Решение по дело №2168/2019 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 4896
Дата: 13 ноември 2019 г. (в сила от 25 февруари 2020 г.)
Съдия: Любомир Симеонов Нинов
Дело: 20193110102168
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 13 февруари 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№4896/13.11.2019г.

 

гр. Варна, 13.11.2019г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, XХХІ състав в публично съдебно заседание, проведено на петнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: Любомир Нинов

при участието на секретар Мария Минкова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№2168/2019г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Ищецът „П****“ ЕООД твърди, че по силата на договор за кредит от 25.08.2015г. е предоставил на ответницата С.К. кредит в размер на 1 000лв. за срок от 24м., който е следвало да се изплати на равни месечни вноски от по 61.82лв., а освен това ответницата е закупила допълнителен пакет от услуги на стойност 999.84лв. която е следвало да се изплати също на равни вноски от по 41.66лв., като така размера на задължението е възлязъл на 2 483.52лв. погасявани с вноски от по 103.48лв. Сочи се, че ищецът е изпълнил задължението си по договора за кредит, като е отпуснал договорените суми, но от страна на ответницата липсва изпълнение което е наложило договора да бъде прекратен считано от 1.12.2015г. без по него да са извършени погасителни плащания, като задължението е обявено за предсрочно изискуемо и е начислена неустойка в размер на 350лв. ТД твърди, че след прекратяване на договора ответницата доброволно е изплатила сумата от 1 257.58лв., като счита че му се дължат още 1 579.09лв. от който 350лв. неустойка и 1 229.09лв. номинал, без да се уточнява какъв смисъл се влага в термина номинал. Моли се, да се постанови решение с което да се приеме за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумите от 350лв. неустойка и 1 229.09лв. номинал присъдени в рамките на заповедното гр.д.№**** на ВРС, заедно със законната лихва от датата на заповедното производство и да се присъдят сторените по делото разноски.

Ответницата чрез назначеният и особен представител е депозирала отговор в който оспорва претенцията като сочи, че макар да няма връзка ответницата оспорва от нейно име подписите положени за нея във всички представени по делото доказателства, оспорва представителната власт на лицата подписали договора за ищеца прави неясно искане за обявяване на договора за нищожен, като същото по своята същност представлява насрещен иск, но не е съпроводено с никакви твърдения за фактическа обстановка и конкретно основание. Твърди също така, че отделни клаузи предвидени в т.15.4 и 15.5 от договора са нищожни.

Съдът приема, че предявените искове намират правното си основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.415, ал.1 от ГПК.

Съдът след преценка на направените от страните изявления и събраните по делото доказателства при условията на чл.235, ал.2 от ГПК приема за установено от фактическа и правна страна по предявения иск следното:

Съдът в рамките на ч.гр.д.№**** на ВРС, ХХVІ състав по реда на чл.410 от ГПК е осъдил ответника да заплати на ищеца 1 229.09лв. главница по договор за потребителски кредит от 25.08.2015г. заедно със законната лихва от датата на сезиране на съда – 28.08.2018г. до окончателното изплащане на сумата, 350лв. неустойка и разноски по делото.

     Ищеца за доказване на твърдението си за възникване на договорното задължение е представил копие от договор за потребителски кредит №****, в което е обективирано постигнатото с ответника съгласие да му бъде отпуснат кредит в размер на 1 000лв., със срок от 24м. за погасяването му при месечни вноски 61.82лв. посоченото искане е съпроводено и с копие от стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити (СЕФПИПК) също от 25.08.2015г. с отбелязан размер на кредита отново от 1 000лв. и със същия 24 месечен срок на погасяване при същата месечна погасителна вноска. Представена е и допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към СЕФПИПК в която е отразено предложение за предоставяне на допълнителен пакет услуги включващ:-1.приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, 2.възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, 3.възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, 4.възможност за смяна на датата на падеж и 5.улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, като е посочено, че общата стойност на посочения пакет е в размер на 2483.52лв., като е посочено, че тази сума заедно със стойността на допълнителния пакет ще бъде върната на 24 равни месечни погасителни вноски всяка в размер на 103.48лв. Представено е също така и искане за отпускане на потребителски кредит съпроводено със споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, като и двата документа са двустранно подписани и съдържат условия и информация относно кредитното правоотношение идентична с вече обсъдената по-горе, но е посочена вече сума от 2 000лв. като размер на кредита и месечна погасителна вноска в размер на 206.97лв. макар и за същия период. Ответника видно от представените ОУ на ищеца се е запознал и е приел същите, като освен това му е издаден погасителен план.

     Настоящия състав приема, че по отношение на отпуснатия потребителски кредит за сумата от 1 000лв. между страните не съществува спор, като сключеният между тях договор е с ясен предмет и съдържа всички обичайни реквизити за договор за потребителски кредит и по този начин за сключилите го е възникнало редовно заемно договорно отношение. По отношение на споразумението за предоставяне на пакет услуги към договора съдът съобразявайки установената съдебна практика и направеното от ответника възражение намира, че следва да се обсъди въпросът има ли нищожни клаузи, като противоречащи на разпоредбите на ЗЗПотр.

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съставът счита, че ответника притежава качеството потребител по смисъла на § 13,т.1 от ДП на ЗЗП, даващ легална дефиниция на същото и според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ответницата в качеството на физическо лице е предоставена заемна услуга. Разпоредбата на  чл.143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 19 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.

Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ ДВ бр.64/2007г./ Според чл.3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. При настоящия случай съдът приема, че посоченото споразумение от 25.08.2015г. по своята правна същност представлява анекс към договора за потребителски кредит, с който в тежест на кредитополучателя се възлагат допълнителни разходи с цел да се заобиколи законовото ограничение на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. При посоченото по-горе съдът приема, че допълнително въведеното задължение за плащане на сумата от 229.09лв. претендирана като част от главница цялата в размер от 1 229.09лв. се явява неоснователно като уговорено в нарушение на закона и посочената сума не се дължи, като остава да се изследва дължимостта на сумите по самия договор за потребителски кредит посочена в него като сума от 1 000лв. главница по кредита. Периода на изплащане на кредита е уговорен на 24 месеца от 25.08.2015г., като при това положение срокът в който следва задължението да бъде погасено изцяло изтича на 25.08.2017г., а заявлението по реда на чл.410 от ГПК е подадено пред съда на 28.08.2018г.

При настоящия случай към момента на сезиране на съда със заявлението е бил настъпил падежът на цялото заемно задължение поради което не следва да се обсъжда наличието на предпоставки за предсрочна изискуемост. От друга страна ищецът е направил изявление в исковата си молба в своя вреда, че ответницата е заплатила в негова полза 12 пълни погасителни вноски и частично тринадесета, като общия сбор на изплатеното възлиза на 1 257.58лв., като изрично е посочено, че ищецът приема, че с тази сума е погасена 1 254.43лв. главница. Така погасената според самия кредитор главница обаче надхвърля становището на съда, че на ищеца се дължи заплащане от ответника само на сумата от 1 000лв. поради нищожност на другите уговорки между страните обуславящи задължение за допълнителни плащания. По изложените причини предявеният иск в частта на сумата от 1 000лв. следва да бъде отхвърлен, като недоказан по основание.

Що се отнася до търсената сума от 350лв. сочена като неустойка за прекратяване на договора, настоящата инстанция намира, че ищецът не е ангажирал доказателства за настъпило предсрочно прекратяване на договорното отношение по реда на чл.12.4 от ОУ и поради това претенцията и в тази й част следва да бъде отхвърлена като недоказана по основание.

При горните съображения Варненски районен съд

                          Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК**** със  седалище и адрес на управление *** срещу ответника С.Я.К. ЕГН********** *** иск за приемане за установено, че ответното физическо лице дължи на търговското дружество сумата от 1 229.09лв. неизплатена главница по договор за потребителски кредит от 25.08.2015г. и 350лв. неустойка за предсрочно изискуем кредит, всички те присъдени по заповедното гр.д.№**** на ВРС, *****състав, на осн. чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.415, ал.1 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.

                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: