Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 09.06.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети май през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

  ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                       мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 14463 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 73786 от 25.03.2019 г., постановено по гр. д. № 62932/2018 г., по описа на СРС, ГО, 156-ти състав, са отхвърлени предявените от ищеца „К.Б.“ ЕООД срещу С.С.С. искове с правно основание чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 350 лева, представляваща главница по договор за кредит № **********/24.08.2015 г. и договор за кредит № **********/01.09.2015 г., което вземане е придобито по силата на договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., сключен между „* ф.“ ЕООД от една страна в качеството на цедент и „К.Б.“ ЕООД от друга страна в качеството на цесионер, както и сумата от 83,75 лева, представляваща мораторна неустойка на основание чл. 13.3 (а) от Общите условия към Договор за кредит № ********** за периода 24.09.2015 г. – 31.01.2018 г.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач – „* ф.“ ЕООД. 

За да постанови решението си и да отхвърли предявените искове като неоснователни първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е установил пълно и главно, че претендираните вземания действително са му били цедирани, респ. че се касае за едни и същи вземания, произтичащи от твърдения договор за потребителски кредит, тъй като представените по делото извадка от Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г. и Приложение № 1 нямат необходимата доказателствена стойност да установят идентичността на претендираните вземания, доколкото очевидно не съвпадат с претенцията на ищеца – по размер, в това число и глобалният размер (като за допълнителния договор за кредит няма дори индиция, че е обхванат от договора за цесия), като в случая е приложимо и правилото на чл. 178, ал. 2, изр. 1  от ГПК, че съдът оценява доказателствената сила на документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други външни недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, в която се излагат съображения за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Посочва се, че по делото е представен валиден договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., сключен между „* ф.“ ЕООД, в качеството на цедент, и „К.Б.“ ЕООД, в качеството на цесионер, по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера вземанията си по договор за кредит № **********, а именно – 350 лева – главница, и 422,38 лева – наказателна лихва за периода 24.09.2015 г. – 31.01.2018 г., 30 лева – отписани такси за събиране. Излага се, че посочените вземания са подробно описани в Приложение № 1, което е неразделна част от договора за прехвърляне на вземания, и доказва съществуващото вземане към момента на сключване на договора. Поради което се намира, че от представените по делото доказателства се установява, че е налице валидно сключен договор за прехвърляне на вземания, а предоставянето на цялостния договор за цесия пред съда не е императивно правило за неговата валидност и сключването му, като същото би било и в разрез със Закона за защита на личните данни. Отправя се искане за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за постановяване на ново, с което да бъде уважена изцяло исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - С.С.С., не е депозирала отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Въззивната жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При проверка неговата правилност въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата решението е и правилно, като фактическите и правни изводи на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации, поради което на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Районната съдебна инстанция е била сезирана с осъдителни искове с правно основание чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

В исковата си молба срещу С.С.С. ищецът твърди, че на 24.08.2015 г. между „* ф.“ ЕООД, опериращо на пазара за финансови услуги под търговска марка „Вивус“, и ответника е сключен договор за кредит № ********** по реда на чл. 6 от ЗПФУР, по силата на който на ответника е предоставена сумата от 300 лева чрез „Изи Пей“, като падежът на задължението бил на 23.09.2015 г. Излага, че на 01.09.2015 г. ответникът е поискал отпускането на допълнителен кредит в размер на 50 лева, която сума му е предоставена отново чрез „Изи Пей“. Сочи, че С.С.С. не е изпълнил задължението си да върне предоставената му сума от общо 350 лева на падежа, поради което от 24.09.2015 г. се е начислила и дължима мораторна неустойка, съобразно условията на договора, която е в размер на 422,38 лева за периода от 24.09.2015 г. до 31.01.2018 г, като се претендира сума в размер на 83,75 лева. Поддържа, че до ответника са изпращани три броя напомнителни писма, като съобразно условията на договора кредитополучателят дължал заплащането на сумата от по 10 лева за всяка от писмата. Навежда довод, че на 01.02.2018 г. между ищеца и „* ф.“ ЕООД е сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за кредит № **********. Твърди, че е упълномощен от цедента да съобщи на ответника за извършената цесия, като до същия е изпратено препоръчано писмо с уведомление за цесията, което било върнато с отметка „непотърсен“, поради което прилага уведомлението към исковата молба. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендирата главница и мораторна неустойка, както и сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника С.С.С..

Както правилно е посочила и районната съдебна инстанция, за уважаване на предявените искове в тежест на ищеца е било да установи: 1/ наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит; 2/ кредиторът да е предоставил, съответно длъжника да усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит, като дължимите вноски не са заплатени на уговорения в договора падеж; 3/ да е извършена валидна цесия, с която процесните вземания са прехвърлени на ищеца; 4/ извършената цесия да е надлежно съобщена на длъжника.

Настоящият съдебен състав споделя възприетото от районната съдебна инстанция, че с оглед процесуалното поведение на страни и събрания по делото доказателствен материал - договор за кредит № **********/24.08.2015 г., договор за кредит № **********/01.09.2015 г. и Общи условия към тях, два броя разписки за извършено плащане в полза на С.С.С. с № 2000000088242828/24.08.2015 г. и с № 2000000088663787/01.09.2015 г., се налага извод, че по делото е установено наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, сключен между „* ф.“ ЕООД и С.С.С., по силата на който кредиторът „* ф.“ ЕООД е предоставил на ответника С.С. сума в общ размер на 350 лева, която сума е била усвоена от последния. По делото не са представени доказателства така посочената сума да е била върната от ответника на уговорения в договора за кредит падеж.

Същевременно, противно на поддържаните от жалбоподателя в обрания смисъл доводи, СГС намира за правилно и обосновано становището на СРС, че с оглед приобщения по делото доказателствен материал и разпределената доказателствена тежест между страните, ищецът не е успял при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на валидно сключен договор за цесия, с който процесните вземания да са му били прехвърлени, съответно ищецът не е доказал да е материалноправно легитимиран да предяви по съдебен ред претендираните парични притезания. Това е така, защото към исковата молба „К.Б.“ ЕООД представя единствено първата и последна страница от договора за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., сключен между него, в качеството му на цесионер, и „* ф.“ ЕООД, в качеството му на цедент. Така извършеното от ищеца действие поставя в невъзможност съда да прецени както какви са били клаузите на твърдяното правоотношение по прехвърляне на вземания, така и да установи какви са действителните уговорки между страните, респ. дали е налице валидно правоотношение по договор за целия. Правният характер на договора за цесия, определящ го като такъв, при който се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на трето, чуждо на връзката лице, от която произтича вземането, чийто предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо, се налага извод, че по безспорен начин от договора за цесия следва да е установимо и видно, че вземането към ответника е включено в него. Пред СРС не е представен в цялост договора за цесия от 01.02.2018 г., а в представеното извлечение липсва предмета на същия. Съдът намира, че този пропуск не би могъл да се санира и с представеното по делото Приложение № 1 към договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., за което се установява също да не е приложено в пълнота с оглед направените в него изтривания. Дори да се приеме, че Приложение № 1 е неразделна част от процесния договор за цесия, съдът изрично е възложил в тежест на ищеца да установи при условията на пълно и главно доказване, че спрямо ответника към момента на сключване на договора за цесия е било налице изискуемо вземане по договора за кредит в претендираните размери по главницата и лихвите. В тази връзка настоящият съдебен състав споделя изложения от районната съдебна инстанция довод, че представянето единствено на извадка от документ, на който страната основава вземането си, е допълнителна индиция за приложението на чл. 178, ал. 2 от ГПК, което е индикация за съда за евентуално скриване на неизгодни за страната факти, доколкото същата предоставя избирателно възможността писменото доказателствено средства да бъде преценено в цялост, включително и с оглед останалите събрани по делото доказателствени средства.

Съобразявайки всичко гореизложено настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна, а решението на СРС за правилно и като такова то следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има единствено въззиваемата страна С.С.С., но същият не е претендирал присъждането на такива.

Воден от горното  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 73786 от 25.03.2019 г., постановено по гр. д. № 62932/2018 г., по описа на СРС, ГО, 156-ти състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „* ф.“ ЕООД. 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.