Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
гр. София, 08.01.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на девети декември две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №12349/2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е образувано по искова молба на Б.М.М., с която е
предявен срещу С.Б.М. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.59, ал.3
ЗС за установяване, че е погасено поради неупражняването
му в 5-годишен срок на правото на ответницата на ползване върху недвижим имот, представляващ
апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. „*********състоящ се от две стаи,
дневна, кухня и други сервизни помещения, със застроена площ от 76,16 кв.м., при
съседи на апартамента по нотариален акт: стълбище, М.Г.Х., И. и И.З.и двор,
заедно с избено помещение, при съседи по нотариален акт: коридор,Н.и И.И.и М.П.Х.,
и 0,626 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна
земя, представляващ по КККР на гр. София самостоятелен обект в сграда, с
предназначение: жилище, апартамент, с идентификатор 68134.1602.6166.4.25, с
адрес: гр. София, СО – район Младост, ж.к. „***********, изграден в сграда 4,
разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1602.6166 по КККР на гр.
София, дарен на ищеца с нотариален акт за дарение №9 от 08.10.1990 г., том
XXXI, дело № 7203/1990 на нотариус П. при Софийска нотариална служба.
С
насрещна искова молба на С.Б.М. е предявен срещу Б.М.М. насрещен иск с правно
основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на договора за дарение по
отношение на 1/2 ид. ч. от процесния недвижимия имот, дарен на ищеца с
нотариален акт за дарение №9 от 08.10.1990 г., том XXXI, дело № 7203/1990 на
нотариус П. при Софийска нотариална служба.
Ищецът
твърди, че е придобил имота по силата на договор за дарение от родителите си,
като те са си запазили вещното право на ползване, но ответницата (негова майка)
не е упражнявала правото си на ползване от 01.04.1997 г., поради което то се е
погасило по давност. Твърди също, че от 2010 г. е отдал апартамента под наем на
трети лица. Твърди, че ответницата се е дезинтересирала от имота не го е
ползвала лично или чрез другиго по какъвто и да било начин. Оспорва предявения
срещу него насрещен иск, оспорва да е налице нужда от издръжка за ищцата,
оспорва да му е отправена покана за плащане на издръжка. Твърди, че ищцата
разполага с недвижимо имущество, от което може да се издържа. В първото съдебно
заседание твърди, че ако се приеме, че е поканен да дава издръжка, е в
невъзможност да изпълни това задължение - поради трайно влошени отношения и
липса на личен контакт с майка си.
Ответницата
оспорва правото й на ползване да е погасено, твърди че е упражнявала правото си
на ползване, като до месец март 1996 г. е живяла в имота, а от края на месец
март 1996 г. е предоставила на ищеца ползването по силата на договор за заем за
послужване, за да може последният да живее в имота със съпругата и детето си. При
предоставяне на жилището за ползване на сина й, ответницата е оставила
движимите си вещи – лични и семейни като всички мебели, които се намират в
имота са нейн собственост (бяла и черна техника, посуда, чаршафи, завивки и
възглавници, сувенири и книги, мебели, обзавеждане и оборудване). В нито един
момент не е спряла да упражнява правото си на ползване, като и към момента на
предявяване на исковата молба в имота се намират нейни мебели и лични вещи.
Твърди, че, заедно с бившия си вече съпруг е заплащала данъци и такси за имота,
разполагала е с ключ от апартамента, редовно е посещавала имота, като в
продължение на години почти всеки петък е вземала децата на ищеца при себе си,
а в неделя - ги е връщала. През 2006 г. ищецът и семейството му са се изнесли
от жилището и тъй като съпругата на ищеца е останала без работа, ответницата се
е съгласила жилището да бъде отдавано под наем и наемът да бъде получаван от
ищеца като помощ за семейството му. По предявения от нея насрещен иск твърди, че
след като се е развела с бащата на ищеца през 2018 г. й е възникнала нужда от
издръжка, за което е отправила покана до ответника по насрещния иск, но
последният отказва да й я предостави.
Съдът, след като се запозна със становищата на
страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
По главния иск по чл.124,
ал.1 ГПК, вр. чл.59, ал.3 ЗС:
По
делото е прието за безспорно, а и се установява от представените писмени
доказателства, че ищецът е придобил от родителите си – С.Б.М. и М.Б.М.
