
не съставлявал а института по чл.92 от ЗЗД, като поради това следвала
задължително да се включи в ГПР. Цитира мотивите към Решение № 3454 от
02.08.2024 г„ по гр. дело № 13165/23 г„ постановено от Районен съд -
Пловдив, XVIII състав: „Неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя.
Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т. 10 от чл.
11, ал.1 от ЗПК, договорът се явява недействителен“. Моли делото да се гледа
в нейно отсъствие. Поддържа исковата молба и представя списък на
разноските по чл. 80 от ГПК. Съгласна е съдът да извърши съдебно
прихващане, което е поискано от другата страна. Възразява относно
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на „к.“ ЕООД,
като неотговарящо на времето, сложността и цената на предявения насрещен
18
иск.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по делото
писмени доказателства, че са сключили Договор за потребителски кредит №
1082968 от 30.05.2024 г., с който на ищцата е предоставен паричен заем в
размер 1300,00 лв. Вноските по кредита са ежемесечни. Срокът за изплащане
на кредита е 5 месеца. Фиксираният лихвен процент по договора е в размер на
50,00 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 62,57 %. Не е
спорно между страните, а и се потвърждава от събраните по делото
доказателства, че на 08.07.2024 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в
размер на 417,00 лева. Между страните не се спори и относно
обстоятелството, че ищцата е усвоила пълния размер на кредита.
От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза е видно, че на
08.07.2024 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 417,00 лева,
представляваща плащане по Договор за потребителски кредит № 1082968 от
30.05.2024 г. След извършени изчисления се установява, че определеният ГПР
в договора не съвпада с реално приложения по договора, който възлиза на
881,99 %. Вещото лице е установило, че ГПР възлиза на 64 пъти размера на
законната лихва. Установява се още, че съгласно чл. 3, ал.4 от договора
единствената величина, участваща при формиране на ГПР е
възнаградителната лихва, която възлиза на 50,00 %, но определеният в
договора ГПР е 62,57 %.
Видно от представеното от вещото лице извлечение за извършени и
предстоящи плащания по Договор за потребителски кредит № 1082968 от
30.05.2024 г. ищцата Д. И. Ф. е заплатила на 08.07.2024 г. сумата от 417,00 лв.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № 1082968 от
30.05.2024 г. по силата на който на ищцата е предоставен паричен заем в
размер 1300,00 лв. Вноските по кредита са ежемесечни. Срокът за изплащане
19
на кредита е 5 месеца. Фиксираният лихвен процент по договора е в размер на
50,00 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 62,57 %. Не е
спорно между страните, а и се потвърждава от събраните по делото
доказателства, че на 08.07.2024 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в
размер на 417,00 лева. Между страните не се спори и относно
обстоятелството, че ищцата е усвоила пълния размер на кредита.
Основателността на иска предполага наличие на сочените от ищцата
основания за нищожност на договора за паричен заем, които следва да бъдат
установени при условията на пълно и главно доказване по делото.
Сключеният между страните договор има правната характеристика на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което
действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на
специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите
съгласно ЗЗД.
С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се
произнесе по съответствието на клаузите на договора с изискванията за
неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания.
Ищцата оспорва действителността договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит.
Съдът намира, че направеното искане за прогласяване на
недействителността на договора за потребителски кредит е основателно. От
анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият
размер на ГПР 62,57 %/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
20
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото е предвидена
дължимост и на неустойка. Липсва яснота дали тези разходи са включени при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че
разходът, включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната
лихва. Не е включен в ГПК размерът на начислените неустойки, чиито размер
е близък до размера на отпуснатия паричен заем. По този начин се нарушава и
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на
ГПР по потребителски кредити, който в случая надхвърля допустимия
петкратен размер на законната лихва. Видно от приетата по делото
съдебносчетоводна експертиза при положение, че се включат всички
допълнително начислени неустойки ГПР по договора ще възлиза на 881,99 %.
Вещото лице е установило, че ГПР възлиза на 64 пъти размера на законната
лихва.
Клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора, предвиждаща годишен лихвен
процент в размер на 50,00% (възнаградителната лихва) е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Това е така, защото в размера на
възнаградителната лихва не е включено вземането по чл. 18, ал.1 от договора
(неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение), което е довело до
неточно посочване на действителния размер на лихвата и така ищцата-
потребител не е могла да прецени реалните икономическите последици от
сключването на договора за потребителски кредит. Вземането по чл. 18 от
договора е следвало да бъде включено при изчисляването на
възнаградителната лихва по чл. 4, ал.1, т. 2 от договора, тъй като по своята
същност представлява не неустойка, а допълнително възнаграждение на
кредитодателя. Основното задължение на кредитополучателя по договора за
21
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства
и да заплати уговореното възнаграждение за ползването им, а не да
предоставя обезпечение. Последното е само гаранция за постигане на
дължимия по договора резултат. Процесната клауза за неустойка не
обезпечава пряко изпълнението на тези задължения на кредитополучателя, а
обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение и
същата се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията
за връщане на главница и плащане на възнаградителна лихва съобразно
погасителния план. Така уговорената клауза за неустойка не мотивира
кредитополучателя да изпълни задълженията си по договора за кредит, нито
обезщетява кредитора при такова неизпълнение – т. е. няма присъщите за
неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, а само товари
длъжника с допълнителни парични задължения, независимо от изпълнението
на основните задължения по договора, които допълнителни парични
задължения представляват скрито начисляване на допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Уговорената неустойка всъщност
представлява разход по кредита.
