РЕШЕНИЕ
№ 8465
гр. София, 10.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20231110157470 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 и осъдителен иск по чл. 55,
ал.1, пр. 1 от ЗЗД от Д. В. Ц. срещу „Ф.Б.“ ЕООД за прогласяване нищожност на
Договор за предоставяне на гаранция №***********/05.07.2022 г. и за
заплащане на сумата 107,13 лева (след допуснато увеличение на размера на иска
по реда на чл. 214 от ГПК) - недължимо платена сума по нищожен Договор за
предоставяне на гаранция №***********/05.07.2022 г., ведно със законна лихва
от датата на подаване на искова молба до окончателното изплащане. Твърди се,
че страните са сключили договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/ за
обезпечаване изпълнението на ищеца по договор за паричен заем, сключен с
„И.А.М.“ АД срещу възнаграждение от 1199,90 лева, което е заплатено на
ответника за времето на заемното правоотношение. Ищецът намира, че
съглашението е недействително поради нищожност на договора за заем, който
регламентира каузата за сключването на договора за гаранция, респ. престациите
по него, с чл. 4 от договора за кредит. Твърди, че заемодателят и ответникът са
свързани лица, тъй като заемодателят е едноличен собственик на капитала на
дружествотопоръчител. Поддържа, че действието на договора за поръчителство е
обусловено от валидността на заемното правоотношение. Чл. 4 от договора за
заем налага на потребителя да намери две физически лица, поръчители, са
фактически неизпълними и го поставя пред единствения избор да сключи
договор за поръчителство, като необходимо условие за получаване на заемните
средства. Заявява, че заемодателят не е включил като разход по кредита
възнаграждението за поръчителство и по този начин се заобикаля чл. 19, ал. 4 от
ЗПК; договорът за кредит е недействителен на осн. чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК,
защото не е посочен ГПР и общата дължима сума, вкл. как се формира и
1
потребителят е заблуден за действителната стойност на ГПР. Твърди, че
договорът за поръчителство е лишен от основание, защото по него не се
предоставя услуга на потребителя; противоречи на чл. 138 от ЗЗД и на добрите
нрави, вкл. уговореното възнаграждение в е размер повече от половината от
заемните средства. Пояснява, че заемодателят е овластен от ответното дружество
да получава сумите за възнаграждението по процесния договор.
Ответникът оспорва иска. Счита претенцията за недоказана и
неоснователна. Поддържа, че договора за предоставяне на поръчителство е
сключен по възлагане на ищеца, при условията на договорна свобода,
престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за накърняване на
добрите нрави, в т.ч. договорът е възмезден за услуга. Не е страна по посочения
договор за заем, а ЗПК е неотносим за процесното съглашение.
Третото лице-помагач „И.А.М.“ АД на страната на ищеца оспорва
твърденията за недействителност на заемното правоотношение. Поддържа, че
възнаграждението по договора за гаранция не е общ разход по кредита,
доколкото се касае за допълнителна и незадължителна услуга.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Не се спори, а и от писмените доказателства се установява, че Д. В. Ц.,
като потребител, и „Ф.Б.“ ЕООД, като гарант, са сключили Договор за
предоставяне на гаранция №***********/05.07.2022 г., по който ответното
дружество е получило сумата 107,13 лв. за възнаграждение, уговорено в общ
размер 1199,90 лв. в чл. 3, ал. 1 от договора. Съгласно чл. 1 от договора, платимо
е от ищцата за предоставяне на гаранция от ответника за изпълнение на всички
парични задължения по Договор за паричен заем №***********/05.07.2022 г.,
сключен с „И.А.М.“ АД. При това съдът приема, че ищецът има качеството
„потребител“, съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП, като физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност.
Видно от оспорената клауза на чл. 4 от договора за паричен заем,
заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на
договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1)две
физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на изискванията: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение, нетния размер на трудовия му доход да е в размер на 1000лв, да
работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричн заем, сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година
назад да е статус не по-лощ от „Редовен“, поръчителят подписва договор за
поръчителство; 2) банкова гаранция с бенефициер-заемодателя; 3)одобрено от
заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Видно от
кредитната сделка е обявен ГПР 47,92 %, при фиксиран ГЛП 40 % и заемни
средства от 2600 лв., с общо дължима сумата 3100,10 лв. В погасителния план е
отразена и вноската за възнаграждение за предоставена гаранция, с която общия
размер на месечна вноска по кредита е 430 лв.