процесния имот по силата на нотариален акт за дарение №9 от 08.10.1990 г., том
XXXI, дело № 7203/1990 на нотариус П. при Софийска нотариална служба, като
прехвърлителите са запазили правото си на ползване върху имота.
За да
бъде уважен предявения иск следва да се установи изтичане на петгодишния
давностен срок по чл.59, ал.3 ЗС и бездействие от страна на ищцата в
продължение на срока да упражнява правата си, включени в състава на
ограниченото й вещно право. Съгласно чл. 56 ЗС
правото на ползване на недвижим имот включва правото вещта да се ползва според
нейното предназначение, както и правото да се получават добиви от вещта (т.е. да се събират плодовете от нея),
с единствено ограничение ползването да не променя съществено вещта.
Упражняването на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от
това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само
като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на
фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно
пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности,
свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Ползвателят може да се
предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем (арг. чл. 60 ЗС), както и
под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява правото си чрез
другиго (в този смисъл Решение №14/20.03.2015 по гр.д. №5426/2014 на ВКС, ГК,
II г.о.).
Петгодишният срок по чл.59, ал.3 ЗС е давностен (по
аргумент от ТР №1/2011 г. на ОСГК на ВКС), с изтичането му законът свързва
погасяване на възможността на принудително осъществяване на правото. По
същество срокът представлява период от време, в който ищцата не е упражнявала
правата си, включени в състава на ограниченото й вещно право – налице е липса
на действия от нейна страна, насочени към лично или чрез другиго ползване или
събиране на граждански плодове от процесния имот. Поради това, след като срокът
представлява период от време, който се характеризира с бездействие за
упражняване на права, началото му следва да тече от последното извършено от
ищцата действие, с което е упражнила вещното си право, съответно от
прекратяване на това действие.
Въпреки, че ищецът твърди, че
ответницата не е живяла в имота от 01.04.1997 г., признанието й, че не живее в
имота от края на месец март 1996 г.
представлява твърдение на неизгоден за страната факт. В същия смисъл - че от
месец април 1996 г. ответницата не живее в процесния имот свидетелства и
свидетеля М.М. – бивш съпруг на ответницата и баща на ищеца, които показания в
тази част съдът кредитира като достоверни и непосредствени (към месец април
1996 г. свидетелят, заедно с ответницата, с която живеели в имота, са се изнесли
от него). Поради това, съдът приема, че от 01.04.1996 г. ответницата не е живяла в имота в смисъл на постоянно обитаване за
задоволяване на жилищни нужди. От показанията на разпитаните свидетели,
включително свидетеля на ищеца М.М. (негов баща и бивш съпруг на
ответницата) безпротиворечиво се установява, че причината родителите на ищеца
да напуснат процесния имот е за да го предоставят на ищеца и съпругата му,
които тогава са били младо семейство, като в края на същата година се е родило
и детето им.
От приложения договор за дарение се установява
безсъмнено, че приемайки дарението на процесният апартамент ищецът се е
съгласил да стане собственик на същия при условието, че родителите му, в това
число ответницата запазят за себе си пожизнено правото на ползване върху
апартамента. Следователно, още при придобиването на имота
ищецът е имал съзнанието, че не той, а неговите родители, в това число и ответницата,
са негови ползватели пожизнено, както и че е допуснат да го ползва, заедно със
семейството си, единствено поради факта, че това право му е предоставено именно
от неговия титуляр. Съвкупният анализ на приобщените по делото доказателства,
сочат на обоснован извод, че между ищеца и родителите му е възникнало
правоотношение по договор за заем за послужване, по силата на който ответницата
и тогавашният й съпруг са предоставили на ищеца и семейството му безвъзмездно
правото да ползват апартамента. По силата на чл.243-чл.249 ЗЗД
този договор е двустранен, неформален и безвъзмезден (безвъзмездността е негова
основна характеристика) и ответницата, като заемодател, е предоставила временно
на ищеца, като заемател, апартаментът, предмет на договора за дарение, за
временно безвъзмездно ползване. Законът допуска в договора за заем за
послужване при сключването му да не са уговорени (определени) времето или целта
на ползването, като за тези случаи изрично предвижда, че заемодателя може
всякога да поиска връщане на вещта - т.е. да прекрати договор (арг. чл. 249, ал.2 ЗЗД). По делото не се твърди, нито се установява договорът за заем
да е сключен за определен срок, от където следва че същият е безсрочен. Поради
това следва да се приеме, че всяка от страните по договора може да го прекрати,
като отправи до другата страна изрично изявление в този смисъл или да извърши прекратяването с конклудентни действия
(например ако заемателят върне имота на за заемодателите след като му отпадне
нуждата). По делото не се твърди, а и не се установява такова изявление за
прекратяване на договора за заем да е направено от коя и да е от страните по
него до връчване от ответницата на ищеца на нотариална покана от 11.03.2019 г.,
връчена на ответника на 13.03.2019 г., в която покана се съдържа изявление с
искане вещта да бъде върната – да се предаде владението на имота. Поради това
съдът приема, че договорът за заем е прекратен на 13.03.2019 г., а в периода от
01.04.1996 г. до13.03.2019 г. ищецът е имал качеството на облигационен държател
на имота – от името и за сметка на титулярите на вещното право на ползване по
силата на сключен договор за дарение.
Потвърждение на този извод са и показанията на
разпитаните свидетели, че при напускане на апартамента родителите на ищеца са
оставили в него и цялото обзавеждане, което се състои от техни вещи. Така,
свидетелят М.М. сочи, че с ответницата са оставили „почти цялото си оборудване“
– пералня, миялна, печки, чаши, чинии за ползване от ищеца и неговото
семейство, а свидетелят Н.В.сочи, че след като ответницата е напуснала
апартамента през 1996г. е оставила абсолютно всичко от обзавеждането. Съставът
приема, че следва да кредитира показанията на М.М. и Н.В., доколкото, поради
естеството на отношенията им със страните по делото (единият - бивш съпруг, а
другият - брат на ответницата), имат непосредствени и преки впечатления от
взаимоотношения между ищеца и ответницата. Освен това показанията им са плод са
на лични възприятия, в тази част са последователни и безпротиворечиви са и
взаимно се допълват. Не се оспорва, че ответницата е имала ключ от апартамента,
а и се потвърждава от показанията на свидетеля М.М.. Всички свидетели сочат
също, че докато децата на ищеца са били малки, ищцата е посещавала жилището
всяка седмица, за да ги взема за уикенда. При така установените факти и
обстоятелства - оставени лични движими вещи в жилището, за притежаване на ключ
от апартамента от ответницата – ползвател и за посещения в имота не само не
изключват извод за упражняване на правото на ползване от страна на ползвателя,
а безусловно налагат такъв, в смисъл, че правото на ползване е упражнявано (в
т.см. Решение №14/20.03.2015 по дело №5426/2014 на ВКС, ГК, II г.о.).
Горното потвърждава направения извод, че семейството
на ответницата e напуснало имота, за да го
предостави на ищеца и неговото семейство за послужване. Поради това
неоснователни са твърденията на ищеца в исковата молба, че от 1997 г. ищцата е
напуснала апартамента, дезинтересирала се е от него и не го е ползвала по
никакъв фактически или юридически начин. Такова напускане и дезинтересиране би
могло да е налице ако за ищцата е отпаднала нужда да ползва жилището и го е
изоставила, без да го предоставя на друго лице (напр. необитаван), без да
проявява последващ интерес и да го посещава. Напротив – по делото се установява
безпротиворечиво, че имотът е напуснат не по друга причина, а именно за да бъде
услужено на младото семейство на ищеца, а в последствие жилището ежеседмично е
посещавано от ползвателите, за да вземат от там внуците си за уикенда.
От изложеното следва, че от напускането на процесния процесния
имот през 1996 г. ответницата е упражнявала правото си на ползване чрез своя
син, в качеството му на държател по облигационно отношение по договор за заем
за послужване, считано до 2019 г., когато ответницата е прекратила договора за
заем чрез отправяне на изявление да й се върне имота. Ето защо съдът приема, че
не е налице период от време, в който ответницата не е упражнявала вещното си право
на ползване върху процесния имот, поради което и правото не се е погасило на
основание чл.59, ал.3,
предл. последно ЗС. Предявеният иск е неоснователен и следва да се
отхвърли.
По насрещния иск по чл.
227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на договора за дарение на процесния недвижимия
имот:
Установи се по делото, че ищцата и М.Б.М. са
прехвърлили на сина си Б.М.М. процесния имот с договор за дарение, сключен с
нотариален акт за дарение №9 от 08.10.1990 г., том XXXI, дело № 7203/1990 на
нотариус П. при Софийска нотариална служба.
По
делото не се оспорва, че имотът е придобит по време на брака от съпрузите С.Б.
и М.Б.М.. Бракът им е прекратен със съдебно решение от 29.03.2019 г. по гр.д. №
27067/2018 г. на СРС, потвърдено в тази му част с решение от 18.06.2020 г. по
гр.д. № 7339/2019 г. на СГС. На основание чл. 27, ал. 1 СК, вр. чл. 28 СК е
прекратена съпружеската имуществена общност между тях като дяловете им са
равни. От тук следва, че ищцата е материално легитимирана да поиска отмяна на
дарението в частта му относно 1/2 ид.ч. от имота.
За основателността на предявения иск е необходимо да се установи
кумулативното наличие на следните предпоставки: дарителят да се нуждае от издръжка,
да е поискал такава от дарения, който да е отказал престирането й. Спори се
относно наличието на всички предпоставки.
Установява
се от представените писмени доказателства, че ответницата е пенсионер и за
последната година е получавала пенсия в размер на 513,66 лв. От писмените
доказателства и заключението на съдебно-медицинската експертиза се установява,
че ищцата страда от прогресивна системна склероза, проявяваща се в синдром на
рейно, синдром на сьогрен, двустранна пулмофиброза и ограничени кожни лезии по
лицето, скалпа, кожата на ръцете и долните крайници, генерализирана остеартроза
с прояви на радикулопатия на долни крайници, варици на двете подбедрици,
артериална хипертония, чернодробна цироза при наличие на хронична инфекция с
хепатитен вирус тип B. Постъпвала е в болница за лечение в периодите:
24.07.2017 г. – 27.07.2017 г., 10.09.2015 г. – 14.09.2015 г., 24.06.2015 г. –
26.06.2015 г., 19.05.2014 г. – 23.05.2014 г., 02.07.2009 г. – 08.07.2009 г.,
18.06.2008 г. – 30.06.2008 г., 06.08.2007 г. – 10.08.2007 г., 26.02.2006 г. –
02.03.2006 г., 13.12.2006 г. – 21.12.2006 г. На 16.12.2016 г. от ТЕЛК й е
определена 94% намалена работоспособност с необходимост от чужда помощ.
Заболяванията са хронични, с прогресиращ ход и налагат непрекъснато лечение с
медикаменти. От заключението на съдебно-медицинската експертиза се установява,
че общата сума за медикаменти, която следва да бъде заплащана месечно от
ответницата възлиза приблизително на 227,44 лв. месечно. С оглед на
обстоятелството, че за здравословното състояние са налични официални писмени
документи, изготвени по надлежния ред, чиято истинност не е оспорена, както и
заключението на вещото лице, съдът не кредитира показанията на свидетеля М.М.,
както и тези на М.М., в частта им относно доброто здравословното състояние на
ищцата и липсата на заболявания – същите противоречат на неоспорени официални
писмени документи, а и двамата свидетели нямат медицинско образование, нито са
били в близкото обкръжение на ответницата в последните години.
От приетите
по делото писмени доказателства се установява, че битовите разходите на
ответницата в летния период са около 264 лв. на месец (към ЧЕЗ по фактура от
03.09.2020 г. - 38,44 лв., за общи части – 13 лв. (средна стойност от платени
суми за месец юли, август и септември 2020 г.), за мобилен оператор (Виваком и
А1 България) - общо 74,80 лв., за градски транспорт – 24 лв., към Софийска вода
– около 35 лв. на месец (средна стойност от информация по фактури от 13.07.2020
г., 10.08.2020 г., 09.09.2020 г.), към Топлофикация за месец август – 78,86
лв.). Съставът също съобразява, че разходите на ответницата за отопление през
есента, зимата и пролетта естествено ще бъдат по-високи заради по-ниските
температури в сравнение с месец август, за който период са представени
доказателства за битови разходи.
При
съобразяване на размера на пенсията на ответницата и необходимите ежемесечни
разходи за лекарства и консумативи, съдът намира, че доходът от пенсия не е
достатъчен да покрие разходите за лекарства и консумативи, както и да позволи
на ищцата да закупува храна и други стоки от първа необходимост.
От
приложените по делото справки от Агенцията по вписванията се установява, че
ищцата има запазено право на ползване на ½ ид.ч. от масивна
селскостопанска сграда, гараж, неурегулиран имот и пасища - всички в с.
Доброславци. Съдът приема, че доколкото се касае само за 1/2 ид.ч. от право на
ползване и предвид населеното място (село, а не град, в който да е развит
пазара по отдаване на имоти под наем) имотите не могат да се ползват като източник
на доходи, доколкото е съмнително дали биха могли да бъдат отдадени под наем и
дали има съгласие на другия вещен ползвател за това. Не са събрани и доказателства
относно средната пазарна цена при евентуално отдаване под наем на правото на
ползване върху тези имоти, за да може да се прецени дали биха осигурили
необходимите средства за допълване на месечния доход на ответницата, така че да
е достатъчен да покрива разходите си и закупува всичко, необходимо за нормално
съществуване.
Не се установява
от събраните по делото доказателства ищцата да разполага с право на собственост
върху недвижим имот или да притежава еднолично право на ползване върху недвижим
имот, от което да извлича доходи. Съставът не кредитира показанията на
свидетеля М.М., че ответницата е „продала земи и има пари“, „че е имала пари в
сметка и всички са теглени, прехвърляни и давани на леля му“ – показанията не
са конкретни – липсва яснота за какви имоти става дума и за каква сума са
продадени. Освен това показанията са противоречиви в тази част, тъй като самият
свидетел признава, че не знае къде са земите на ответницата, наследени от
нейната майка, а е чувал за тези земи от семейството или близки роднини. Не са
приложени доказателства ответницата да разполага със значими движими вещи,
които да може да осребри, за да си достави необходимия доход за издръжка. Не е
спорно, а и се установява от показанията на свидетеля М.М.,*** в жилище, дарено
на дъщеря й, но със запазено право на ползване за нея и бившият й съпруг М.М.. От
това следва, че от жилището, в което живее, не може да й служи като източник на
доходи.
От така установеното съдът приема, че считано от
развода със съпруга си през 2019 г. за ответницата е възникнала трайна
невъзможност сама със собствените си доходи да посреща ежедневните си нужди.
Поради това съдът приема, че доходът на ищцата след развода със съпруга й през
2019 г. до настоящия момент не е достатъчен за задоволяване на ежедневните й
нужди и същата трайно се нуждае от издръжка.
От
приложените по делото доказателства не се установява ответницата да е поискала
издръжка от ответника преди предявяване на насрещния иск. Нотариалната покана,
на която се позовава – връчена на ответника 13.03.2019 г., касае други отношения
между страните (отправена е искане за връщане на владението на имоти, за които
ответницата има право на ползване и се претендира обезщетение за лишаване от
ползването до предаването им). В поканата не е отправено искане за плащане на
издръжка. Поради това съдът приема, че поканата за предоставяне на издръжка е
отправена с връчване на насрещната исковата молба. Според съдебната практика
предявеният иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. “в” ЗЗД съдържа искане за
издръжка от надарения, което следва да се вземе предвид съобразно изискванията
на чл.235, ал.3 ГПК (Решение № 222/10.07.2000 г., по гр.д. № 1349/ 99 г., на II
г.о.; Решение № 322/09.04.2009 г., по гр.д. № 656/2008 г., на IV г.о.; Решение
№ 293/14.07.2011 г., по гр.д. № 1302/2010 г., на IV г.о.; Решение №
473/20.01.2012 г., по гр.д. № 263/2011 г., на IV г.о., като последните две
решения са постановени по реда на чл. 290 ГПК). В този случай следва да се
съобрази дали има отказ за плащане на издръжка - в случай, че ответникът по
иска по чл. 227, ал. 1, б. “в” ЗЗД предложи плащане на издръжка, този факт
следва да се съобрази при преценката за основателността на предявения иск. От
процесуалното поведение на ответника по иска (твърденията и оспорванията,
направени в хода на производството) и извънпроцесуалното му поведение (видно от
нотариалната покана, връчена на ищцата на 14.07.2020 г. – л.176) е видно, че
макар ответника по иска да твърди, че не отказва да дава издръжка, той оспорва
нуждата от такава. Ето защо съдът приема, че е налице отказ за плащане на
издръжка – такава не е безусловно предложена, нито плащана, считано от момента
на отправяне на поканата за плащане.