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, и клаузата на чл. 3, ал.2, от договора, посочваща
ГПР в размер на 62,57 %. Това е така, защото в размера на ГПР не е включено
вземането по чл. 18 (неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение),
което е довело до неточно посочване на действителния размер на ГПР и така
ищцата-потребител не е могла да прецени реалните икономическите
последици от сключването на договора за потребителски кредит. Вземането по
чл. 18 от договора е следвало да бъде включено при изчисляването на ГПР по
чл. 3, ал.2 от договора, тъй като по своята същност представлява не неустойка,
а допълнително възнаграждение на кредитодателя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК). В случая в ГПР е следвало да
бъде включено задължението по чл.18 от договора, тъй като същото не
представлява неустойка, а възнаграждение за кредитодателя (по изложени по-
горе съображения), тоест разход по кредита.
Клаузата на чл. 3, ал.2 от договора е нищожна и на основание чл. 21
ЗПК, тъй като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
22
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. С непосочването на действителния ГПР ответното дружество е
целяло да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Клаузите в договора за потребителски кредит не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца
типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит между страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици.
По предявения главен насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, ЗЗД
и при условията на евентуалност иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД, както вече бе
посочено, процесният договор за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Същевременно, съобразно
нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че с
цитирания текст е разписана последицата от прогласяването на
недействителността на правоотношението, по която съдът следва да се
произнесе в същото производство, ако е налице предявен иск за това. ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в нормата на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита (изрично
в тази връзка- Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. по описа
на ВКС, IV- то г. о.). С нормата на чл. 23 ЗПК законодателят е предвидил, че
длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения финансов
ресурс - доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника (в тази насока е и практиката на Окръжен съд-
Пловдив, обективирана в Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. №
1603/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в.
гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260464 от
03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение №
260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и
др.).
В процесния случай, между страните не съществува спор, поради което
по делото съдът приема като безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че потребителят Д. И. Ф. е усвоил сума в размер от 1300,00
лв. и е осъществил плащания по процесния договор за кредит в размер на
417,00 лв. Предвид това, той дължи връщане на пълната стойност на усвоения
23
финансов ресурс (арг. чл. 23 ЗПК), след приспадане на изплатените суми. В
тази връзка, с факта на обявяване на нищожността на договора за кредит, то се
поражда задължението на потребителя да върне на кредитора пълния размер
на усвоения финансов ресурс, без оглед на това дали отделните анюитети за
главница са падежирали съобразно погасителния план.
Предвид изложеното, предявеният главен насрещен иск с правно осн.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен. За да бъде уважен така
предявеният иск следва да е налице облигационни правоотношение между
страните, но поради нищожността на Договор за потребителски кредит №
1082968 от 30.05.2024 г. дължимостта на сумата следва да се основава на
отпадналото основание по реда на чл. 55, ал.1 от ЗЗД. На следващо място
главния насрещен иск е предявен като частичен в размер на 883,00 лв. от
1300,00 лв., като уважаването му би довело до неоснователно присъждане на
вече платена сума от ищеца по договора за кредит и било нарушило
разпоредбите на ЗПК, както и ще доведе до плащане на вече платена по
договора сума от страна на ищеца.
Доколкото се отхвърля изцяло претенцията по предявения главен
насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД (за сумата от в размер на
883,00 лв. частичен иск от 1300,00 лв.), то възниква вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност
насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, с който
също се претендира ответникът по насрещния иск да бъде осъден да заплати
на ищеца сумата от 883 лв., но на различно правно основание. В тази връзка,
присъждането на сумата по предявения при условията на евентуалност
насрещен иск напълно удовлетворява интереса на кредитора.
По отношение на възражението за прихващане съдът намира, че същото
е неоснователно. Не са налице основанията за извършване на прихващане.
По отношение на претендираните от страните разноски, съдът
възприема следното:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото
исковото производство. По делото са направени следните разноски – 50 лв. за
държавна такса, 341,56 – за възнаграждение на вещото лице по назначената
съдебносчетоводна експертиза и 550,00 лв. за възнаграждение по Договор за
правна защита и съдействие от 15.08.2024 г.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
насрещните искове ответникът по насрещните искове следва да заплати на
ищеца разноски за настоящото исковото производство. По делото са
направени следните разноски – 50 лв. за държавна такса и 480,00 лв. за
възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие от 28.06.2024 г.
Неоснователни се явяват възраженията на двете страни за прекомерност
на адвокатските възражение претендирани в настоящото производство.
24
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за потребителски кредит № 1082968
от 30.05.2024 г., сключен между Д. И. Ф., ЕГН **********, с адрес: *** и „к.“
ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: *** представлявано от
н.п.п..
ОТХВЪРЛЯ предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД от „к.“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: ***
представлявано от н.п.п. против Д. И. Ф., ЕГН **********, с адрес: *** за
заплащане на сумата от 883,00 лв., представляваща част от неизплатено
задължение по Договор за потребителски кредит № 1082968 от 30.05.2024 г. в
общ размер на 1300,00 лв., ведно със законната лихва от датата на депозиране
на насрещния иск в съда (16.12.2024 г.) до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК Д. И.
Ф., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „к.“ ЕООД, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление: *** представлявано от н.п.п. сумата в размер
на 883,00 лв. – главница, представляваща чистата стойност по Договор за
потребителски кредит № 1082968 от 30.05.2024 г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
насрещната искова молба в съда (16.12.2024 г.) до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „к.“ ЕООД, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление: *** представлявано от н.п.п. да заплати на Д.
И. Ф., ЕГН **********, с адрес: *** направените в производството разноски в
размер на 941,56 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. И. Ф., ЕГН **********, с
адрес: *** да заплати на „к.“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: *** представлявано от н.п.п. направените в производството
разноски в размер на 530,00 лв.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
25