Според чл. 1 от договора за предоставяне на гаранция, потребителят
възлага, а гарантът се задължава да сключи договор за издаде гаранция за
плащане в полза на „И.А.М.“ АД за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички
последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
2
паричен заем, и в случай, че не е изпълнено задължение по чл.4,т.1 или чл.4,т.2
от договора за заем, за което потребителят дължи възнаграждението, платимо на
вноски от по 119,99 лв. на дати, съответни на падежните дати по договора за
паричен заем видно от сравнението на чл. 2, т. 5 от договора за кредит и чл. 3,
ал. 1 от процесния договор. Също така, според този договор заемодателят е
овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението за плащане
на възнаграждение, както и че при поискване от заемодателя поръчителят да
плати всички изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.
Изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК е продиктувано от
принципа за добросъвестност при сключването на договорите, както и с оглед
осигуряване на защита на икономически по-слабата страна – потребителя, от
нелоялни и подвеждащи практики на кредитните и финансови институции.
Както се отбелязва в решение на Съда на ЕС по дело C-377/14 и предвид
съображения 6, 7, 9, 19 и 31 от Директива 2008/48/ЕО, законодателството в
сферата на потребителските договори има за цел „да бъде развит по-прозрачен и
ефективен кредитен пазар в рамките на вътрешния пазар на ЕС, да бъде
постигната пълнa хармонизация в областта на потребителските кредити, която да
гарантира на всички потребители в Европейския съюз високо и равностойно
ниво на защита на техните интереси, да се гарантира, че договорите за кредит
съдържат цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да се даде
възможност на потребителите да вземат своите решения при пълно знание на
фактите и да са наясно с правата и задълженията, произтичащи от договор за
потребителски кредит. Основните престации по договора за кредит се състоят в
това, че кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на
кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна
основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви. По арг. § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази
разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги,
а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при
които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. №
C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на
обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при
сключването на този договор; а да се вземе предвид всички разпоредби на
договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и
фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали
сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни
услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи
условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна
конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти
изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези
допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и
следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се
заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски
кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство -
включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се
счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност
3
и връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на
основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В конкретния случай съдът
приема, че макар договора за предоставяне на гаранция да е обявен като
незадължителна услуга за сключване на договора за кредит, дължимото по него
възнаграждение попада в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респ. чл. 3, б. ж от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, доколкото преценено в цялост предметното му
съдържание представлява уговорка, предназначена да прикрие действителните
разходи по кредита. Услугата е неразривно свързани с заемното
правоотношение и съглашението за нея не може да съществуват самостоятелно
без този договор. Дейността, за която се плаща не е допълнителна услуга, а
изцяло за ползването на заемните средства, поради което като разход по кредита
следва да се обяви като част от ГПР. Уговорената в договор престация на
поребителя с цел да получи или да продължи да ползва заемните средства,
следва да се приеме, че независимо как е наречена касае плащане на
възнаграждение на кредитора за времето, през което е лишен от паричния си
ресурс. Обстоятелството, че в договора не е посочен действителния лихвен
процент и ГПР е равнозначно на неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1.
т. 9 и т. 10 от ЗПК и води до нищожност на целия договор за паричен заем, на
осн. чл.22 от ЗПК, респ. и уговорките по договора за предоставяне на
поръчителство, чиято кауза е кредитната сделка.
В подкрепа на изложеното е обстоятелството, че от обявените и
общоизвестни обстоятелства в Търговския регистър се установява, че „И.А.М.“
АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което те са
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се
приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и
двете дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и
ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението
им, респ. представителство, досежно търговските дела на другото дружество.
Това красноречиво се потвърждава от чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на
поръчителство, предвид че „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Тази
свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на
поръчителя е известен на заемодателя, последният може да получи като одобри
за поръчител. Следователно, договорът за заем и договорът за предоставяне на
поръчителят се счита за сключен от потребителя с един и същ търговец, от една
страна, а от друга – договорът за предоставяне на поръчителстви представлява
допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в
противоречие с чл. 16 от ЗПК. Ето защо договорът няма самостоятелен характер,
неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат предоставени
във връзка с усвояване и управление на договора за кредит; условията и
възнаграждението по него зависят изцяло от главното задължение по заема.
Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на
който длъжникът сключва договора за предоставяне на поръчителство.
Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна
изпълнима алтернатива, освен чрез сключване на договор за предоставяне на
поръчителство, сключването на договора e в деня, в който е сключен самият
договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на поръчителя с основното задължение по кредита, както и че
самостоятелен отказ от договора за предоставяне на поръчителството не е
предвиден. Според чл. 3, ал. 3 от процесния договор, при забавено изпълнение
4
по договора за заем, се погасяват с приоритет задълженията към поръчителя,
което е формален аргумент за това, че задължението за заплащане
възнаграждение на поръчителя се счита част от дълга по кредитното
правоотношение. Не може да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае
доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение. От начина на
уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено
допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави
обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки
средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от
преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното
обезпечение. Клаузата на чл. 4 от договора за заем е уговорена изцяло в
противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята
отговорност за дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на
потребителя. Възнаграждението на поръчителя обезпечава не изпълнението на
длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка
за кредитиране. Тъй като са свързани лица двете дружества и сключването на
договора за предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо условие
по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които
потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция за пряко
свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на
дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради
което следва да бъде обявен в общия му размер. Предвид това, в конкретния
случай съдът приема, че както уговорката по чл. 4, така и в цялост договорът за
паричен заем е сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като не е
посочен действителния размер на разходите по кредита, който включва всички
лихви и такси, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. С тези съображения, съдът
приема за основателен иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, за
прогласяване нищожността на договора за предоставяне на гаранция.
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 от
ЗЗД необходимо е да се установи, че 1/процесната сума е излязла от
патримониума на ищеца; 2/тя е постъпила в имуществения комплекс на
ответника; и 3/това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника е без правно основание/ не е бил налице годен
юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи, че
ответникът е получил процесната сума при условията на така посочения договор.
Не се спори, че ищецът е заплатил на ответника сумата 107,13 лв. за
възнаграждение за поръчителство. При условията на чл. 146, ал. 2 от ГПК съдът
указа на ответника да установи, че за него съществува правно основание да
задържи полученото; евентуално, че го е върнал, за което не посочи
доказателства до края на съдебно дирене. Съгласно чл. 34 от ЗЗД, когато
договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните
трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Този дава
основание на съда да приеме осъдителната претенция за изцяло основателна
поради наличието на неоснователно имуществено разместване. Търсеното
парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като законна
последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва от датата на
подаване на искова молба-19.10.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответнатата
страна трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата 100
лв. за платена държавна такса. Процесуалният представител на ищеца
претендира адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, на
осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Определянето на размера на възнаграждението на
процесуалните представители в процеса следва да се ръководи от принципа на
5
равностойност, така че двете групи пълномощници, осъществяващи процесуални
представителство срещу възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за
различно оценяване на техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този
принцип, съдът следва да изходи и от обема на извършените процесуални
действия. С Решение на СЕС (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. ,
т.1 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. Предвид това съдът не е обвързан от същата НМРАВ, тъй като
има право да определя размера на възнаграждението, в хипотезите, в които
законът му възлага това (в т.ч. чл.38 от ЗАдв). Съобразно защитавания
материален интерес, очакваните процесуални действия, които е било
необходимо да се извършат от адвоката по делото, с оглед на фактическата и
правна сложност на спора, без явяване в съдебно заседание, съдът приема, че
необходима и разумна разноска за адвокат в конкретния случай е сумата 400 лв.
с ДДС, която следва да се пресъди на Е.а.д. „Д. М.“.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Д. В. Ц., с
ЕГН:**********, с постоянен адрес: ************, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с
ЕИК:*************, със седалище и адрес на управление: *********, ****, иск
по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, на Договор за предоставяне на
гаранция №***********/05.07.2022 г.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*************, със седалище и адрес на
управление: *********, ****, да заплати на Д. В. Ц., с ЕГН:**********, с
постоянен адрес: ************, на основание чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД, сумата
107,13 лева – главница, платена при начална липса на основание,
представляваща възнаграждение по нищожен Договор за предоставяне на
гаранция №***********/05.07.2022 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 19.10.2023 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*************, със седалище и адрес на
управление: *********, ****, да заплати на Д. В. Ц., с ЕГН:**********, с
постоянен адрес: ************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 100,00
лева – съдебни разноски.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*************, със седалище и адрес на
управление: *********, ****, да заплати на Е.а.д. „Д. М.“, Булстат: *********,
адрес: ***************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.2, вр.
ал.1, т. 2 от ЗА, сумата 400,00 лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ.
Присъдените суми могат да бъдат платени от „Ф.Б.“ ЕООД по банкова
сметка №IBAN:**********, с титуляр адв. Д. М..
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „И.А.М.“
АД, с ЕИК:********, на страната на Д. В. Ц..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в
6
двуседмичен срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7