Дарението
е едностранен безвъзмезден договор, по силата на който дарителят отстъпва
веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. За дарения не
възникват правни задължения със сключването на договора, той има само морално
задължение за признателност, тъй като целта на договора е той да бъде
облагодетелстван. С разпоредбата на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД е предвидена възможност
за отмяна на дарението - когато дареният откаже да даде на дарителя издръжка,
от която той се нуждае. Това са и обстоятелствата, при които моралното
задължение на дарения се трансформира в правно такова. До отмяна на дарението
обаче се достига само при драстични форми на непризнателност – тези, които са
силно обществено укорими (наред с убийство, опит за убийство, набедяване в
тежко престъпление) – това са случаите, при които дареният отказва да даде
поисканата от него издръжка, за която има материална възможност да предоставя
(в т.см. ТР №1/2013 на ОСГК на ВКС). Обстоятелствата, освобождаващи дарения от
задължението да дава издръжка – обективната невъзможност да предоставя такава –
са в негова доказателствена тежест. По делото не се доказва невъзможност на
ответника да предоставя на дарителката издръжката, от която се нуждае. Неоснователни
са твърденията на ответника по иска, че понеже е в обтегнати отношения с ищцата
не може да й плаща издръжка: такава може да превежда по банков път на ищцата
или да се предоставя не друго лице, което да й я предава (например родственик
на страните по договора, с който са в добри отношения).
По
изложените съображения съдът приема, че ищцата по насрещния иск е установила
фактическия състав на правото, на което се позовава, а именно: възникване на
правоотношение по договор за дарение, възникване на трайна нужда от издръжка,
отправяне на искане до ответника и отказ от негова страна да предостави такава.
Поради това съдът приема, че предявеният иск е основателен и процесният договор
за дарение следва да се отмени на основание чл.227, ал.1, б. „в“ ЗЗД относно
частта на имота.
По разноските:
С оглед изхода на спора на ищеца по главния иск и
ответник по насрещния не следва да се присъждат разноски.
На ответницата по главния иск следва да се присъдят
направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000
лв., държавна такса по насрещния иск в размер на 266,12 лв. и разноски за
експертиза в размер на 150 лв. – общо 1416,12 лв.
По изложените мотиви Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.М.М., ЕГН **********, срещу С.Б.М.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.59, ал.3 ЗС
за установяване, че е погасено поради
неупражняването му в 5-годишен срок на правото на ответницата на ползване върху
недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. „*********състоящ
се от две стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения, със застроена площ от
76,16 кв.м., при съседи на апартамента по нотариален акт: стълбище, М.Г.Х.,
Иска и И.З.и двор, заедно с избено помещение, при съседи по нотариален акт:
коридор,Н.и И.И.и М.П.Х., и 0,626 ид.ч. от общите части на сградата и от
правото на строеж върху държавна земя, представляващ по КККР на гр. София
самостоятелен обект в сграда, с предназначение: жилище, апартамент, с
идентификатор 68134.1602.6166.4.25, с адрес: гр. София, СО – район Младост,
ж.к. „***********, изграден в сграда 4, разположена в поземлен имот с
идентификатор 68134.1602.6166 по КККР на гр. София, дарен на ищеца с нотариален
акт за дарение №9 от 08.10.1990 г., том XXXI, дело № 7203/1990 на нотариус П.
при Софийска нотариална служба.
ОТМЕНЯ на основание чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД договора за
дарение, сключен с нотариален акт за
дарение №9 от 08.10.1990 г., том XXXI, дело № 7203/1990 на нотариус П. при
Софийска нотариална служба по отношение на 1/2 ид.ч. от недвижим имот,
представляващ апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. „*********състоящ се от
две стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения, със застроена площ от 76,16
кв.м., при съседи на апартамента по нотариален акт: стълбище, М.Г.Х., Иска и И.З.и
двор, заедно с избено помещение, при съседи по нотариален акт: коридор,Н.и И.И.и
М.П.Х., и 0,626 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху
държавна земя, представляващ по КККР на гр. София самостоятелен обект в сграда,
с предназначение: жилище, апартамент, с идентификатор 68134.1602.6166.4.25, с
адрес: гр. София, СО – район Младост, ж.к. „***********, изграден в сграда 4,
разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1602.6166 по КККР на гр.
София, по иска, предявен от С.Б.М., ЕГН **********, срещу Б.М.М.,
ЕГН **********.
ОСЪЖДА Б.М.М., ЕГН **********, да заплати на С.Б.М., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 и 3 ГПК, сумата от 1416,12
лв., представляващи съдебни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския апелативен
съд в двуседмичен срок от съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: