№ 156
гр. Пловдив, 24.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20255000500326 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №210 от 26.02.2025г., постановено по гр.дело №675/2024г. по
описа на Окръжен съд-Пловдив, са отхвърлени предявените от Н. М. М. с
ЕГН:**********, от гр.П., ул. Л. **********, против Прокуратурата на
Република България – гр.София, бул.“Витоша“№2, искове по чл.2,ал.1,т.3 от
ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на
189800лв. и на обезщетение за имуществени вреди в размер на 300лв.,
съставляващи разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение,
произтекли от неоснователно повдигнатото му обвинение с обвинителен акт
по пр.преписка №11023 по описа на Районна прокуратура-Пловдив за 2009г. и
по ДП-Сл.д.№173 по описа на Окръжен следствен отдел при Окръжна
прокуратура-Пловдив в престъпление по чл.210,ал.1,т.5 във връзка с
чл.209,ал.1 във връзка с чл.26,ал. във връзка с чл.20,ал.2 във връзка с ал.1 от
НК, по който обвинителен акт е образувано НОХД №20235330205851 по
1
описа на Районен съд-Пловдив, производството по което е прекратено с влязло
в сила на 29.12.2023г. определение на основание чл.250 във връзка с
чл.24,ал.1,т.3 от НПК – поради изтичане на предвидената в закона давност за
наказателно преследване.
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят Н.
М. М., който чрез пълномощника адв.С. Я. го обжалва като неправилно
поради несъобразяването му с презумпцията за невиновност по чл.16 от НПК
и по чл.5,ал.2 от ЕКПЧОС, тъй като с отхвърлянето на исковете е прието, че
той е бил справедливо обвинен и виновен в извършването на престъплението,
за което му е било повдигнато обвинение, въпреки, че същото не е било
доказано в продължение на повече от 15 години, през които не е
възпрепятствал процеса, а, въпреки, че прокуратурата е внасяла осем пъти
обвинителен акт в съда, той не е бил осъден. Претендира за отмяна на
решението като постановено в нарушение на националното и европейското
законодателство и за уважаване на предявените искове, както и за заплащане
на възнаграждение по чл.38 от ЗАдв за двете инстанции.
Въззиваемата страна Прокуратура на Република България не е подала
отговор на въззивната жалба, като в съдебно заседание представителят
прокурор Белчева поддържа становище и излага съображения за нейната
неоснователност.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Ищецът М. твърди на 23.02.2011г. да му е било повдигнато незаконно
обвинение по образуваното ДП №108/2010г. по описа на сектор
„Противодействие на икономическата престъпност“ при ОДМВР-Пловдив за
престъпление по чл.210,ал.1,т.5 във връзка с чл.209,ал.1 във връзка с чл.26,ал.
във връзка с чл.20,ал.2 във връзка с ал.1 от НК, като прокуратурата внасяла
осем пъти обвинителен акт в съда, а през 2022г. делото било изпратено на РС-
София по компетентност и по образуваното дело №15328/2022г. бил
повдигнат спор за подсъдност, решен от ВКС по дело №1009/2022г.,
разпореждайки делото да се гледа в РС-Пловдив. Отново бил внесен
обвинителен акт и образувано дело №5851/2023г., приключило с определение
за прекратяване поради изтекла „абсолютна“ погасителна давност. През
2
цялото време ищецът по никакъв начин не бил препятствал нормалното
развитие на производството, съдействайки на разследващите. Воденото дело
му причинило имуществени вреди под формата на заплатен адвокатски
хонорар от 300лв., както и неимуществени вреди – първоначален стрес, поС.ен
страх през цялото времетраене на процеса да не бъде осъден невинен и да
попадне в затвора, тревожност, социална изолация. Формулираният при тези
обстоятелства петитум е за заплащане на обезщетения за имуществени вреди в
размер на 300лв. и за неимуществени вреди в размер на 189800лв., причинени
му от незаконното обвинение и процес, ведно със законната лихва от
12.12.2023г.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете,
поддържайки да не са налице незаконни действия на прокуратурата, тъй като
наказателното производство е прекратено поради изтичане на абсолютния
давностен срок за наказателно преследване и ищецът не е направил искане за
продължаване на производството и произнасяне на присъда. Оспорил е иска за
обезщетение за неимуществени вреди и по размер, излагайки конкретни
доводи, както и този за обезщетение за имуществени вреди, поддържайки в
наказателното производство да не са представени доказателства за направени
разходи за адвокатско възнаграждение.
С обжалваното първоинстанционно решение е прието на 23.02.2011г. на
ищеца да е повдигнато обвинение в извършване на тежко престъпление по
чл.210,ал.1,т.5 във връзка с чл.209,ал.1 във връзка с чл.26,ал. във връзка с
чл.20,ал.2 във връзка с ал.1 от НК, и воденото спрямо него наказателно
производство да е прекратено с влязло в сила на 29.12.2023г. протоколно
определение от 12.12.2023г. по НОХД №20235330205851 по описа на Районен
съд-Пловдив на основание чл.250 във връзка с чл.24,ал.1,т.3 от НПК – поради
погасяване на наказателната отговорност с изтичане на предвидената в закона
давност. С оглед на това основание за прекратяване и позовавайки се на
задължителните указания по т.8 от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г.
по т.дело №3/2004г. на ОСГК на ВКС, съдът е приел, че не е налице
незаконност в действията на органите на досъдебното производство, при което
липсата на един от елементите на фактическия състав на отговорността на
държавата по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ води до неоснователност на предявените
искове.
3
Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от
ГПК, намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и
допустимо.
Изложените в исковата молба обстоятелства и кореспондиращ им
петитум за вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление
обуславят правна квалификация на исковете по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ, която
именно разпоредба касае ангажиране на отговорността на държавата за вреди
от незаконно обвинение и това е основанието, по което се е произнесъл
първоинстанционният съд.
Във въззивното производство страните не повдигат спор по основните
факти, според които с Постановление от 23.02.2011г. по ДП №108/2010г. по
описа на Сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ при
ОДМВР-Пловдив ищецът М. е привлечен като обвиняем за престъпление по
чл.210,ал.1,т.5 във връзка с чл.209,ал.1 във връзка с чл.26,ал. във връзка с
чл.20,ал.2 във връзка с ал.1 от НК, като с влязло в сила на 29.12.2023г.
протоколно определение от 12.12.2023г. по образуваното въз основа на
последно внесения обвинителен акт НОХД №20235330205851 по описа на
Районен съд-Пловдив наказателното производство, на основание чл.250 във
връзка с чл.24,ал.1,т.3 от НПК, е прекратено поради изтичане на 12.09.2023г.
на предвидената в закона давност от 15 години за наказателно преследване.
За вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление
държавата отговаря в хипотезите по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ – ако лицето бъде
оправдано или ако наказателното производство бъде прекратено, поради това,
че деянието не е извършено от лицето или, че извършеното деяние не е
престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано,
след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано. Не е предвидена отговорност в хипотеза като настоящата, при
която наказателното производство е образувано преди изтичане на давността
за наказателно преследване, поради чието изтичане през време на него същото
е прекратено. Такава е изключена с изричните задължителни указания по т.8
от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004г. по тълк.дело №3/2004г. на ОСГК
на ВКС, според които извършените преди изтичането на давността
процесуални действия не дават право на обезщетение, защото са били
законни, и в тази хипотеза липсва елемент от фактическия състав на
4
отговорността на държавата, като съответният правозащитен орган отговаря
за вреди, когато наказателното производство е било образувано преди
наказателното преследване да е било погасено по давност, ако то продължи по
искане на обвиняемия или подсъдимия по реда на чл.21,ал.2 във връзка с
чл.21,ал.1,т.2 и 3 от НПК и чл.288,ал.2 от НПК /съответно чл.24,ал.2 във
връзка с чл.24,ал.1,т.2 и т.3 и чл.289,ал.2 от действащия НПК/ или прокурорът
внесе предложение за оправдателна присъда и лицето бъде признато за
невиновно с влязла в сила такава. В конкретния казус не е налице
оправдателна присъда, постановена по искане на ищеца или по предложение
на прокурора след изтичане на давността за наказателно преследване.
Презумпцията за невиновност по чл.16 от НПК, на която се позовава
жалбоподателят, се прилага във всички случаи докато наказателното
производство е висящо, тъй като гарантира защитата и упражняването на
предоставените от закона процесуални права на обвиняемия/подсъдимия. Тя е
оборима само с влязла в сила присъда, с която е призната виновността на
лицето, когато обвинението е доказано по несъмнен начин, доколкото, с оглед
именно на презумпцията, присъдата не може да почива на предположения,
съгласно чл.303 от НПК. Прекратяването на наказателното производство
поради това, че деянието не е извършено от лицето или, че извършеното
деяние не е престъпление, и постановяването на оправдателна присъда са
израз именно на презумпцията за невиновност, като отговорността на
държавата се ангажира не поради нарушаването й, а поради това, че
обвинението е било неоснователно, съответно извършените действия по
повдигането и поддържането му са били незаконни. Изтичането на давността
за наказателно преследване е самостоятелно основание за прекратяване на
наказателното производство, което не е обусловено от виновността или
невинността на обвиняемия, съответно основателността или
неоснователността на обвинението. В този смисъл обстоятелството, на което
акцентира жалбоподателят, че наказателното производство не е приключило
до изтичане на давността с прекратяването му поради недоказаност на
обвинението или с осъдителна присъда, ако е бил виновен, е относимо към
продължителността на процеса и причините за нея, която не е възведена като
основание на претенцията посредством съответните обстоятелства и петитум,
но не и към основанието за неговото приключване, което да навежда на
несправедливо обвинение, признаването на каквото е могъл да иска с
5
постановяване на оправдателна присъда след изтичане на давността, от която
възможност не се е възползвал.
Обсъденото обосновава извода за неоснователност на предявените
искове и потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение, с което
са отхвърлени, като правилно.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №210 от 26.02.2025г., постановено по
гр.дело №675/2024г. по описа на Окръжен съд-Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6